Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (7) (Има една река)

Шеста глава

Гъртруд изтича в двора, размахвайки писмото.

— Прибира се за Коледа! — извика тя и се стовари на тревата пред майка си, леля Кейт и Стела.

Майка й си отбеляза докъде е стигнала в книгата и я погледна усмихната.

— Това е чудесно — каза тя. — Майка му ще се радва да го види.

Леля Кейт изтегли конеца на бродерията и каза със смях:

— За Бога, Гъртруд, Коледа е след четири месеца. Защо е това вълнение?

Гъртруд скочи на крака и хвана Стела за ръката.

— Хайде да отидем на разходка.

Те заобиколиха къщата и тръгнаха надолу по алеята под хладната сянка на дъбовете и яворите.

— Само година измина, откакто Едгар отиде там — каза Гъртруд — а вече си мислех, че никога няма да има възможност да се прибере. Сега ми се струва, че сякаш изобщо не е заминавал!

Те увиснаха на портата, загледани в пътя към Хопкинсвил. Когато се протегнеше с всички сили напред, Гъртруд успяваше да види предната част на малката къща, в която бе прекарала детството си. Намираше се сред дърветата веднага след портата за карети. Там си бе играла заедно с Хю и Лин, преди къщата да бъде наета и всички да се преместят в Къщата на хълма.

Детството й се струваше много далечно, сякаш се бе случило в друг живот, когато е била някой друг. Нещата, които я занимаваха сега, бяха започнали именно при портата, на която сега се бе качила.

— Помня първата вечер, когато той дойде тук — каза тя на Стела. — Беше толкова стеснителен и плах, че го хванах за ръката и го доведох тук, на спокойствие, далеч от многото хора. Опитвах се да го накарам да се почувства като у дома си, но сега, когато си спомням това, се чудя как не ме е взел за прекалено дръзка.

Стела се засмя.

— Никой, освен ти самата, не би те обвинил, че флиртуваш — каза тя. — Не си от този тип.

Гъртруд я погледна сериозно.

— Мислиш ли, че съм от брачния тип? Според теб ще бъда ли добра съпруга?

— О, да — отговори Стела. — Ще разглезиш съпруга си, ще глезиш и децата и ще се съсипеш от работа. Това е определението за добра съпруга — според мъжете.

— Мисля, че когато се оженят, двама души трябва да се научат постепенно да забравят какво иска всеки от тях и да открият какво искат заедно — каза Гъртруд. — И най-добрият начин за това е да имат деца и да се учат да не бъдат егоисти, като споделят детето и всички неща, които родителите искат да направят за детето.

Стела доби подозрителен вид.

— Това в някоя книга ли го прочете? — попита тя.

Гъртруд поклати глава отрицателно.

— Сама ги мисля всички тези неща. — Тя се засмя. — От година нямам много какво друго да правя.

— Отразява ти се добре — каза Стела. — Не знаех, че мисленето е толкова полезно за здравето. Кажи ми, Гъртруд, какво очакваш от брака?

Така продължаваха да разговарят, докато денят се отърси от жегата и зачака вечерта.

За Гъртруд оставаше само да се завъртят сезоните — и той щеше да си дойде, да й разкаже за Луисвил и да се възхити на новия цвят на бузите й и на здравето, което излъчваше. Тя сияеше.

Намери го по-висок, понаедрял, но с неизменното си обожание към нея. По въпроса, който занимаваше умовете и на двамата, той й заговори едва няколко дни преди отново да замине. Тогава обясни мълчанието си.

— Получих повишенията, за които ти писах — каза той — но се оказа, че животът в Луисвил просто ти изяжда доходите — каквито и да са. Когато получих първото си повишение, вече се бях уморил от начина, по който бях принуден да живея, затова увеличих малко разходите си. При следващото повишение отново ги увеличих малко. И все още не ми плащат достатъчно, за да могат двама души да живеят комфортно. Затова реших да напусна.

Гъртруд изглеждаше изплашена.

— Сега работя друго, с баща ми. Открила му се е много добра възможност да продава застраховки от името на братска организация, като ходи от град на град и подготвя полиците, които се предлагат на всички нови членове. Те винаги приемат застраховката, защото е много изгодна. Трябва само да обикаляш, да се срещаш с новите членове и да ги записваш.

