Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (52)

51

Хейл сведе очи към двете чаши. Делеше ги петнайсет сантиметра полирано дърво.

Едната от тях беше смъртоносна.

— Достатъчно — обади се Когбърн. — И двамата доказахте своята решимост, доказахте, че сте мъже. Време е да спрете.

— Няма да стане — поклати глава Болтън. — Сега е негов ред.

— А ти ще се отървеш от мен, в случай че направя погрешния избор, а? — изгледа го Хейл.

— Ти ме предизвика. Няма да спираме. Хайде, избирай проклетата чаша!

Хейл отново погледна надолу. Кехлибарената течност в чашите не помръдваше. Той вдигна едната и я разклати. После стори същото и с другата. Болтън напрегнато го наблюдаваше.

— Нека бъде тази! — отсече той, взе едната чаша и я поднесе към устните си.

Тримата капитани и Нокс го гледаха, без да мръднат. Очите му блестяха. Трябва да се убедят, че куражът му няма граници. Изсипа съдържанието в устата си, задържа го за миг, после преглътна. Очите му се изцъклиха, дишането му почти спря. Задави се, лицето му се разкриви. Вдигна ръце към гърдите си. После се строполи на пода.

* * *

Уайът чакаше приземяването на хеликоптера. Колелото отново беше в найлоновия плик. Бе постъпил в разузнаването веднага след колежа, по време на военната си служба. Не беше нито либерал, нито консерватор, нито републиканец, нито демократ. Беше просто американец, който бе служил на родината си, докато не зачеркнаха името му от ведомостите. Приносът му никак не беше малък. Беше събирал секретна информация по най-горещите точки на планетата. Благодарение на него бяха разкрити двама дълбоко законспирирани агенти в ЦРУ, които бяха осъдени като шпиони. Изпълнявайки секретна заповед, беше ликвидирал един двоен агент — въпреки официалното становище, че в САЩ не се извършват политически убийства.

И нито веднъж не беше нарушавал заповед. Дори и при инцидента с Малоун, когато загинаха двама души. Но днес вече беше свободен. Не го ограничаваха никакви правила, никакъв морал.

Можеше да прави каквото пожелае. Което беше една от причините да се включи и в текущата операция.

Слезе от хеликоптера, който веднага се вдигна във въздуха и изчезна. По всяка вероятност щяха да го скрият в някой хангар, далеч от любопитни очи. Карбонел го чакаше сама. Зад волана на джипа не се виждаше шофьор.

— Виждам, че си успял — подхвърли тя.

Беше се преоблякла в къса морскосиня пола и бяло сако, което плътно прилепваше към стройната й фигура. Носеше сандали със средно висок ток. Той спря на няколко метра от нея, притиснал плика към гърдите си. Пистолетът му беше затъкнат на гърба.

— А сега какво? — подхвърли той.

Тя посочи единия от автомобилите.

— Ключовете са на таблото. Заминавай накъдето пожелаеш.

Уайът демонстрира престорен интерес към черния джип.

— Мога ли да го задържа?

— Ако това ще те направи щастлив, да — усмихна се тя. — На мен ми е все едно.

Той се обърна с лице към нея.

— Успял си да разбереш как се работи с колелото, а?

— Точно така.

— Можеш ли да откриеш двете липсващи страници?

— Аз съм единственият човек на света, който е в състояние да го направи.

Уайът си даваше ясна сметка за уникалното положение, в което се намираше. Държеше в ръцете си вещ, от която жената срещу него се нуждаеше повече от всичко друго. С помощта й тя можеше да открие липсващите страници от архивите на Конгреса и да реализира тайните си планове. Но без нея беше нищо. Кръгла нула.

Уайът запрати плика на асфалта. Двестагодишните дървени дискове се изпотрошиха.

— Ще си ги залепиш — усмихна се той. — Едва ли ще ти отнеме повече от седмица. Желая ти късмет.

После се обърна и тръгна към джипа.

* * *

Нокс не отделяше поглед от проснатото тяло на Куентин Хейл. Когбърн и Сюркуф не помръдваха.

— Край на комедията — въздъхна с видимо облекчение Болтън.

Ръката му посегна към единствената чаша, останала на масата.

— Фамилията Хейл е причината да затънем в тази бъркотия, от която нямаше измъкване — добави той. — Но, слава богу, всичко приключи. Предлагам да използваме жената в килията и да сключим сделка.

— Надявай се — скептично поклати глава Когбърн.

— Имаш ли по-добра идея, Чарлс? — изгледа го Болтън. — А ти, Джон? Или ти, боцмане?

Нокс изобщо не го чу. Сега единствената му задача беше да си спаси задника. На всяка цена. Мъжете насреща му бяха безразсъдни идиоти, които не обръщаха внимание на нищо. Болтън вдигна чашата от масата.

— Пия за светлата памет на славния ни капитан — тържествено обяви той. — Дано гние в ада.

Нокс се стрелна напред и изби чашата от ръката му. Тя падна на пода, но остана цяла. Кехлибарената течност се разля по дъските.

— Какво, по дяволите… — смаяно започна Болтън, но изведнъж млъкна с отворена уста.

— Ама и теб си те бива, Клифърд — каза Хейл, докато бавно се изправяше на крака.

Капитаните го гледаха като втрещени.

— Поставих този тип на мястото му, а? — ухили се Хейл. — Само след секунда щеше да бъде мъртъв, и то поради собствената си глупост.

Болтън беше видимо разтърсен.

— Точно така, Едуард — мрачно го изгледа Хейл. — Една секунда те делеше от смъртта.

— Мръсно лъжливо копеле! — излая най-сетне Болтън.

— Аз ли съм лъжливо копеле? Я си помисли! Щеше ли да изпиеш последната чаша, несъмнено с отровата в нея, ако не бях се престорил на умрял?

Нещо, което останалите несъмнено щяха да очакват от него, за да се сложи точка на спора. Разбира се, изборът щеше да бъде негов. Можеше да откаже да изпие отровата, признавайки се за победен.

— Искам отговор, Едуард. Щеше ли да я изпиеш?

Мълчание.

— Така си и помислих — усмихна се Хейл. — Аз не се преструвах, а просто те тласках към пътя, по който никога не би поел сам.

Нокс разбра, че Хейл не е мъртъв още в мига, в който тялото му се строполи на пода. Реакцията му не беше типична. Отлично познаваше действието на отровата и въздействието й върху човешкото тяло. Само няколко часа по-рано се беше уверил в това за пореден път при контакта си със Скот Парът.

Хейл заплашително се втренчи в лицата на тримата си партньори.

— Повече да не съм чул нито дума от вас! — процеди той. — Ще си мълчите и ще изпълнявате онова, което ви казвам!

Никой не възрази. А Нокс имаше две причини да бъде доволен. Първо, Едуард Болтън беше наясно, че му дължи живота си. Второ, това важеше и за другите двама капитани. Което решително означаваше нещо важно.