Кристофър Паолини
Ерагон (4)

Истории за дракони

На разсъмване слънчевите лъчи проникнаха през прозореца и затоплиха лицето на Ерагон. Той седна на ръба на леглото и потърка очи. Чамовият под беше хладен под босите му крака. Младежът се протегна с прозявка.

До леглото имаше няколко рафта, на които държеше колекцията си от причудливи предмети. Най-любим му беше един корен, толкова изкривен, че всеки път като го погледнеше, виждаше нещо различно. Оскъдната мебелировка включваше един скрин за дрехи и малка масичка.

Младежът обу ботушите си и се замисли. Днес беше специален ден. Преди шестнайсет години неговата майка Селена се появила в Карвахол, сама и бременна. Преди това около шест години живяла в градовете. При завръщането си тя носела скъпи дрехи и перлен накит. Помолила брат си Гароу да остане при него, докато бебето се роди, и когато това се случило, настояла Гароу и жена му Мариан да отгледат детето. След дълги увещания, когато двамата се съгласили, Селена кръстила момчето Ерагон и заминала на следващата сутрин. Оттогава нямаше никакви вести от нея.

Ерагон все още си спомняше как се бе почувствал, когато Мариан му разказа тази история, преди да почине.

Осъзнаването, че хората, които са го отгледали, не са истинските му родители, беше внесло смут в душата му. С времето постепенно бе успял да го преодолее, но понякога го обземаше подозрение, че не е бил достатъчно добър за майка си.

„Сигурен съм, че е имала основателна причина да замине, но поне да знаех каква е“.

Още нещо го тормозеше. Кой е истинският му баща? Селена така и не казала на никого. Който и да беше той, през тези години не бе дошъл да потърси момчето. На Ерагон много му се щеше да узнае поне името му.

Момчето въздъхна и се изми, потръпвайки от студената вода. След това извади камъка и го сложи на полицата над леглото. Погледа го няколко секунди и се отправи с нетърпение към кухнята. Гароу и Роран вече бяха будни и закусваха печено пиле. При вида на Ерагон братовчед му се изправи и се усмихна.

Роран беше с две години по-голям, мускулест, набит и не особено пъргав. Двамата бяха близки като истински братя.

— Радвам се, че се върна. Как мина пътуването?

— Трудно — отвърна Ерагон и си взе парче от пилето. — Чичо не ти ли разказа какво се случи?

— Не.

Момчето набързо предаде събитията и по настояване на братовчед си отиде да донесе камъка. Роран се възхити от находката му и след малко запита нервно:

— Говори ли с Катрина?

— Не, нямаше как, след като се скарахме със Слоун. Но тя ще те очаква, когато пристигне керванът. Помолих Хорст да й предаде съобщението ти.

— Казал си на Хорст? Това беше лично съобщение. Ако исках всички да разберат, щях да направя клада и да използвам димни сигнали. Ако Слоун разбере, няма да разреши да се виждаме.

— Хорст е дискретен — увери го Ерагон. — В никакъв случай няма да се изтърве пред касапина. Особено пък сега.

Роран не изглеждаше убеден, но спря да спори. Братовчедите се върнаха в кухнята при Гароу и довършиха закуската си. След това тримата се захванаха с работата на полето.

Бледото слънце не осигуряваше много топлина, но те бързо ожънаха ечемика и го прибраха в плевнята. След това обраха тиквите, зелето, ряпата и боба. До вечерта бяха изтощени от работа, но доволни, че прибирането на реколтата е приключило.

Следващите дни преминаха в пакетиране, осоляване и приготвяне на запаси за зимата.

Девет дни след завръщането на Ерагон от планините се спусна страховита буря и започна да вилнее в долината. Снегът заваля на едри парцали и покри земята. Тримата не излизаха от къщата, освен за да нахранят животните, и прекарваха времето си скупчени край огъня, докато свирепият вятър виеше в дървените капаци на прозореца. Няколко дни по-късно, когато бурята отмина, всичко беше побеляло.

— Опасявам се, че тази година керванът може и да не дойде заради лошото време — каза Гароу. — Вече закъсняват. Ако не се появят скоро, ще се наложи да си купим провизии от Карвахол.

Тримата ставаха все по-неспокойни, докато дните отминаваха без следа от търговците.

Сутринта на осмия ден Роран отиде до пътя и потвърди, че керванът още не е пристигнал. Тримата решиха да се приготвят за пътуване. Вечерта отчаяният Ерагон отиде да провери пътя отново и се натъкна на множество следи от коне и каруци. Той се върна в къщата и развълнуван съобщи добрата вест.