Но баща ми си има собствен бизнес тук, в града, и не може да го остави. Затова ми предложи да му стана партньор и да поема контактите с хората. Ще посещавам градовете наоколо и ще си бъда вкъщи всеки уикенд. Работата е сигурна и ще печеля повече, отколкото в Луисвил. Мога да живея у дома, да бъда при майка си, да се виждам с теб и да спестя достатъчно пари за кратко време, за да се оженим.

Гъртруд го прегърна облекчена.

— Толкова се радвам! — възкликна тя. — Знаех си, че не мога да те пусна отново да заминеш далеч от мен. Знаех го.

В Луисвил управителят на „Джей Пи Мортън и компания“ прие молбата му за напускане, но му предложи да му плаща, ако при пътуванията си разнася някои специализирани издания — счетоводни книги, чекови книжки и други, и ги предлага в градовете, които посещава. Той прие с благодарност. На 1 февруари 1900 година Едгар Кейси, търговски пътник и застрахователен агент, пое на първата си обиколка из градовете на Западен Кентъки.

В началото на март пристигна в Елктън, градче на около 65 км от Хопкинсвил. От няколко седмици страдаше от пристъпи на остро главоболие. Една сутрин в Елктън болката бе особено неприятна и той отиде за успокоително. Лекарят му даде прахче и му каза да го разтвори в чаша вода. Едгар се върна в хотела и погълна дозата.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че лежи в леглото у дома в Хопкинсвил. В стаята имаше двама доктори — семейният лекар Джей Би Джаксън и д-р А. С. Хил, които го гледаха тревожно. Той ги чу да разговарят със съдията, който им разказа, че семеен приятел, Рос Роджърс, се натъкнал на Едгар на жп гарата в Елктън. Едгар обикалял като унесен. Не познал Рос, нито пък знаел къде е. Облечен бил с палтото си, но стоял разгърден и без шапка. „Рос го доведе вкъщи. Каза, че и без това бил тръгнал насам.“

Едгар се опита да продума, да попита нещо, но от гласа му бе останал слаб, болезнен шепот. Дадоха му да си направи гаргара, но това не помогна. Той все пак успя да им разкаже какво се е случило с помощта на жестове и едва доловими думи. Лекарите го прегледаха и казаха, че освен пресипналото гърло всичко е наред. Успокоителното явно се бе оказало твърде силно, предизвиквайки шок в нервната система, а гърлото му бе настинало, докато бе скитал по улиците с незакопчано палто и гологлав.

Посъветваха го да си почива.

На другия ден беше на крака, готов да се върне на работа. Пресипналият глас обаче не се бе оправил. Положението не се подобри и на следващия, и на по-следващия ден. Повикаха д-р Манинг Браун, местния специалист по гърлени болести. Той спомена афония и помоли за разрешение да повика други специалисти. Те се изсипаха в къщата и всеки предложи своя теория. Имаше дори специалист от Европа, гост в съседния град, който дойде в Хопкинсвил да види „интересния случай“. Седмиците се превръщаха в месеци. Дойде пролетта, после лятото. Гласът му не се възвръщаше.

Един ден Едгар осъзна, че състоянието му е нелечимо. Докторите не идваха с идеята да му помогнат, а защото случаят им бе любопитен. Това, което един от тях каза, когато една сутрин влезе в кабинета на д-р Браун, и нещо в начина, по който д-р Браун представи новодошлия, го накара да прогледне за истината. Едгар се видя такъв, какъвто другите го виждаха — бе изгубил гласа си и завинаги щеше да шепне.

Известно време отказваше да приеме това. Свикнал бе да очаква подобрение и му бе трудно да не мисли по този начин. Откри, че вярата, която имаше в докторите, заместваше с вяра в чудесата. Успя да приеме фактите едва когато постепенно започна да си изгражда този навик.

Трябваше да работи нещо. Това бе основният подтик, който можеше да го пригоди към новите условия. Без гласа си не можеше да бъде търговски посредник, нито продавач; както изглеждаше, не можеше да работи на нито една от досегашните позиции. Можеше да се върне към земеделието, но тази мисъл му бе отблъскваща. Имаше нужда от града. Чувстваше се самотен, потиснат, изплашен. Искаше да бъде сред много хора, дори и да не можеше да разговаря с тях или да участва в онова, което правеха. Нуждаеше се от тях. Ако останеше сам, щеше да е принуден да се изправи пред проблеми, за които още не бе готов.

