Кристофър Паолини
Ерагон (13)

Бдение

Ерагон сънуваше, но сънят му сякаш беше жив и реален.

Той видя група ездачи на великолепни коне, наближаващи река. Мнозина бяха със сребристи коси и носеха копия. Странен, красив кораб ги очакваше, блестейки на лунната светлина. Фигурите бавно се качиха на кораба, а двете най-високи вървяха рамо до рамо. Лицата им бяха скрити зад качулки, но той можеше да се закълне, че едното е женско. Те застанаха на палубата и погледнаха към брега. Единственият мъж, който беше останал на сушата, обърна глава и нададе висок вик. Корабът бавно се плъзна по реката, без следа от ветрец. Видението се замъгли, но точно преди да изчезне, Ерагон видя два дракона в небето.

Ерагон се събуди от скърцането. Дразнещият звук го накара да отвори очи и да се загледа в тавана. Беше завит с грубо одеяло. Някой бе бинтовал краката и кокалчетата на ръцете му.

Намираше се в някаква колиба. По стените висяха изсушени билки и изпълваха помещението със свеж аромат. На един люлеещ се стол до огнището седеше позакръглена жена — градската лечителка Гертруде. Очите й бяха затворени, а в скута й лежаха кълбо прежда и игли за плетене.

Ерагон беше изтощен, но се насили да седне. Това проясни съзнанието му и той се опита да си припомни събитията от последните дни. Какво ли беше станало с Гароу и Сапфира? Опита да се свърже с дракона, но не успя. Явно не бе в околностите на Карвахол.

„Добре поне, че Бром е успял да ме довлече дотук. Какво ли е станало с него? И той изглеждаше ранен“.

Гертруде се размърда и отвори очи.

— Събуди ли се? Чудесно! Как се чувстваш?

— Горе-долу. Къде е Гароу?

Гертруде придърпа стола си към леглото.

— При Хорст е. Тук нямаше достатъчно място за двама ви. Трябва да призная, че си потроших краката да снова непрекъснато и да ви проверявам как сте.

Ерагон преглътна тревогите си и попита:

— Как е той?

Лечителката се позабави малко с отговора.

— Не е добре. Треската му не иска да премине и раните му не се затварят.

— Трябва да го видя.

— Не и преди да хапнеш — отвърна тя остро и го бутна надолу. — Не се грижих толкова време за тебе, за да те оставя да се нараниш. Половината кожа по краката ти е разкъсана, а треската ти спря едва тази сутрин. Не се тревожи за Гароу. Той е здрав мъж, ще се оправи.

Гертруде окачи един съд на огъня и започна да реже разни продукти за супа.

— От колко време съм тук?

— Две денонощия.

Две денонощия! Това означаваше, че Ерагон за последно беше ял преди четири дни.

„Надявам се, че Сапфира се справя по-добре от мене“.

— Целият град се интересува какво е станало. Изпратиха мъже при фермата ви и откриха, че е унищожена. Плевнята е изгорена. Там ли пострада Гароу?

— Аз… не знам. Не бях там, когато се е случило.

— Няма значение. Сигурна съм, че скоро нещата ще се изяснят. — Гертруде отново се захвана с плетене, докато супата заври. — Имаш много интересен белег на дланта.

Той инстинктивно сви ръка.

— Да.

— Откъде го получи?

Хрумнаха му няколко отговора и младежът избра най-простия.

— Имам го, откакто се помня. Не съм питал Гароу как се е получил.

— Хм…

Гертруде му сипа една купичка и го остави да се нахрани без повече въпроси.

— Сега вече може ли да посетя Гароу?

— Много си упорит — въздъхна лечителката. — Щом толкова искаш, няма да те спирам. Облечи се и ще отидем.

Тя се обърна с гръб и го изчака да нахлузи дрехите си, след което му помогна да стане. Ерагон чувстваше краката си слаби, но поне болката беше намаляла.

— Направи няколко крачки! Браво. Поне няма да се наложи да пълзиш дотам.

Навън силният вятър разнасяше пушека от комините на близките сгради. Буреносни облаци покриваха Гръбнака и напредваха към долината. Ерагон се подпря на Гертруде и двамата закрачиха през Карвахол.

Хорст беше издигнал двуетажната си къща на един хълм, за да може да се наслаждава на гледката, и бе вложил в нея цялото си майсторство. Покривът беше от каменни плочи. Гаргойлите^[1] бяха с форма на ревящи фантастични зверове, а вратите и прозорците бяха украсени с резби, които изобразяваха сърца, гарвани и преплетени лози.

