Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Vendetta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Парижка вендета

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-226-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2016

История

  1. — Добавяне

5

Колата напусна Копенхаген и се отправи на север по крайбрежната магистрала. Сам Колинс мълчаливо наблюдаваше мъжа зад волана.

Котън Малоун беше точно такъв, какъвто си го представяше — твърд, решителен, реагиращ на всяка ситуация по подходящия начин. Дори физически отговаряше на описанието, което беше получил: висок, русокос и с хладна усмивка, която не разкриваше никакви емоции. Бяха го информирали за 12-те години стаж като специален агент в Министерството на правосъдието, за дипломата му на юрист от Джорджтаунския университет, за невероятната му памет и любовта му към книгите. Но преди броени минути Колинс беше станал свидетел на нещо, за което никой не можеше да го предупреди. А именно за куража и самообладанието, с които този човек беше действал под пряк обстрел.

— Кой си ти? — попита Малоун.

Колинс си даваше сметка, че трябва да отговори честно на въпроса. Ясно усещаше подозрението на Малоун, което беше напълно основателно. Как другояче да реагира на някакъв непознат, който прониква с взлом в къщата му, а после там се появяват и други въоръжени мъже?

— Аз съм агент на Сикрет Сървис — отвърна той. — Или поне бях допреди няколко дни. Подозирам, че вече съм уволнен.

— Защо?

— Защото никой от преките ми шефове не пожела да ме изслуша. Опитах се няколко пъти, но без успех.

— За разлика от Хенрик?

— Вие откъде… — започна Колинс, но после се овладя и млъкна.

— Някои хора спасяват бездомни животни, а хобито на Хенрик е да спасява хора. Защо търсиш помощта му?

— Кой казва, че я търся?

— Спокойно, не се притеснявай. Някога и аз бях едно от бездомните животни.

— Бих казал, че той се нуждае от помощ — добави Колинс. — Защото ме потърси.

Малоун включи на пета и маздата се стрелна по магистралата, която следваше бреговата ивица на протока Йоресунд.

— Никога не съм работил като охрана на Белия дом — пожела да уточни Колинс. — Бях служител в Отдела за валутно-финансови измами.

Винаги беше гледал с насмешка на холивудския стереотип агенти с тъмни костюми, слънчеви очила и миниатюрни слушалки в ухото, които обграждаха президента. Повечето служители на Сикрет Сървис работеха на бюро и главната им задача беше да охраняват американската финансова система. Именно такава била първоначалната идея за създаването на службата, появила се на бял свят още по време на Гражданската война, за да се бори с фалшификаторите на пари. Едва след убийството на Уилям Маккинли трийсет и пет години по-късно тя бе поела и отговорността за охраната на президентите.

— Защо дойде в моята книжарница? — попита Малоун.

— Вчера пристигнах в града и Хенрик ми препоръча хотел. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Той искаше да стоя далеч от имението му.

— От колко време си в Дания?

— От една седмица. Но теб те нямаше. Върна се едва преди няколко дни.

— Знаеш доста неща за мен.

— Не съвсем. Знам, че си Котън Малоун. Бивш морски офицер, работил в отдела „Магелан“, понастоящем в оставка.

Малоун му хвърли кос поглед, който ясно показваше, че търпението му се изчерпва. Никак не обичаше заобиколните отговори на открито поставен въпрос.

— Поддържам и собствен уебсайт в интернет — добави Колинс. — По принцип ние нямаме право на това, но аз си го позволих. Мотото му е „Световната финансова криза като капиталистически заговор“. Казва се Moneywash.com.

— Доколкото разбирам, началниците ти имат проблем с хобито ти — отбеляза Малоун.

— Аз нямам. Живея в Америка и имам право да изразявам мнението си.

— Но не и да използваш значката си на федерален агент.

— И те казват същото — умърлушено призна Колинс.

— Какво пишеш в този сайт?

— Истината. Най-вече за финансисти от калибъра на Майер Амшел Ротшилд.

— Като се възползваш от правата, които ти дава Първата поправка?

— Какво значение има? Този човек дори не е американец. Просто господар, разполагащ с купища пари. Петимата му синове се оказват още по-добри от него, защото притежават забележителното качество да превръщат дълговете в огромни състояния. Те са личните банкери на повечето короновани особи в Европа. Достатъчно е да щракнеш с пръсти, за да се появят. С едната ръка ти предлагат пари, а с другата си ги прибират обратно, но с тлъста лихва.

