Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (12) (Има една река)

Единадесета глава

Бе тиха неделна вечер в Монтгомъри, Алабама, в края на октомври 1910 година. Фотограф от персонала на „Х. П. Треслър“, който се връщаше от седмично пътуване из страната, влезе в сградата на студиото и заизкачва стълбите, влачейки оборудването си. Бе слаб млад мъж с уморен вид, с дълги крака и ръце и кръгло, момчешко лице, което го правеше да изглежда по-млад от неговите 33 години.

В приемната на студиото светеше лампа. На един от фотьойлите се бе свил мъж, който дремеше. Когато фотографът влезе, той скочи на крака.

— Вие ли сте Едгар Кейси? — попита той.

— Да — кимна фотографът.

— Търсихме ви къде ли не. Вие сте известен.

Мъжът извади от джоба си множество изрезки.

— Нюйоркският „Таймс“, „Пост Диспач“ в Сейнт Луис, денвърският „Поуст“, „Стар“ в Канзас Сити…

Той подаде изрезките на Едгар. Първата бе страница от „Таймс“ от неделя, 9 октомври, и от нея го гледаха две снимки, които му бяха познати — висяха във всекидневната на семейство Кейси в Хопкинсвил. Едната бе на Едгар, другата — на съдията. Между тях бе снимката на Кечъм. Едрите букви на заглавието съобщаваха: „Необразован мъж става доктор, когато е под хипноза — странната сила, проявявана от Едгар Кейси, озадачава лекарите“.

Едгар се отпусна на един фотьойл и зачете:

Медицинската гилдия в страната проявява жив интерес към необикновената способност на Едгар Кейси от Хопкинсвил, Кентъки. Твърди се, че той умее да диагностицира трудни болести, докато е в състояние на полусъзнание, въпреки че няма познания по медицина, когато не е в това състояние.

Миналото лято, по време на среща в Калифорния на Националното общество на лекарите хомеопати д-р У. Х. Кечъм има възможността да спомене за този случай и бе поканен да го дискутира на банкет в присъствието на близо 35 доктори от въпросното общество в Пасадена.

Д-р Кечъм изнесе внушително дълга реч… Той предизвика такъв интерес… че един от водещите бостънски лекари, който чу речта, предложи на д-р Кечъм да подготви дисертация като част от програмата за септемврийската среща на Американското общество по клинични изследвания. Д-р Кечъм изпрати дисертацията, но не отиде в Бостън.

Мъжът се изкашля, за да привлече вниманието на Едгар.

— Аз съм репортер — каза той — и исках да ви питам за това. За какво става дума? Вярно ли е?

— Не знам — отговори Едгар и се засмя безпомощно. — Аз съм човекът, за когото става дума, но не знам нищо за тази дисертация. Познавам Кечъм; правил съм за него няколко тълкувания, когато съм се прибирал в Хопкинсвил. Но нямах представа, че ще пише за това. От седмица обикалям из страната и през това време не съм се чувал със съпругата си.

— Точно това ми трябва — каза репортерът. — Лична информация. Защо сте тук, в Монтгомъри, и работите за Треслър? Той не беше сигурен, че става дума за същия човек, когато се разчуха историите, но знаеше, че сте от Хопкинсвил, и когато видя снимката ви, се увери, че сте вие. Каза обаче, че сте дошъл при него от „Ръсел Брадърс“ и че сте работил за тях в Анистън и Джаксънвил.

Едгар обясни.

— Имах студио в Боулинг Грийн, Кентъки. То изгоря. Затова оставих семейството си в Хопкинсвил, а аз дойдох тук на работа, докато спестя достатъчно, за да си отворя друго студио. Напуснах „Ръсел Брадърс“ миналия юли, на четвърти, и дойдох тук.

— Е, проблемите ви свършиха — каза репортерът. — Както изглежда, можете спокойно да забравите фотографията. Кажете ми, какво е чувството да сте известен?

Едгар погледна изрезките.

— Бихте ли нарекли това добра слава — попита той — или лоша?

— Бих казал, че зависи от вас — отвърна репортерът. — Зависи какво ще направите с нея. Много хора, които се сдобиват с популярност, са като чудо за три дни. Някои се задържат на върха, но други бързо биват забравени.

Едгар кимна.

— Зависи какво ще направя с нея и какво другите ще направят с нея. В това е проблемът. Никога не знам какво се случва, докато съм заспал. Трябва да съм сигурен, че хората, с които работя, са честни и споделят идеите ми.

— Така или иначе, за какво става дума? — попита репортерът. — Какво е усещането?

— Не мога да го опиша — каза Едгар — нито да го обясня. Това е просто нещо, което е в ума ми, също като знанието как да направя снимка, да напиша писмо или дори да стана от стола. Когато помислите да станете от стола, вие го правите и всички неща, които се случват, за да се извърши това, са тайнствени — но те са такива, защото го правите толкова лесно, че не мислите за тях. Може би механизмът не е съвсем същият, но когато легна и поискам да заспя, аз го правя. А когато легна и поискам да изпадна в другия вид сън — този, който всички останали познаваме, аз го правя. Това е, което знам.

