Константин Рашков
Нарко-маневри София — Бургас (11) (Греховете на Мокрия, Едрия и Фараона)

Десета глава
Бизнес в нова насока

Лятото си отиде, така, както беше дошло — изведнъж. Студ скова страната и черни буреносни облаци се надвесиха над столицата, а беше едва средата на септември. Мокрия и бургаският бизнесмен Петър Димитров, който си беше едра риба по морето, заемайки ръководен пост в местните управленски структури, си стиснаха ръцете след кратки преговори и след като нашето момче доказа моментното си финансово състояние. Беше взето решение, след като Мокрия намери подходящо помещение на неопределена локация и преведе определена сума от няколко десетки хиляди лева по сметки на фирми на Димитров, а последният да достави, монтира и впоследствие поддържа пълно оборудване и суровини за обекта, който да бъде първото заведение от веригата на бургаския едър бизнесмен на територията на София. Освен това Мокрия се задължаваше да покрива наема на обекта, както и да заплаща месечен абонамент за предоставяне на търговската марка на веригата заведения на Петър Димитров в размер на пет хиляди лева.

Мокрия подписа всички предварителни договори без дори да ги прочете. На изпроводяк Димитров се обърна към новия си партньор с думите:

— Е, колега, да си пожелаем успех и на добър час!

— Успех, г-н Димитров, вярвам в нашето светло бъдеще! — отговори като комсомолски секретар Мокрия, стискайки ръката на мастития бизнесмен.

Две седмици по-късно, посредством брокерите от фирмата, която използва за да продаде апартамента на баба си, Мокрия намери помещение, което според него било „перфектно и е на място, където ще ги изтреби!“. Действително, мястото не беше лошо, намираше се в „Младост“ 1А, а помещението беше подходящо за дейността, която щеше да се извършва вътре, но наемът беше много висок. Това обаче не беше от значение за гениалния бизнесмен Емилиян Кръстанов — предприемач с нюх към печалбата, на чийто усет към успешните инвестиции биха завидели дори и финансовите акули от Уолстрийт!

След като плати тлъста комисиона на две дългокраки брокерки и три наема за помещението напред, Мокрия подписа договор за наем и поучи ключове за бъдещото си заведение. Цели три месеца и половина му прави ремонт, за да го пригоди за бъдещата му дейност. „Като отворя, ще избия всички инвестиции за нула време“, повтаряше си постоянно той и, разбира се, не спираше да се дрогира. Амфетамините поне му доставяха необходимата енергия за да задвижи „колелото на Фортуна“.

И ето че след куп перипетии, около пет месеца след преговорите с Петър Димитров от Бургас, Мокрия вече беше готов да поръчва оборудването за бъдещата си пекарна. Оказа се, че трябва да плати почти двойно на цените, които му бяха обявени на преговорите. Трябвало да се плащат две мита, ДДС, рушвети за разрешителни, транспорт, монтаж и т.н., и т.н. Както и да е, Мокричкия си плати като поп до стотинка и два дни по-късно оборудването беше доставено и монтирано. Отварянето на пекарната се забави допълнително покрай неуредици около регистрирането на фирмата на Мокрия, както и заради липсата на читави кандидати за работа в заведението.

И така, още два месеца по-късно Мокрия най-сетне отвори прословутото си заведение. След като се беше набутал с няколко десетки хиляди лева за оборудване и 7–8 наема за помещението, без да работи, Мокрия най-накрая стартира собствения си бизнес. Три клети женици на по петдесет и кусур години бяха наети да работят на конвектоматите и още две млади момичета — назначени за касиерки. Обектът наистина изглеждаше добре — като малка италианска пекарна на улицата с две масички отпред и още три вътре. Заведението предлагаше различни видове тестени закуски, изпечени на място, кафе, чай и здравословни продукти.

Още на първата седмица след като стартира производството, Емилиян установи, че пече много повече изделия, отколкото продава, но това не го притесни особено. В началото раздаваше на служителките си по пет козунака всяка вечер след работа, но след като и на самите служителки им втръсна от тези козунаци, Мокрия спря. Постепенно започнаха да го връхлитат и други проблеми, свързани със счетоводство, доставки на суровини, заплати на служители, които Мокрия постоянно бавеше и още, и още. Междувременно, нашето момче продаде едното беемве, другото като че ли му го взе един измамник, без да му даде и стотинка, но конкретна информация по въпроса тук липсва и си купи друго беемве — този път седмица, бензинова, с газова уредба! Поредната суперумна инвестиция на Кръстанов!

