Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (3) (Има една река)

Втора глава

Двамата яздеха през голямото поле към хамбарите. Мъжете бяха в постройката за машините, за да поправят сноповръзвачката и дядо искаше да види как върви работата. Когато стигнаха до езерце, разположено между пътя и хамбарите, конят спря.

— По-добре слез, Старче — каза дядо — ще пусна този приятел да пийне.

Момчето се плъзна от коня и изтича във високата трева до езерото, радостно, че ще може да се охлади. Беше горещо зад гърба на дядо, докато ветрецът минаваше от двете му страни, а слънцето печеше голата му глава. Гащите му бяха мокри от коженото седло, ръцете — потни от стискането на дядовия колан. Той клекна на брега и се вторачи във водата, търсейки риба.

Дядо вкара коня в езерото и го зачака да се напие, седнал отгоре му с ръце на кръста. Изведнъж конят отхвърли глава нагоре, изправи се на задните си крака и скочи към дълбокото. Дядо се задържа и сграбчи поводите, дърпайки ги с всичка сила.

Конят доплува до другата страна и препусна към бялата ограда около хамбарите, опита се да я прескочи, не успя и отново се втурна към езерцето. Дядо някак остана на седлото.

Когато за втори път влезе във водата, конят се спъна и падна на колене. Дядо се прехвърли през главата му, приземявайки се по гръб. Конят се надигна, отново се изправи на задните си крака и стовари предните на гърдите на дядо. После се обърна и избяга в полето.

Главата на дядо бе под водата. Момчето го чакаше да стане. Повика го. Не получи отговор. Дядо лежеше неподвижен. Детето хукна за помощ колкото сили имаше.

Дядо бе мъртъв. Закараха го в къщата и д-р Кенър дойде, но момчето чуваше плача на баба си и разбра истината по странните погледи на чичовците си, когато излязоха от стаята. Той седна в кухнята и заговори с Патси Кейси.

— Дядо е мъртъв — каза той. — Конят го уби. Сега дали ще го поставят в земята и ще го заровят?

— Той ще отиде при ангелите, Старче — каза Патси. — Гос’ин Ти Джей беше много добър и ще отиде при ангелите.

— Ще го видя ли пак? — попита детето.

Патси се наведе напред и се взря в него.

— Ще го видиш, ами — каза тя. — Ти имаш онова второто виждане, нали така?

Той не знаеше какво имаше тя предвид. Изведнъж поиска да е при майка си.

— Искам да си отида у дома — каза.

— Аз ще те заведа — каза Патси.

Тя го хвана за ръка и тръгна с него надолу по пътя; стигнаха малката ферма, в която живееха, откакто баща му се отказа да държи магазина на кръстопътя. Разказа на майка си какво се бе случило и тя дълго време седя, а после му каза, че когато умираме, просто се връщаме при ангелите, които сме оставили за малко, докато сме живи тук, долу.

— Но дядо ми беше приятел — каза той. — Ангелите трябва да знаят това. С него яздех; и щеше да ме научи да ходя на лов и за риба.

— Може би ще те научи дори да е ангел — каза майка му.

На другия ден тя го заведе обратно в голямата къща и той ги видя да идват за погребението във файтоните си. Видя всичките си чичовци — Едгар, Клинтън, Матю, Робърт И. Лий, Лушън и Делбърт Кейси. Братята на дядо му също бяха там — Джордж Уошингтън, Джеймс Мадисън и Франклин Пиърс Кейси. Леля му Ела Кейси Джоунс беше там, и другите му чичовци от рода Мейджър. Имаше още лели от другите ферми на Мейджър и на Кейси. Не можеше да запомни всички имена, пък и всички изглеждаха еднакво, когато бяха облечени официално.

Когато отнесоха дядо и тръгнаха за погребението, той остана в къщата с Патси и — застанал на прозореца, гледаше как файтоните изчезват надолу по пътя. Долавяше аромата на цъфналите ябълкови дървета и чуваше пчелите, които бързаха към кошерите си.

Беше самотен ден. Той се прибра сам и отиде да играе под яворите пред къщата, където идваха и приятелите му, когато бе твърде горещо за игра в задния двор.