— Сигурно е така, както казвате — отвърна репортерът. — Аз ще вървя, защото искам да включа материала във вестника. Поздравления за славата — независимо дали е добра, или лоша.

Когато остана сам, Едгар се върна към изрезките, препрочитайки ги отново и отново, за да разбере какво се е случило.

„Като цяло младият Кейси е направил над хиляда тълкувания…“

Вероятно бе така, но не бяха направени за Кечъм. Някои от случаите, за които се споменаваше, бяха на Лейн — имаше описание на случая със семейство Дитрик например. За Кечъм той бе провеждал тълкувания само два пъти. Бе отстъпил пред предложението му да го закара до Хопкинсвил и обратно в замяна на услугите му. По време на посещенията си бе ходил в кабинета му всеки ден, за да прави сеанси, без да задава въпроси и с единственото условие това да са хора, които наистина се нуждаят от помощ.

Както изглеждаше, по време на посещение в Калифорния Кечъм бе разказал някои невероятни неща и когато бе помолен да ги доразвие в научен доклад, бе събрал всички налични доказателства в Хопкинсвил. Бе се получила добра история.

Това, което най-много заинтригува Едгар, бе обяснението на феномена, което, както се твърдеше, самият той бе дал по време на сеанс:

Веднъж, докато бе под автохипноза, нашият субект обясни следното: когато му бе казано да посочи източника на познанията си, той, в този момент в подсъзнателно състояние, каза: „Умът на Едгар Кейси е податлив на внушение, каквото е подсъзнанието на всеки друг човек; но в добавка той има способността да тълкува разбираемо за обективния ум на другите онова, което получава от подсъзнателния ум на индивиди от същия вид. Подсъзнателният ум не забравя нищо. Съзнателният ум получава впечатлението отвън и пренася мислите към подсъзнанието, където те остават дори ако съзнанието бъде унищожено“. Той говореше за себе си в трето лице, казвайки още, че подсъзнателният му ум е в директна връзка с всички други подсъзнателни умове и е способен да тълкува чрез обективния си ум и да предава получените впечатления на други обективни умове, събирайки по този начин цялото познание, притежавано от милиони други подсъзнателни умове.

Значи това беше. Е, не означаваше кой знае какво, тъй като не казваше защо той може да прави нещо, което другите не могат. Явно умът му не се различаваше от техните, като изключим това, че можеше да работи отзад — напред. Ако всички бяха като него, щяха да са в състояние да изпаднат в хипноза и да изпратят обратно към съзнанието онова, което знаеше подсъзнанието им.

Очевидно обаче Бог нямаше такъв замисъл. Той караше човека да върви през света в тъмнина, осветяван единствено от онова, което научаваше от опит и от вярата си.

Тогава защо той бе различен? Видението на жената бе отговорът — ако можеше да го приеме. Понякога можеше; прие го в онази мартенска вечер, когато стоеше навън в студения, притихнал въздух и знаеше, че бебето на Кари е спасено. Друг път не можеше да го приеме — когато си миеше ръцете и виждаше, че бяха грубият инструмент на работник; когато се бръснеше сутрин и виждаше лице на прост, необразован мъж, склонен към замечтаност, инатливост, сантименталност и дори безразсъдство; когато вечер четеше Библията и знаеше, че е провинциално момче, в чието същество има много по-малко магия, отколкото в стъблото на майско цвете.

Джеймс Хислъп, президент на Американското психично общество, е изказал предположения, засягащи развитието на способностите на субекта. Други психолози в Европа и Америка търсят информация и намерението на д-р Кечъм е да покани комисия от учени от най-висок ранг да дойдат в Хопкинсвил и да проведат безкомпромисни разследвания, за да докладват за истинността на онова, което се твърди, но не среща разбиране.

Едгар седна на бюрото и започна да преглежда пощата си. Какво ставаше? Нима учените се готвеха да му се натрапят? Писмото на Гъртруд не го осветли по въпроса — тя знаеше само това, което бе прочела във вестниците. Искаше да знае какво ще прави той. Писмото от майка му донякъде разкри историята.

„Д-р Кечъм не е споменал името ти в първоначалния си доклад — пишеше тя — но журналистите заприиждаха в града и разкриха всичко. Откраднаха снимките от всекидневната, а аз разбрах едва когато ги видях във вестниците. Изключително смущаваща история. В къщата постоянно имаше хора. Надявам се, че ще е за добро. Баща ти много се гордее.“

Имаше писмо и от Кечъм. Той не предлагаше обяснение на постъпката си, а насърчаваше Едгар да се върне в Хопкинсвил и да печели пари от тълкуванията. Щяха да основат компания — Кечъм, съдията и г-н Албърт Д. Ноу, собственик на местния хотел „Латъм“, вече се бяха разбрали да бъдат партньори. Ако Едгар им съдействаше, щяха да го направят пълноправен съдружник. Всичко, което искаха да знаят, бе какви условия ще приеме за услугите си. Те щяха да се съгласят на всяко разумно предложение, а поне — що се отнасяше до Кечъм, думата „неразумно“ не съществуваше. „Можеш да имаш, каквото поискаш“, пишеше той.