Мокрия официално обяви фалита си едва четири месеца след като отвори първия си търговски обект. След като и трите лелки и двете касиерки напуснаха вкупом, тъй като за последните два месеца не бяха взели нито един лев, а работеха почти без почивка, а Петър Димитров не получи сумата за месечния франчайз абонамент, новоизлюпеният бизнесмен Кръстанов хвърли кърпата. За да бъде крахът му пълен, Димитров така извъртя нещата, че Мокрия остана без оборудването, което беше закупил, а инвестициите му в ремонта на помещението, се оказаха абсолютно напразни. Най-лошото е, че самото заведение продължи да работи, но под управлението на човек, когото самият Петър Димитров изпрати от Бургас.

„Е, поне не платих последните пет хиляди лева за абонамента, пак е нещо…“ успокояваше се Мокрия, но дори той самият вътрешно в себе си признаваше, че това успокоение е меко казано нелепо.

От двата апартамента, които продаде, след цялата дрога, партита, коли, лодки, пътувания и „бизнес инвестиции“, в крайна сметка на Емилиянчо му бяха останали малко по-малко от двайсет хиляди лева. Дори след всичките премеждия и неуспешни бизнес начинания, на Мокрия така и не му дойде акъл в главата. Една вечер, докато смъркаха и пиеха бира на една маса за тенис в квартала, нашето момче сподели с приятелите си новите си планове:

— Ще отворя ново заведение! Но този път ще бъде бар! Да, кур за всички тия козунаци и кроасани, майка им ше еба!

— Мокър, абе ти не разбра ли, че не те бива да въртиш заведения? По-добре си намери някаква работа! — намеси се Едрия, който по начало никога не пестеше критики към приятелите си.

— Едричък, не ми давай акъл, моля ти се! Аз си знам какво мога и какво не мога — контрира Мокрия и напъха една навита на фуния банкнота в носа си.

Очевидно беше, че докато не профука и последния лев от имането си, Мокрия нямаше да се хване на каквато и да е работа. Мозъкът му беше вече толкова „изпилен“ от наркотиците, че изобщо дори не си даваше сметка, че вече няма собствено жилище, и че за последната година е профукал над шестдесет хиляди лева, без да е спечелил нито една стотинка.

Един ден, докато се шляеше с раздрънкания баварец седмица, който замени двете петици, Мокрия видя табелка на вратата на една сравнително нова кооперация в квартала, на която пишеше, че се дава заведение в същата кооперация под наем. Нашият веднага скочи на спирачките и спря колата на тротоара пред въпросния блок. След като набра номера на телефона, който беше написан на табелката, Мокрия си запали цигара и зачака да му вдигнат.

— Ало? — чу се женски глас в слушалката.

— Ало, добър ден! Обаждам се по обявата за заведението в „Младост“ 2! — забоботи Мокрия по телефона. — Заинтересован съм, дали можем да се срещнем да обсъдим условията?

— Разбира се! — отговори жената отсреща и двамата с Мокрия се разбраха да се срещнат в самото заведение малко по-късно същия ден.

Заведението, което грабна окото на Мокрия се намираше на границата между „Младост“ 2 и „Младост“ 1. Намираше се на сутерена на блока, на който Мокрия видя обявата. Преди да бъде пусната обявата, обектът работеше като обикновено квартално кафене, а причините за напускането на предишните съдържатели бяха неясни.

След като огледа хубаво мястото, Мокрия веднага реши, че това ще бъде неговото ново начинание. Самото помещение беше голямо около шестдесет и пет квадратни метра, имаше просторна баня и дори кухня. Обзавеждането и оборудването вървяха заедно с помещението, т.е. стояха си там и Мокрия можеше да ги ползва, без да се налага да купува каквото и да било. Имаше дори плазмен телевизор! Наемът обаче си беше доста висок.

Естествено, лекомислието на Мокрия отново взе превес и нашият се съгласи с офертата на собствениците без изобщо да премисли нещата. Плати шест наема наведнъж, понеже такива бяха изискванията и подписа договора. Банковата му сметка изтъня като дантела на дамско бельо. Въпреки това, Емилиян не спираше да вярва, че успехът тепърва предстои и е въпрос на време парите да потекат и инвестициите му да започнат да се връщат. Нашето момче изобщо не попита защо предишните съдържатели са се отказали от заведението, може ли да се вдига шум, до колко часа може да се работи и т.н.