Отвори им Илейн, съпругата на Хорст — дребна женица с красиви черти и руса коса, прибрана на кок. Роклята й беше скромна, а движенията — грациозни.

— Влизайте — каза тя меко и се усмихна на Ерагон, след което се обърна към Гертруде. — Тъкмо щях да пратя да те повикат. Той не е добре. Трябва да го видиш веднага.

— Илейн, помогни на Ерагон — извика лечителката и бързо се качи на втория етаж.

— Няма нужда, ще се оправя и сам.

— Сигурен ли си? Добре… щом свършиш, ела при мене в кухнята. Направила съм пресен пай.

Младежът се подпря на стената и започна да се изкачва мъчително, стъпало по стъпало. Щом се озова на втория етаж, той се огледа по дългия коридор. Последната врата беше леко отворена, така че се насочи към нея.

Катрина стоеше край огнището и изваряваше парцали. Тя погледна към него, измърмори нещо и се върна към работата си. Гертруде седеше до нея и стриваше някакви билки на прах. В краката й имаше ведро със сняг, който се топеше.

Гароу лежеше на едно легло, завит с няколко одеяла. Челото му беше подгизнало от пот, а очите му трескаво шаваха под клепачите. Кожата на лицето му бе странно набръчкана. Мъжът не помръдваше, само дишаше едва-едва. Ерагон докосна челото му и усети, че е страшно горещо. Надигна леко одеялата и забеляза, че многобройните рани на чичо му са бинтовани. Някои от изгарянията бяха без бинтове, но сякаш не искаха да се излекуват. Ерагон се обърна към Гертруде с обезнадежден поглед.

— Не можеш ли да направиш нещо за тези рани?

Тя потопи един парцал във ведрото и го постави на челото на Гароу.

— Опитах всичко. Отвари, компреси, сушени билки, но нищо не помогна. Ако се затворят, има по-голям шанс. Но още е рано да губим надежда. Той е силен мъж.

Ерагон се премести в ъгъла и седна на пода.

„Не трябваше да става така“.

След малко Катрина коленичи до него и сложи ръка на рамото му. Като видя, че не й обръща внимание, тя тихо излезе.

След известно време вратата се отвори и се появи Хорст. Той поговори тихичко с Гертруде и се приближи до Ерагон.

— Хайде, трябва да излезеш оттук.

Преди младежът да каже нещо, ковачът го изправи на крака и го бутна към вратата.

— Искам да остана.

— Имаш нужда от почивка и свеж въздух. Не се тревожи, ще се върнеш скоро.

Ерагон безропотно остави Хорст да му помогне да слезе по стълбите и го заведе в кухнята, от която се носеха апетитни аромати. Албрийч и Балдор бяха там и говореха с майка си. Братята замълчаха при вида на младежа, но той се досети, че говорят за Гароу.

— Ето, седни.

Ерагон с облекчение се настани на стола. Ръцете му трепереха и той ги сви в скута си. След малко му поднесоха пълна чиния с храна.

— Не е задължително да я изядеш — каза Илейн, — но все пак хапни поне малко.

Тя се върна към готвенето, а Ерагон с мъка преглътна няколко хапки.

— Как се чувстваш? — попита Хорст.

— Ужасно.

— Знам, че не е най-подходящият момент, но трябва да разберем… Какво се случи?

— Не си спомням съвсем добре.

— Ерагон — ковачът се наведе напред, — аз бях един от хората, които отидоха до фермата. Къщата не беше просто съборена, някой я беше разкъсал на парчета. Около нея имаше следи от гигантско животно. Никога не съм виждал такива. Останалите също ги забелязаха. Ако наоколо обикаля Сянка или някакво чудовище, трябва да вземем мерки. Само ти можеш да ни кажеш.

Ерагон знаеше, че трябва да излъже.

— Когато напуснах Карвахол… преди четири дни, имаше едни странници, които разпитваха за камък като моя. Ти ме предупреди и аз побързах да се прибера.

Всички очи бяха вперени в него. Той облиза устни.

— През нощта не се случи нищо. На сутринта, след като свърших със задълженията си, излязох на разходка в гората. Не след дълго чух експлозия и видях дим над дърветата. Изтичах обратно, но злосторниците бяха изчезнали. Разрових се в развалините и открих Гароу.

— Значи след това си направил носилка и си го извлякъл? — попита Албрийч.