Въпросът с работата бе разрешен от местния фотограф У. Р. Боулз, който предложи на Едгар да му стане помощник. Той прие — това май бе точно работата, която искаше. Щеше да се среща с много хора, но нямаше да е необходимо да разговаря с тях — г-н Боулз щеше да прави това. Щеше да изучи занаят, с който да печели хляба си, независимо дали гласът му щеше да се върне.

С това решение изчезна още една от тревогите, занимаващи ума му. Когато чу какво ще работи, Гъртруд бе очарована. Тя винаги бе проявявала интерес към фотографията и рисуването; сама правеше снимки и ги оцветяваше.

— Можем да си имаме собствено студио! — каза тя ентусиазирано. — Аз ще приемам хората, ще разговарям с тях и ще им показвам моделите и цените, а ти ще ги снимаш и ще проявяваш фотографиите. Мога и да ги оцветявам!

Той кимна изненадан. Знаеше, че загубата на гласа му не бе повлияла на чувствата й към него, но не бе успял да се отърси от убеждението, че тя има пълното основание да прекрати годежа им и би трябвало да го направи. Някак бе имал усещането, че е в реда на нещата да бъде отхвърлен. Това, че тя не само не мислеше така, но и се чувстваше съпричастна с нещастието му, превръщайки го в благословия и за двамата, бе мистериозно проявление на милосърдие и благодат, които го смайваха. Никога не му бе хрумвало, че тя трябва да направи нещо за него. Единствено негова грижа бе той да прави всичко за нея.

Но макар с това тя да бе скрепила близостта им, усещането му за прокуденост остана. Имаше и трети проблем.

В тишината на тъмната фотографска стая, в самотата на разходките му до Къщата на хълма и обратно, в молитвите, преди да заспи, той бе преследван от Бога.

Нима гласът му бе отнет, защото трябваше да бъде глас на проповедник? Нима бе наказан заради това, че не откликваше на зова да служи на Бога? Жената ангел, която му се бе явила някога със заръката да напусне фермата и да дойде в Хопкинсвил — дали го бе пратила на мисия, която той не бе успял да изпълни?

Тя му бе казала: „Молитвите ти бяха чути. Кажи ми какво искаш повече от всичко и аз ще ти го дам“. Той бе отговорил: „От всичко най-много искам да помагам на хората, най-вече на децата, когато са болни“. После тя бе изчезнала и на другия ден му бе помогнала с уроците.

Защо му бе помогнала с уроците, ако не бе искала от него да учи и да бъде проповедник — или, както майка му бе предположила, лекар? Но тези неща тогава бяха невъзможни. Той бе направил всичко по силите си — преподавал бе в неделното училище, сформирал бе група за изучаване на мисионерството и се бе стремил да живее като истински християнин. Нима имаше нещо друго, което е трябвало да стори?

Винаги бе имал вътрешното усещане, че да помага на хората е нещо, което трябва да върши през цялото време. Но да правиш това и в същото време да работиш за прехраната бе невъзможно, освен ако не си проповедник или доктор. Учениците на Иисус Го бяха последвали, изоставяйки работата си. Но ако той направеше това, кого щеше да последва?

Майка му се опита да му вдъхне увереност.

— Никога не съм смятала, че предназначението на гласа ти е да проповядваш — каза тя. — Проповедниците са добри хора, но са от онези, които очакват добродетели от другите. А ти си от хората, които очакват добродетелност от себе си. Това е разликата. Не че да си свещеник не е нещо хубаво. Повечето от тях са свестни хора. Но теб не мога да си те представя да проповядваш. Ти си по-скоро добър християнин. Добрият християнин е твърде зает сам да бъде добродетелен, за да се тревожи за това, дали съседът му следва закона.

Тя продължи да говори. Всъщност му говори доста време за нещата и хората, за дълга и службата, докато изведнъж той осъзна, че тя не отговаряше на въпроса му. Просто говореше и беше обезпокоена — обезпокоена, объркана и изплашена, също като него.

