Константин Рашков
Нарко-маневри София — Бургас (3) (Греховете на Мокрия, Едрия и Фараона)

Втора глава
Бягството

Наближаваше три часа следобед на следващия ден. Мокрия беше направил трудното, за да замине (беше намерил пари), но лесното (да намери Шуши) се оказа causa perduta. Вече твърде дрогиран, той реши:

— Тръгвам!

Най-тежкият багаж, който взе със себе си от вкъщи беше тристаграмовата буца, която му беше останала от находката от първа глава на книгата. По джапанки, къси панталони и риза, той пое по пътя за българския град на „Adidas“.

— Няма да си взимам дрехи-мрехи, ебал съм му майката. В Бургас ми е анцугът „Асикс“ от баща ми. Мама ще ми дава по някой лев — зауспокоява се загазилият тип.

Вече беше запалил сааба и маневрираше, за да излезе от паркинга пред блока. Потегли, надувайки касетофона в колата, който между другото беше присвоил незаконно от една известна техно-верига. Както и да е, Мокрия вече се движеше по главния булевард на „Младост“, на излизане от София. Не е излишно да се спомене, че шофьорската му книжка беше отнета от служители на пътна полиция няколко месеца преди случващото се в момента, заради шофиране в нетрезво състояние. Отделно от това не след дълго изчезнаха и всичките документи на колата му: талон, технически преглед и картон от застраховка Гражданска отговорност (последните две — от миналата година). Публична тайна в квартала беше слухът, че гаджето на Мокрия — Шуши — му беше откраднала въпросните документи, естествено без каквато и да било причина. Просто имаше силно развита клептомания. Сигурно веднага след това ги беше и загубила.

След като се заби в задръстването на излизане от „Младост“, поради хронична несъобразителност (породена, естествено, от неизмеримата злоупотреба с наркотици), псувайки, някак си след около половин час, Мокрия пое по магистралата за Бургас. Нагло премина покрай вечно проблем създаващата караулка на „Църна Маца“, залепяйки предната си броня до задната на един тир, направи си една черта в движение и я изсмърка. Спря малко след караулката на една бензиностанция и напълни газовата си бутилка. На въпросната бензиностанция като бензинджия работеше един познат на Мокрия, който естествено беше наркоман. Срещу амфетки, Мокрия получаваше известно количество газ безплатно. И така, бутилката беше пълна, Мокрия излезе от минимаркета в бензиностанцията с доволно количество бира и потегли. През целия път Мокрия не спря да пие бира, да смърка и да пуши трева и цигари. С други думи, дясната му ръка беше ангажирана на сто процента с неща, по никакъв начин свързани с шофирането.

Без каквито и да било документи, пиян и дрогиран, Мокрия ядеше километрите към Бургас. По едно време, около осем часа вечерта, отвори прозореца и изхвърли мобилния си телефон, крещейки:

— Ебал съм ви майката на всички! Аз съм най-големият! Аз съм Мокрия! Изпързалях ли бате Сашко? Изпързалях го! Намерих ли парички? Намерих!

В този момент се сети, че не намери Шуши. Разстрои се и си направи още една линия.

По същото време в София бате Сашко вече търсеше Мокрия под дърво и камък. Въпреки че му беше написал есемес, че ще го посети в осем вечерта, той си го търсеше още от сутринта. Мокрия, обаче, по невероятно стечение на обстоятелствата, беше успял да се измъкне незабелязано. Вследствие на това Фараона беше преебан с двеста лева, тъй като Мокрия не му остави скоростната кутия, предвидена за залог, а бате Сашко — оскубан с десет бона (реално амфурите имаха съдебна стойност четири хиляди лева).

След като не откри Мокрия нито физически, нито по телефона, бате С. му издаде задочна смъртна присъда.

— Ще те намеря! — беше лаконичен откъм коментар по конкретния въпрос той.

Фараона безнадеждно се опитваше да намери Мокрия. Проблемът при него и Едрия беше не толкова парите, а липсата на безплатен амфетамин в количества. Абстиненцията започна да удря двамата амфи-роботи почти веднага след последната им среща с Мокрия и това се оказа доста болезнено за всеки един от тях.

Мокрия беше вече в Стара Загора, а часът беше около десет вечерта. Изведнъж една бяла светлоотразителна точка на около петдесет метра отпред привлече кървясалото му око. Приближавайки, Мокрия забеляза полицейско присъствие, а бялата светлина се оказа стоппалка.

— Мамка му! — измънка той почти в несвяст. Ченгето беше застанало почти фронтално на колата и Мокрия, общо взето, нямаше друга опция, освен да спре.

— Добър вечер, старши сержант Атанасов, пътна полиция. Документите — вашите, и на автомобила, ако обичате.

— Добър вечер, гусин полицай, съжалявам, но бях потърпевш на кражба на една бензиностанция, точно преди два часа, нямам и телефон, който също загубих. Бързам за Бургас!

