Кристофър Паолини
Ерагон (42)

Срещу Сянката

Навън беше тъмно, когато Ерагон се изправи решително. Гаденето бе изчезнало.

— Нагз рейса! — извика младежът и протегна ръце. Одеялото на нара се вдигна във въздуха и се сгъна на топка с големината на юмрук, след което тупна на пода.

Време беше за истинската проверка. Ерагон разтвори съзнанието си и проучи ключалката на вратата. Реши, вместо да я чупи, просто да превърти механизма и да отключи. Бе изтощен от принудителното гладуване, но въодушевлението го поддържаше. Чу се изщракване и вратата се отвори навътре.

Когато за първи път беше ползвал магия, за да убие ургалите, тя бе погълнала почти цялата му енергия, но вече беше много по-силен и опитен.

Младежът внимателно пристъпи в коридора.

„Трябва да намеря меча си и елфката. Сигурно е в някоя от тези килии, но няма време да ги проверявам всичките. А пък Зар’рок вероятно е при Сянката. Какво да правя? Бих могъл да избягам веднага, ако строша решетките на прозореца, но така няма да спася жената…“

— Сапфира, къде си? Имам нужда от помощ.

Изруга наум, че не се беше свързал с нея по-рано.

Отговорът й дойде с изненадваща бързина.

— Ерагон! Кръжа над Гил’еад. Не прави нищо. Муртаг ще дойде след малко.

— Какво…

Шум от приближаващи стъпки го прекъсна. Той се завъртя и приклекна, щом видя шестимата войници, които се появиха. Мъжете спряха и загледаха изненадано отворената врата на килията. Кръвта се оттегли от лицата им.

„Добре, те знаят кой съм. Може би ще успея да ги сплаша достатъчно, че да не се бием“.

— Хванете го! — изкрещя единият от стражите и се хвърли напред. Останалите извадиха мечовете си и го последваха.

Беше лудост да се бие без оръжие срещу шестима, но мисълта за пленницата му вдъхна сила. Не можеше да я изостави просто така. Вдигна ръка и белегът на дланта му започна да сияе. По лицата на войниците се изписа уплаха; те обаче бяха калени ветерани и не спряха. Младежът отвори уста, но дочу познато избръмчаване. Един от мъжете падна на пода със стрела в гърба. Още двама бяха поразени, преди да разберат какво става.

В края на коридора беше застанал парцалив брадат мъж с лък в ръце. На земята до него лежеше патерица.

Тримата останали войници се обърнаха към новата заплаха. Ерагон реши да се възползва от настаналата бъркотия и извика:

— Тхриста!

Един от мъжете се хвана за гърдите и падна на земята. Друг страж се свлече със стрела в гърлото.

— Не го убивай! — извика Ерагон, виждайки, че спасителят му се цели в последния войник. Брадатият мъж свали лъка си.

— Видя какво мога да правя — обърна се младежът към последния оцелял. — Ако не отговориш на въпросите ми, животът ти ще се превърне в ад. Къде ми е мечът — острието и ножницата му са червени, и в коя килия е елфката?

Войникът не отговори.

— Грешка — рече Ерагон заплашително и дланта му засия. — Представяш ли си каква болка ще изпиташ, ако ти вкарам една нажежена песъчинка в корема? Особено ако не се охлади през следващите двайсет години и бавно те прогаря, докато не стигне до ходилата ти. Това ще се случи, ако не ми кажеш това, което искам.

Очите на войника се разшириха, но той запази мълчание. Младежът вдигна едно камъче от пода и го огледа.

— Това е по-голямо от песъчинка, но ще свърши работа. Тъкмо ще те прогори по-бързо. Пък и по-голяма дупка ще остави.

— Добре, добре, само не ме наранявай! — извика мъжът. — Жената е в последната килия отляво. Не знам къде ти е мечът, но най-вероятно е в караулното. Там съхраняваме оръжията.

Ерагон кимна и прошепна някаква дума. Войникът подбели очи и рухна на земята.

— Уби ли го?

Младежът се завъртя към непознатия, който се бе приближил на няколко крачки.

— Муртаг, ти ли си?

— Да. Сложих си брада, защото не исках да ме разпознаят. Мъртъв ли е?

— Не, само спи. А ти как се озова тук?

— Дълго е за разправяне. Трябва да се качим на горния етаж. След няколко минути ще имаме възможност да избягаме. Не бива да я пропускаме.

— Не чу ли какво казах? — попита Ерагон и посочи падналия войник. — В тъмницата лежи пленена жена елф. Видях я! Трябва да я спасим, но имам нужда от помощта ти.

