Стив Бери
Парижка вендета (66)

65

Сам видя как мъжът с палтото от туид скача на крака и сграбчва Конската опашка. Ашби вече беше изчезнал зад борда. Какво ли имаше там? Водата със сигурност е ледена, а онзи едва ли е толкова глупав да скочи в реката. Вкопчени един в друг, двамата мъже се стовариха на палубата. Пътниците край тях уплашено се разбягаха.

Сам реши да направи нещо, напълни дробовете си с въздух и се втурна към навеса. Между последните две пейки откри цилиндъра, който продължаваше да изпуска задушлив дим, грабна го и го запрати през борда. Димът започна да се разсейва, подгонен от ледения вятър. Вкопчени един в друг, двамата мъже продължаваха да се търкалят по палубата.

Сам ги гледаше и не знаеше какво да направи.

Двигателят спря. От кабинката за управление изскочи мъж от екипажа. В един момент мъжът с палтото от туид се отскубна от ръцете на противника си, претърколи се на палубата и скочи на крака. Конската опашка също се надигна. Но вместо да се нахвърли срещу противника си, той разблъска зяпачите и изчезна през борда.

Сам пристъпи към кърмата и видя малката лодка, която забави ход, направи остър завой и започна да се отдалечава в обратна посока.

Мъжът с палтото от туид направи същото. В следващия момент смъкна перуката и започна да разлепва фалшивата си брада. Сам мигновено го позна. Беше Котън Малоун.

* * *

Торвалдсен пусна ръкохватката на пистолета и небрежно извади ръка от джоба си.

— Нещата стават сериозни — констатира Меган.

Той беше напълно съгласен с нея.

Туристическото корабче се приближаваше към моста. Той видя как някой изхвърли димката през борда, а после двама мъже — единият от тях Ашби — скачат в лодка с извънбордов двигател, която направи завой и се отдалечи надолу по течението.

Миг преди плавателният съд да изчезне под моста, Торвалдсен успя да зърне Сам и Котън Малоун, надвесени над кърмата и заобиколени от други хора. И двамата гледаха след отдалечаващата се лодка и това му позволи да остане незабелязан. Меган и Стефани също ги видяха.

— Сега разбираш ли в какво си се забъркал? — попита Стефани, спряла на крачка от тях.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Меган.

— От джиесема ти, който е оборудван с проследяващо устройство. От обаждането на Хенрик разбрах, че предстоят неприятности, и го поставих под наблюдение. — Стефани се обърна към Торвалдсен. — Какво беше намислил? Да гръмнеш Ашби оттук?

— Нямаше да бъде трудно — намусено отвърна той.

— Май няма да ни оставиш да си свършим работата, а?

Той отлично знаеше кого има предвид.

— Котън няма време да ми вдигне телефона, но в замяна на това прави всичко възможно да бъде част от вашата операция.

— Опитва се да реши всички проблеми, включително и твоите — сухо отвърна Стефани.

— Не ми е нужна помощта му.

— Защо тогава го забърка?

Защото го смяташе за приятел, който винаги е готов да помогне. Както той му бе помогнал.

— Какво стана на това корабче? — попита на глас Торвалдсен.

— На теб ли трябва да обяснявам — поклати глава Стефани и се извърна към Меган. — Ами ти? Наистина ли щеше да го оставиш да убие човек?

— Аз не работя за вас.

— Права си — кимна тя и направи знак на френския полицай, който чакаше до колата. — Разкарайте я оттук!

— Не е необходимо — намеси се Торвалдсен. — Ще си тръгнем заедно.

— Не, ти ще дойдеш с мен.

Тъй като бе очаквал този отговор, Торвалдсен отново плъзна ръка към пистолета в джоба си.

— Какво, ще ме застреляш ли? — спокойно попита Стефани.

— Не ти препоръчвам да ме притискаш — отвърна той. — В момента със сигурност ти приличам на покорен участник в собственото си унижение, но това си е мой проблем, Стефани. Уверявам те, че възнамерявам да довърша онова, което съм започнал.

Тя не отговори.

— Намери ни такси! — заповяда Торвалдсен, обръщайки се към Меган.

Тя изтича до края на моста и вдигна ръка пред първото такси, което мина по булеварда. Стефани продължаваше да мълчи, но твърдостта остана в очите й. Но там имаше и още нещо, което Торвалдсен усети безпогрешно. Тази жена не възнамеряваше да го спре.

Той действаше импулсивно — по-скоро панически, отколкото с някакъв план, а тя очевидно му симпатизираше. Разумна и опитна, тя не можеше да му помогне, но сърцето не й позволяваше да му попречи.

— Хайде, върви — промълви тя.

Торвалдсен се обърна и закуцука към таксито. Озовал се вътре, той се извърна към Меган и протегна ръка.

— Джиесемът ти!

Тя му го подаде. Той свали прозореца и го изхвърли навън.

* * *

Ашби беше парализиран от ужас. Моторницата летеше на пълни обороти, пробивайки си път сред другите корабчета, които се движеха в обратна посока.

Нещата се бяха развили прекалено бързо. Димът го беше обвил внезапно, докато разговаряше с Питър Лайън. В ръката на мъжа със зеленото палто проблесна пистолет. Кой е той? Човек на американците?

— Ти си голям глупак! — извика мъжът.

— Кой сте вие?

Пистолетът се насочи в гърдите му. Над него блеснаха кехлибарените очи.

— Аз съм човекът, на когото дължиш голяма сума пари!

* * *

Малоун отстрани от лицето си последните остатъци от косми и лепило, а после ловко свали контактните лещи в кехлибарен цвят.

Хората бързо се изнизваха от туристическото корабче, което беше спряло на най-близкия кей. Малоун и Сам слязоха последни и се изкачиха по каменните стъпала към улицата, където ги чакаше Стефани.

— Какъв беше този маскарад? — остро попита тя.

— Получи се страхотна бъркотия, нали? — промърмори той.

Сам смутено местеше очи от единия към другия.

— Трябваше да притиснем Ашби. Реших да му се обадя и да поискам среща, представяйки се за Питър Лайън.

— А тази дегизировка?

— Французите ни помогнаха. Хора от тяхното разузнаване доведоха гримьор. Снабдиха ме и със записващо устройство, което да регистрира признанията му. Но Питър Лайън е имал други намерения.

— Той ли беше? — стреснато го изгледа Сам. — Човекът със зеленото палто? И конската опашка?

Малоун кимна.

— По всяка вероятност и той иска Ашби. Димката беше нелошо хрумване.

— Хенрик беше тук — информира го Стефани.

— Много ли е ядосан?

— Той е наранен, Котън, което замъглява разума му.

Отдавна искаше да поговори с приятеля си, но все не му оставаше време. Измъкна мобилния си телефон, който беше изключил, преди да се качи на борда. Хенрик го беше търсил още няколко пъти, но имаше и още един познат номер. Доктор Жозеф Мурад. Натисна бутона за бързо набиране и професорът вдигна още на първото позвъняване.

— Успях — съобщи той. — Разкрих всичко.

— Установихте ли мястото?

— Мисля, че да.

— Свързахте ли се с Хенрик?

— Току-що. Вие си бяхте изключили телефона и затова набрах него. Настоява да се срещнем.

— Не бива, професоре. Кажете ми къде е срещата, аз ще се оправя с него.