— Кажете си данните. На полиция не се ли обадихте? — куката беше толкова тъпа, че не забеляза нищо съмнително.

— Ами, откраднаха ми телефона, аз бях спрял на една отбивка да се облекча, вратата ми беше отворена. Изведнъж чух двигател на мотоциклет. Нито видях мотора, нито номера. Впоследствие установих, че ми ли липсват всичките лични вещи от автомобила.

— Накъде си тръгнал? — попита полицаят от патрулката.

— Към Бургас — отговори Мокрия.

— Какво ще правиш там?

— Отивам при мама… — по изключително мазен и жален начин се заобяснява нашето момче.

След половинчасова справка, след като тъпите куки получиха информация, че лицето Емилиан Валериев Кръстанов не е под издирване, а за колата му не им се занимаваше, го пуснаха. Даже и пари не му поискаха. Случка, достойна за филмиране. На моменти Мокрия проявяваше достоен за Оскар артистичен талант. Това го спасяваше в редица неочаквани и неприятни ситуации. Както стана и в този случай.

— Хахааа, преебах ли ви? — кефеше се Мокрия.

Даде газ, след което нареди още една „линейка“ амфети. След два часа беше в Бургас.

Настана странно положение в „Младост“ 2, или както го наричаха местните — „Манхатън Дуе“: Мокрия го нямаше и това се усещаше. Не се забелязваше кафеникава кола, движеща се по улиците с бясна скорост, нямаше скандали между момче и момиче посред нощ под балконите на хората, нямаше масови сбирки на съмнителни младежи по градинките, не се чуваше мощна музика от коли с отворени врати и багажници по паркингите. Изобщо всичко беше спокойно. Странно спокойно. Все по-често обаче тишината прерязваха нечии нечленоразделни крясъци, идващи предимно нощем. Това бяха болезнените стонове на Фараона в мигове или на абстиненция, или на тотален алкохолен колапс. Загубвайки всякаква връзка с Мокрия, той нямаше откъде да си осигурява редовно амфетамин на ишлеме. Налагаше се да дава пари, за да се дрогира. А това не се беше случвало от близо месец.

Едрия, от своя страна, не изпитваше сериозна болка от отсъствието на дрога. Продължаваше с ежедневните си грижи, а именно — да спи, да пърди и да яде. Може би с притъпяващ болката ефект се явяваше фактът, че тлъстото човече си беше отгледал неколцина стръка от онази билка, жаргонно наричана „тревичка“, чиито съцветия се сушат и пушат. На този етап това му беше достатъчно. Отделно канабиноидните изпарения го правеха дваж по-мързелив.

Фараона обаче преживяваше упадъка след доскорошния си наркоапогей повече от болезнено. Нямаше и пари да си закупи каквото и да било количество амфетамин. И започна да пие. Ракия, мастика, водка… каквото му попадне. Или с каквото го почерпят. Алкохолът обаче хич не му се отразяваше добре. Като се напиеше, Фараона ставаше неконтролируем, объркан и най-вече агресивен.

Парадоксалното е, че обект на агресията му в повечето случаи ставаха негови собствени вещи, близки и дори самият той. В безпаметните пиянски нощи, единственият, който пазеше Фараона от неприятности (доколкото беше по силите му) беше Едрия. Той никога не изоставяше приятеля си, понабиваше го, когато беше нужно, и си го водеше вкъщи, когато изпадаше в безтегловност.

Една вечер се случи следното: Едрия и Фараона попаднаха сред представители на тяхната компания, които се бяха събрали да посръбнат в една квартална кръчма. Фараона се настани и си поръча голяма ракия. След четиридесет минути вече беше изпил шест такива и въпрос на минути беше да заприлича на чудовището, в което се превръщаше след злоупотреба с алкохол. Не след дълго това се случи. Всички в заведението разбраха кой е Фараона.

— Аз съм Фараонааааааааа — крещеше неистово той. Това по принцип си му беше коронният номер. След малко обаче започна да задава въпроса „Къде са ми ключовете от колата?“.

В началото никой не му обръщаше внимание, но след като Фараона стана неконтролируем, всички се впуснаха в паническо търсене на ключовете на пияния идиот. А той прерови всичко по себе си, бръкна по няколко пъти във всеки един джоб по дрехите си, повечето от които бяха разпокъсани, обвини двама-трима в кражба и излезе от кръчмата. Вместо да се запъти към вкъщи, както беше редно, той започна да рита и да блъска по ламарината на колата си. Рита, блъска, рита, блъска и след като направи цялата бричка във вдлъбнатини, бръкна неволно в предния ляв джоб на дънките си и извади от там ключовете за колата си.

Такива случки общо взето съпътстваха ежедневието на Фараона в онези дни.

А бате Сашко изобщо не се занимаваше да търси Мокрия, тъй като имаше къде-къде по-важни работи. Само че това не означаваше, че му е простил. Напротив. Той просто знаеше, че Мокрия ще падне сам в лапите му. А тогава щеше да стане страшно.