Семейството приготви онази част от реколтата, която беше предназначена за продан, и я натовари в каруцата още преди разсъмване. Гароу извади скромните им спестявания и ги сложи в кожена кесия на колана си. Ерагон донесе камъка и го прикрепи внимателно между чувалите, за да не се търкаля при движението на каруцата.

Тримата закусиха набързо и поведоха конете към пътя. Керванът беше проправил пъртина в снега и това улесни придвижването им. Към обяд вече бяха успели да достигнат Карвахол.

На дневна светлина градчето изглеждаше още по-малко, но бе изпълнено с глъч. Търговците бяха разположили лагера си на една поляна в покрайнините му. Четирите палатки на трубадурите бяха ярко украсени и привличаха вниманието. Поток от хора непрекъснато сновеше между градчето и лагера. Шумната тълпа бе отъпкала снега. Из въздуха се носеше аромат на печени лешници.

Гароу спря конете и извади няколко монети от кесията си.

— Ето ви да се позабавлявате. Роран, прави каквото искаш, но не забравяй, че сме на вечеря у Хорст. Ерагон, вземи камъка и ела с мене.

Ерагон се ухили и прибра парите, като обмисляше как да ги изхарчи. Роран тръгна нанякъде с решително изражение, а Гароу и Ерагон си запробиваха път през тълпата към лагера. Жените купуваха платове и дрехи, а съпрузите им се оглеждаха за нови инструменти. Стоките бяха многобройни и разнообразни. Наоколо тичаха деца и надаваха радостни викове.

Ерагон се загледа в търговците с любопитство. В сравнение с предната година, сега видът им беше по-угрижен. В очите на децата им имаше уплаха и тревога, а по дрехите им се виждаха кръпки. Мъжете носеха мечове и ками, дори жените бяха въоръжени.

„Какво ли се е случило, за да се разтревожат така? И защо закъсняха толкова?“

Ерагон помнеше търговците като весели и приветливи хора, но явно нещо ги беше променило. Гароу вървеше по улицата и търсеше Мерлок — търговец, който се занимаваше с бижута и скъпоценности.

Откриха го пред импровизирана сергия да показва брошки на няколко жени. Съдейки по възхитените възклицания, Ерагон прецени, че търговията върви добре. Мерлок се радваше всеки път, щом някой похвалеше стоката му. Той имаше елегантна козя брадичка, носеше скъпи дрехи и сякаш гледаше на света с насмешка.

Гароу и Ерагон изчакаха жените да си тръгнат и щом търговецът се освободи, застанаха пред него.

— Какво ще желаят господата? Огърлица или бижу за някоя прекрасна дама? — Мерлок със замах извади сребърна брошка във форма на роза. Майсторската изработка привлече вниманието на Ерагон. — Ваша е само за три крони, въпреки че я нося чак от Белатона.

Гароу отвърна тихо:

— Не смятаме да купуваме. По-скоро искаме да продадем нещо.

Мерлок прибра розата и ги изгледа с интерес.

— Разбирам. Ако предметът ви е ценен, може би ще постигнем споразумение. — Той спря за момент, като видя, че двамата се колебаят. — Нали го носите със себе си?

— Носим го, но ще е по-добре да ти го покажем насаме — отвърна Гароу.

Мерлок повдигна веждата си, но каза спокойно:

— В такъв случай елате до моята палатка.

Той набързо събра нещата си и ги заключи в едно метално ковчеже, след което поведе двамата през лагера към една шатра, която бе издигната малко встрани от другите. Тя беше червена на върха и черна в основата, украсена с цветни триъгълници, вплетени един в друг. Мерлок развърза входното платнище и го отметна.

Вътре имаше всякакви дрънкулки и странни мебели, като кръгло легло и столове от пънове на дърво. На една бяла възглавничка лежеше закривена кама със скъпоценен камък на дръжката.

— Моля, разполагайте се и кажете защо искахте да говорим насаме.

Ерагон извади камъка и го сложи на земята. Мерлок се пресегна с блясък в очите и попита дали може да го разгледа.

Той извади метални везни от един сандък и внимателно претегли камъка. След това прегледа повърхността му с лупа, почука го с някакъв дървен инструмент и прокара ръба на един малък скъпоценен камък по него. Измери дължината и диаметъра му и внимателно записа всичко на една плоча.

