Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Vendetta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Парижка вендета

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-226-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2016

История

  1. — Добавяне

11

Малоун реши да се поразходи, за да си проветри главата. Съдебното заседание започна рано и продължи без почивка чак до обяд. Не изпитваше глад, но беше жаден. Видя кафенето в далечния край на площада и се насочи натам. Тази задача беше лесна и различна от останалите. Трябваше да се увери с очите си, че наркопласьорът убиец ще получи заслужена присъда. Жертвата — агент на АБН от Аризона — беше екзекутирана в северната част на Мексико. Впоследствие се оказа, че е бил личен приятел на президента на САЩ Дани Даниълс — факт, на който се дължеше специалното внимание на Вашингтон към съдебния процес. Делото продължаваше вече четвърти ден, присъдата се очакваше най-късно утре. Обвинението беше свършило добра работа, доказателствата бяха многобройни и неоспорими. По частен път Малоун беше научил, че обвиняемият се намира във война с мексиканските си конкуренти, за които съдебният процес беше отличен начин да се отърват от един опасен съперник.

Някъде наблизо се разнесе камбанен звън, почти неразличим сред грохота на Мексико Сити. По затревения площад се разхождаха хора, други седяха под сянката на разцъфналите дървета, чиито ярки цветове смекчаваха мрачната сивота на околните сгради. Фонтан от син мрамор изхвърляше тънки струи пенлива вода в топлия въздух.

До слуха му достигна пропукване, последвано от още едно.

Монахинята в черни дрехи на петдесетина метра от него рухна на земята. Нови две пропуквания. Друга жена се просна по очи.

Разнесоха се писъци на ужас. Хората по площада се разбягаха, сякаш дочули сигнал за предстояща бомбардировка. Очите му се спряха на група момиченца в строги сиви униформи. Още монахини. Жени с ярки поли, мъже в тъмни делови костюми. Всички бягаха, обзети от паника.

Малоун огледа площада, по който продължаваха да падат тела. В крайна сметка успя да засече стрелците — двама мъже на петдесетина метра от него. Единият беше на коляно, другият — прав.

Той бръкна под сакото си за беретата. Мексиканците му бяха разрешили да я задържи по време на престоя си. Прицели се и натисна спусъка. Повали и двамата с по един изстрел в главата. Видя още тела по земята. Никой на никого не помагаше. Всички бягаха. Малоун свали пистолета.

В същия момент екна единичен изстрел. Нещо разтърси лявото му рамо. Отначало не усети нищо, после мощен електрически заряд прониза тялото му и достигна мозъка. Изпита агонизиращата болка, която познаваше. Бяха го простреляли. Иззад редицата храсти се появи фигурата на мъж. Къдравата коса под килната настрани омачкана шапка беше единственото нещо, което направи впечатление на Малоун.

Болката се усили. Кръвта от раненото рамо бързо попиваше в ризата му. Нали задачата беше безопасна, по дяволите? Присъствие в съдебната зала и нищо повече. В душата му нахлу гняв, решителността му се завърна. Очите на нападателя гледаха дръзко, устата му беше разтеглена в иронична усмивка. Явно се колебаеше дали да довърши започнатото, или просто да избяга. В крайна сметка реши второто и се обърна.

Малоун усещаше, че губи равновесие, но стисна зъби и натисна спусъка.

 

 

И до ден-днешен не помнеше дали всъщност беше натиснал спусъка. По-късно му казаха, че е стрелял три пъти. Два от куршумите бяха попаднали в целта, ликвидирайки нападателя на място.

Крайният резултат? Седем убити и девет ранени.

Сред жертвите бяха младият дипломат Кай Торвалдсен от датското посолство и мексиканската прокурорка Елена Рамирес Рико, които обядвали в кафене на площада.

Десет седмици по-късно в Атланта се появи възрастен мъж с изкривен гръбнак, който пожела да се срещне с него. Малоун го покани в кабинета си, без да има никаква представа как Хенрик Торвалдсен е успял да го открие.

 

 

— Дойдох да се срещна с човека, който ликвидира убиеца на сина ми — рече Торвалдсен.

— Защо?

— За да ви благодаря.

— Можехте просто да се обадите по телефона.

— Научих, че и вие сте били на косъм от смъртта.

Малоун само сви рамене.

— Научих още, че напускате държавната си служба и сте си подали оставката като военен.

— Знаете доста много.

— Знанието е най-големият лукс на този свят.

Малоун не беше впечатлен.

— Благодаря за потупването по рамото — рече той. — За съжаление там имам една дупка, която продължава да ме боли. А сега бихте ли си тръгнали, моля?

Торвалдсен не помръдна от мястото си на канапето. Очите му шареха из разхвърляната дневна и съседните стаи, които се виждаха през арките без врати. Претъпканите с книги полици бяха толкова много, че напълно скриваха стените.

— Много обичам книгите — каза гостът. — Цял живот ги колекционирам.

— Какво искате?

— Мислили ли сте за бъдещето си?