Те бяха приятни момчета и момичета и той отдавна се чудеше защо другите не ги виждат. Един ден обаче откри, че те не обичаха другите да ги виждат. Когато баща му дойде да го пита с кого говори, той се обърна, за да посочи към приятелите си, но те бяха изчезнали. Върнаха се, след като баща му си тръгна.

Майка му обаче понякога ги виждаше и това го радваше. Един ден тя погледна през прозореца и каза: „Приятелите ти те чакат“. И когато той излезе, те наистина бяха там и се пързаляха по копата сено.

* * *

Беше прекрасно да се живее по тези места. Той обичаше хълмистите червено-черни поля, които позеленяваха от реколтата през лятото, и горите тук-там, населявани от боязливи животни и приятни звуци. Харесваше големите къщи и струпаните на групички хамбари — докъдето ти видят очите. В които от тях да избереше да отиде, щеше да намери там някои от чичовците или братовчедите си да работят и можеше да говори с тях за лов на животни и риба, за тютюна и за времето.

В хамбарите винаги нещо се правеше, особено през есента, когато се сушеше тютюнът. Запалваха се големи цепеници, които горяха бавно, а димът се издигаше към стрехите, където бяха окачени листата. Той обичаше да седи и да усеща как мирисът го изпълва. Харесваше и помещението за опушване на месо, където огънят от хикория и лаврови тресчици кадеше бекона, надениците и шунката.

През зимата имаше какво ли не за вършене между дългите редици отделения в оборите, в помещението за впрягане, сред машините и в помещението, където се държеше зърното и се приготвяше за пролетта.

През март слънцето вече се позадържаше и земята се разтопяваше и размекваше. Потоците ставаха гръмогласни и водовъртежите им носеха зелена пяна. Когато се разхождаше по бреговете, откриваше минзухари, надигнали главите си, а кичести нарциси пробиваха дългите редици на градините.

Скоро идваше време за засаждане, а през май и юни бе ред на тютюна. По това време горите вече бяха като в приказките — пълни с кучешки дрян, див рожков, хикория, червен и бял дъб, лешникови храсти, теменужки и змийска хурка, скунксово зеле, азимина и майски ябълки — малкото растение, което е мандрагората в Библията и цъфти през май, а плодовете му са готови за ядене през късния юни и ранния юли.

Имаше пъдпъдъци и зайци, които, като порасна, се научи да ловува със стара пушка, пълнеща се през дулото. Снаряжението му се състоеше от барутен рог, флакон с капси и вестник за подплатяване. Когато не бе здраво пъхнат, вестникът изхвърчаше заедно с изстрела и се подпалваше. Гледката бе прекрасна.

Имаше и много риба — както в рекичките, така и в езерата, и през лятото риболовът бе най-голямата му радост. Дните бяха дълги и горещи. Мъжете работеха на полето, а жените си седяха вкъщи и консервираха плодове и зеленчуци. Той нямаше с кого да си играе, освен със сестрите си — струваше му се, че всяка година се раждаше по една, докато не станаха четири: Ани, Мери, Ола и Сара. Той с радост бягаше от тях и куклите им и прекарваше дълги часове замечтан край реката, докато чакаше рибата да дойде и да хапне червея, който й предлагаше. Там го посещаваха неговите малки приятели.

Те винаги бяха колкото него; докато той растеше — и те растяха. Каквото той искаше да прави, и те искаха да правят. Понякога бяха само няколко, а друг път — много. Един ден бяха само момчета, а друг — само момичета. Отиваха си, когато се появеше друг човек; освен ако не беше малката Ана Шей, дъщерята на съседите, която бе на неговата възраст. Другарчетата му явно я харесваха и тя можеше да ги вижда и дори да говори с тях.

Ана бе любопитна. Един ден, когато валеше дъжд и всички изтичаха до къщичката, която си бяха построили на тавана на един от хамбарите, тя попита другарчетата му защо не са се намокрили.

Едно от тях отговори:

— О, ние не се мокрим. Ние живеем в цветята и музиката.

— Коя музика? — попита тя.