— Но нали това е част и от американския начин на живот?

— Те не са били банкери. Банките оперират със средства, набрани от частни вложители или от правителството. А тези са работили с лични капитали, които предлагали с безбожна лихва.

— И какво толкова?

Колинс недоволно се размърда на седалката.

— Именно подобно отношение им е позволило да избягват наказанието за своята неморална дейност. Всеки казва: „Какво толкова? Те имат право да печелят пари“. Но всъщност нямат, защото са натрупали състоянието си от финансирането на войни. Известно ли ти е?

Малоун не отговори.

— Обикновено финансирали и двете страни в конфликта. Пет пари не давали за средствата, които отпускат. Интересували ги привилегиите, които могат да превърнат в печалба. Минни концесии, монополни права, митнически облекчения. Понякога се стигало дотам, че дори можели да използват някои мита като гаранции.

— Но това е ставало преди стотици години. Какво значение има днес?

— Има, защото нещата се повтарят.

Малоун намали пред един по-остър завой.

— Откъде знаеш?

— Не всички милиардери са добронамерени като Бил Гейтс.

— Разполагаш ли с имена, имаш ли доказателства?

Младият мъж не отговори.

— Нямаш, нали? — притисна го Малоун. — Разполагаш само с някакви смахнати конспиративни теории, които си имал глупостта да пуснеш в интернет и заради които са те уволнили.

— Не са смахнати теории — разпалено отвърна Колинс. — Ако бяха такива, нямаше да ме преследват! Онези мъже дойдоха в къщата ти, за да ме убият!

— Казваш го, сякаш се радваш.

— Това доказва, че съм прав!

— Я карай поред и започвай да разказваш.

— Хотелската стая ме задушаваше и реших да се поразходя. Двама души се лепнаха зад мен. Опитах се да им се изплъзна, но не се получи. Тогава се насочих към къщата ти. Хенрик каза да чакам в хотела, докато ми се обади. Но когато забелязах преследвачите си, реших да позвъня в Кристиангаде. Джеспър каза да те намеря на всяка цена и аз тръгнах към книжарницата.

— Как проникна вътре?

— Поиграх си с ключалката на задната врата. Стана лесно. Би трябвало да си сложиш алармена инсталация.

— Прецених, че няма смисъл — поклати глава Малоун. — Който е решил да краде стари книги, да заповяда.

— А тази покана важи ли и за хора, които са решили да те убият?

— Всъщност те искаха да убият теб. Между другото, постъпката ти беше доста глупава. Като нищо можех да те застрелям.

— Знаех, че няма да го направиш.

— Радвам се, защото аз самият не го знаех.

Изминаха няколко километра в мълчание. Сам разпозна района, тъй като беше пътувал насам вече няколко пъти. Намираха се съвсем близо до Кристиангаде.

— Торвалдсен е закъсал здравата — глухо промълви той. — Но човекът, когото преследва, реагира пръв.

— Хенрик не е глупак.

— Може би. Но всеки си намира майстора.

— На колко години си?

— На трийсет и две — озадачено го погледна Колинс.

— И колко време работиш в Сикрет Сървис?

— Четири години.

Инстинктивно усети накъде бие Малоун. Защо Хенрик се е свързал с млад и неопитен агент на Сикрет Сървис, който на всичкото отгоре поддържа незаконен уебсайт?

— Това е дълга история — промърмори той.

— Аз имам време — рече Малоун.

— Не, нямаш. Торвалдсен е попаднал във взривоопасна ситуация. Трябва му помощ.

— Кой говори чрез устата ти? — стрелна го с очи Малоун. — Агентът или привърженикът на конспиративните теории?

После той натисна педала на газта и маздата се стрелна по правия участък на магистралата. Вдясно тъмнееха морските води, а на хоризонта мигаха далечните светлини на Швеция.

— Говори приятелят му.

— Явно не познаваш Хенрик — поклати глава Малоун. — Той не се страхува от нищо.

— Всеки се страхува от нещо.

— Ти от какво се страхуваш?

Младият мъж се замисли. През последните няколко месеца постоянно си беше задавал същия въпрос.

— Страхувам се от човека, когото преследва Торвалдсен — искрено отвърна той.

— Ще ми кажеш ли някакво име?

— Лорд Греъм Ашби.