Лори Макбейн
Грешницата (8)

Глава седма

Една стара тромава карета, натоварена със семейство Верик, потегли към Лондон. Черните пътища, напечени от слънцето, бяха прашни, прастарите селца и живописните ферми покрай ленивите реки бяха потънали в сън. Само изкривени табели показваха пътя през тези безименни селища, в които от столетия живееше народ, непроменен ни най-малко от времето, когато се бе преклонил пред кралица Елизабет.

Ричард мърдаше нервно на мястото си, леля Маргарет шиеше, а Хобс дремеше в ъгъла. Мери беше тиха и замислена и е леко смръщено чело гледаше от прозореца.

— Тревожи ли те нещо, Мери? — попита Сабрина, като видя как сестра й трескаво кърши ръце.

Мери се стресна и направи безуспешен опит да се усмихне.

— Да ме тревожи? Разбира се, че не. Само съм малко нервна заради престоя в Лондон и особено заради очилата, които трябва да купим на Ричард — обясни неубедително тя. По настойчивия поглед на Сабрина пролича, че не й вярва, но Мери не пожела да каже нищо повече и отново се обърна към прозореца.

Сабрина погледа още малко сестра си, после и тя обърна поглед навън. Тъкмо минаваха през едно кръстовище и тъй като знаеше какво я очаква там, тя побърза да отвърне глава. Посред кръстовището се издигаше бесилка, на която често се люлееха нещастни разбойници — предупреждение към всички пътници да внимават.

Сабрина преглътна с мъка. Страхът от залавяне все още я преследваше. Бесилката беше толкова близо до каретата, че дори Ричард я видя. Той улови ръката на Сабрина и я стисна с всичка сила. Тя отговори на стискането с окуражителна усмивка и въздъхна облекчено, когато излязоха от долината и се заизкачваха по полегатия хълм.

Когато удари дванадесет, спряха в една гостилница, за да си починат и обядват. Каретата влезе в оживения двор на „Кингс Керидж Ин“ и ратаите се втурнаха да се погрижат за конете. Наеха отделна стая, за да се нахранят, защото кръчмата беше пълна с пътници и прекалено шумна. Тук спираха всички пощенски карети, които хвърчаха с голяма скорост по главните пътища и понякога изминаваха по шестдесет мили на ден.

Ядоха печена патица, калкан, пресни стриди и зеленчуци. За десерт им поднесоха ягодови тортички и сирене. Прислугата беше изключително любезна. Уморените пътници прекараха няколко часа в стаичката, за да се възстановят от уморителното пътуване. Изпиха чая си пред разпалената камина и много се смяха на гневните и объркани гласове на трупа пътуващи артисти, които репетираха за вечерното представление на „Както ви харесва“.

После продължиха пътя си и привечер влязоха в крайните квартали на Лондон. Падащият здрач се смесваше с пушеците, които се кълбяха над града. Минаха през обширни поля и множество селца, които обкръжаваха Лондон, видяха безброй кораби с чуждестранни флагове, хвърлили котва по кейовете на Темза, за да разтоварят стоки от далечни страни.

Лондон беше плетеница от павирани улици, повечето от които бяха твърде тесни за превозните средства. Елегантни карети с по шест коня, волски каруци, носилки, ездачи и пешеходци се блъскаха да преминат. Положението се успокои, когато каретата им се отдалечи от речния бряг и търговската част на града и влезе в една от широките улици, които водеха към центъра.

Малката градска къща на маркиз Рейнтън беше построена в стил „Кралица Ана“ и се намираше в едно спокойно кътче край Хайд Парк, където кралят все още ловуваше с благородниците си. Широката тухлена фасада на къщата с редица двойни прозорци и стръмен покрив беше подчертана от железен парапет по продължение на покрива и масивни комини.

— Пристигнахме, Ричард — извика Сабрина и смушка заспалото момче. Мери слезе първа, подкрепена от Хобс, след като грижливо бе събрала многобройните принадлежности за шев на леля Маргарет, разпръснати навсякъде по каретата. Един от слугите бе предупредил персонала за пристигането им и когато Сабрина изкачи парадното стълбище, бе посрещната от стар майордом в износена синя ливрея. Погледът му издаваше неодобрение.