— Музиката на всичко — каза малкото същество.

Веднъж, когато с Ана нагазиха в рекичката и стигнаха до остров зад фермата на баща й, откриха до брега други малки същества. Те обаче не искаха да имат нищо общо с тях и казаха, че никога не са били момичета или момчета и че предпочитат да си играят с водните кончета.

Той се питаше дали другарчетата му ще се върнат след студената зима, в която Ана и баща й умряха от пневмония. Помисли си, че те или щяха да си отидат заедно с нея, или тя щеше да дойде с тях. Когато дойде пролетта и той отиде в гората, те бяха там, но Ана я нямаше. Докато си играеха, той осъзна, че те бяха спрели да растат, вече не вървяха в крак с него. Тогава разбра, че ще ги загуби.

Почти не си спомняше времето, когато не ги бе познавал. Някога си бе направил къщичка под жълтия боб в градината и веднъж едно момченце дойде да си играят. Той каза на майка си за него, но тя не го бе видяла. На следващия ден момченцето се върна и доведе и други. Един ден майка му ги видя.

Той ужасно се боеше от деня, в който те няма да дойдат, но когато този ден настъпи, той откри, че въпреки всичко се чувства добре. Започна да се вслушва по-внимателно в зова на птиците и другите звуци на гората, докато живото присъствие наоколо зае мястото на невидимите му приятели. Самотата, от която се бе страхувал, изобщо не се появи.

След известно време баща му отново пое крайпътния магазин. Там, сред бурета и кутии, момчето седеше мълчаливо и слушаше мъжете да обсъждат политиката и тютюна, а жените — модата и цените. Обичаше да слуша разговорите на възрастните, докато купуваха платове, брашно, ориз, билки, чай, лекарства — всичко, което не отглеждаха или не произвеждаха във фермите си. При похарчването на всеки долар им се полагаше питие — уиски от бурето, което стоеше в ъгъла с висящ отгоре му черпак. Мъжете плащаха сметките и получаваха наградите си.

След майка му негов най-добър приятел беше баба му. Баща му бе свестен човек, но нямаше време да се занимава с малкото момче. Зает бе да пуши пура, да подръпва мустаците си и да разговаря за политика. Бе станал мирови съдия и всички му викаха „съдията“. Баба винаги бе сама или се суетеше из кухнята с Патси Кейси. Тя имаше много време да разговарят и обичаше той да й разказва за това, как е видял дядо. Той го виждаше понякога в хамбарите, обикновено когато опушваха тютюна. Никога не каза за това на друг, само на баба; това бе тяхната тайна. Разбира се, дядо не бе там наистина, а по-скоро като малките му другарчета, ако човек се взреше, можеше да види през него.

Той откри, че хората искаха да говорят за определени неща. Баба искаше да говори за дядо, за фермата и за това, какъв ще стане, когато порасне. Патси Кейси искаше да говори за хубави неща за ядене и за това, колко е напълнял, въпреки че не беше така — той бе почти кльощав. Баща му искаше да говорят за това, как ще порасне, ще стане голям и ще ходи на училище, както и да знае дали си е свършил задълженията за деня. Да разговаря със сестрите си означаваше да слуша историите им за куклите, за това, какво са правили през този ден и какво ще правят утре. Единствено майка му нямаше предвид нищо определено и двамата просто разговаряха за всичко — за каквото и да е, ето защо той я обичаше най-много от всички. Тя никога не му се смееше и не се шегуваше с него, затова той никога не се страхуваше да сподели с нея мислите си. Никога не се налагаше тя да го мъмри — той знаеше, че тя не обича това, и винаги изпълняваше заръките й, дори повече. Беше му хубаво да е при нея и да й помага. Тя му бе добър приятел.

Когато тръгна на училище, вече бе навършил седем. През онази година леля му Ела Кейси Джоунс имаше наемателка на име г-жа Елисън. Тя бе дошла от Запада, където бе живяла в общност на мормони, и както сама каза, бе една от съпругите на Бригъм Янг. Освен това бе работила като учителка, затова родителите в околността я помолиха да преподава на по-малките. Г-жа Джоунс предостави една от стаите си, а съдията Кейси доведе своя син и няколко от дъщерите си.