— Елф?! Това е грешка. Трябва да изчезваме, сега е моментът — измърмори Муртаг, но се отправи към килията на пленницата и извади халка с ключове. — Взех ги от един страж.

Ерагон взе ключовете и отвори вратата. Лунните лъчи проникваха през тясното прозорче, като оцветяваха лицето на жената в сребристо. Тя се обърна притеснено, готова за най-лошото. Тъмнозелените й очи се срещнаха с очите на младежа.

Погледът й се задържа за момент върху него, а после жената потрепери и се свлече безмълвно. Ерагон едва успя да я подхване, преди да се е ударила. Тя беше учудващо лека и около нея се носеше аромат на борови иглички.

— Красива е! — възкликна Муртаг.

— Но е ранена.

— Ще се погрижим за нея по-късно. В състояние ли си да я носиш? — Ерагон поклати глава. — Добре, тогава я дай на мене.

Двамата изтичаха до края на коридора, където имаше каменно стълбище.

— Как ще се измъкнем незабелязано? — попита младежът.

— Няма да можем.

Това не успокои страховете му и той се ослушваше напрегнато за войници. Мислеше какво ще стане, ако се натъкнат на Сянката. Стълбището водеше до столова, пълна с тежки дървени маси. По стената имаше окачени щитове, а таванът беше от широки дъски. Муртаг остави жената на една маса и погледна тавана с тревога.

— Можеш ли да се свържеш със Сапфира?

— Да.

— Тогава й кажи да изчака още пет минути.

Отвън се чуваха викове и шум от бягащи крака.

— Каквото и да сте планирали, не мисля, че разполагаме с много време.

— Просто й кажи и се покрий някъде — извика Муртаг и хукна нанякъде.

Ерагон предаде съобщението и смъкна жената под една маса, след което се сви до нея със затаен дъх.

В стаята нахлуха десетина войници, но бързо отминаха, без да си правят труда да погледнат под масите. Ерагон предпазливо се надигна и усети умора от недохранването и жаждата. Една кана и чиния с ядене в другия край на помещението привлякоха вниманието му.

Младежът притича до масата, грабна храната и се върна обратно в скривалището си. В каната имаше бира, която изпи на две големи глътки. Хладната течност успокои раздразненото му гърло. Той се постара да не се оригне и започна да се храни с пръсти.

Муртаг се завърна, стиснал в ръце Зар’рок, някакъв странен лък и тънък меч без ножница.

— Открих оръжията в караулното. Не съм виждал подобна изработка и предполагам, че са нейни.

— Да проверим — отвърна Ерагон с пълна уста. Тънкият меч пасна на изящната ножница, която висеше от кръста на жената. — Сега какво? Не можем да останем тук. Рано или късно ще ни открият.

— Сега — заяви Муртаг и постави стрела на тетивата си — ще чакаме. Както ти казах, бягството ни е подготвено.

— Ти не разбираш. Тук има Сянка! Ако ни намери, сме обречени.

— Сянка?! В такъв случай кажи на Сапфира да идва веднага. Исках да изчакаме, докато караулът се смени, но сега всяко забавяне би било твърде опасно. Честно казано, малко пообърка плановете ни, като се измъкна сам.

— Може би трябваше да те изчакам. Но все пак се появи точно навреме. Щях да съм много изтощен, ако трябваше да избия и шестимата с магия.

— Радвам се, че съм бил от полза. Да се надяваме, че Сянката няма да ни открие.

В столовата се разнесе студен смях.

— Опасявам се, че вече е късно.

Муртаг и Ерагон се завъртяха. Сянката стоеше в края на залата и държеше в ръце меч с тънка драскотина по острието. Съществото откопча брошката, която придържаше наметалото му и го остави да падне на пода. Тялото му изглеждаше тънко и слабо, но младежът си спомняше думите на Бром, че Сянката е много по-силна от нормален човек.

— Е, млади Ездачо, искаш ли да се пробваш срещу мене? Не трябваше да се доверявам на капитана, когато каза, че си изял всичко. Няма да направя подобна грешка отново.

— Аз ще се погрижа за него — заяви Муртаг и извади меча си.

— Не. Той иска да ме залови жив. Ще го задържа за известно време, а ти по-добре потърси начин да се измъкнем.

— Добре. Няма да ти се наложи да го задържаш дълго.

— Надявам се — отвърна Ерагон, извади Зар’рок и пристъпи напред. Червеното острие засвети, отразявайки факлите на стената.

Пурпурните очи на Сянката проблеснаха.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме победиш, Ду Сундавар Фреор? Какво жалко име. Очаквах нещо повече от тебе, но явно това са ти възможностите.