— Аз съм лейди Сабрина Верик. Това са сестра ми, лейди Мери, леля ни Маргарет Верик и брат ми, лорд Ричард Фейвър, граф Фейвър. — Докато представяше близките си, Сабрина мина гордо покрай побледнелия майордом, който стоеше като вкопан пред внушителната входна врата от махагон и охраняваше облицования с дъб салон.

— Изтощена съм до смърт — простена леля Маргарет, която изкачваше стъпалата с помощта на винаги услужливата Хобс.

— Отведете лейди Маргарет в стаята й — заповяда Сабрина и спокойно влезе в салона, следвана по петите от майордома. — Поръчайте да й приготвят вана и топъл чай. Ние ще пием чая си долу. — Тя се обърна и дари безмълвния слуга, който все още не можеше да си поеме дъх от това нахлуване в дома на господаря му, с ослепителна усмивка, която веднага й осигури благоволението му.

— Веднага, милейди. Ще заповядам да приготвят стаи за вас и останалите членове на семейството. Ако се нуждаете от нещо, ние сме изцяло на вашите услуги.

— Много ви благодаря — отвърна със сияещо лице Сабрина. — Как е името ви?

— Купър, милейди.

— Много добре, Купър, ще се оттеглим, щом се поосвежим малко.

Купър се покашля колебливо.

— Ще има ли милейди нещо против да сподели една спалня с лейди Мери? — попита той — В момента сме малко притеснени, тъй като маркизът и маркизата също са отседнали тук.

Тези думи накараха Сабрина да се вкамени. Изведнъж лицето й побледня така, че майордомът загрижено пристъпи крачка към нея.

— Не ви ли е добре, лейди Сабрина? — попита уплашено той. — Да ви донеса ли амоняк?

— Не, не, нищо ми няма, само се изненадах от съобщението ви за маркиза — обясни тихо Сабрина.

Купър я погледна объркано.

— Ами… знаете ли, лейди Сабрина, и аз вече се питах… Лорд и лейди Рейнтън имаха намерение да посетят свои приятели в провинцията и да видят какво става с Верик Хаус. Маркизът имаше намерение да се види със семейството си. Очакваме ги в събота, а тогава вие все още ще бъдете тук и… — Той замлъкна смутено. Изразът на Сабрина не предвещаваше нищо добро.

— Наистина ли са отишли във Верик Хаус? — попита невярващо тя. — Господи!

— Ричард е уморен и няма да пие чай. Сложих го да спи в една от стаичките за преобличане — обяви Мери, която току-що бе влязла в салона. Забелязала неловкото мълчание, тя спря на прага и хвърли несигурен поглед към майордома. — Какво се е случило? — попита едва чуто тя.

— Маркизът е тук — уведоми я Сабрина. — И точно сега е на път към Верик Хаус, а може и вече да е пристигнал.

Мери се разтрепери и се отпусна на дивана. Сабрина изпрати майордома да донесе чай, застана пред сестра си и я изгледа съчувствено.

— Ти знаеше, нали?

— Да — пошепна задавено Мери и продължи с пресекващ глас: — Знаех, че предстои нещо неприятно, но когато ти изчезна, го свързах с тебе. Знаеш ли, Рина, видях лицето ти. Виолетовите очи, трапчинките, всичко ми беше толкова познато и същевременно чуждо. Нещо не беше наред. Като че ли беше ти и все пак не съвсем. Сега знам — бил е маркизът. Ти му приличаш, Сабрина, затова не можах да разбера какво точно виждам. Съжалявам. Само ако ти бях разказала…

— Да върви по дяволите! — изкрещя ядосано Сабрина. — Какво ще правим сега? Как смее да отива в дома ни след толкова години?

Сабрина направи опит да се овладее и зачака майордомът да сервира чая. Когато останаха сами, продължи по-спокойно:

— Не мога да си го представя как отсяда във Верик Хаус. Ние сме тези, което направиха къщата истински дом. Той няма право да влиза там.

Мери наля чая в тънките порцеланови чашки и подаде едната на сестра си. Сабрина я пое с благодарност и отпи голяма глътка.

— Няма смисъл да се ядосвам — проговори след малко тя. — Гневът няма да помогне. Първо трябва да се погрижим за очилата на Ричард, а след това ще напуснем дома на маркиза колкото се може по-скоро. Нямам намерение да бъда тук, когато се върне. Надявам се да се позабави повече. Може би е по-добре да си потърсим друго жилище, докато свършим всичко. Не бива да се връщаме във Верик Хаус, докато маркизът е там. Все пак смятам, че можем спокойно да останем тук до четвъртък или петък и тогава да си заминем. Знаеш ли колко време ще е нужно, за да направят очилата на Ричард? — попита колебливо тя.