 

 

Едгар загаси лампата и прекара остатъка от нощта в тъмното студио, загледан през прозореца към звездите. Дошъл бе неговият час — трябваше да вземе решение какво да прави със себе си и странната си способност.

Знаеше, че решението трябва да е лесно. Искаше да вярва, че това бе дар от Бога, за да помага на хората. Но бе като Мойсей — не можеше да повярва, че му се е случило.

Едно нещо бе сигурно — това бе талант, а не трик; не бе резултат от социална неприспособеност, нито заболяване. Той бе здрав човек; от години се радваше на добро физическо състояние, като се изключеха проблемите с гласа.

Не ставаше дума за нещо, което изискваше неестествено състояние на тялото му. Нямаше нужда да се настройва, като гори тамян, слуша музика или мънка заклинания. Не му бе нужна тъмнина. Не намираше за необходимо да се въздържа от определени храни. Пушеше винаги когато искаше.

Не се изискваха религиозен екстаз, молитви, нито дори предварително отдаване на вглъбяване в тишина. Нужно бе единствено да е в нормално здраве и стомахът му да е смлял поредното ядене.

Не се изморяваше от това. Когато се събудеше, обикновено се чувстваше освежен. Винаги бе гладен, но една бисквита и чаша мляко му стигаха. Не можеше да го прави повече от два пъти дневно, без да почувства изтощение, но не беше и разумно да очаква, че толкова сложна процедура може да се извършва по-често от това.

Така че това очевидно бе нещо естествено за него — нещо подобно на способността да пише, да рисува или пък да пее. Това бе неговият начин да изразява себе си. Искаше да помага на хората точно както комиците искаха да разсмиват. Това бе начинът, който му бе даден, за да удовлетвори желанието си. Трябваше само да го използва по предназначение.

Явно това означаваше да помага не само на малцина избрани, като например на близките си или на онези, които чуваха за него от хора, на които бе помогнал, като семейство Дитрик. Това бе дар от Бога, предназначен за всички.

Но Божият дар би могъл да се контролира от дявола. Всеки талант можеше да си избере един от двамата господари, а в неговия случай изборът не бе изцяло негов. Когато използваше таланта си, той спеше. Кой щеше да наблюдава, да се грижи с него да не бъде злоупотребено? Как да знае дали умът му работи за добро, или за зло?

Блекбърн винаги бе твърдял, че спящият му ум съдържа в себе си съвестта му и не може да бъде отклонен от правия път. Той посочи припадъка на Нова година като пример за закрилата на спящия ум над тялото. От друга страна, самият Едгар бе казал по време на сеанс: „Умът на Едгар Кейси е податлив на внушение, каквото е подсъзнанието на всеки друг човек“. Всяко подсъзнание, когато е в състояние на хипноза, би направило всичко, което му бъде казано. Явно и неговият ум също — нима той не издирваше хората и не диагностицираше заболяванията им? Ами ако му се кажеше да направи нещо друго — да даде информация, която би послужила за безскрупулни цели? Щеше ли умът му да го направи?

Той сам си бе единствената защита. Ако останеше непокварен в живота си и се молеше за напътствие и помощ, докато прави тълкуванията, Бог със сигурност нямаше да позволи да го измамят.

Това бе най-доброто, което можеше да стори — и бе негов дълг да го направи за всички, които се нуждаеха от помощ. И за братовчеда Айк.

Споменът за братовчеда Айк винаги го бе преследвал. Преди години, когато работеше с Лейн, Айк бе дошъл за помощ. Ходил бе при много доктори и никой не бе успял да му помогне. Състоянието му беше лошо. Проведоха сеанс, Лейн започна да го лекува и той се подобри. Премести се в града и отседна при съдията, в къщата на Уест Севънт стрийт, за да бъде близо до кабинета на Лейн. Тогава наредиха на Лейн да прекрати практиката си. Айк се влоши и повика Едгар, който се бе прибрал в Хопкинсвил за уикенда.

Този ден той се чувстваше много зле. Съпругата му и дъщерите им бяха при него. Айк ги отпрати с жест.

— Оставете ме насаме със Старчето — каза той.

После помоли Едгар да седне до него и като хвана ръката му, каза:

— Как го правиш това, Старче? Как казваш на хората какво им има, та да може Лейн да ги лекува според това, което му казваш?

— Не знам — отговори Едгар. После му разказа за преживяванията си, но пропусна видението на жената.

— Чуй ме сега — каза Айк. — Познавам майка ти и баща ти откакто бяха малки деца. Присъствах на сватбата им. Познавам теб от деня, в който се роди. Допреди няколко години те виждах всеки ден. Знам, че в някои отношения си необикновен — това, дето познаваш Библията, е само едно от тях. Но другото — мислиш ли, че е номер, който си научил под ръководството на Лейн?

Едгар поклати глава.

— Не знам — отговори той.

— Аз съм на края на живота си — каза Айк. — Казват, че умиращият има мъдрост в думите си. Дали е така, не мога да съм сигурен, но искам да ти кажа да помислиш върху това, което притежаваш, да разбереш какво е и да го следваш в действията си. Дали е дар от Бога? Мисля, че да.