Г-жа Елисън бе хубава брюнетка с мек глас. Към децата бе внимателна и те я обичаха. Синът на съдията се учеше бързо, защото искаше да й се хареса.

— Знам си урока — казваше той, а тя се навеждаше, за да му зададе въпроси. Тогава той вдъхваше аромата, който тя носеше, а понякога косата й минаваше покрай бузата му, когато се надвесваше над рамото му, за да чуе отговорите му.

Г-жа Елисън обаче си замина в началото на пролетта и през есента го записаха в училището близо до църквата „Либърти“. Беше изплашен първия ден. Чинът бе твърде малък за дългите му крака, той не знаеше нито един от уроците, за които говореха, а когато учителят се обръщаше към него, всички деца го гледаха. Той си заплете краката под чина и не можа да стане.

Училището не му харесваше. Всеки път, когато учителят го повикваше, той мислеше за нещо друго и не знаеше отговора на въпроса.

— Никога ли не спираш да мечтаеш? — казваше Джоузи Търнър, първата му учителка.

Той се опитваше да внимава в урока, но безуспешно. Докато някое от децата говореше, момчето гледаше през прозореца към гората или къщата на баба си и се отнасяше в мисли.

Баба строеше нова къща. Предната година имаше голям пожар и къщата изгоря до основи. Новата бе почти готова и докато вървяха работите по нея, съдията Кейси реши да си направи своя.

Мястото, което избра, се намираше току до гората, между хамбарите на голямата къща и пътя. Когато той и братята му построиха къщата, всички започнаха да й казват „Малката къща в гората“.

— Старче, ще прочетеш ли следващото изречение? — казваше Джоузи Търнър.

Той обаче зяпаше през прозореца, замечтан в мисли за новия си дом и рекичката, която течеше през гората, и не знаеше докъде са стигнали.

Когато д-р Дулин се ожени за Джоузи Търнър и тя напусна училището, се наложи да се старае повече, защото баща му се зае с преподаването. Той бе строг и сприхав и първо удряше, а после задаваше въпросите. Въпреки това Едгар продължаваше да се унася в блянове и не си знаеше уроците, докато кокалчетата на ръцете му останаха без кожа от честото налагане с пръчката.

Съвсем друго бе, когато го заведоха на църква. За пръв път присъства на служба в „Олд Либърти“ на 10-годишна възраст. Историята, която свещеникът прочете, му хареса и той искаше да знае всичко за нея. Когато се прибраха, майка му му даде своята Библия и той чете цял следобед, докато не му я взе.

— Ще си развалиш очите — каза тя.

— Ще ти купя Библия, когато отида в града — каза баща му. Най-после се гордееше със сина си.

— Радвам се, че ти харесва. Библията е най-великата книга на света.

По време на следващата неделна служба свещеникът каза, че църквата се нуждае от клисар.

— Какво е клисар? — попита той майка си.

— Този, който се грижи за сградата и я почиства — отговори тя.

— Аз ще го правя — каза той. — Аз ще бъда клисар.

Сградата бе малка и работата не го затрудняваше. Той метеше, бършеше пейките и оправяше амвона за свещеника. Баща му му донесе Библия от града. Г-н Хопър, собственикът на книжарницата, бе отказал да вземе пари за нея, когато бе научил, че е за десетгодишно момче, което само я бе поискало.

— Всяко момче трябва да има Библия — бе казал той на съдията — а когато едно момче само я поиска, е привилегия да му бъде дадена.

Той написа датата върху форзаца — 14 януари 1887 година, и започна да чете. В края на юни бе изчел всичко.