— Имате ли представа колко струва?

— Не — призна Гароу и се помръдна с неудобство на стола си.

— За съжаление и аз не знам. Но мога да ви кажа няколко неща. Белите нишки са от същия материал като синьото, което ги обгражда, просто цветът им е различен. Но какъв е този материал, нямам идея. По-твърд е от скала, дори от диамант. Който го е обработил, е ползвал специални инструменти или магия. Освен това е кух.

— Какво? — възкликна Гароу.

Мерлок леко се раздразни.

— Чували ли сте камък да издава такъв звук? — Той грабна камата от възглавничката и удари камъка с плоската страна на острието. Във въздуха се разнесе чист, кристален звън. Ерагон се притесни, че повърхността ще се повреди, но търговецът ги успокои. — Вижте, няма дори драскотина. Съмнявам се, че би му станало нещо дори ако го ударя с чук.

Гароу скръсти ръце и се умълча замислен. Ерагон беше силно объркан.

„Знам, че камъкът се появи в Гръбнака чрез магия, но чак да е направен с магия? За какво ли служи?“

— Все пак колко струва? — попита той.

— Не знам — отвърна Мерлок. — Сигурен съм, че има хора, които ще платят доста, за да се сдобият с него, но в Карвахол няма такива. Ще трябва да отидете до южните градове, за да намерите купувач. Но едва ли ще е лесно.

Гароу огледа палатката внимателно, като комарджия, преценяващ рисковете.

— Значи няма да го купите?

— Не си струва риска. Има вероятност да му намеря купувач през пролетната обиколка, но не съм сигурен. Дори да успея, няма да мога да ви донеса парите преди следващата есен. Няма смисъл. Опитайте се да го продадете на някой друг. Любопитен съм… Защо настояхте да говорим насаме?

Ерагон прибра камъка, преди да отговори:

— Защото… — момчето погледна мъжа и се зачуди дали и той ще избухне като касапина. — Защото го открих в Гръбнака, а на местните това не им хареса.

Мерлок го изгледа преценяващо.

— Знаеш ли защо керванът закъсня тази година?

Ерагон поклати глава.

— Пътуването ни става все по-опасно. Алагезия тъне в хаос. Преследват ни болести и лош късмет. Заради постоянните атаки на Варден, Галбаторикс изпрати по-голямата част от армията по границите. Отгоре на всичко ургалите се придвижват към пустинята Хадарак. Никой не знае защо, а нямаше и да ни интересува, обаче те минават през населени места и сеят опустошения. Носят се слухове и за Сянка, но не са потвърдени. Не че много хора биха оживели, за да разкажат за такава среща.

— Защо не сме чули за това? — попита Ерагон.

— Защото започна преди два-три месеца. Няколко села бяха изоставени поради опасността от глад, след като ургалите опустошиха нивите им.

— Глупости — изръмжа Гароу. — Не сме виждали ургал от години. Рогата на единствения, който се мерна тук, висят заковани в кръчмата на Морн.

Мерлок сви вежди.

— Може и така да е, но все пак това е едно малко градче в планините. Не е чудно, че сте избягнали нещастията. Надявам се те да не продължат дълго. Споменах за тези събития просто защото на техния фон не е толкова странно да се намери такъв камък в Гръбнака. — Търговецът се изправи и им пожела лек ден.

Гароу се насочи обратно към Карвахол.

— Какво мислиш? — попита Ерагон.

— Ще събера още малко информация, преди да си правя заключения. Остави камъка в каруцата и иди се забавлявай. Ще се видим довечера у Хорст.

Ерагон си проби път през тълпата и се върна при каруцата. Той прибра камъка под чувалите и се насочи обратно към сергиите.

Поразходи се и огледа внимателно стоките с изражение на познавач, въпреки скромната сума, с която разполагаше. Другите търговци потвърдиха думите на Мерлок за положението в Алагезия. Очевидно пътуванията вече не бяха безопасни.

По-късно младежът си купи три захарни пръчки и парче все още горещ черешов пай. Топлата храна му се отрази добре след часовете, прекарани навън. Той облиза сладкия сироп от пръстите си и седна на някаква веранда, смучейки една от пръчките. Наблизо се боричкаха две момчета от Карвахол, но на него не му се участваше в игрите им.