От години съм болен. Бил съм по болници из цялата страна. Държаха ме седмици наред, после ме пускаха да си ходя и ми казваха, че не знаят какво ми има. И тогава ти, момчето, което съм познавал цял живот, легна, заспа и ми каза какъв е проблемът. И което е повече, каза на човек, който нищо не разбира от докторуване, какво да направи, за да ми облекчи състоянието — и когато той го направи, се почувствах по-добре — по-добре, отколкото от всички предишни лечения. Сега забраниха на Лейн да практикува и аз бързо се влошавам. Краят ми идва. Но ти, Старче, трябва да продължаваш с това нещо. Не позволявай на никого да ти попречи да помагаш на хората. Може никога да не го разбереш, но ако е от Бога и ако си верен на доверието, което Той ти е оказал, когато ти го е дал, няма да пострадаш.

Той пусна ръката на Едгар.

— Сега трябва да си почина. Извикай Пърл.

Едгар излезе и прати Пърл, една от дъщерите, да се погрижи за баща си.

Повече не видя Айк. Без манипулациите на Лейн състоянието му бързо се влоши. Така и никой не разбра какво точно му има. Тълкуването показа, че има израстък отстрани на перитонеума — дълга нишка, която е можело да отстранят оперативно в началните стадии, но сега хирургическата намеса щеше да означава смърт. Лейн му бе приложил магнитни манипулации и масаж.

И така — Айк си отиде. Беше му дошло времето, но ако бяха продължили с лечението, може би щеше да има възможност да поживее още малко в сравнително добро състояние. Имаше и други, на които можеше да се помогне по същия начин. По-млади хора. Деца.

Едгар бе гледал дълго звездите през таванския прозорец, а сега те избледняваха. Съмваше се. Предметите в студиото разкриваха силуетите си. На бюрото пред себе си той видя своята Библия.

След броени минути щеше да може да чете на утринната светлина. Тя щеше да го упъти.

Едгар отвори Библията, сложи пръст на средата на лявата страница и зачака думите да станат видими. Тогава зачете:

Псалм 46

Бог е нам прибежище и сила, винаги изпитана помощ в напасти.

Затова няма да се уплашим, ако би се и земята поклатила, и планините се поместили в моретата.

Ако и да бучат и да се вълнуват водите им, и планините да се тресат от надигането им. Села^[1].

Има една река, чиито води веселят Божия град…

Той прекъсна четенето и започна писмо до Кечъм.

При определени условия ще приема предложението ви. Баща ми ще провежда всички сеанси. На всичко, което кажа, ще се прави стенографски запис и поне два екземпляра ще бъдат напечатвани — един за пациента и един за нашия архив. Ще се дават тълкувания само на болни, които сами помолят за това.

Освен това, трябва да бъде разбрано, че няма да смятам това за своя професия или средство за препитание. Компанията, която е основана, трябва да ми предостави напълно оборудвано фотографско студио, което аз да ръководя като средство за препитание. Компанията трябва да оборудва друг кабинет за сеансите, които ще давам по два пъти на ден. Не по-малко от 500 долара трябва да бъдат вложени в оборудването на фотографското студио, тъй като материалите трябва да са от най-добрите…

Когато писмото пристигна в Хопкинсвил, Кечъм се развесели. Той го показа на съдията и на г-н Ноу, дружелюбния хотелски съдържател, който им беше партньор.

— Той не знае какво го чака — каза Кечъм.

Пратиха телеграма на Едгар веднага да дойде в Хопкинсвил. Когато той пристигна, му показаха пощата — почти 10 000 писма. В някои от тях имаше и пари. Общата им стойност бе над 2000 долара.

— Какво да правим с тях? — попита Кечъм.

— Върнете ги — каза Едгар. — Не искам никакви пари, докато нещата не бъдат доставени.

Започнато бе съставянето на договор. Първо се проведе специално четене, на което присъстваха градските и окръжните съдии, както и няколко адвокати. Те бяха помолени да изкажат мнението си за легалността на продаването на информация от такъв източник и казаха, че не знаят да има закон, забраняващ това. Щатските медицински власти също бяха попитани и отговориха, че нищо не може да попречи на подобна практика, освен ако не бъде издаден закон срещу нея; и поради особената природа на изпълнението такъв един закон ще трябва да упоменава изрично името на Едгар — а тъй като това само по себе си е неконституционално, изглежда, че нищо не би могло да спре начинанието им.

Условията на договора бяха посочените от Едгар, плюс предложената от Ноу и Кечъм клауза той да получава петдесет процента от брутните постъпления и да ги дели със съдията. Другите петдесет процента щяха да бъдат за Ноу и Кечъм и с тях те щяха да плащат наема и всички разходи.

— Колко ще струва фотографското оборудване, което искаш? — попита Ноу Едгар.

— Около 500 долара — каза той.

Ноу му подаде 500 долара.

— Набави си каквото искаш — каза той.

Едгар се вторачи в парите. Никога не бе виждал стодоларова банкнота.

