Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (27)

26

Ла Плата, Мериленд

11:20 ч. вечерта

Уайът оглеждаше кампуса на института „Гарвър“. Петте триетажни тухлени сгради бяха разположени в гориста местност на около километър от щатската магистрала.

Черни облаци закриваха полумесеца. Ситни капчици дъжд го посрещнаха на малкото летище, където го беше оставила Андреа Карбонел. Разнесе се далечен тътен на гръмотевица.

Умишлено не беше вкарал колата в осветения и почти празен паркинг, който предлагаше места поне за сто автомобила. Бе я оставил горе, на магистралата, а до тук бе дошъл пеша. Готов за всякакви изненади.

Възползвайки се от прикритието на дългата редица борове покрай алеята, той предпазливо се насочи към единствената сграда с осветени прозорци на втория етаж. Според Карбонел именно там се намираше кабинетът на д-р Гари Вокио, известен математик. Добрият доктор бе получил нареждането да изчака появата на агента, който щеше да му каже специалната парола. След което трябваше да му предостави цялата информация за шифъра на Джеферсън. Само на него и на никой друг.

Очите му пронизваха мрака. Почти не виждаше дърветата, но това ни най-малко не пречеше на ориентацията му. Побиха го хладни тръпки. Напрежението му нарасна. Не беше сам. Не виждаше никого, но усещаше чуждото присъствие. Карбонел го беше предупредила, че ще бъдат тук. Но защо още се бавеха и не влизаха в института? Отговорът беше очевиден.

Чакаха. Него. Или някой друг. Благоразумието му подсказваше да бъде предпазлив, но той реши да не ги разочарова. Напусна прикритието на дърветата и тръгна към осветената сграда.

* * *

В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Веднъж, втори път, после трети.

— Какво има, Куентин? — обади се най-сетне Карбонел. — Защо не спиш?

— Защото знам, че очакваш да ти се обадя.

— Нокс е направил голяма бъркотия в „Хелмсли Парк Лейн“. Един убит агент, двама ранени. Още един убит в Сентръл Парк. Няма как да не реагирам.

В слушалката се разнасяше свистене на витла.

— Какво планираш? Може би да ни арестуваш? Желая ти успех, но все пак не забравяй, че си затънала до гуша. С удоволствие бих разказал на телевизионните зрители каква лъжлива кучка яде парите на държавата.

— Тази вечер си доста докачлив — спокойно отбеляза тя.

— Нямаш представа колко.

— Аз вярвам на съдебната система точно толкова, колкото и ти — добави Карбонел. — И също като теб предпочитам свои лични форми на възмездие.

— Мислех, че сме съюзници.

— Бяхме. Поне до мига, в който реши да направиш онази глупост в Ню Йорк.

— Тя не е мое дело.

— Никой няма да ти повярва. Наистина ли разполагаш с ключ за шифъра на Джеферсън? Или и това е лъжа?

— Преди да ти отговоря, искам да знам нещо друго.

Хейл не изгаряше от желание да разговаря с тази жена, но нямаше друг избор.

— Слушам те.

— Още колко време възнамеряваш да правиш каквото ти хрумне?

По тази тема можеше да говори на воля.

— Ние притежаваме конституционно право да нападаме и унищожаваме враговете на държавата за вечни времена. Разрешението е одобрено от Конгреса и подписано от първия президент на САЩ.

— Ти си анахронизъм, Куентин. Реликва от миналото, която отдавна няма място в съвременното общество.

— Нашата Общност винаги е била в състояние да изпълнява специфични задачи, които не са по силите на официалната власт. Вие поискахте икономически хаос в определени близкоизточни страни, ние ви го предоставихме. Вие пожелахте отнемане на капиталите на определени хора, ние го направихме. А след като приключихме, тези хора, в голямата си част политици, приеха да ви сътрудничат. — Той каза всичко това с ясното съзнание, че жената отсреща не желае подобна информация да се разпространява по открита линия. Ако някой ги подслушваше в този момент, сигурно вече злорадо потриваше ръце.

— Но докато вършехте всичко това, крадяхте здраво, прибирайки много повече от законните осемдесет процента — спокойно отбеляза Карбонел.

— Можеш ли да го докажеш? Не забравяй, че плащаме значителни суми годишно на редица разузнавателни централи, включително и на твоята. Говорим за милиони. Дали всичките тези пари отиват в бюджета на държавата, Андреа?