Същото лято преподобният Джон Т. Хокинс проведе поредица от срещи в „Олд Либърти“ и отседна в голямата къща на Кейси. Седнал до баба си, новият клисар присъства на първите си теологични дискусии. Сам той зададе въпроси, а след като г-н Хокинс си замина, започна да разпитва всеки проповедник, когото срещнеше. Винаги, когато служещите в „Олд Либърти“ се съберяха, той бе там и обикновено именно той подбуждаше обсъжданията на Библията. Задаваше въпроси на всички — на дядовите братя Джордж Уошингтън и Франклин Пиърс Кейси, на братовчед си Айзък Х. Кейси; на Даниъл Оузли, на Ед Джоунс — чичо по брачна линия, изобщо разпитваше всеки, който проявяваше желание да го изслуша и да му отговори. Веднъж щом ги накараше да започнат, той млъкваше и слушаше аргументите и мненията им.

Понякога мъжете говореха за неща, от които той нищо не разбираше. Паството на „Олд Либърти“ бе част от Християнската църква, подразделение на Презвитерианската църква. Неин клон бил открит в Северна Каролина от Бартън У. Стоун, а друг — в Пенсилвания от Алегзандър Кембъл. Тези двама души се срещнали за първи път именно в „Олд Либърти“.

Християнската църква извършваше отворено причастие и богослужение всяка неделя. Винаги когато те говореха за това, за пеенето на химни и за мненията на Стоун и Кембъл, той се озадачаваше. Тогава тихо се оттегляше, отваряше своята Библия на любим пасаж и изживяваше силата на Самсон и Давид или помагаше на Иисус да лекува болните и сакатите.

Един ден си постави голяма цел. Често някой от мъжете казваше: „Чел съм цялата Библия над десет пъти и ми се струва…“ или друг казваше: „Колкото и пъти да съм чел Библията, никога не съм мислел, че…“. Той също искаше да може да прочете Библията много пъти. Щеше да е хубаво да може да каже, че я е чел, да речем, по веднъж за всяка година от живота си. Чул бе един от тях да казва: „Прочитам Библията всяка година“, и това му даде идеята. Щеше да чете възможно най-бързо, докато се изравни с годините си, след което трябваше да я прочита само веднъж годишно.

Още щом му хрумна това, той отвори на Битието и се захвана с изпълнението на задачата. От този момент не отиваше никъде без Библията си, въпреки че обикновено успяваше да я скрие, за да не знаят хората, че я носи. Четеше винаги когато имаше възможност, като за възложените му задачи отделяше време само когато бе абсолютно наложително, и не обръщаше почти никакво внимание на училището, тъй като баща му вече не бе негов учител.

С идването на пролетта той отиде в гората зад новия си дом и си построи място за усамотение — навес от фиданки, клони от ела, мъх, дървесна кора и тръстика от крайбрежието на реката, до върбите, където потокът правеше завой. Водата винаги изглеждаше толкова приканваща, че си изкопа кладенец, който да действа като филтър. Там, през дългите пролетни и летни следобеди, той се изтягаше, огрян от слънцето, и четеше като обсебен. С отминаването на есента, когато трябваше да остане на закрито, се свиваше до кухненската печка, необезпокояван от майка си, която от време на време само се надвесваше да види коя глава чете и да му прошепне нещо, свързано с текста, което му помагаше да разбере думите.

Той прочиташе книгите и главите отново и отново, докато страниците му бяха толкова познати, колкото картините по стените на всекидневната. Ден след ден чакаше с нарастващо вълнение кулминационната точка — последната глава на Малахия, края на Стария завет, когато се предсказва идването на Господа:

Защото ето, иде денят, който ще гори като пещ; и всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, казва Господ на Силите, та няма да им остави ни корен, ни клонче.

А за вас, които се боите от името Ми, ще изгрее слънцето на правдата с изцеление в крилата си; и ще излезете, и ще се разигравате като телци из обора.

Само още четири стиха и можеше да обърне страницата, където пишеше: „Новият Завет на Господа Бога нашия спасител Иисус Христос“. И първа глава от Матей: „Родословието на Иисуса Христа, син на Давида, син на Авраама…“.

Тогава той се чувстваше щастлив, защото Иисус тържествуваше над злото, лекуваше болните и слепите и съживяваше мъртвите. Дори когато Го разпнаха, Той възкръсна и отиде да живее при Отца си на небето. И в Евангелието на Йоан Той казваше на учениците си, че и те могат да отидат на небето и всички хора ще отидат там, ако се подчиняват на закона да любят Бога и ближния си.

