Стив Бери
Парижка вендета (63)

62

Елиза се сбогува с последните членове на клуба, които напуснаха залата „Густав Айфел“. През целия следобед се беше опитвала да разсее безпокойството, което беше обзело тези хора след инцидента на върха на кулата. Обвиненията на Торвалдсен бяха забравени, или по-скоро отложени до приключването на срещата. Но собствените й страхове бяха съвсем друга работа.

Елиза използва кратката следобедна почивка, за да проведе един телефонен разговор. Мъжът отсреща беше доволен, че тя му се обажда. Равният му глас не издаваше никакви емоции, но готовността му за съвместен бизнес беше изразена по ясен и категоричен начин. Беше попаднала на него преди няколко години, когато й се бе наложило да си потърси дадени назаем пари. Беше поразпитала тук-там, бе научила доста за уменията на този човек и бе поискала среща с него. Само четири дни по-късно длъжникът я потърси, за да й върне няколкото милиона евро, и то накуп и без никакво отлагане. Елиза не попита как е станало. Просто беше доволна, че се е случило. По-късно имаше още три подобни „ситуации“, при които беше осъществила контакт и човекът беше изпълнил задачата по същия безупречен начин. Надяваше се, че и днес ще стане така.

Мъжът живееше в Монмартър, в сянката на многобройните църковни куполи и камбанарии, характерни за този парижки хълм. Без проблеми намери Рю Шап — сенчеста улица, нагъсто застроена със сгради от Втората империя. В тях имаше скъпи апартаменти, под които блестяха рекламите на луксозни кафенета и бутици.

Тя изкачи стълбите до третия етаж на една от тях и почука на вратата, маркирана със солидна бронзова цифра „5“. Човекът, който отвори, беше нисък и слаб, с изтъняла сива коса. Гърбавият нос и квадратната челюст го караха да прилича на ястреб — символ, който изглеждаше особено подходящ за Паоло Амбрози.

Той я покани да влезе.

— Какво мога да направя за вас?

— Минавате директно на въпроса както винаги — усмихна се тя.

— Вие сте важна личност, времето ви е скъпо. Предполагам, че не сте се отбили точно на Коледа, за да си побъбрим.

Тя веднага долови неизказаното.

— Разбира се, че е така. По-скоро искам да ви платя за една услуга.

Мъжът кимна леко.

— Случаят е спешен и трябва да бъде решен бързо.

— Уточнете какво означава бързо.

— Още днес.

— Предполагам, че разполагате с информацията, нужна за съответната подготовка.

— Лично ще ви заведа до обекта.

Амбрози беше облечен със сако на сиво-черни райета, черен пуловер по врата под него и кадифени панталони. Облеклото му ярко контрастираше с бледия цвят на лицето му. Елиза винаги се беше питала какво мотивира този мрачен човек, но никога не му зададе този въпрос. Предполагаше, че е дълга история.

— Някакви предпочитания за метода? — попита той.

— Не. Достатъчно е да стане бавно и болезнено.

В хладните му очи проблеснаха весели искрици.

— Предателството му трябва да е било доста неочаквано за вас.

Тя оцени способността му да чете мислите й и кимна.

— Меко казано.

— И вие горите от желание за възмездие.

— Абсолютно.

— В такъв случай ще се постарая да го получите.

* * *

Сам набра номера.

— Какво има, Сам? — моментално се включи Стефани.

— Засякох Ашби.

После набързо й разказа какво се беше случило, след като бе напуснал Айфеловата кула.

— Никой не ти е нареждал да го следиш — не пропусна да отбележи тя.

— Но и никой не ме е предупредил за самолета, който за малко не ни уби — бързо отвърна той.

— Ценя твоята съобразителност. Стой там и чакай да…

Хенрик издърпа телефона от ръцете му и Сам отстъпи една крачка встрани. Много му беше любопитно да чуе какво ще си говорят Торвалдсен и Стефани Нел.

* * *

— Приятно ми е да науча, че правителството на САЩ контролира нещата — каза Торвалдсен.

— Още по-приятно е да чуя гласа ти, Хенрик — отвърна Стефани с тон, който показваше, че е готова за битка.

— Бъркате се в моите работи.

— Напротив, ти се бъркаш в нашите.

— Как е възможно? Нищо от моите работи не засяга Америка.

— Не бъди толкова сигурен. Не само ти се интересуваш от Ашби.

Стомахът му се сви. Беше очаквал нещо подобно, но се надяваше да е сбъркал.

— Той има стойност за вас, така ли?

— Сам разбираш, че не мога нито да потвърдя това, нито да го отрека.

Торвалдсен нямаше нужда от потвърждение. Инцидентът на Айфеловата кула обясняваше всичко.

— Не е трудно да си представя какво се разиграва тук.

— Да речем, че залогът е по-голям от личното ти отмъщение.

— Не и за мен.

— Ще ти олекне ли, ако кажа, че те разбирам? И че бих постъпила по същия начин, ако бях на твое място?

— Но все пак се намесвате в моите работи.

— Спасихме ти живота.

— Но дадохте книгата на Ашби.

— Което беше много добра идея. Ако не бяхме приспали бдителността му по този начин, ти най-вероятно щеше да си мъртъв.

Торвалдсен съвсем не беше в настроение за благодарности.

— Котън ме предаде! — заяви той. — В момента нямам време, за да се справя с това разочарование. Но ще го направя.

— Котън използва главата си, Хенрик. И ти би трябвало да направиш същото.

— Синът ми е мъртъв.

— Не е нужно да ми го напомняш.

— Напротив. — Той си пое дълбоко дъх и добави: — Става дума за моя лична работа, в която нямате място нито ти, нито Котън, нито правителството на Съединените щати.

— Хенрик, чуй ме. Тук не става въпрос за теб, а за терорист на име Питър Лайън. Вече десет години се опитваме да го заловим. Сега е моментът да го направим, защото е излязъл на светло. Остави ни да си свършим работата. Но за целта ни трябва и Ашби.

— А какво ще стане, след като си свършите работата? Какво ще стане с убиеца на сина ми?

Мълчанието насреща потвърди онова, което вече му беше известно.

— Това е моето становище, Стефани. Желая ти всичко хубаво.

— Какво си намислил?

Торвалдсен изключи телефона и го подаде на Сам. В очите на по-младия мъж и на Меган Морисън се четеше безпокойство.

— И ти ли ще ме предадеш? — обърна се към Сам той.

— Не.

Отговорът дойде прекалено бързо. Но тази неспокойна душа искаше да се докаже.

— Там става нещо — обади се Меган и посочи към хотела.

Ашби се появи на входа и размени няколко думи с портиера, който бързо излезе на тротоара и размаха ръце пред преминаващите таксита. Торвалдсен веднага се обърне с гръб, за да не бъде разпознат.

— Вече е в таксито — докладва Сам.

— Спри някое и за нас.