* * *

Всички в Хопкинсвил отидоха в театъра, когато Харт, Краля на смеха, дойде в града. Харт бе хипнотизатор и прозвището му идваше от това, че караше хората под хипноза да вършат нелепи неща — като да играят на дама, да имитират риба, да катерят несъществуваща стълба, да плетат въображаеми кърпички и т.н. Хората обичаха да гледат своите близки, приятели и врагове, а когато липсваха доброволци, Харт сядаше на сцената и хипнотизираше цялата публика, като се люлееше напред-назад на стола си и монотонно повтаряше „Заспи, заспи, заспи“. После тръгваше по редовете и търсеше хора, които са се поддали на хипнозата. Започваше да им говори бързо, да прави движения с ръцете пред лицето им и те се събуждаха.

Обикновено Харт искаше на сцената да се качат група хора — „клас“, както го наричаше той. Онези, които не реагираха на хипнозата му, биваха освобождавани, а останалите забавляваха публиката. Веднъж Едгар се качи с приятелите си, но бе освободен.

Харт пътуваше с професионална трупа. Сред хората му имаше мъж, когото той хипнотизираше с указанието да стои неподвижен. После слагаха огромен камък на гърдите му и друг започваше да удря с голям ковашки чук, докато счупеше камъка. Имаше и още много, също толкова зрелищни изпълнения, както и специална демонстрация, която при Харт бе това, което в цирка бе парадното шествие. На местен доброволец даваха предмет, който той трябваше да скрие където и да е в града. После Харт се качваше в карета, теглена от два коня. Носеше превръзка на очите и от двете му страни седяха двама души, които го държаха за ръцете. Така той минаваше по пътя на човека, скрил предмета, като казваше на кочияша накъде да завие, накрая стигаше до предмета. В тези дирения той никога не се проваляше, нито пък успяваше да убеди скептиците, че не е шарлатанин.

Обикновено Харт оставаше от 10 дни до две седмици, тръгвайки си, когато публиката започнеше да намалява. Бе среден на ръст, със светлокестенява вълниста коса и лешниково зелени очи, които изглеждаха необикновено бляскави и подвижни. Не носеше мантия, не използваше светлини или други джунджурии и отдаваше способностите си на „новата наука“ — хипнозата, и ясновидството.

По това време хипнозата бе на мода из цялата страна. Френските академици бяха отхвърлили с презрение Месмер и неговите теории и въпреки че много уважавани учени бяха работили с хипнозата след това, използвайки термини като сомнамбулизъм и магнетична терапия, учените и медиците отказваха да я признаят. В Съединените щати хипнозата имаше и своите привърженици, и своите експлоататори. Един нюйоркски лекар, д-р Джон П. Куакънбос, каза, че хипнозата е медицината на бъдещето и ще лекува всички болести, давайки указание на несъзнателния ум на пациента да премахне причината и да излекува раната. В Невада, Мисури, С. А. Уелтмър основа школа по „сугестивна терапия“, провеждайки курсове чрез кореспонденция за онези, които не можеха да присъстват лично. Всички театри в страната приемаха от време на време посещението на някой „професор“, искащ да постави под въздействие на силата си всеки желаещ от публиката.

Харт не бе терапевт по професия, но бе истински шоумен. Когато някои от хората в града му казаха за проблема на Едгар, той го прие като предизвикателство. За 200 долара ще излекувам пресипналостта му, каза той. Ако не успея, няма да взема нищо за усилията си. Приятелите на Едгар го увещаваха да приеме. Д-р Манинг Браун се усмихна и каза: „Защо не?“. Съдията намери идеята за добра. Той никога не забравяше как Едгар се бе излекувал веднъж, предписвайки си лапа.

— Нека те приспи и да видим какво ще стане — каза той. — Няма да навреди.

Експериментът бе проведен в кабинета на д-р Браун. Едгар седна на фотьойл и направи всичко, за да съдейства. Харт започна да говори, помаха с ръце, после избра лъскав предмет от подноса с инструменти на д-р Браун.

— Погледни го — каза той. — Наблюдавай го съсредоточено. Ще заспиш сега, заспиваш… заспиваш… заспиваш…

Когато Едгар дойде в съзнание, всички му се усмихваха — д-р Браун, съдията и Харт.