Обзавеждането на кабинета бе впечатляващо. Включваше специална кушетка, ръчно направена, която бе доста висока, така че човекът, провеждащ сеанса, трябваше да стои прав, за да говори на Едгар. Самият той не виждаше смисъл — кушетката наистина изглеждаше внушително, само дето съдията бе принуден да стои прав по време на целия сеанс. На близката маса седеше стенографка.

Канцеларските пособия също имаха драматичен уклон. Заглавната част на бланките съдържаше снимка и надпис „Едгар Кейси — младши, психичен диагностик“. „Младши“ бе дошло от хората. Чичото, на когото бе кръстен Едгар, сега живееше в Хопкинсвил и за да ги различават, хората в града наричаха единия Едгар, а другия — Едгар — младши, макар всички да знаеха, че са чичо и племенник. Ето защо, когато бе получил поръчката за бланките, печатарят, без изобщо да се замисли, бе сложил „младши“.

Работата по връщането на парите бе трудоемка. Едгар сам пишеше повечето от писмата, като предлагаше да се уговорят за сеанс и ако е успешен, тогава да вземат пари за него. Нямаше установена цена и това не му харесваше. Ноу и Кечъм смятаха за по-добре да процедират като повечето лекари — окончателна сметка, която да включва всички услуги. Възможно бе да има повече от един сеанс; може би щеше да е необходимо медицинско наблюдение от страна на Кечъм.

Едгар си създаде навик да чете стенографския препис на всяко тълкуване. Искаше да разбере какво излизаше от него, докато спеше. Остана смаян — звучеше му като научна приказка, като сън на вещер или бръщолевения, взети оттук-оттам от някоя енциклопедия.

„В това тяло откриваме дегенерация на бялото вещество в нервните тъкани… липса на връзка между симпатиковата и церебралната нервна система… лезия в седмия дорзален…“

След всеки сеанс той се връщаше във фотографското студио в абсолютно объркване. Мислил бе, че изучаването на копията ще помогне на съзнателния му ум да разбере какво правеше подсъзнанието. Ако поне малко отбираше от медицина, прочетеното може би нямаше да му изглежда толкова странно и невероятно. Можеше да се научи да вярва в това безрезервно, воден от вътрешна вяра, а не на пристъпи — като отражение на чужди убеждения. Думите обаче се размазваха пред очите му. Езикът бе технически и Едгар се чувстваше по-объркан и отпреди това.

Един от първите неместни посетители в новия кабинет бе мъж от Нортънвил, Кентъки, град на около 55 км северно от Хопкинсвил. Представи се като Франк Е. Мор.

— Неотдавна купих каменовъглена мина от човек от Нортънвил на име Елджин — каза той на Едгар. — Когато обсъждахме цената и условията, го попитах дали в мината има друга жила. Той отговори, че не знае, защото мястото не било изследвано от инженери.

Попитах го как знае къде да копае. Той каза, че дошъл тук и накарал мъж на име Лейн да попита за това друг, който се казва Кейси, докато Кейси спял. Лейн му казал, че според Кейси трябва да копае в Нортънвил, където се пресичат железниците „Ел и Ен“ и „Ай Си“. Там се намира мината. Вие ли сте човекът, който го е казал?

Едгар поклати глава.

— Не знам нищо за това — каза той и обясни взаимоотношенията си с Лейн. — Не знаех, че прави сеанси и за хора, които не са болни.

— Така или иначе, накарах моите инженери да проучат мината — продължи Мор. — За подобно нещо не сте необходим. Но ако можете да помагате на болни хора, малката ми племенница в Уилямсън, Западна Вирджиния, имаше пристъп на детски паралич. Още не може да ходи и бих искал да проверя какво може да се направи, за да се ускори възстановяването й. Искате ли да опитате?

Едгар проведе тълкуване и Мор бе толкова заинтригуван, че предложи да откупи договора от Кечъм, Ноу и съдията. Когато племенницата му в Западна Вирджиния съобщи, че се подобрява, той започна да строи болница в Нортънвил — дотолкова бе решен да постави тълкуванията на научна основа. Пациентите имаха проблем с изпълнението на предписаните от Едгар лечения. Оказа се, че когато в тях бе включена помощта на доктор по медицина, той почти винаги отказваше да има каквото и да е общо със случая. Остеопатите обикновено бяха склонни да изпълнят манипулациите, но само след като поставеха собствена диагноза. Те лекуваха в съответствие със сеанса, ако това отговаряше на собствените им представи.

В Хопкинсвил бе възможно да се осъществява сътрудничество между различните доктори, но повечето пациенти не живееха в града, нито дори наблизо. Мор смяташе, че болницата ще реши проблема — поне за онези, които можеха да си позволят да я посетят. Там предписаното щеше да бъде точно изпълнявано и случаите — наблюдавани, докато тълкуванията покажеха, че всичко е наред.