— Май ще отворя антикварна книжарница — отвърна Малоун и посочи помещението. — Имам достатъчно стока.

— Отлична идея — кимна Торвалдсен. — Аз продавам една, стига да ви хареса.

Малоун реши, че може да се включи в играта. Но нещо в странните светли точици в очите на по-възрастния мъж му подсказваше, че той говори сериозно. Жилестите му ръце започнаха да ровят из джобовете на сакото. На канапето се появи визитна картичка.

— Това е личният ми телефон. Ако проявявате интерес, обадете ми се.

 

 

Това се беше случило преди две години. В момента Малоун гледаше втренчено лицето на Хенрик Торвалдсен. Ролите им се бяха разменили. Приятелят му беше този, който се нуждаеше от помощ.

Торвалдсен седеше на ръба на леглото. Карабината лежеше в скута му, лицето му беше загрижено.

— Пак сънувах Мексико Сити — обади се Малоун. — Все същият кошмар. Не мога да застрелям третия нападател, и толкоз!

— Но го направи.

— Насън не мога, но не знам защо.

Торвалдсен се извърна към Сам Колинс.

— Добре ли си?

— Отидох право при мистър Малоун, както ми наредихте…

— Наричай го Котън.

— Добре. Котън се погрижи за тях.

— Но книжарницата ми отново е унищожена — вметна Малоун.

— Застрахована е — възрази Торвалдсен.

— Защо тези хора преследваха Сам? — погледна го в очите Малоун.

— Надявах се, че няма да го направят. Идеята беше, че ще преследват мен, и затова го изпратих в града. Но те явно са били на крачка пред мен.

— Какви ги вършиш, Хенрик?

— Издирването ми продължи цели две години. Бях сигурен, че има още нещо, свързано с онзи инцидент в Мексико Сити. Касапницата не беше терористичен акт, а предумишлено убийство.

Малоун замълча в очакване.

— Този млад човек е изключително умен — продължи Торвалдсен, насочвайки пръст към Колинс. — Но началниците му просто не го разбират.

Малоун забеляза сълзите, които проблеснаха под клепачите на приятеля му. Това никога не се беше случвало.

— Той много ми липсва, Котън — прошепна възрастният мъж, без да отделя очи от лицето на Колинс.

Малоун пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Защо трябваше да умре? — тихо добави Торвалдсен.

— Ти ми кажи — отвърна Малоун. — Защо умря Кай?

 

 

— Как се чувстваш, тате?

Торвалдсен очакваше с нетърпение седмичното обаждане на Кай. Харесваше му, че синът му продължава да го нарича „тате“, въпреки че беше вече на трийсет и пет и бе част от елитния дипломатически корпус на Дания.

— Добре съм, сине. Чувствам се малко самотен в огромната къща, но Джеспър прави всичко възможно да ми разнообрази живота. Редовно се караме за поддръжката на градината, защото той обича да подрязва всичко. Голям инат е!

— Но в крайна сметка винаги е прав, нали? Ние с теб отдавна го знаем.

— Това никога няма да му го призная — засмя се Торвалдсен. — Как вървят нещата отвъд океана?

Кай беше поискал назначение в Мексико Сити и датското Външно министерство беше удовлетворило молбата му. Още от юношеска възраст синът му проявяваше голям интерес към ацтеките и тяхната култура.

— Мексико е невероятна страна. Объркана, нервна и хаотична, но същевременно предизвикателна и много романтична. Радвам се, че съм тук.

— А какво става с младата дама, с която си се запознал?

— Елена е прекрасна!

Елена Рамирес Рико работеше в специалния следствен екип към главната прокуратура на Мексико Сити. Кай беше споменал за професията й съвсем бегло, предпочитайки да говори за самата нея. Явно сериозно се бе увлякъл.

— Трябва да я доведеш на гости.

— Вече говорихме по този въпрос. Най-вероятно ще стане за Коледа.

— Чудесно! Сигурен съм, че ще й хареса как датчаните празнуват Коледа, но не и времето…

— Тя ми показа много археологически обекти. Познава много добре историята на страната си.

— По всичко личи, че я харесваш.

— Така е, тате. Напомня ми за мама. Същата топлина, същата усмивка…

— Значи трябва да е много красива.

 

 

— Елена Рамирес Рико е била обвинител по дела за престъпления, свързани с културното наследство — поясни Торвалдсен. — Главно кражби на произведения на изкуството, които са много разпространени в Мексико. Предстояло й да обвини двама души — испанец и англичанин. Важни играчи в бизнеса с крадени произведения на изкуството. Убита е в навечерието на процеса.

— Но защо са я убили? — вдигна вежди Малоун. — Делото би трябвало да продължи с друг прокурор…

— Така и станало — кимна Торвалдсен. — Но новият прокурор свалил обвиненията.

Той погледна приятеля си в очите сякаш за да се увери, че разбира за какво става въпрос.

— Кои са били обвиняемите? — попита Малоун.

— Испанецът се казва Армандо Кабрал. А англичанинът е лорд Греъм Ашби.