Кристофър Паолини
Ерагон (10)

Странници в Карвахол

Закуската беше студена, но поне чаят бе топъл. Ерагон погледна към Гароу и Роран и си помисли, че това е последният път, в който са заедно, поне за следващите няколко месеца.

Роран седна на един стол и започна да си обува ботушите. Готовата му раница стоеше на пода до него. Гароу се приближи с ръце в джобовете. Ризата висеше по мършавото му тяло.

— Взе ли всичко?

— Да.

Гароу кимна и измъкна от джоба си една торбичка. Докато я подаваше на Роран, се чу звън на монети.

— Пазех тези спестявания за тебе. Не са много, но ще ти стигнат за няколко дреболии.

— Благодаря, но няма да харча парите си напразно.

— Харчи ги както решиш. Нямам какво друго да ти дам, освен бащината си благословия, макар че тя едва ли струва много.

— За мене ще е чест да я получа — отвърна развълнувано Роран.

— Върви и дано боговете те пазят — изрече Гароу и го целуна по челото. След това се завъртя към Ерагон. — Не съм забравил и тебе. Имам няколко съвета и за двама ви. Вслушайте се в тях и няма да сгрешите. Не позволявайте на никого да ръководи умовете или телата ви. Пазете мислите си. Човек може да е свободен, но да е по-здраво окован и от роб. Вслушвайте се в хората, но не отдавайте душата си. Уважавайте могъщите, но не ги следвайте сляпо. Преценявайте добре, но не коментирайте. Не смятайте, че някой ви превъзхожда само защото е по-богат и силен. Отнасяйте се почтено с всички, за да не ви отмъщават. Пазете парите си. Отстоявайте вярванията си и другите ще ви слушат.

Той се спря за секунда и продължи по-бавно.

— По отношение на любовта… единственият ми съвет е да бъдете искрени. Това е най-мощният инструмент да отключите нечие сърце или да получите прошка. Това е, което имам да ви кажа.

Той се наведе и вдигна раницата.

— Време е да тръгвате. Зазорява се и Демптън ще чака.

— Ще се върна колкото се може по-скоро — каза Роран, наметна раницата и прегърна Гароу.

— Добре, но сега тръгвай и не се тревожи за нас.

Ерагон и Роран потеглиха незабавно. Гароу излезе навън, помаха им и след малко се прибра. При звука на затварящата се врата Роран се спря.

Ерагон се обърна и погледна към фермата. Само тънка струйка дим показваше наличието на живот сред бялата пустош.

— Доскоро това беше целият ни свят — каза Роран тъжно.

— Хубав свят — потвърди Ерагон и потръпна.

Роран кимна и закрачи към новото си бъдеще. Къщата изчезна от поглед, щом се спуснаха по хълма.

Беше рано, когато пристигнаха в Карвахол, но вратата на ковачницата бе отворена. Въздухът вътре беше приятно топъл. Балдор бавно работеше с огромно духало, прикрепено към каменната пещ, пълна с нажежени въглища. До пещта имаше черна наковалня и буре с вода. По стените висяха най-разнообразни инструменти: гигантски клещи, чукове, пили, длета, кирки и лопати. Хорст и Демптън стояха близо до една дълга маса.

Демптън ги забеляза и се приближи усмихнат.

— Роран, радвам се, че дойде. С новите ми камъни ще има много работа. Готов ли си?

— Да. Кога тръгваме?

— Имам да свърша още няколко неща, но най-много до час потегляме. — Той се обърна към Ерагон и протегна ръка. — Ти сигурно си Ерагон. Бих предложил и на тебе работа, но засега Роран ми стига. Може би догодина?

Ерагон се усмихна и се здрависа с човека. При други обстоятелства сигурно щеше да го хареса, но точно сега му се искаше мелничарят никога да не беше идвал в Карвахол. Демптън се обърна към Роран и почна да му обяснява нещо за мелницата.

— Частите са готови — намеси се Хорст и посочи един вързоп на масата. — Можете да ги вземете, когато пожелаете.

Мъжете си стиснаха ръце и ковачът излезе, махайки на Ерагон да го последва.

— Какво мислиш за Демптън? — попита младежът, щом двамата се отдалечиха малко.

— Свестен човек е. Роран няма да има проблеми с него. — Хорст изтупа няколко стружки от престилката си и сложи ръка на рамото на Ерагон. — Приятел, спомняш ли си за спречкването ти със Слоун?

— Ако питаш за отплата за месото, не съм забравил.

— Не, не. Искам да знам дали още пазиш онзи син камък.

Ерагон потръпна.

„Защо иска да знае? Може би някой е забелязал Сапфира?!“

— Пазя го, но защо питаш?

— Щом се прибереш вкъщи, се отърви от него. Вчера пристигнаха двама мъже. Странници, облечени в черно и носещи мечове. Косата ми настръхна само при вида им. Снощи започнаха да разпитват хората дали са виждали камък като твоя. Никой не каза нищо, но днес продължават, а се сещам за неколцина, които ще се раздрънкат.

Ерагон се ужаси. Който и да беше пратил камъка в Гръбнака, явно бе успял да го проследи. А може би службите на Империята бяха узнали за Сапфира. И двете възможности бяха еднакво лоши.

„Мисли, мисли! Яйцето го няма и няма как да го открият. Но ако знаят, че не е камък, ще се досетят какво се е случило… Сапфира може би е в опасност“.