Докато се пазареше с Кечъм, Ноу и съдията, Мор продължаваше да работи по плановете си. До януари 1911 година бяха завършени подземният етаж и основата на малка болница. Тогава Мор пострада лошо в мината. Едгар отиде в Нортънвил и му направи сеанс, но случаят изискваше хирургическа намеса и почивка; Мор се принуди да се върне в дома си в Охайо. Отне му много време да се възстанови и той изгуби вложенията си в Хопкинсвил. Болницата не бе завършена, договорът остана в Хопкинсвил. Когато си тръгна от Нортънвил, Мор взе със себе си копие от тълкуване, според което бе възможно травмите да причинят слепота. Ако това се случеше, бе предписано лечение.

Докато дните минаваха и архивът нарастваше, Едгар все по-ясно осъзнаваше, че Мор има право. За правилното изпълнение на леченията бе необходимо съдействие между различните медицински школи; или да има място, където практикуващите в различни медицински области да бъдат наемани да изпълняват предписанията. Например Кечъм. Той бе хомеопат. Д-р Хаус бе доктор по медицина, който бе изучавал и остеопатия. Лейн бе завършил образованието си и сега практикуваше остеопатия в Джорджия. Всички те вярваха в тълкуванията. Ако работеха в една и съща болница, нима имаше нещо, което не можеше да се постигне?

Нужни бяха обаче и други — хора, които разбираха от лечебни електропроцедури; които владееха масаж, които бяха изучавали психиатрия, научна диететика, специалисти по нервната система и женските болести. Докато разглеждаше диагнозите и леченията, които предписваше всеки ден, Едгар реши, че само специалист по всичко би свършил работа — и той наистина трябваше да е отличен познавач във всички области.

В края на февруари в Хопкинсвил дойде Розуел Фийлд, брат на Юджийн Фийлд, за да напише поредица от истории за Едгар, натоварен от чикагския „Егзаминър“. Едгар бе фотографиран с Хю Лин на скута си, а също и как лежи на кушетката за сеанси, докато съдията стои до него и стенографката записва на масата. Снимките и разказите на Фийлд бяха пратени до всички вестници на Хърст.

Фийлд описа Едгар така, както го видя в кабинета на компанията — да убива време „по доказания кентъкски начин“.

Външността му не бе нито явно окуражаваща, нито разочароваща. На тази наистина чудесна снимка се вижда висок, слаб млад мъж с добри, честни очи, достатъчно раздалечени, високо чело и съвсем обикновени черти.

Той призна, че е на тридесет и три, въпреки че не изглежда на повече от двайсет и пет…

Фийлд изслуша историите, които вече се превръщаха в легенди в Хопкинсвил, и присъства на няколко сеанса. В резултат на написаните от него материали Едгар бе поканен да посети Чикаго като гост на вестниците, издавани от Хърст. В началото на март той замина в компанията на Ноу и съдията и остана десет дни, като се срещаше с хора, правеше тълкувания и отговаряше на най-абсурдните въпроси, които някога бе чувал. Всички го смятаха за странно творение на природата, а пиколата взимаха по пет долара, за да пуснат в претъпканата всекидневна на апартамента за младоженци всеки, желаещ да стане свидетел на чудото на века, докато Едгар говореше, пушеше и разказваше истории.

Няколко дни след връщането си в Хопкинсвил той отново стана баща. Гъртруд роди втория им син на 28 март. Едгар бе по-щастлив от всякога.

Но бебето се разболя. Разви магарешка кашлица, последвана от колит. Гъртруд не поиска да направят тълкуване, нито пък на Едгар му хрумна, че може да е нещо сериозно, докато докторите изведнъж не обявиха положението за безнадеждно. Тогава проведоха сеанс, но бе късно — организмът бе наситен с киселина. Бебето умря.

Едгар бе като зашеметен. Нямаше съмнение, че бяха закъснели с тълкуването. Двамата с Гъртруд бяха разчитали на докторите; по някакъв самодоволен начин се бяха оставили в ръцете на медицината, въпреки че всеки ден Едгар заспиваше, диагностицираше и предписваше лечение за други хора. Никога не му бе хрумвало да си зададе въпроса, дали в критична ситуация, свързана лично с него, с детето или Гъртруд, той ще се обърне за помощ към тълкуванията. Терзал се бе дали да предложи способностите си на други хора и бе решил, че трябва да го направи, защото чрез тях бе помогнал на много хора и много хора вярваха в тях. Но така и не си бе отговорил на въпроса — дори в онази дълга нощ в студиото в Монтгомъри, дали самият той вярва. Бе пророк без почит в собственото си сърце.

Щеше да се е отказал досега, ако не бе сключил договор и ако не бе започнал да се чувства дълбоко затрогнат от благодарствените писма, които заливаха кабинета му. Другите вярваха в него; изглеждаха сигурни в способностите му; предложените от него лекове им бяха помогнали. Благодаряха му отново и отново. Някои казваха, че го споменават в молитвите си. Възможно ли бе един човек да означава толкова много за другите и толкова малко за себе си?

Само ако Гъртруд вярваше! Ако тя имаше вяра, и той щеше да има. Но тя възприемаше всичко от позицията на влюбена жена. Не бе харесвала Лейн. Не харесваше Кечъм. Боеше се от това, което сеансите можеха да му сторят, и от това, което можеха да го изкушат да направи. Не казваше нищо, но бе като родител на прекрасна дъщеря, който се бои за добродетелността на детето си, защото е станало много привлекателно.