В късния следобед търговците започнаха да разнасят продадените си стоки по домовете на хората. Ерагон с нетърпение очакваше вечерта, когато трубадурите щяха да изнесат представление. Той обожаваше да слуша истории за богове и магии, но най-любими му бяха сказанията за Драконовите ездачи. В Карвахол живееше един стар разказвач, Бром, който беше приятел на момчето, но неговите истории остаряваха с времето и Ерагон гореше от нетърпение да чуе нещо ново.

Младежът тъкмо бе отчупил една ледена висулка от покрива на верандата, когато забеляза Слоун. За да избегне срещата с касапина, той сведе глава, зави зад ъгъла и се отправи към кръчмата на Морн.

Вътре беше топло и задушно. Големите лъскави, черни рога от ургал бяха заковани над вратата. Барът бе дълъг и нисък, а зад него стоеше Морн с ръкави, навити до лактите. Брадичката му беше квадратна, сякаш някой го бе праснал с камък в лицето. Посетителите седяха на дъбови маси и слушаха двама търговци, които бяха приключили с работата и се бяха отбили за по бира.

Морн остави халбата, която лъскаше, и погледна към младежа.

— Ерагон, радвам се да те видя. Къде е чичо ти?

— Търгува — отвърна Ерагон и сви рамене. — Сигурно ще се забави малко.

— Ами Роран, и той ли дойде? — попита Морн и взе друга халба.

— Да, тази година няма болни животни, които да го задържат.

— Добре, добре.

Ерагон посочи към двамата търговци.

— Тия какви са?

— Прекупвачи на зърно. Изкупиха тазгодишната реколта на възмутително ниски цени и сега ни разказват някакви небивалици.

Ерагон разбираше раздразнението на кръчмаря.

„Хората имат нужда от тези пари, за да оцелеят през зимата“.

— Какви истории? — попита той.

Морн изсумтя.

— Казват, че Варден са сключили съюз с ургалите и планират да ни нападнат. Според търговците само благодарение на краля все още не сме пострадали. Като че ли на Галбаторикс въобще му пука за нас. Иди и ги чуй. На мене ми писна. Имам си достатъчно проблеми и без техните лъжи.

Единият търговец беше доста дебел и едва се побираше на стола, който скърцаше измъчено при всяко негово движение. По главата му нямаше никакви косми, а устните му се цупеха всеки път, щом отпиеше от шишето си. Другият имаше червендалесто лице и груба кожа. За разлика от главата, тялото му бе неестествено тънко.

Първият напразно се опита да намести туловището си на стола и каза:

— Не, не, вие не разбирате. Единствено непрестанните усилия на краля ни позволяват да седим тук в безопасност и да спорим. Ако той оттегли подкрепата си, сте загубени.

— Точно тъй, остава да ни кажеш, че Ездачите са се завърнали и ти сам си избил стотина елфи — подметна някой. — За деца ли ни мислиш, че ни разказваш такива истории? И сами можем да се грижим за себе си.

Тълпата изръмжа одобрително.

Търговецът щеше да отговори, но спътникът му се намеси, махайки с ръка, при което се видяха няколко скъпи пръстена.

— Вие не разбирате. Естествено че Империята не може да се грижи за всеки поотделно, но само нейният авторитет спира ургалите и останалите изчадия да не нападнат това… — той се позамисли за подходящата дума. — … място. Ядосани сте на Империята, може би справедливо, заради отношението й към вас, но властта не може да задоволи всички. Винаги ще има спорове и конфликти. Мнозинството обаче няма от какво да се оплаква. Във всяко общество има малки групи от хора, недоволни от управниците.

— Да — обади се една жена, — ако наричаш Варден малка група!

— Вече ви обяснихме, че Варден нямат желание да ви помагат — въздъхна дебелият мъж. — Те са сбирщина от престъпници и предатели, които се опитват да ни убедят, че истинската заплаха е в самата Империя, а не отвън. Тяхната единствена цел е да свалят краля и да заграбят земята. Имат шпиони навсякъде, не се знае кой работи за тях.

Ерагон не беше съгласен, но хората кимаха. Той пристъпи напред и каза:

— Откъде знаеш това? И аз мога да кажа, че облаците са зелени, но това не означава, че е вярно. Докажете думите си.

Двамата мъже се загледаха в Ерагон. Пръв заговори слабият, като избягваше погледа на момчето.

— Не сте ли си възпитали децата поне малко? Нима оставяте момчетата да предизвикват възрастните по този начин?

Хората се обърнаха към Ерагон и един мъж каза:

— Отговорете на въпроса.

— Нямаме доказателство — отвърна дебелият и обърса потта над горната си устна. Отговорът му отново разпали спора.