— Благодаря ти, че ми каза. Знаеш ли къде са в момента? — попита Ерагон, горд, че гласът му почти не трепна.

— Предупредих те, за да не се срещаш с тях. Изчезвай от Карвахол. Прибери се у дома.

— Добре, щом смяташ, че така е по-добре.

— Убеден съм. Може би съм твърде подозрителен, но тези странници не ми харесват. Добре ще е да стоиш във фермата, докато си заминат. Аз ще гледам да ги разкарам, макар че няма да е лесно.

Ерагон го погледна с благодарност. Искаше му се да му каже за Сапфира.

— Ще тръгвам тогава — заяви той и отиде да се сбогува с братовчед си.

— Няма ли да поседиш малко? — попита учуденият Роран.

По някаква причина въпросът се стори много забавен на Ерагон.

— Нямам работа тук, а и не ми се седи, докато тръгнеш.

— Ами, предполагам, че няма да се виждаме следващите няколко месеца.

— Сигурен съм, че няма да е чак толкова продължително. Пази се и се върни скоро. — Той прегърна братовчед си и излезе.

Знаейки, че ковачът го наблюдава, Ерагон се насочи към покрайнините на града, но скоро свърна и започна да се прокрадва между къщите.

Младежът се спотаи в сенките и се заслуша за странни шумове. Спомни си, че лъкът му е останал вкъщи, и съжали, че не го е взел. Той се промъкна през Карвахол, докато не чу непознат глас от една къща и напрегна слух да различи нещо.

— Кога се случи това? — думите бяха меки, сякаш напоени с олио и произнесени със странно съскане, от което косата му настръхна.

— Преди около три месеца — отговори друг глас, в който Ерагон разпозна Слоун.

„Да го вземат сенките, проклетникът ще се раздрънка…“

Младежът си обеща да цапардоса касапина при следващата им среща.

Намеси се трети глас, дълбок и влажен, който предизвикваше тръпки и неприязън.

— Сигурен ли си? Надявам се, че не си сгрешил. В противен случай ще е доста… неприятно.

Дали някой друг, освен имперските служители, смееше да заплашва така открито? Едва ли, но който и да беше загубил яйцето, очевидно притежаваше достатъчно сила.

— Да, сигурен съм. Тогава беше у него. Доста хора го видяха, питайте и тях.

— Другите не искат да окажат съдействие — гласът направи пауза. — Информацията ти беше полезна. Няма да те забравим.

Слоун измърмори нещо и Ерагон дочу отварянето на врата. Той надникна зад ъгъла. Двама високи мъже стояха на улицата. И двамата носеха дълги черни наметала с качулки, които скриваха лицата им. Ръцете им бяха покрити с ръкавици, а гърбовете — странно изкривени.

Ерагон се помръдна леко, за да ги огледа по-добре. Единият от странниците се напрегна, промърмори нещо на спътника си и двамата се обърнаха. Младежът усети как го обзема непреодолим ужас. Очите му се взираха в скритите им лица и той осъзна, че не може да помръдне. Опита да се пребори с това чувство.

„Изчезвай!“

Но краката му не го слушаха. Странниците тръгнаха към него. Вече виждаха лицето му. Почти се бяха приближили до ъгъла, с ръце на мечовете си…

— Ерагон! — той подскочи при този вик. Странниците спряха намясто и изсъскаха. Бром се приближи към младежа, гологлав и с тояга в ръка.

— Ерагон! — извика Бром отново.

Странниците се спогледаха и изчезнаха между къщите.

Ерагон падна, треперейки, на земята, облян в студена пот. Старецът му подаде ръка и го изправи.

— Изглеждаш болен. Добре ли си?

— Не знам, просто нещо ми стана… но вече съм добре. Странно, нямам представа какво точно се случи.

— Ще се оправиш — отговори Бром, — но може би ще е по-добре да се прибереш вкъщи.

„Да, трябва да се прибера. Трябва да стигна дотам преди тях“.

— Мисля, че си прав. Може би се разболявам.

— Тогава тръгвай. Пътят е дълъг, но съм сигурен, че ще се почувстваш по-добре. Ще те изпратя донякъде.

Ерагон нямаше нищо против. Старецът го хвана за ръката и бързо го поведе към пътя, подпирайки се на тоягата си.

— А ти за какво ме търсеше?

— Просто от любопитство. Чух, че си в града, и исках да те питам дали си спомняш името на онзи търговец.

„Търговец? За какво ми говори?“

— Не, опасявам се, че не помня.

Бром въздъхна, сякаш нещо се бе потвърдило, и потърка носа си.

— Аха… ако си спомниш, ела и ми кажи. Интересно ми е да науча кой е този търговец, който знае толкова много за драконите. А сега побързай и не се мотай по пътя. — Старецът протегна костеливата си ръка.

Ерагон я разтърси, но докато я пускаше, нещо закачи ръкавицата му и тя падна на земята. Бром се наведе, вдигна я и му я подаде. В момента, в който Ерагон се опита да си я вземе, костеливите пръсти на стареца извиха китката му, разкривайки сребристия белег на дланта. Бром присви очи, но не каза нищо.

— Довиждане — каза малко притеснено Ерагон и тръгна по пътя. Зад него Бром започна да си свирука някаква игрива мелодийка.