Три дни по-късно Мокрия вдигна щуро парти по случай откриването на новото му заведение, на което сложи ултра оригиналното име „The Barr“. Купонът се развихри в самия бар, а гости бяха предимно наркомани от цял „Младост“. Картинката беше покъртителна: десетграмови линии амфетамини се редяха по плотовете, свиваха се огромни джойнтове от OCB ролка, разливаха се напитки, трошаха се чаши, дънеше музика на нечовешки децибели… Мокрия на едни взимаше три лева за една бира, на други два лева, трети черпеше. Това място предстоеше да се превърне в бърлога на най-долната нарко-сбирщина не само от „Младост“ 2, но и от всички останали части на комплекса, както и от някои по-далечни точки на града.

Така премина грандиозното откриване на новото заведение на Емилиян Кръстанов — Мокрия. Само че не всичко около стартирането на новия бизнес на нашето момче беше уредено. Мокрия все още нямаше касов апарат, свързан със системата на НАП, а освен това неговата фирма все още нямаше лиценз за продажба на алкохол. Тези факти, обаче, изобщо не притесняваха новоизлюпения бизнесмен от „Младост“ 2.

Първите два месеца Мокрия въртеше бара си абсолютно нелегално. Там ходеха само отрепки, Мокрия им сервираше алкохол, без да вади касови бележки, вратата на заведението се заключваше и изобщо, обектът работеше като частен клуб. Живущите в кооперацията, в която се намираше барът, започнаха да се усъмняват в дейността на обекта, а отделно, музиката, която дънеше вътре, определено ги тероризираше.

Мокрия регистрираше някакви минимални приходи. Алкохол продаваше само на свои хора, тъй като други реално не влизаха в бара, а неговите хора в повечето случаи „забравяха“ да си платят. Парите на Кръстанов все по-скоропостижно се топяха, а печалбата му беше меко казано символична.

Така Мокрия се принуди да се захване отново с това, което очевидно му се удаваше най-много, а именно дрогата. Заедно с Ванчо Мездрата той започна да продава амфетамини и марихуана вътре в заведението. Тъй като нашия не се притесняваше от абсолютно нищо, продажбите на дрога не спираха, а кръгът от клиенти се разширяваше ежедневно. Оборотът постепенно се увеличаваше, а количествата наркотици, които се въртяха придобиваха огромни размери. Най-сетне колелото се завъртя и Мокрия започна лека-полека да възвръща прахосаните през последната година десетки хиляди левове.

Руси Калоферов беше тегаво, четиридесет годишно ченге от „Наркотици“ в Софийско градско. Ръстът му беше огромен, а прическата му — по-абсурдна от името му. В последно време работеше с колеги от седмо районно точно на територията на „Младост“ 1 и 2, където разработваха дребни риби в разпространението, които се опитваха да завземат овакантените от бате Сашко райони.

Калоферов работеше с две млади свини от районното — мъж и жена, много нахакани и изключително подли полицейски тресавища, дошли от някакви далечни села и готови на абсолютно всичко, за да се издигнат в наподобяващата купчина тор йерархия на МВР. Тримата бръмчаха цивилни по улиците, с цивилна кола — червена опел астра с номер 0600, но на повечето тарикати от квартала отдавна им беше станало ясно, че тая кола е на ушев. Тримата заедно редовно прибираха петнайсет годишни пикльовци за една слимарка, а после им ебаваха майчиците от терор, докато не им разкрият име на някое оперативно интересно лице, за да може групата да прихване някой по-висшестоящ. Калоферов беше известен с пословичната си неподкупност, а двамата му сол-ташаци му ближеха задника по цял ден и правеха каквото им нареди. Тримата заедно образуваха „Корпорация Зло“.

Естествено, „барът“ на Мокрия попадна в полезрението на „инспектор Дюдю“ и компания и беше въпрос на време Мокричкия да се запознае с „органите“, но към онзи момент на Емилиян дори не му минаваше през главата, че куките биха могли да надушат, че в заведението му се продават „неща“. И така, минаха четири седмици, в които Калоферов и хората му не спираха да наблюдават хората, които влизат и излизат от бара. Много от посетителите на заведението бяха лица, които трите ченгета познаваха: бивши арестанти, разработвани, наркомани и т.н. Естествено, Калоферов се светна, че в бара най-вероятно се продава дрога, но му трябваха доказателства, за да има основание да извърши арести.

