Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (23) (Има една река)

Двадесет и втора глава

През 30-те години на 20-и век Едгар Кейси живееше тихо. По няколко души го посещаваха всеки ден, но те бяха част от модела и без тях щеше да се чувства самотен. Като изключим ходенето на църква всяка неделя и посещенията му в киното и бръснарницата от време на време, той си стоеше вкъщи, като работеше в градината, ловеше риба или майстореше нещо в работилницата, която си построи зад гаража.

Всеки ден той ставаше рано и гледаше изгрева над океана. На светлината му четеше Библията. Обикновено закусваше отделно, защото имаше лични предпочитания към кафето — горещо, черно и силно. Когато времето позволяваше, Едгар работеше на открито, докато дойдеше пощата. Градината му бе голяма и всичко, каквото той посадеше, израстваше изобилно. Като рибар не бе особено добър. Нямаше магия във въдицата му, но малкото езеро зад къщата така гъмжеше от риба, че той винаги хващаше по няколко. В края на лятото се отдаваше на своето хоби — консервирането. През септември рафтовете вече тежаха от консервите, но до пролетта той вече бе раздал повечето — имаше щедра ръка за онези, които обичаше. Семействата, които най-много ценеше, получаваха неговия шедьовър — буркан с накиснати в бренди праскови. Сутрешната поща пристигаше около десет и след прочитането й идваше ред на първото тълкуване за деня. После Едгар сядаше пред пишещата машина, за да отговори на писмата. Обядът бе в един часа и обикновено беше лек. След него той се връщаше при машината и работеше, докато наваксаше с кореспонденцията. Когато приключеше следобедното тълкуване, излизаше да лови риба, да работи в градината или да прекара няколко часа на дърводелската си пейка. Вечерята бе в шест и Едгар ядеше с охота, като накрая изпиваше чаша от същото горещо, черно, силно кафе, с каквото бе започнал деня. Вечер четеше вестник, слушаше радио и редеше двоен пасианс с Гъртруд. В единайсет изслушваха новините и после си лягаха. Когато имаше посетители, Едгар разговаряше с тях в дългата всекидневна с изглед към океана, която свършваше със старомодна камина. Ако идваха с проблеми, той ги изслушваше и правеше всичко възможно да им вдъхне надежда; ако им предстоеше да получат тълкуване, им разказваше истории, които да ги уверят в истинността на информацията. Нямаше тълпи, но неизменно идваха по няколко души — инвалиди, хора с малформации и дефекти, безнадеждно болни, нервно болни. Често те се връщаха, когато състоянието им се подобряваше, и това бяха миговете на най-голямо щастие за него; тогава той изслушваше историите им за това, какво направили за тях тълкуванията.

Слушател на всички тези разкази бе Поли, стар папагал, пакостлив и шумен, който дълго време бе служил във флота и бе подарен на Едгар от негов приятел. Поли имаше лоши обноски и често придружаваше нечий драматичен разказ с „цк — цк“ или издаваше дълга въздишка на облекчение в края на особено досадна и заплетена история. Бе вярна на господаря си и никога не го прекъсваше.

Най-големия си талант тя проявяваше, като подсвиркваше към всички моряци, които минаваха наблизо, и към повечето хубави момичета, като понякога добавяше похотливо „Здравееееей!“ към последните. Имитираше всяко свиркане, което чуеше, а общуването с Хю Лин й даде голям репертоар от популярни песни, които тя веднага възпроизвеждаше в различна тоналност и фалшиво. Понякога й позволяваха да излезе от клетката на верандата и да се порадва на простора във всекидневната. Един есенен ден тя кацна на голямото кресло до камината и заспа.

Стъмваше се, Едгар бе на горния етаж и долу не бяха запалени никакви лампи. На вратата почукаха двама мъже, които търсеха г-н Кейси. Бяха чули за него и искаха да разберат какво точно прави. Гъртруд ги покани във всекидневната. Те седнаха в единия край, където все още проникваше дневна светлина. В сенките в другия край на стаята Поли се размърда, събудена от шума.

— Какво искате? — попита тя троснато.

Едгар слезе точно когато мъжете се канеха да си излязат. Той ги успокои, запали осветлението и върна Поли в клетката й.

Той имаше и две канарчета, които живееха в кабинета му, далеч от Поли. Те често пееха по време на сеансите, но това по-скоро му доставяше удоволствие, отколкото да му пречи. Известно време в задния двор имаше заек, подарък от приятел, но един ден за тълкуване дойде куцо момче, което си тръгна с животинчето.

Всяко лято на гости идваше Кари, обикновено придружавана от Томи, съпругата му и дъщеря им Карълайн. Сестрите на Едгар също идваха, а приятели от Ню Йорк, Вашингтон, Селма и други места редовно прекарваха почивката си във Вирджиния Бийч. Съдията почина на 11 април 1937 година, докато гостуваше на една от дъщерите си в Нашвил, Тенеси. Погребаха го в Хопкинсвил, до съпругата му. След погребението Едгар се запъти към старата ферма и се разходи през гората, докато стигна завоя на реката при върбите. Там той се помоли за майка си и баща си.

