Стив Бери
Парижка вендета (21)

20

Долината на Лоара

14:45 ч.

Лимузината отведе Торвалдсен на юг от Париж, към спокойните хълмисти долини, засадени с лозя. Замъкът се издигаше като кораб на брега на криволичещата Шер, чиито мътни води се вливаха в по-пълноводната Лоара на около петнайсет километра по-надолу. Прелестната фасада от тухли, дялан камък, бойници и кули граничеше с приказното. Нямаше и следа от грубата и мрачна сграда, предназначена за отбрана, нито пък замъкът беше оставен да се руши. Обратно, от цялата му фасада се излъчваше средновековно величие.

Въведоха го в главния салон с великолепни орехови мебели, впечатляващи с майсторската си изработка. От тавана висяха два огромни канделабри от ковано желязо. На облицованите с ламперия стени бяха окачени няколко прекрасни платна от Лезюер, картина на Вандайк и три-четири маслени портрета, очевидно принадлежащи на предишни собственици. Домакинята седеше насреща му в изящно кожено кресло в стил „Анри II“. Имаше очарователен глас, спокойни маниери и запомнящи се черти. От това, което знаеше за Елиза Ларок, Торвалдсен можеше да заключи, че насреща му седи жена с ясна представа за живота, но същевременно упорита и леко вманиачена. Можеше само да се надява, че последното е вярно.

— Малко съм изненадана от посещението ви — каза тя.

Усмивката й изглеждаше искрена, но някак машинална.

— Познавам семейството ви от много години — отвърна той.

— А аз познавам вашия порцелан. В трапезарията имаме една хубава колекция от тях. Два кръга с черта отдолу — знак за върховно качество.

Той прие комплимента с леко сведена глава.

— За тази репутация семейството ми е работило в продължение на столетия.

Тъмните й очи излъчваха странна смесица от любопитство и предпазливост. Очевидно изпитваше притеснение, но правеше всичко възможно да го прикрие. Агентите му го бяха предупредили за пристигането й и я бяха проследили от „Орли“ дотук, за да бъдат сигурни. Веднага след това той бе потеглил насам, оставяйки Малоун и Сам да правят своите проучвания в Париж.

— Признавам, че ви приех от любопитство, хер Торвалдсен — каза на английски Елиза. — Снощи пристигнах от Ню Йорк и се чувствам доста уморена, за да приемам гости.

Той наблюдаваше лицето й и най-вече ъгълчетата на устата, които се разтеглиха в поредната усмивка на опитен манипулатор.

— Предполагам, че това е фамилното ви имение — подхвърли той, опитвайки се да я извади от равновесие. И не пропусна да отбележи мимолетната гримаса на раздразнение.

— Да, построено е през шестнайсети век — кимна Елиза. — Замъкът е копие на „Шенонсо“, който се намира съвсем наблизо и е прекрасен архитектурен паметник.

Очите му с възхищение се насочиха към камината на отсрещната стена, облицована с тъмен дъб. За разлика от повечето френски къщи, които познаваше и които бяха голи и студени, тази беше съвсем различна.

— Вероятно си давате сметка, че моите финансови възможности са значително по-големи от вашите, мадам Ларок — смени темата той. — Може би с около десет милиарда евро.

Продължаваше да изучава високите й скули, сериозните очи и решителната извивка на устата. Беше убеден, че умишлено е търсила контраста между млечнобялата кожа на лицето и абаносовия цвят на косата. Който предвид годините й едва ли беше естествен. Без съмнение бе привлекателна жена, умна, самоуверена и свикнала да заповядва.

— А защо смятате, че очевидното ви богатство представлява интерес за мен?

Той направи малка пауза, за да прекъсне естествения ход на разговора, после мрачно отвърна:

— Вие ме обидихте, госпожо.

— Как е възможно? — изненадано го погледна тя. — Та ние току-що се запознахме!

— Аз контролирам една от най-големите и преуспяващи корпорации в Европа. Страничният ми бизнес включва добив на петрол и газ, телекомуникации и машиностроене по всички точки на света. За мен работят осемдесет хиляди души, а годишната ми печалба е по-голяма от цялото ви състояние. Но въпреки това вие си позволихте да ме обидите!

— Изяснете се, хер Торвалдсен.

Беше я извадил от равновесие. В това се състоеше прелестта на внезапното нападение — предимството винаги е на страната на атакуващия. И преди две години в Мексико, и сега.

— Искам да бъда включен в плановете ви! — отсече с категоричен тон той.

— В кои планове?

— През изтеклата нощ не бях на борда на вашия самолет, но мога да предположа какво се е случило там — хладно отвърна Торвалдсен. — Отправили сте покана към Робърт Мастрояни, който, между другото, е мой приятел. Но към мен подобна покана липсва!

— За какво говорите?

— За Парижкия клуб. — Реши да не й предлага лукса на отговор и продължи: — Вие сте наследница на стар и славен род. По права линия произхождате от Карло Андреа Поцо ди Борго, роден на осми март 1764 година близо до Аячо, Корсика. Той се превръща в заклет враг на Наполеон Бонапарт и майсторски манипулира международната политика във вреда на императора. Класическа корсиканска вендета. Оръжието му не са оръдия и бомби, а изтънчени дипломатически интриги. Но такава е съдбата на човечеството. — Той замълча за момент, давайки й възможност да възприеме чутото. — Не се безпокойте, аз не съм ви враг, а точно обратното. Възхищавам се на онова, което вършите, и искам да стана част от него.

— Ако за момент приемем, че в думите ви има и частица истина, защо трябва да удовлетворя вашето желание?

Гласът й беше ленив и спокоен, без следа от тревога.

Чертите на Торвалдсен се смекчиха.

— Отговорът на този въпрос е много прост.

Тя очаквателно го погледна.

— Имате пробив в сигурността — спокойно обясни той.