— Кажи нещо — обади се Харт.

Едгар отвори уста.

— Успях ли да изпадна в хипноза? — попита той.

Гласът му бе пресипнал шепот. Нямаше промяна.

Усмивките секнаха.

— Докато беше под хипноза, говореше съвсем нормално — каза д-р Браун.

— Както винаги съм те чувал да говориш — каза съдията.

— Беше се оправил — каза Харт — но не си приел поствнушението. Като си починеш, ще опитаме отново. Уверен съм, че може да се направи. Ти говореше — това е важното.

И той отново се усмихна. Другите кимнаха и също се усмихнаха. Вероятно следващия път поствнушението щеше да има ефект.

Но нямаше. Опитаха следобед, но когато Едгар се събуди, гласът му си беше пресипнал, въпреки че под хипноза бе звучал нормално. Попитаха го как си чувства гърлото. Д-р Браун го прегледа. Нямаше промяна в състоянието му.

— Стига до втория етап на хипнозата — каза Харт — и тогава нещо се случва. Отказва да премине към третия етап, където би приел поствнушението. Сигурен съм обаче, че рано или късно ще го направи. Ще продължаваме да се опитваме.

Харт се бе амбицирал. Всички в града знаеха за експериментите, а местният вестник ги документираше. Професор Уилям Джирао, който преподаваше психология в колежа „Саут Кентъки“, помоли за разрешение да ги посещава. Той бе дребен италианец с големи хлътнали очи и мустаци. Докато траеше хипнозата, той седеше тихо и си записваше, като само от време на време задаваше въпроси на Харт.

Накрая Харт бе принуден да се откаже. Заради представленията се налагаше да си тръгне от Хопкинсвил и въпреки че винаги, когато бе наблизо, се връщаше, за да опита още веднъж, призна, че се е провалил.

— Не приема поствнушението — каза той на Джирао. — Не отива отвъд втория етап.

Джирао описа експериментите и заедно с няколко изрезки от местния вестник „Нова ера“ изпрати разказа си на д-р Куакънбос в Ню Йорк. Д-р Куакънбос изрази интерес към случая, започна да си кореспондира с Джирао и един есенен ден се появи в Хопкинсвил, готов да изпробва уменията си върху Едгар.

Той бе чевръст мъж с остри черти и благо, внимателно отношение към пациента си. Зададе много въпроси, изслуша разказа на съдията за преживяното от Едгар като дете, водеше си подробни бележки, след което започна с експериментите. Успехът му не бе по-голям от този на Харт. Едгар стигаше само до втория етап и не приемаше поствнушението. При един последен опит д-р Куакънбос реши да предизвика „дълбок сън… много дълбок сън… много, много дълбок сън“.

Едгар спа 24 часа, глух за усилията им да го събудят. Всички се изплашиха, най-вече лекарите в града, които се събраха на консултация. Пациентът се събуди по естествен начин, като след нощен сън. Каза, че се чувства добре, въпреки че гласът му не се бе променил. През следващите дни изобщо не можеше да спи и само подремваше за кратко. После се оправи и д-р Куакънбос си тръгна, облекчен, но все така озадачен.

От Ню Йорк той писа на Джирао, че след като е размишлявал над преживяното в Хопкинсвил, е убеден, че има разрешение. В момента, в който отказва да приеме по-нататъшно внушение, Едгар, изглежда, взима нещата в свои ръце, каза Куакънбос. Ако в този момент хипнотизаторът накара пациента да говори за собствения си случай, може би ще се случи нещо интересно. Преди много години бе съобщено за такива случаи във Франция — пациенти под хипноза проявявали ясновидски способности. Дали имаше някаква истина в това, бе несигурно, но си заслужаваше да опитат.

Единственият хипнотизатор в Хопкинсвил бе Ал С. Лейн, слаб, деликатен мъж, чиято съпруга притежаваше шапкарския магазин, в който работеше Ани, сестрата на Едгар. Лейн беше с разклатено здраве. Той водеше счетоводството на жена си и запълваше времето си, изучавайки сугестивна терапия и остеопатия чрез кореспонденция. С най-голям интерес бе следил документирането на експериментите в кабинета на д-р Браун и когато научи от Ани, че брат й и Джирао търсят хипнотизатор, той ги помоли да му дадат шанс да опита.