През юни 1939-а Едгар Еванс се дипломира от университета „Дюк“. Прие предложение за работа в електрическата компания „Вирджиния Илектрик Пауър“ в Норфолк и заживя вкъщи. Това лято семейството бе по-щастливо и задружно от всякога. Асоциацията се разрастваше и все повече укрепваше. Проектирано бе ново крило на къщата, в което да има библиотека и кабинети. Строежът бе започнат през 1940-а и завършен през 1941 година. През септември същата година сградата отвори врати и първото тълкуване бе проведено в кабинета на Едгар, слънчева стая с изглед към езерото.

22 години по-рано, когато президентът Удроу Уилсън бе в Париж, за да задейства механизма на Лигата на нациите, направено тълкуване бе казало: „Христос ще седи до американската делегация във Версай. Ако целта, с която лидерът й е отишъл там, бъде постигната, светът ще изживее началото на златен век. В противен случай ще има нова, по-голяма световна война, в сравнение с която завършилата току-що ще изглежда незначителна. Тя ще започне около 1940-а и конфликтите ще бъдат предизвикани от същите сили“. Нямаше нищо необикновено в това предсказание — хора, без каквито и да са психични способности казаха същото и дори определиха годината. Но сега, септември 1939-а, участието в битката бе вече факт. Все повече хора идваха за тълкувания или ги поръчваха по пощата. В началото на 1941 година Едгар Еванс влезе в армията като редник. После стана офицер и накрая се издигна до капитан. Във Вирджиния Бийч бяха установени два военни лагера, а флотът, който бе имал силно присъствие в Норфолк дори в мирно време, продължи да се разраства, докато частите му бяха пръснати из целия окръг Принсес Ан. Хю Лин ръководеше програмата на Вирджиния Бийч за възстановяване на войниците, докато стана възможно това да се изпълнява от Обединените организации за помощ. Тогава той се присъедини към Дивизията за специални задачи и заедно с танковете на генерал Патън посрещна края на войната в Германия.

И двете момчета се ожениха — Хю Лин през 1941-ва, а Едгар Еванс през 1942 година. В края на 1943 година Едгар имаше двама внуци. Синът на Хю Лин — Чарлз Томас Кейси, се роди през октомври 1942-ра, а братовчед му Еванс Кейси — година по-късно. И двамата посещаваха дядо си всеки ден, докато бащите им бяха в чужбина.

През март 1943 година се появи първото издание на „Има една река“. Пощата ставаше все по-голяма и телефонът звънеше непрекъснато. Трябваше да увеличат персонала, а накрая пощальонът не можеше да носи купищата писма, затова се наложи Гъртруд да ходи в пощата и да ги товари в колата. В отсъствието на Хю Лин Едгар трябваше да поеме задачата да преглежда писмата и да диктува отговорите. Дневният му график се промени драстично; той спеше повече сутрин и следобед и вместо по две, правеше по 5–6 тълкувания на ден.

Хобитата бяха забравени, градината — занемарена. Костурът в езерото скачаше закачливо, но той нямаше време за риболов. Веднага след закуска започваше да диктува и това продължаваше, докато идваше моментът за сутрешното тълкуване. Често оставаше в заспало състояние два часа, до 12:30. Обядът бе в един. Следобедът бе посветен на пощата. След втората част тълкувания за деня се преглеждаше списъкът с молбите и се определяха датите за тях. Ако преди вечеря оставаше време, то бе използвано за диктуване, а след вечеря работата продължаваше до 9:30-10 часа. От юни 1943 до юни 1944 година бяха направени 1385 тълкувания. През август 1944-та напрежението бе станало толкова голямо, че Едгар получи колапс. Когато събра сили, за да си направи тълкуване, инструкциите бяха прости и ясни. Трябваше да замине на почивка. За колко време? „Докато се оправи или умре.“ Едгар се отправи към планините на Вирджиния, в Роаноук, придружаван от Гъртруд. За известно време състоянието му като че ли се подобри. Той пишеше на приятели, гледаше с оптимизъм напред и имаше куп планове за разрастването на асоциацията след войната. През септември получи удар.

Прибра се вкъщи през ноември, минавайки през изпъстрените в есенни цветове места, където предците му се бяха сражавали с Корнуолис. В дома си на „Арктик Кресънт“ той лежеше и гледаше през прозореца към езерото и океана. В 7:15 вечерта на 3 януари 1945 година Едгар почина. Няколко часа преди това той се бе събудил и казал: „Каква голяма нужда от Бог има днес светът“. Погребаха го в Хопкинсвил, в семейния парцел.

Три месеца по-късно Гъртруд бе положена до него. Тя почина в неделя, на Великден, по изгрев-слънце. Така завърши любовната история, зародила се почти половин век преди това в една лятна вечер, когато светът бе осеяно с цветя поле, а бъдещето бе пред тях.

* * *

Със смъртта на Едгар започна сериозната работа на асоциацията. Папките във Вирджиния Бийч съдържат над 14 000 тълкувания. Никой друг медиум не е оставил толкова дълго и обширно писмено свидетелство за способностите си. Изследователският състав, който подбира от тълкуванията онова, което представлява интерес за учените и представителите на различните професии и е от помощ за хората като цяло, продължава да се занимава с класифициране и подреждане на материала в отделни категории, както и с формулирането на цялостната теория и метафизика, стоящи в основата на явлението. Резултатите присъстват в многобройните публикации на асоциацията, а нейните членове, чийто брой все повече нараства, са приемници на есенцията на информацията, изплувала от подсъзнанието на Едгар Кейси на 31 март 1901 година и продължила до 17 септември 1944-та. Тя е ясно свидетелство за величината и значението на Едгар Кейси.