— Да — отвърна Ерагон, — но преди да тръгна, огледах наоколо. Имаше следи от двама мъже. — Той бръкна в джоба си и извади черното късче плат. — Намерих това в ръката на Гароу. Мисля, че съвпада с дрехите, които странниците носеха.

— Съвпада — каза Хорст, който изглеждаше едновременно гневен и умислен. — Ами краката ти? Как ги нарани?

— Не съм сигурен — поклати глава Ерагон. — Може би когато съм измъквал Гароу. Не бях забелязал чак докато кръвта не почна да избива през панталоните ми.

— Ужасно! — възкликна Илейн.

— Трябва да преследваме тези мъже — заяви бурно Албрийч. — Не може да се измъкнат безнаказано. Ако вземем конете, ще успеем да ги настигнем и да ги върнем тук.

— Избий си тези глупости от главата — отвърна Хорст. — Те ще се справят с тебе, без да им мигне окото. Не забравяй какво се случи на къщата. Не би искал да застанеш на пътя на тези хора, нали? А и те са получили това, което искат. Нали са взели камъка?

— Нямаше го в къщата.

— Тогава вероятно няма да се завърнат. Не каза нищо за странните следи. Знаеш ли откъде са се появили?

— Не съм ги забелязал.

— Не ми харесва това — намеси се Балдор. — Твърде много мирише на магия. Кои са тези мъже? Сенки ли са? За какво им е бил камъкът и как са унищожили къщата? Може и да си прав, татко, може да са искали само камъка, но ми се струва, че ще ги видим отново.

След тези думи последва тишина. Нещо бе останало неизказано, но Ерагон не можеше да си спомни какво. Внезапно се сети.

— Роран не знае, нали?

„Как можах да забравя за него?“

— Той замина с Демптън малко след тебе. Ако не са се натъкнали на някакви трудности, вече трябва да са в Теринсфорд. Щяхме да изпратим вест, но времето беше много лошо — обясни Хорст.

— Ние с Балдор тъкмо щяхме да потегляме, когато се събуди — обади се Албрийч.

Хорст поглади брадата си с ръка.

— Правилно, момчета. Тръгвайте. Ще ви помогна да оседлаете конете.

— Обещавам да му го кажа внимателно — обърна се Балдор към Ерагон и последва брат си и баща си.

Ерагон се загледа в масата и потъна в мисли. Опита се да намери някакви отговори, но нищо не му хрумна.

Отнякъде се дочу слаб вик, но младежът не му обърна внимание. След няколко минути викът прозвуча по-силно.

„Тези не могат ли да са по-тихи? Гароу си почива“.

Той се загледа към Илейн, която, изглежда, не обръщаше внимание на шума.

— ЕРАГОН!

Ревът беше толкова силен, че почти го събори от стола. Той се огледа и осъзна, че крясъците бяха в главата му.

— Сапфира?

— Да, глухчо.

— Къде си?

Тя му изпрати образ на малка горичка.

— Опитвах се да се свържа с тебе, но не можех.

— Бях болен… но сега съм по-добре. Защо не те усетих по-рано?

— Бях гладна и ходих на лов.

— Хвана ли нещо?

— Един млад елен. Беше достатъчно хитър да се пази от хищниците на земята, но не и от тези във въздуха. Когато го захапах, опита да се съпротивлява, но в крайна сметка го убих. И Гароу ли се бори с неизбежното?

— Не знам — той набързо й обясни подробностите. — Ще мине известно време, преди да се приберем. Няма да мога да те виждам, поне през следващите два дена. Ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Ще постъпя както казваш. Но не се бави много.

Те неохотно се разделиха. Ерагон погледна през прозореца и видя, че слънцето залязва. Почувства се страшно уморен и се обърна към Илейн.

— Ще ида в къщата на Гертруде да поспя.

— Остани при нас. Ще си по-близо до чичо си, а и няма да пречиш на Гертруде.

— Имате ли достатъчно стаи?

— Разбира се. Ела. Сега ще те настаня.

Тя изтри ръце и го заведе в една празна стая.

— Ако имаш нужда от нещо, извикай ме. Аз ще съм долу.

Ерагон я изчака да излезе и се промъкна до стаята на Гароу. Гертруде вдигна поглед от иглите си и му се усмихна.

— Как е той?

— Слаб е, но треската попремина. Ще трябва да изчакаме, но това може би е добър знак.

Думите й успокоиха Ерагон, той се върна в стаята си и се пъхна в леглото. Сънят щеше да излекува раните на тялото и на духа му.