След смъртта на бебето здравето на Гъртруд се влоши. Д-р Джаксън й каза, че има плеврит, но състоянието й се запази без промяна дори след като пролетта си отиде. Всяка вечер, когато Едгар се прибираше, тя му се струваше все по-немощна. Не можеше да върши къщна работа и като че ли почти нищо не я интересуваше, освен компанията на Хю Лин.

Всеки ден, докато четеше преписите на направените сеанси, Едгар мислеше за нея и се чувстваше виновен.

„Да, имаме тялото… изтощено е, отслабнало е поради условия в циркулацията, предизвикани от липса на храна в кръвта, която да осигурява възстановителните сили на организма… имаме проблемен център отляво, в долния край на самия бял дроб…“

Щом можеше да прави това за другите, защо не и за Гъртруд? Само ако тя поискаше!

Дойде юли, после август. Една гореща сутрин д-р Джаксън го повика в кабинета си.

— Едгар, познавам теб и Гъртруд, откакто сте се родили. Знам, че искаш от мен да съм честен по отношение на болестта й.

— Да, господине — каза Едгар и седна несигурно.

— Състоянието й е лошо. Повиках те, защото аз не мога да направя нищо повече. Има туберкулоза. Брат й умря от същото; знаеш това. Повиках да я прегледат и други доктори. Бийзли също дойде. Обсъдихме го и въпреки че не сме на едно мнение за причината, по отношение на болестта сме единодушни. Доколкото зависи от нас, надежда няма. Не знам още колко ще живее; може би седмица. Ти правиш неща за другите. Ако наистина има нещо в тези маймунджилъци, сега е моментът да ги приложиш. Това е единствената ти надежда. Ние сторихме каквото можахме. Направи й сеанс.

Едгар стана и излезе на улицата. Някак успя да стигне до кабинета си и оттам позвъни в Къщата на хълма. Каза на Кари и г-жа Еванс, че д-р Джаксън иска да ги види. Срещна се с тях и изчака, докато те посетиха доктора. Излязоха разплакани. Джаксън беше с тях.

— Кога можеш да направиш сеанс? — попита той.

— Веднага — отговори Едгар.

— Почакай няколко минути — каза Джаксън. — Има няколко души, които искам да присъстват. Ще са ни нужни, ако има нещо, което може да се направи.

В града бе дошъл специалист по туберкулоза от Луисвил. Джаксън го доведе заедно с д-р А. Сарджънт, местен специалист в същата област. Повика и Луис Елджин, аптекаря. Кечъм също присъстваше, а съдията щеше да води сеанса. Д-р Каси, методисткият свещеник, и Хари Смит, който бе венчал Едгар и Гъртруд, чуха какво става и също дойдоха.

Когато Едгар се събуди, докторите крачеха напред-назад из стаята, като поклащаха глава и мънкаха нещо. Специалистът от Луисвил заговори още щом видя, че Едгар е буден.

— Анатомията ви е чудесна, да, чудесна — каза той. — Диагнозата е отлична. Но вашата материя медика за нищо не става. С нещата, които предлагате, ние правим лекарства. Не ги използваме в чист вид. Те няма да се смесят. Предлагате хероин, смесен в течен разтвор и даван на капсули, като трябва да се произвеждат само по три наведнъж, защото след три дни съединението ще се разпадне. Това е странно!

— Това са вещества, определящи свойствата на съединенията — обади се Сарджънт. — Не ги прилагаме така, както са… Диетата е същата като ползваната в Батъл Крийк.

— Именно тя се използва като цяло за случаите на туберкулоза и днес — каза специалистът от Луисвил.

— Така или иначе е туберкулоза — каза Джаксън. — Но дори и всички тези неща да подействат, пак няма да помогнат. Твърде късно е.

— Бих искал да подишам от това буренце — каза специалистът от Луисвил и се усмихна на Едгар. — Вие казвате да се сложи ябълково бренди в обгорено буренце, след което тя да вдишва изпаренията.

— Не може да й навреди — каза Джаксън — въпреки че досега не бях чувал за такова нещо.

Те спореха и обсъждаха, докато ходеха напред-назад, а Едгар седеше и ги наблюдаваше — безмълвен и нещастен.

— Казах ли, че Гъртруд ще се оправи? — прошепна той на съдията.

Баща му кимна. Той чакаше докторите да си тръгнат. Когато останаха само съдията, Кечъм, Елджин и Едгар, нямаше рецепта за разтвора, съдържащ хероин. Докторите бяха отказали да напишат такава.

— Ще я напишеш ли ти? — обърна се Елджин към Кечъм.

Кечъм се колебаеше.

— Ако ти не го направиш — продължи Елджин — ще го направя аз. Може да отида в затвора, но щом Едгар го иска и съпругата му има нужда от него, ще го приготвя.

— Тогава аз ще я напиша — каза Кечъм. Вярата му в Едгар се върна, след като временно бе изпаднал в благоговение в присъствието на именитите си колеги.