— Говориш така, сякаш получаваме пълния си дял — разсмя се Карбонел. — Наясно съм със специалното счетоводство, което практикуват пиратите и каперите. Преди много години се е вършело на място, още в открито море. Подялбата на плячката е ставала, преди някой да разбере колко точно е било ограбено. Как му казвахте на това? А, сетих се — двойно счетоводство. Винаги сте имали по две счетоводни книги, нали? Една за правителството и втора за вас лично. И всички са доволни.

— Така няма да стигнем доникъде — промърмори Хейл.

— Но въпреки това водим този среднощен разговор, нали? — контрира тя.

— Разгадахте ли шифъра? — отново опита той.

— Имаме ключа към него.

Той не беше убеден, че трябва да й повярва.

— Добре. Искам го.

— Сигурна съм, че го искаш. Но в момента не съм готова да ти го дам. Признавам, че планирах да отвлека Нокс и да го използвам като коз в преговорите. А може би и просто да го ликвидирам, за да сложа край на всичко. Но твоят боцман действаше светкавично и ние понесохме загуби. Моите хора плащат при всеки провал.

Ако корсар или пират демонстрира подобно неуважение към екипажа си, той със сигурност ще изкара дните си на някой необитаем остров, помисли си Хейл.

А тази жена наричаше него пират!

— Не забравяй, че държа някого, когото искаш — подхвърли той.

Беше отвлякъл Стефани Нел по изричното настояване на Карбонел. Ако можеше да й се вярва, Стефани беше започнала да задава въпроси за отношенията й с Общността, най-вече със самия него. Никой от останалите трима капитани не подозираше за нейното съществуване. Или по-скоро той се надяваше да е така. Карбонел беше получила информация за една среща на Нел с някогашен агент на НРА, който не хранеше добри чувства към бившата си началничка. Тя му бе предала един адрес в Делауер, а Нокс беше свършил останалото. Перфектно отвличане, без свидетели, в непрогледен мрак. Първоначалната й молба беше просто да скрие Нел за няколко дни. Той бе приел, защото не му пукаше. Просто й направи услуга. Но след събитията през последните няколко часа нещата поеха в съвсем друга посока.

НРА вече не беше сред приятелите на Общността.

— Как е гостенката ти? — попита Карбонел.

— Добре.

— Жалко.

— Всъщност какво искаш от нея?

— Нещо, което няма да ми предаде доброволно.

— И реши, че аз ще я изтъргувам срещу Нокс?

— Струваше си да опитам.

— Искам ключа — отсече той. — Ако не проявяваш интерес, ще пробвам да измисля нещо със Стефани Нел. Сигурен съм, че ще бъде любопитна да узнае защо съм я отвлякъл. Имам чувството, че е от хората, с които можеш да се разбереш…

Мълчанието насреща беше доказателство за основателността на подозренията му. Карбонел се страхуваше от тази жена.

— Добре, Куентин. Очевидно нещата са се променили. Дай да видим дали ще успеем да постигнем съгласие.

* * *

Малоун напусна магистралата и се насочи към института „Гарвър“. Едуин Дейвис го беше осведомил, че става въпрос за отлично финансиран мозъчен тръст, занимаващ се с криптология на високо ниво и разполагащ с най-съвършените програми за дешифриране.

Преодоляването на шейсетте километра от Вашингтон до Мериленд му беше отнело малко повече време от очакваното. От Вирджиния на север се приближаваше буря. Вятърът огъваше зелените корони на дърветата. На портала нямаше охрана, осветеният паркинг също изглеждаше пуст. Гъста гора отделяше кампуса от магистралата. Според Дейвис именно липсата на охрана осигуряваше анонимността на института. Четири от петте правоъгълни сгради бяха тъмни. Осветена беше само една. Президентът го беше предупредил, че д-р Гари Вокио ще го очаква. За осигуряването на контакта го бяха снабдили с парола, доставена от НРА.

Малоун вкара колата в паркинга и изключи двигателя. Слезе и се огледа. Нощната тишина се нарушаваше единствено от тътена на далечни гръмотевици.

Внезапно една кола с изключени светлини се отдели от тъмната сграда насреща, прескочи ниския бордюр и се понесе към него с пронизително свистене на гумите. От сваленото дясно стъкло се появи ръка с пистолет.