Едгар се съгласи, но родителите му възразиха. Откакто бяха започнали експериментите, той отслабваше все повече и повече; бе станал нервен и раздразнителен. Съдията, който отначало вярваше във възможността за излекуване, се бе убедил, че хипнозата не е по-ползотворна от медицината.

— Първо пуснахме докторите да идват и един по един да го ръчкат, сякаш е болна крава — каза той на жена си. — Сега тези хипнотизатори правят същото. Ще побъркат момчето.

— Едгар не е добре — каза майка му. — Не яде и не спи.

Едгар ги помоли да направят компромис и да позволят на Лейн да опита предложеното от д-р Куакънбос. Ако не помогнеше, той нямаше да се подлага повече на хипноза.

Макар и неохотно, родителите му се съгласиха. Ани доведе Лейн в къщата и ги запозна. Той бе дребен човек, не повече от 55 килограма, с посивяваща коса и малки мустаци. На възраст бе между 35 и 40 години, въпреки че заради болнавия му вид възрастта му трудно можеше да се определи. Лейн бе нетърпелив да опита и уговорката бе направена за идната неделя следобед, 31 март 1901-ва.

Джирао не можеше да присъства, лекарят пристигна към два и половина. Момичетата бяха свършили с миенето на чиниите от обяда и бяха излезли. Едгар и родителите му бяха в гостната. Едгар предложи да заспи сам, без друг да го хипнотизира — както бе направил, когато спеше върху учебниците си, и тогава Лейн да опита да говори с него. Както му обясни, бе открил, че каквото и да прави хипнотизаторът, той заспиваше под въздействието на собствената си мисъл. Лейн отвърна, че колкото повече Едгар направи със собствени усилия, толкова повече е възможно да постигнат. Бе съгласен с идеята за самохипноза — или, както той я нарече, „автохипноза“.

Едгар легна на канапето, тапицирано с плат от конски косъм, което бе част от сватбения комплект на баба му Кейси. После заспа.

Лейн, който го наблюдаваше, видя, че дишането му става по-дълбоко. Последва бавна въздишка и тялото изглеждаше заспало. Съдията седна наблизо, докато съпругата му продължи неспокойно да стои права. Лейн заговори с нисък, успокояващ глас, казвайки на Едгар да види тялото си и да опише проблема в гърлото. Каза му да говори с нормален тон.

След няколко минути Едгар започна да мънка. После прочисти гърлото си и заговори ясно.

— Да — каза той — виждаме тялото.

— Записвайте! — обърна се Лейн към съдията.

Съдията го погледна безпомощно. Най-близкият молив се намираше в кухнята, завързан за списъка с покупки.

— В нормално състояние — продължи Едгар — това тяло не може да говори поради частична парализа на долните мускули на гласните струни, предизвикана от нервно напрежение. Това е психологическо състояние, което поражда физически ефект. Може да бъде отстранено, като се усили циркулацията към засегнатите части посредством внушение, докато трае настоящото безсъзнателно състояние.

— Циркулацията към засегнатите части сега ще се усили — каза Лейн — и състоянието ще бъде отстранено.

Едгар млъкна. Останалите наблюдаваха гърлото му. Съдията се наведе и откопча ризата на сина си. Постепенно горната част на гърдите, а после и гърлото добиха светлорозов цвят, след това тъмнорозов и накрая яркочервен. Изминаха десет, петнайсет, двайсет минути.

Едгар отново прочисти гърлото си.

— Сега всичко е наред — каза той. — Състоянието е отстранено. Наредете на циркулацията да се върне към нормален ритъм и след това тялото да се събуди.

— Циркулацията ще се върне към нормален ритъм — каза Лейн. — После тялото ще се събуди.

Те гледаха как червеното избледнява до тъмнорозово и светлорозово. Кожата възвърна нормалния си цвят. Едгар се събуди, изправи се и се пресегна за кърпичката си. Изкашля се и изплю кръв.

— Здравейте — каза той колебливо.

После се усмихна широко.

— Хей — каза той — мога да говоря! Оправих се!

Майка му заплака. Баща му му стисна ръката и силно я разтърси.

— Добро момче! Добро момче! Добро момче! — каза той.