Джаксън каза на Гъртруд, че иска от нея да изпълни получените указания. Тя бе прекалено слаба, за да се възпротиви или да покаже отношение. Едва успяваше да вдигне глава от възглавницата. След първата капсула спряха кръвоизливите. След втория ден изчезна треската. Изпаренията от ябълковото бренди помогнаха кръвта да нахлуе в белите дробове. Много бавно тя започна да възвръща силите си, като отново и отново изпадаше в релапс.

Започнаха да й правят чести тълкувания и след всяко Едгар нетърпеливо преглеждаше записките за указания, че туберкулозата е овладяна. През септември те гласяха:

Състоянието на тялото сега е доста различно от онова, което имахме преди… от главата, болки в тялото от втория, петия и шестия дорзален, и от първия и втория лумбален… мъртви точки тук, или плаващи лезии, или латерални лезии, в мускулните и нервните сили, които захранват долната част на белия дроб и диафрагмата… заедно със симпатиковия нерв на слънчевия сплит, свързващ се със слънчевия сплит в края на стомаха… имаме, както имахме и преди в системата, застой в храносмилателния тракт… състояние на въздействие в дебелото черво почти през цялото време… фекалната материя в тялото предизвиква раздразнение в цялата храносмилателна система, в резултат на което тялото е в състояние на колапс, каквото е в момента… тази конгестия се е формирала в белия дроб от въздуха, който е вдишван… и бацилите… имаме конгестия в дроба… запушен, или задръстен, поради което въздухът минава през десния и горната част на левия…

… донякъде състоянието е облекчено от приложението на външни сили… и върху кръвта в кръвообращението… но състоянието на дроба, на запушването… е все още в системата поради фекалната материя в червото… чрез циркулацията на чернодробните лекарства е предизвикана температурата, която имаме в тялото… изстиване или конгестия на циркулацията предизвиква температурата… от състоянието на белия дроб… тоест въздухът, който не установява идеален контакт с циркулацията (липса на реоксидация на кръвта), предизвиква състоянието… все още имаме бацили тук, в белия дроб.

На 21 ноември имаше „значителна разлика в състоянието на тялото отпреди. Някои части са по-добре, други не толкова. Имаме известно възпаление в гърлото и ларинкса… повече, отколкото преди… по-малко конгестия в белия дроб, въпреки че все още не е изчезнала… елиминиращата способност на черния дроб не е достатъчно добра… кръвта е по-слаба, по-разредена, поради липсата в нея на хемоглобин… проблемите в таза са утежнени от състоянието, което откриваме в самите части…

… конгестията в белия дроб е по-малка, отколкото преди… значително възпаление в лявата страна на гърлото… предизвикано от състоянията в белия и черния дроб…

… не сме възбудили достатъчно черния дроб, за да произведе секретите за отделяне и отвеждане на частиците чрез отпадъците и през чревния тракт… манипулациите по гръбнака са довели до облекчаване на мускулните сили и условия през белите дробове и самите клетки… или обвивката на белите дробове, плеврата…

… състоянието, разбира се, е било утежнено от хващането на настинка… конгестия в гръдния кош и главата… влошено състояние, разбира се, на катаралното възпаление, което бе налице преди в главата…“

 

 

Едгар остана буден цяла нощ заедно с докторите. Предаденото по време на сеанса звучеше успокояващо практично, но не можеше да има съмнение за сериозността на положението. Гъртруд бе настинала и задушаването и кашлицата малко по малко я приближаваха към смъртта.

На сутринта проведоха ново тълкуване.

 

 

„Няма голяма промяна в тялото… известно подобряване в състоянието на гърлото; възпалението е отслабнало… повече възпаление има обаче в чревния тракт; тоест под стомаха… имаме смущение в стомаха… известна конгестия в белия дроб… силна конгестия в бронхите и главата и в назалните канали… разраняване на гърлото и диафрагмата в резултат на кашлянето… кашлицата, предизвикана от липсата на кръв, която да отстрани онези частици от тялото по съответните канали… обедняването на кръвта улеснява хващането на настинка…“

 

 

Тази сутрин Гъртруд не можеше да си вдигне нито ръката, нито главата от възглавницата, за да пийне вода. Дадоха й малката „гъска“, чашата с тръбичка на края. Тя се усмихна едва доловимо на майка си, която се грижеше за нея.

Предписанията се изпълняваха стриктно, но процесът бе бавен и труден. Когато успяваха да я опазят от настинка, тя се подобряваше и посрещна новата година в много по-укрепнало състояние.

 

 

„Възпалението, което имахме в долната част на белия дроб, близо до диафрагмата, и протриването по диафрагмата и плеврата… са отстранени и абсорбирани в самия организъм…“

 

 

Вечерта Едгар остана до Гъртруд, като й чете. Тя извади ръка изпод завивките и хвана неговата. Той я погледна. Тя се усмихваше.

— Тълкуванията ме спасиха, Едгар — каза тя. — Благодаря ти.

Той отново погледна към книгата, но страницата се размаза пред очите му. Седеше, безмълвно вторачен в нея, без да пуска ръката на Гъртруд.

— Благодаря ти — повтори тя.