Ерагон се върна на бара с горчив вкус в устата. Досега не беше срещал човек, който да изпитва добри чувства към Империята. В Карвахол мразеха кралската власт по наследство. Империята никога не помагаше в гладни години, а бирниците й бяха алчни като лешояди. Ерагон се чувстваше длъжен да поспори с търговците по този въпрос, макар че за Варден нямаше ясно мнение.

Варден се наричаха група бунтовници, които постоянно воюваха с Империята. Никой не знаеше кой е техният водач и кой ги е сформирал преди около век, когато Галбаторикс поел властта. Групата бе спечелила доста симпатизанти с това, че устояваше на опитите на краля да я унищожи. За Варден не се знаеше почти нищо, освен че приемат всеки, който мрази Империята и е в конфликт с нея. Единственият проблем беше да успееш да ги откриеш.

Морн се наведе над бара и каза:

— Тези са по-лоши и от лешояди, скупчени на мърша. Ако се задържат тук още малко, ще стане лошо.

— За нас или за тях?

— За тях — отвърна кръчмарят.

Ерагон усети, че обстановката се нажежава, и излезе навън. Вече се свечеряваше и слънцето скоро щеше да залезе. Младежът закрачи по улицата и забеляза в една пресечка Роран и Катрина.

Роран каза нещо, Катрина се повдигна на пръсти, целуна го и се отдалечи. Ерагон се приближи до братовчед си и го закачи.

— Прекарваш си приятно, а?

Роран изръмжа нечленоразделно и тръгна по улицата. В този час повечето жители се бяха прибрали по къщите си и изчакваха да дойде време за представлението на трубадурите.

— Чу ли новините на търговците?

— Да — отвърна Роран не особено съсредоточено. — Какво мислиш за Слоун?

— Много добре знаеш.

— Ще се лее кръв, щом разбере за мене и Катрина.

Една снежинка падна на носа на Ерагон и той погледна нагоре. Небето беше посивяло. Младежът не можа да се сети какво да отвърне и само потупа Роран по рамото.

Вечерята в дома на Хорст беше щедра. В стаята се смесваха смях и разговори. За веселата атмосфера спомагаха и огромните количества сладък ликьор и тъмна бира. Щом приключиха с яденето, гостите на Хорст се насочиха към лагера на търговците. Голяма тълпа селяни се бе събрала около широк кръг, очертан с факли, и търпеливо очакваше представлението.

Трубадурите излязоха от палатките си. Бяха облечени в дрехи с пискюли и носеха музикални инструменти. Неколцина засвириха, а останалите започнаха да разиграват различни сценки. Първите истории бяха шеговити, изпълнени с анекдоти за смешни герои. По-късно, когато огньовете притихнаха и всички се събраха в по-плътен кръг, излезе старият разказвач Бром. Той имаше дълга бяла брада и черно наметало, увито плътно около тялото му. Старецът повдигна ръце и започна да рецитира:

— Ходът на времето не може да бъде спрян. Годините минават, независимо от нашите желания, но ние умеем да помним. Това, което е изчезнало, продължава да живее в нашите спомени. Ще чуете неща, непълни и неясни, но ги помнете, защото те живеят чрез вас. Сега ще ви разкажа за онова, което е забравено и което лежи скрито зад лъжовната мъгла около нас. Преди да се родят дядовците на вашите дядовци, дори още много преди това, се появили Драконовите ездачи. Тяхната цел била да защитават и да служат и дълги години те се справяли с нея. Могъществото им било несравнимо. Всеки бил як колкото десет мъже. Те не умирали от старост — единствено оръжие или отрова можели да сложат край на живота им. Ездачите използвали способностите си само за добрини и под тяхното управление били издигнати чудни градове от камък. Елфите и джуджетата били наши приятели. Богатството се множало и хората благоденствали. Но за жалост… това не можело да продължи вечно.

Бром погледна надолу с тъга.