Ерагон се втренчи в лицето на съперника си, очаквайки някакъв знак за следващото му движение.

„Не мога да използвам магия, защото тогава и той ще използва. Трябва да го оставя да мисли, че може да ме победи лесно, което вероятно си е точно така“.

Преди някой от двамата да помръдне, таванът се разтресе и взе да пука. Прах и парчета дърво започнаха да падат по пода. Отгоре се разнесоха писъци и дрънчене на оръжия. Младежът вдигна поглед, за да не го удари нещо по главата. Сянката се възползва от това и нападна.

Ерагон едва успя да вдигне меча си и да блокира удара.

„По дяволите! Силен е!“

Той сграбчи Зар’рок с две ръце и замахна към главата на съществото. Сянката го блокира с лекота, извъртайки се с нечовешка бързина.

Над тях се разнесе ужасяващо скърцане, сякаш стържеха с желязо по камък. На тавана се появиха три широки пукнатини и започнаха да падат дъски. Ерагон се опитваше да не им обръща внимание. Въпреки че бе тренирал с майстори като Бром и Муртаг, той усещаше, че Сянката просто си играе с него.

Младежът отстъпи назад, докато отбиваше ударите. Всеки следващ изглеждаше по-мощен от предишния. С едно светкавично извъртане на китката си съществото изби Зар’рок от ръцете му. Пукнатините на тавана се разширяваха, сякаш щеше да рухне всеки момент.

— Имаш някои умения, но признавам, че съм разочарован, ако това е всичко, на което си способен. Ако и другите Ездачи са били толкова слаби, чудно ми е как са се удържали на власт толкова време.

Ерагон погледна нагоре и поклати глава. Беше разбрал плана на Муртаг.

— Забравяш нещо. Сапфира, сега е моментът!

— Какво? — попита Сянката подигравателно.

Едно парче от тавана се откърти с ужасяващ трясък и разкри нощното небе.

— Драконите! — изкрещя Ерагон и отскочи назад. Съществото изкрещя и замахна, но не можа да го улучи. В този момент Муртаг заби една стрела в рамото му.

— Трябва нещо по-добро, за да ме спреш.

Следващата стрела го улучи между очите. Сянката изкрещя отчаяно. Около фигурата му започна да извира мъгла, след което с един последен вик изчезна, като остави само наметалото на пода.

— Ти го уби! — възкликна Ерагон. Само двама герои от легендите бяха извършвали подобен подвиг.

— Не съм сигурен.

Отвън се чуха силни викове.

— Това е. Сянката се провали. Влезте и ги хванете!

Столовата се изпълни с войници, които носеха мрежи и копия. Ерагон и Муртаг отстъпиха, като взеха жената елф със себе си. В този момент Сапфира провря глава от дупката на покрива, изръмжа страховито, а после стисна с ноктите си още едно парче от тавана и го откърти. Няколко души побягнаха, но другите останаха на местата си.

Централната част на покрива рухна с ужасяващ трясък. Навсякъде се посипаха отломки. Войниците не издържаха и се разбягаха. Сапфира прибра криле и скочи в дупката, като разцепи няколко маси. Ерагон се приближи; прегърна я със сълзи на очи.

— Липсваше ми, малкия.

— И ти на мене. Вече сме трима. Ще можеш ли да ни носиш всичките?

— Разбира се.

Тя разрита останките, за да си разчисти място за излитане. Муртаг и Ерагон измъкнаха жената от скривалището й. Сапфира възкликна:

— Тя е елф!

— Да, това е жената от сънищата ми — отвърна младежът, прибра меча си и помогна на Муртаг да се качат на дракона, а после добави: — Чух суматоха на покрива. Войници ли имаше?

— Да, но вече ги няма. Готови ли сте?

— Да.

Сапфира се напрегна и подскочи на покрива, където лежаха няколко тела.

— Гледай! — извика Муртаг и посочи една кула, на която се подреждаха стрелци.

— Сапфира, излитай веднага!

Тя разпери крила, засили се и скочи във въздуха. Докато се мъчеше да набере височина, Ерагон дочу звук от летящи стрели.

Сапфира изръмжа от болка, когато я уцелиха, и зави, за да избегне следващия залп. Още няколко стрели прелетяха покрай тях, но тъмнината ги спаси.

— Ранена ли си?

— Продупчиха ми крилата. Една стрела даже остана.

Дишането й беше тежко и учестено.

— Докъде ще успееш да ни отнесеш?

— Достатъчно далеч.

Ерагон я прегърна за врата, докато се носеха на изток, отдалечавайки се бързо от града.