Мери поклати глава.

— Боя се, че не, Рина.

— Тогава нека се опитаме да поспим, защото през следващите дни ни чака много работа. Надявам се Ричард да получи онова, което му е нужно. То означава много за него, както и за нас, впрочем.

В стаята вече ги чакаха камериерки, за да им помогнат при събличането. Огромното легло беше затоплено и готово за спане. Изтощена, Сабрина се изтегна до Мери и въздъхна доволно.

— Предпочитам дървата пред тези пушещи черни въглища — проговори намръщено тя и погледна тлеещите буци зад решетката.

Мери се усмихна в мрака.

— Ти си истинска селянка, Рина. Обичаш ухаещо ябълково дърво в камината, кучета, които спят пред огъня, и проста вечеря с гълъбов пастет и домашна медовина.

Сабрина изпухтя презрително.

— Гълъбов пастет, глупости! Тук ще ядем омари и бадемов сладкиш и всеки ден ще пием шампанско. Ще нося коприна и сатен, ще захвърля вълненото бельо, ще се парфюмирам от главата до петите и ще украся косата си с диаманти…

— И ще се разхождаш с позлатена карета по „Баркли Стрийт“ с напудрена перука и фуста от черно кадифе, а после ще те представят на краля — завърши през смях Мери.

Сабрина се присъедини към смеха й и усети как напрежението й лека-полека отслабва.

— Благодаря ти, Мери — пошепна с обич тя.

 

 

На следващата сутрин двамата с Ричард тръгнаха да търсят магазина на доктор Смитсън. Докато закусваха, Ричард не остана нито минута спокоен. Не изяде яйцето си и дори не опита шоколада.

Беше облякъл костюм от сив плат със златни копчета и жилетка от сребърен брокат, вратовръзката и чорапите бяха снежнобели. Изглеждаше като малък, добре облечен джентълмен, докато изтри в глезените си закръглените върхове на обувките си и остави по чорапите черни петна.

— Няма ли да тръгваме най-после, Рина? — питаше той час по час.

— Да, тръгваме — отговори тя, след като изяде закуската си.

Придружени от кочияша на маркиза, който познаваше добре града, двамата излязоха. Сабрина се уви в наметката си, защото утрото беше хладно, повяваше лек вятър. Скоро оставиха зад себе си широките централни улици и господарските къщи и каретата затрополи по тясна павирана улица с малки дюкянчета, обкичени с пъстри табели. Книжари, търговци на чай, златари и продавачи на коприна се конкурираха с търговци на парфюми, майстори на перуки, вехтошарски магазинчета и гробари.

В ранната сутрин улиците бяха препълнени със селяни, които караха добитък към пазара, бакали, поели към Ковънт Гардън да купят плодове и зеленчуци, улични търговци, които продаваха закуски. Имаше пастети и кифли с масло, стриди от колички. Рибарите и месарите хвалеха на висок глас стоката си.

Сабрина закри носа си с парфюмирана кърпичка, за да се предпази от натрапчивите миризми, които влизаха през прозорчетата на каретата. Вонята на откритата канализация, смесена с миризмата на гниеща риба и отпадъци, беше отвратителна.

Ричард смръщи отвратено чело.

— Пфу, как мирише!

— Ричард, моля те! — Сабрина се опита да се засмее. Закуската тежеше в стомаха й.

Каретата излезе от оживената търговска улица и спря пред малък подреден магазин, разположен на спокойно площадче. Прислужникът скочи и отвори вратичката, после протегна ръка да помогне на Сабрина. Ричард побърза да слезе след нея. Сабрина огледа заинтересовано фасадата на къщата. Небето почти не се виждаше от безбройните покриви и надвисналите водосточни тръби. Магазинчето, което беше целта на посещението им, беше притиснато между аптека и печатница.

Над вратата беше написано: „Смитсън. Майстор на оптични инструменти“. Сабрина улови ръката на Ричард и влезе вътре. Малка камбанка над вратата предизвести за влизането им. Магазинът беше хладен и чист. На една от стените висеше витринка с някакви странни предмети, по продължение на другата се простираше тезгях, отрупан с различни уреди. Имаше още малка камина с няколко стола пред нея, на пода беше постлан килим. Някъде навътре удари часовник и по стълбите слезе приведен мъж с черен копринен сюртук и опънати панталони и чорапи. Носеше дълга старомодна перука= Извади от джобчето си тежък златен часовник и провери колко е, часът.

