Стив Бери
Парижка вендета (48)

47

Сейлън Хол

23:40 ч.

Ашби гледаше как Каролайн изучава книгата, която Стефани Нел беше толкова любезна да му предаде. Беше излъгал, че я е получил от Елиза Ларок, която най-сетне отстъпила пред настояванията му и я изпратила по специален куриер през Ламанша.

— Няма никакво съмнение, че е почеркът на Наполеон — развълнувано промълви Каролайн.

— Важно ли е?

— Трябва да е. Разполагаме с абсолютно нова информация, която е много повече от онова, което е успял да събере Поцо ди Борго. Прегледах подробно всичко, което ни е предоставила Елиза Ларок. В него нямаше нищо особено. Ди Борго се е осланял не толкова на историческите факти, колкото на слухове и клюки. Мисля, че омразата към Наполеон му е попречила да открие верния отговор.

Омразата действително може да попречи на преценката, помисли си Ашби. По тази причина той рядко даваше свобода на подобни чувства.

— Става късно, а утре трябва да съм в Париж — каза той.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Имам заседание на клуба. Освен това е Коледа и магазините ще бъдат затворени.

Прекрасно знаеше, че едно от любимите занимания на Каролайн в Париж е да обикаля скъпите бутици по авеню Монтен. Обикновено той нямаше нищо против, но утрешният ден щеше да бъде по-специален.

Тя все още държеше разтворената книга за Меровингите в ръцете си.

— Не мога да се отърва от чувството, че разполагаме с всички късчета от мозайката.

Ашби обаче продължаваше да изпитва безпокойство от срещата си с Питър Лайън. Вече беше превел допълнителната сума, изпитвайки ужас дори от мисълта, че може да шикалкави. Все още не можеше да повярва, че южноафриканецът знае всичко за връзките му с американците.

— Убеден съм, че ще успееш да ги сглобиш — рече на глас той.

— Защо имам чувството, че в този момент мислиш само как да ме съблечеш?

— Действително ми минава подобна мисъл — усмихна се той.

— Ще ме вземеш ли утре със себе си?

Доловил дяволития блясък в очите й, Ашби разбра, че няма избор.

— Добре, ще те взема. Но само ако бъда напълно задоволен тази вечер…

— Мисля, че може да се уреди.

Въпреки обещанието, което го накара да потръпне, беше ясно, че умът й продължава да е зает с посланието на Наполеон.

— На латински е — каза тя, свела поглед към книгата. — Откъс от Библията, който описва вечерята на Исус с учениците му на Шабат. Съществуват три варианта — на Лука, на Матей и на Марко. Аз преписах четиринайсетте реда, за да можем да ги прочетем лесно.

ET FACTUM EST EUM IN

SABBATO SECUNDO PRIMO A

BIRE PER SCCETES DISCIPULIAUTEM ILLIRIS COE

PERUNT VELLER SPICAS ET FRINCANTES MANIBUS+MANDU

CAB ANT QUID AM AUTEM DE FARISAEIS DI

CEB ANT El ECCE QUIA FACIUNT DISCIPULI TUI SAB

BATIS+QUOD NON LICET RESPONDENS AUTEM INS

SE IXIT AD EOS NUMQUAM HOC

LECISTIS QUOD FECIT DAVID QUANDO

ESURUT IPSE ET QUI CUM EO ERAI+INTROIBOT IN DOMUM

DEI EE PANES PROPQSITIONIS

MANDUCAVIT ET DEDIT ET QUI

CUM ERANT UXIIO QUIBOS NO

N LICEBAT MANDUCARE SI NON SOLIS SACERDOTIBUS

— Текстът е пълен с грешки. Discipuli е изписано с c вместо с g, но аз го поправих в съответствие с оригинала в книгата. Освен това Наполеон напълно е объркал ipse dixit, а uxiio е пълна безсмислица. Ето какво се получи накрая:

И се случи така, че на втория Шабат той крачеше през една царевична нива. Но неговите ученици започнаха да късат кочаните, да ронят зърното и да го ядат. А фарисеите му казаха: „Спри твоите ученици, защото вършат забранени неща на Шабат“. А той им отговори: „Не знаете ли какво е направил Давид, когато е бил гладен? Той и хората с него са влезли в Божия дом и са се нахранили с нафората, въпреки че това право са имали само свещениците“.

— Много странно, нали? — вдигна глава Каролайн.

— Меко казано — кимна той.

— Този текст не съвпада с нито една от трите библейски версии. Свободно съчинение е. Но има нещо, което ми се струва още по-странно.

Ашби очаквателно я погледна.

— Наполеон не е знаел латински.

* * *

Торвалдсен се сбогува с професор Мурад и се оттегли в апартамента си. Наближаваше полунощ, но Париж никога не спеше. Фоайето на „Риц“ кипеше от живот, хората продължаваха да влизат и излизат от многобройните салони на хотела. Едър мъж с мрачно лице седеше на канапето срещу асансьорите на етажа му. Той го познаваше много добре, тъй като от две години насам неговата датска фирма разследваше смъртта на Кай. Обикновено контактуваха по телефона. В момента би трябвало да е в Лондон, за да координира наблюдението върху Ашби.

— Не очаквах да те видя — подхвърли Торвалдсен.

— Току-що долетях от Лондон, където следя отблизо хода на събитията.

Нещо не е наред.

— Ела с мен.

Тръгнаха по пустия коридор.

— Искам да те запозная с някои нови факти. Проследихме Ашби от момента, в който напусна Париж. Прибра се у дома, а няколко часа по-късно излезе. Присъедини се към една туристическа обиколка на местата, където се е подвизавал Джак Изкормвача.

Много странна постъпка за един лондончанин, помисли си Торвалдсен.

— Срещна се с тази жена — добави агентът и му подаде една снимка. — Успяхме да ги хванем в кадър.

Един поглед му беше достатъчен. Стефани Нел. В главата му звънна предупредителен сигнал и той с мъка прикри тревогата си.

— Малоун също беше там.

Какво?! Правилно ли беше чул?

— Малоун?

Човекът кимна и му подаде друга снимка.

— Криеше се в навалицата. Тръгна си веднага след жената.

— Той влезе ли в контакт с Ашби?

— Не. Тръгна след мъжа, който разговаря с Ашби. Решихме да ги оставим на спокойствие, за да не объркаме нещо.

Торвалдсен не хареса изражението на лицето му.

— Има и още нещо, нали?

Следователят кимна.

— Жената на снимката предаде на Ашби някаква книга.