Когато стигаше края на пламенното Откровение, се втурваше пак отначало, за да бъде отново със своите герои от пустинята, Вавилон, Египет и Обетованата земя. Каин уби Авел, Ной построи Ковчега, Хана роди Исмаил, жената на Лот се превърна в стълб от сол… един след друг пред него крачеха героите и злодеите, могъщите и грешните.

Четеше толкова бързо, че по собствените му изчисления до пролетта на тринайсетата си година бе преминал от Адам до Йоан дванайсет пъти. Още щом се позатопли, той се върна към своето място за усамотение в гората. Там в един майски следобед, докато седеше на входа на навеса и четеше историята за Маное, усети нечие присъствие и вдигна глава.

Пред него стоеше жена. Отначало помисли, че е майка му, дошла да го повика за къщните задачи — слънцето грееше ярко и след вторачването в книгата очите му не виждаха добре. Когато жената заговори обаче, той разбра, че не я познава. Гласът й бе мек и много ясен. Приличаше му на музика.

— Молитвите ти бяха чути — изрече тя. — Кажи ми какво искаш повече от всичко, за да ти го дам.

Тогава той видя, че на гърба й има нещо — нещо, което хвърляше сянка зад нея във формата на крила.

Изплаши се. Тя се усмихна и продължи да чака. Той се страхуваше, че ако отвори уста, оттам няма да излезе глас, като в сънищата му. Тогава се чу да казва:

— От всичко най-много искам да помагам на хората и най-вече на децата, когато са болни.

Мислеше си за Иисус и учениците му. Искаше да бъде като Негов ученик.

Изведнъж тя изчезна. Той погледна мястото, където я бе видял да стои, опитвайки се да я различи в слънчевите лъчи, но я нямаше.

Той взе Библията си и се затича към къщи, нетърпелив да разкаже на майка си. Намери я в кухнята, сама. Тя седна на масата и го изслуша.

Когато свърши разказа си, той изведнъж се почувства засрамен.

— Мислиш ли, че прекалено много чета Библията? — попита той. — Някои хора полудяват от това, не е ли така?

Тя се протегна и взе книгата от ръцете му. Отгърна на Евангелието от Йоан и зачете:

— „… Истина, истина ви казвам, ако поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име. Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна.“

Погледна го и се усмихна.

— Ти си добро момче и искаш да помагаш на хората — защо да не бъдат чути молитвите ти? Не мисля, че трябва да спреш да четеш Библията. Аз ще знам, ако нещо с теб не е наред. Но по-добре ще бъде да не казваме на никого за това.

— Не, аз исках само да ти кажа, за да знам какво да мисля. Но какво означава това? — попита той.

Тя стана, отиде до него и го прегърна.

— Може да означава, че ще бъдеш лекар, известен къде ли не, и много ще помогнеш на децата. Или че ще бъдеш проповедник, или мисионер. Понякога мъжете учат медицина, а после стават мисионери, така че едновременно носят словото Божие и помагат на болните в езическите земи.

— Това бих искал да бъда, мисионер — каза той.

— Е, да започнем, като изчистим кофите от млякото — каза тя. — Чистотата е на една стъпка от светостта.

 

 

През нощта почти не спа, а на другия ден бе разсеян повече от обичайното. Учителят, неговият чичо Лушън, го накара да каже как се пише „колиба“. Той не знаеше. Чичо Лушън бе недоволен.

— Ще останеш след часа и ще напишеш думата на дъската 500 пъти — каза той.

Отне му много време. Прибра се късно. Нямаше време да отиде в гората и трябваше да бърза да си свърши следобедните задължения, преди да се появяха задачи, свързани с вечерята.

Когато влезе в къщата, съдия Кейси беше бесен. Семейството бе посрамено, каза той. Чичо Лушън му бе казал какъв глупав син има. По време на вечеря баща му не спря да говори за това, а когато свършиха, взе учебника по правопис и заведе момчето в гостната.

— Ще започнеш да си учиш уроците или ще разбера каква е причината — каза той. — Сядай и се залавяй за работа.