— Никой противник не можел да ги унищожи, но уви, те се погубили сами. Точно когато достигнали разцвета на могъществото си, в провинцията Инзилбет, която вече не съществува, се родило момче на име Галбаторикс. Когато станал на десет години, бил подложен на изпитание и показал големи способности, заради които Ездачите го взели на обучение. Той преминал през тренировките, като изпреварвал всички останали. Умът му бил остър, тялото здраво и скоро станал пълноправен Ездач. Неколцина съзрели опасност в бързото му издигане, но повечето били твърде самонадеяни и високомерни, за да обърнат внимание. След като завършил обучението си, Галбаторикс тръгнал на рисковано пътешествие с двама свои приятели. Те полетели далеч на север и навлезли дълбоко в земите на ургалите, защото разчитали, че имат достатъчно сили, за да се защитят, но една нощ били нападнати от засада. Въпреки че двамата му другари загинали, а самият той бил ранен, Галбаторикс успял да убие нападателите. Уви, по време на боя една стрела пронизала сърцето на неговия дракон. Тъй като не разполагал със сила да го спаси, драконът умрял в ръцете му. В този момент покълнали семената на лудостта.

Разказвачът плесна с ръце и бавно се огледа. Следващите му думи звучаха като тъжен реквием.

— Сам, лишен до голяма степен от силата си и наполовина полудял от мъка, Галбаторикс се скитал из пустошта и търсел смъртта си. Но тя не го застигнала, въпреки че се хвърлял с настървение срещу всичко живо, което срещнел. Скоро ургалите и другите чудовища започнали да го избягват. По това време му хрумнало, че Ездачите може да му осигурят нов дракон. Воден от тази мисъл, Галбаторикс поел обратно и прекосил Гръбнака. Преди бил прелетял през тези места за дни, но този път преходът му отнел месеци. Когато се спуснал от планините, бил полумъртъв от изтощение. Намерил го един фермер и извикал Ездачите. Те го отнесли в една от своите крепости и го излекували. Галбаторикс спал четири дни и когато станал, изглеждал съвсем здрав. Той се изправил пред съвета и поискал нов дракон. Отчаяната му молба разкрила пред останалите истинската му природа. Разочарован от отказа им, в лудостта си Галбаторикс повярвал, че Ездачите са виновни за гибелта на дракона му, и започнал да крои план за отмъщение.

Гласът на Бром премина в задъхан шепот.

— Открил един Ездач, който му съчувствал. Като използвал мрачните тайни, научени от една Сянка, успял да го насъска срещу предводителите. Двамата заедно подмамили и убили един от старейшините. Когато кървавото злодеяние било извършено, Галбаторикс се обърнал и нападнал съучастника си без предупреждение. Ездачите го открили с окървавени ръце, но не успели да го заловят. Въпреки лудостта си, той бил достатъчно коварен, за да се изплъзне. Галбаторикс се скрил в пустошта и изчакал няколко години преследвачите му да се успокоят. Тогава, за зла участ, той срещнал един млад и не особено умен Ездач на име Морзан. Възползвайки се от наивността му, успял да убеди Морзан да остави вратата на крепостта Илиреа, сега наричана Уру’баен, отворена и откраднал оттам едно драконово яйце. Двамата се скрили на едно мрачно и злокобно място, където Ездачите не припарвали, и там Галбаторикс обучил Морзан на някои забранени магии, които не бивало да се разкриват. Когато обучението приключило, новият му дракон Шруйкан бил напълно пораснал. Галбаторикс отново се разкрил пред света, но този път имал Морзан на своя страна. Двамата заедно нападали всеки срещнат Ездач и силата им непрекъснато нараствала. Дванайсет от Ездачите се присъединили към тях — от алчност за могъщество и желание за отмъщение. Дванайсетте и Морзан станали известни като Тринайсетте клетвопрестъпници. Ездачите не били готови за такава битка и паднали един по един. Елфите също се опълчили на Галбаторикс, но били пометени и се скрили в горите си. Единствено Враел, водачът на Ездачите, бил достатъчно могъщ, за да устои на клетвопрестъпниците. Той се борил дълго, за да спаси оставащите дракони от ръцете на изменниците. В последната битка, пред портите на Дору Ареаба, Враел победил Галбаторикс, но се поколебал, преди да го довърши. Предателят се възползвал от това и наранил тежко бившия си предводител. Раненият Враел побягнал към връх Утгард, където се надявал да събере сили, но бил настигнат и обезглавен. Така, придобивайки огромно могъщество, Галбаторикс се обявил за крал на цяла Алагезия. И ни управлява оттогава.

Бром привърши историята и се оттегли с останалите трубадури. На Ерагон му се стори, че видя една сълза да се стича по бузата на стареца. Хората започнаха да се разотиват с тихо мърморене. Гароу се обърна към Ерагон и Роран:

— Смятайте се за късметлии. През живота си съм чувал тази история само два пъти. Ако службите на Империята разберат, че Бром я е разказвал, той няма да доживее до края на месеца.