Мъжът и жената куки, с които Калоферов бръмчеше по квартала, бяха на по 27 години, току-що изходени от клоаката в „Симеоново“. Два чисто нови полицейски екскремента. Тримата с Калоферов скроиха пъклен план, с помощта на който да разбият групичката от заведението на последната спирка на автобус 306 в „Младост“ 2, която разработваха вече повече от месец. След задълбочено разучаване на всички редовни посетители на барчето, куките забелязаха, че всяка нощ последни си тръгват момче и момиче, които, след като заключат вратата на бара, се качват в едно раздрънкано беемве седмица и отпрашват по „Бруклинския мост“, който от няколко години свързваше „Младост“ 2 долната част с „Младост“ 1. Да, точно така, става въпрос именно за Мокрия и Шуши! Именно Шуши щеше да изиграе основна роля в зрелищната акция, която щеше да разтърси квартала седмица по-късно.

Руси Калоферов нареди на двете ченгета от седмо районно, с които работеше, да следят Шуши изкъсо в продължение на няколко дни, след което, евентуално, тя да бъде вербувана за сътрудничество, което да доведе до арести на наркоразпространители. Мъжът и жената полицаи дори не предполагаха колко лесно всъщност Шушито и компания ще им паднат в ръцете.

Два дни по-късно, в кварталното паркче, което местните наричаха „Охлюва“, помощниците на наркоченгето от СДВР, които носеха имената Лесов и Тодорова, засякоха Шуши да пие бира с непознато момче, на което от време на време сядаше в скута. Служителите на реда седнаха на съседна пейка и заслухтяха. Половин час по-късно, на момчето, което правеше компания на Шушанка, му звънна телефонът и след кратък разговор, изчезна в неизвестна посока.

— Сега е шансът ни! — през зъби изпупулика Лесов и подкани колежката си да отиде при Шуши, която си допиваше бирата на пейката и се пулеше на нещо в джиесема си. Полицай Тодорова директно отиде при гаджето на Мокрия, седна до нея и я попита:

— Хей, сладурче, здравей! Мога ли да седна до теб?

— Разбира се, заповядай! — с усмивка отговори младостката гювендия.

Шушито не беше прихванала нищо от опитите на родителите й да я възпитат, а на съвети от сорта на „не говори с непознати“ изобщо не беше обръщала внимание. Дори и самите ченгета не си даваха сметка колко лесно ще изпързалят гаджето на Емилиян в опитите си да я вербуват.

— От квартала ли си? — продължи с въпросите женската кука, след като се настани до Шуши и си запали цигара.

— Да, живея в блока зад училището. А ти? — с детска искреност зачурулика кварталната палавница.

— Ами аз не съм оттук, даже не съм от София. Ако трябва да съм честна, търся нещо и се чудя дали ти не би могла да ми помогнеш — отговори Тодорова и сложи слънчевите си очила на диадема.

— Ами не знам, кажи какво ти трябва, ще се опитам да ти помогна.

— Търся амфети или коз, ама по-голямо количество. Случайно да познаваш някого, който би могъл да ми свърши работа? — директно зададе въпроса си Тодорова без повече да увърта.

Тъй като Шуши беше известна най-много с факта, че беше умопомрачително тъпа, мисля, че на всички е ясно какво последва.

— Оооо, ма така кажи, кака, гаджето ми се занимава с тия неща. Той може да намери абсолютно всичко, каквото ви трябва: коз, амфети, бонбони, бело, материалче… Каквото се сетиш!

Очите на полицайката от районното се ококориха като на предрусал наркоман и тя върна слънчевите си очила на мястото им, след което каза:

— Нека те запозная с приятеля ми — и повика Лесов, който продължаваше да седи на съседната пейка.

— Здравей, аз съм Шуши — представи се нашето момиче и намигна многозначно на ченгето под прикритие. — Е, какво и колко ще ви трябва? — продължи да копае гроба на гаджето си Шушка, след което си запали цигара.

— Амфетки, колкото можете да намерите — монотонно промълви полицай Лесов.

— Ами, добре. Елате довечера в бара в блок 263, на последната спирка на 306. Направо там на място ще ви запозная с приятеля ми и той ще ви уреди всичко.

— Добре, там сме! — с усмивка отговори Лесов, след което намигна на колежката си и подаде ръка на Шуши.

— Ами добре, разбрахме се. Ще се видим довечера! — каза Шуши и помаха за довиждане на новите си „приятели“.

Има една поговорка, че никой не може да причини на човек това, което той сам е способен да си причини. Никой, освен Шуши! Беше въпрос на време някой от най-близкото обкръжение на Мокрия да „преебе постата“. По ирония на съдбата, този някой се оказа собственото му гадже. Без да иска, неволно, в резултат на патологичното малоумие на Шушанита, Мокрия щеше да „гризне дръвцето“ съвсем скоро. Не че и без помощта на Шуши нямаше да се случи същото, заради тоталната показност и непукизъм, с които оперираше Емилиян, но все пак…