— Желая ви добро утро, мис. Мога ли да ви помогна с нещо? — осведоми се той със старомодна учтивост.

Сабрина издърпа напред смутения Ричард.

— Добро утро. Аз съм лейди Сабрина Верик, а това е брат ми, лорд Ричард Фейвър. Вие ли сте мистър Смитсън?

Мъжът кимна и тя извади от джоба си писмото на мисис Тейлър и му го подаде. Мъжът го огледа любопитно, после извади от джоба си пенсне, сложи го на носа си и зачете писмото. Мека усмивка заигра по тънките му устни и изглади строгото лице. Накрая сгъна грижливо писмото и го прибра в джоба си.

Майсторът огледа внимателно ранните посетители, момчето с яркочервени коси, което плахо се гушеше в красивото момиче с гарвановочерни къдрици, украсени с малка небесносиня копринена шапка. Нежната шия беше украсена с панделка в същия цвят, роклята също беше от син сатен.

— Значи вие сте младата лейди, с която се е сприятелила сестра ми. За мен е удоволствие да се запозная с вас, милейди — проговори учтиво той, но в гласа му нямаше и следа от покорството, което изискваше различното им обществено положение. — А как са моите грамадни племенници?

Сабрина засия.

— Пораснали са още повече — отговори тя и му разказа как живеят Уил, Джон и добрата им майка. Отговори търпеливо на въпросите му, докато най-после стигнаха до целта на посещението им.

— Мисис Тейлър ви препоръча. Брат ми Ричард вижда трудно надалече и се надяваме да му помогнете.

Мистър Смитсън огледа с присвити очи бледото лице на момчето.

— Ей сега, млади господине, веднага ще видим какво можем да направим за вас. — Той помоли Сабрина да седне на един от столовете, докато той прегледа братчето й. Извади от едно чекмедже няколко лещи и помоли Ричард да погледне през тях към улицата. На няколко пъти си записа нещо, мърморейки под носа си, докато накрая с доволна въздишка остави инструментите в тапицираното с кадифе дървено чекмедже. Покани Ричард да седне на стола до Сабрина и дръпна шнура на звънеца.

— Надявам се да ми окажете честта да пиете чай с мен. Икономката ми ще го донесе веднага.

— Благодаря ви, с удоволствие — прие поканата Сабрина. — Вие живеете на втория етаж, така ли?

Мистър Смитсън кимна и разпери ръце.

— Това е домът, в който съм отраснал и където ще умра. В наши дни богатите търговци напускат магазините си и си строят вили в предградията. Вече не е прието да се живее над магазина. Но аз… — Той млъкна, защото влезе икономката с тежка табла с чай и сладкиши. — Ще бъдете ли така добра да налеете? — попита той, след като жената се оттегли. Сабрина кимна и той продължи замислено: — Аз съм си такъв — старомоден. Твърде отдавна водя това съществуване, за да го променям в последните дни от живота си. — Той благодари на Сабрина за чая и отпи глътка, потънал в мислите си.

— Много съм доволен от прегледа на младия лорд Ричард — продължи след известно време мистър Смитсън. — Ако дойдете след седмица, мога да ви обещая, че след известно упражнение брат ви ще може да улучва центъра на двушилингова монета като най-добрите стрелци — завърши той и се засмя при вида на възбуденото момче.

Ричард скочи и въодушевено затанцува из стаята, забравил чая си. Сабрина се приведе и стисна ръката на мистър Смитсън.

— Как да ви благодаря? И без това се чувствам виновна, че не забелязах по-рано какво го измъчва — призна разкаяно тя. — Разбрах го едва преди няколко дни. Той криеше от нас, а човек е толкова зает, че не забелязва какво става с най-близките му.

— Мило дете, не бъдете толкова строга към себе си. Младият господин ще може да вижда нормално, а ако се съди по разговора, който водихме, той е много по-напред от връстниците си. Годините на принудително бездействие и ученолюбието са го направили зрял мъж, обогатили са ума му. Можете да се гордеете с него. — Мистър Смитсън потупа успокоително ръката й.

Сабрина не можа да се удържи и устремно го целуна по бузата.

— Много ви благодаря — промълви задавено тя и от очите й потекоха сълзи.