Беше дълга вечер. Отново и отново съдията взимаше учебника и го питаше за урока. Отговорите бяха грешни. Той подаваше учебника на момчето и казваше мрачно:

— Е, добре, ще те питам пак след половин час.

Момичетата и майката отидоха да спят. В десет часа отговорите бяха все така неправилни. Изгубил търпение, съдията зашлеви момчето, събаряйки го на земята, а после го издърпа обратно да седне.

— Още един шанс — каза той.

В десет и петнайсет отговорите отново не бяха верни. Момчето пак се намери на земята. Бавно се изправи. Бе уморено и му се спеше.

Когато седна на стола, му се стори, че чува нещо. Ушите му пищяха от удара, който го бе съборил, но вътре в себе си чу думи. Бе гласът на жената, дошла при него предния ден. „Ако поспиш малко, ще ти помогнем“, му казваше тя.

Той помоли баща си за почивка, само няколко минути. След това щеше да знае отговора, сигурен беше.

— Отивам до кухнята — каза съдията. — Когато се върна, ще те изпитам по урока още веднъж. Това е последната ти възможност, затова гледай да го знаеш.

Той излезе от стаята. Момчето затвори учебника, сложи го на тила си, сгуши се на стола и почти веднага заспа.

Когато се върна, съдията го разтърси.

— Попитай ме за урока. Вече го знам — каза то.

Съдията започна. Отговорите изникваха бързо, с убеденост. Бяха верни.

— Попитай ме за следващия урок. Бас държа, че и него знам — каза момчето.

Съдията го попита за следващия урок. Всички отговори бяха верни.

— Попитай за каквото и да е от учебника — каза момчето.

Съдията запрелиства страниците, избирайки най-трудните думи, които срещаше. Отговорите бяха верни. Момчето започна да казва къде точно се намират думите и какви илюстрации има на страниците.

— На тази страница има рисунка на силоз. Под нея е думата „синтез“. С-и-н-т-е-з.

Съдията затвори учебника и го тръшна на масата. Търпението му се бе свършило.

— Що за глупости са това? — изрева той. — През цялото време си знаел урока. Знаел си целия учебник. Да не би да искаш да си останеш на това ниво в училище, за да не се налага да учиш повече? Толкова ли си мързелив? Да не би да искаш да стоиш на учебника за трети клас цял живот?

— Не го знаех, докато не поспах, честна дума — каза момчето.

Съдията отново силно го зашлеви.

— Върви да спиш — каза той — преди съвсем да съм се ядосал!

Момчето взе учебника и изтича горе. Под завивките то отправи благодарност към жената и прегърна учебника.

На сутринта, след като баща му излезе, момчето даде учебника на майка си и я помоли да го изслуша как си знае урока. Все още го помнеше. Каза й какво се бе случило. Тя го целуна и отвърна, че е сигурна, че жената си изпълнява обещанието.

В училище се представи изключително по правопис, но по другите предмети, както винаги, бе за окайване. Взе учебниците вкъщи и ги сложи под възглавницата, преди да заспи. После си спомни за жената и й се помоли. На другия ден, когато чичо Лушън му зададе въпрос по география, в ума му се появи изображението от страницата в учебника и той прочете отговора оттам.

Същото се отнасяше за другите предмети. Всеки ден той носеше учебниците у дома и през нощта спеше върху тях. Хрумваше му, че един път е достатъчно, но не искаше да рискува. Пък и така всички щяха да си мислят, че наистина учи усилено.

Започна да напредва. Чичо Лушън го прехвърли в горния клас и отиде да говори със съдията.

— Сякаш знае целия учебник, Лезли. Каквото и да го попитам, отговаря вярно. Все едно го чете. Но не мами, в това съм сигурен. Учебниците му са под чина и когато отговаря, става и ме гледа право в очите.

Съдията привика сина си настрани, когато се прибра, и му зададе няколко въпроса.

— Какво става? Как го правиш? Свързано ли е със спането, за което ми каза?

— Само това правя, просто спя върху тях. Когато се събудя, знам всичко в учебника. Не знам как, но действа.

Съдията поглади мустаците си.

— Надявам се, че не си луд — каза той.