Мистър Смитсън съвсем се обърка.

— Да вървим, Ричард! — извика бързо Сабрина, защото камбанката над вратата възвести влизането на нов клиент.

— В петък! — извика подпре им мистър Смитсън.

Двамата се обърнаха и му помахаха със сияещи лица.

Прибраха се вкъщи малко преди два часа на обед, натоварени с пакети. Лицата им пламтяха от вълнение. Ричард се втурна през смях в салона. В едната си ръка размахваше нов бастун с кехлибарена дръжка, в другата стискаше грижливо пакет нови книги. Устата му беше изцапана с шоколад. Просна се на килима и жадно запрелиства книгите си.

Сабрина се отпусна с уморена усмивка в най-близкия стол.

— Ричард ще получи новите си очила в петък и тогава ще може да вижда не по-зле от теб и мен — заразказва тя. Мери наблюдаваше с обич братчето си и чакаше нетърпеливо да чуе новините.

— Но това е прекрасно! Той се е променил още отсега, Рина — въздъхна облекчено тя и продължи засмяно: — Вероятно причината е единствено в новите книги.

Сабрина разрови доволно пакетите в скута си и раздаде на Мери, леля Маргарет и Хобс подаръците, които им беше купила.

Хобс се изчерви до корените на косите, когато отвори подаръка си. В пакетчето имаше няколко дантелени носни кърпички и бонета. Камериерката опипа с треперещи ръце красивите бонета и вдигна очи, в които блестяха сълзи.

— О, лейди Сабрина! — изрече развълнувано тя и тясното й лице засия. — Това са най-красивите бонета, които някога съм виждала. Наистина ли са за мен? — попита плахо тя и стисна пакетчето, сякаш някой се готвеше да й го отнеме.

— Разбира се, че са за теб. Ще ги слагаш в неделя за църква и винаги, когато ти се доще да изглеждаш красива — отговори Сабрина.

— О, много ви благодаря — прошепна Хобс и изгледа щастливо подаръка си.

— Лельо Маргарет, виж какво ти купих — обърна се Сабрина към леля си, която по изключение следеше с жив интерес онова, което ставаше около нея. Старата дама остави настрана гоблена си и разтвори големия пакет, който Сабрина сложи на скута й. Мери застана зад гърба й и зачака нетърпеливо. Като видя черната лакирана кутия, лелята нададе радостен вик. Отвори капака и възкликна от изненада. Кутията беше пълна с копринени конци: три различни зелени цвята, четири сини, пет лилави и безброй други.

— О, миличка, толкова съм ти благодарна! Наистина скъпоценен подарък — рече лелята и развълнувано помилва копринените конци. После се зае да разглежда всеки поотделно.

— А това е за теб, Мери — обърна се Сабрина към сестра си и й подаде малък пакет.

— Какво си ми донесла? — засмя се Мери и нетърпеливо разтвори подаръка си. Изпод хартията се появи богато украсена златна кутия, на капака бяха изрисувани красиви картини. Мери я отвори и ахна при вида на златния медальон с форма на сърце, който висеше на тънка златна верижка.

— Прекрасен е, Рина — пошепна Мери и нежно се усмихна на сестра си. — Нямам думи да ти благодаря, но ти знаеш какво означава това за мен. Мама имаше подобен. — Тя разпери ръце и прегърна сестра си. — А за себе си какво купи? Не вярвам да си останала с празни ръце.

— Разбира се, че не — засмя се Сабрина. — Не съм чак толкова безкористна.

Тя отвори един голям пакет и извади лавандуловосиня наметка, обточена с кожи. Сложи я на раменете си и потърка брадичка в меката кожа.

— Прекрасна е, Сабрина! — извика въодушевено Мери. — Обърни се да те видя отзад.

Сабрина се разходи наперено из стаята и се завъртя няколко пъти.

— Ще си поживеем, както се полага. Имаме само няколко дни на разположение и трябва да се забавляваме. Всичко върви добре — завърши самоуверено тя и се уви в новата си наметка.

 

 

Дните минаваха бързо. Разгледаха града, наблюдаваха големите кораби, които хвърляха котва в доковете на Темза, накупиха си много неща, разходиха се в парка, нахраниха патиците и погледаха лебедите, които се плъзгаха величествено по спокойната вода на езерото.

В края на седмицата леля Маргарет се беше запасила с чай, любимото си енфие и няколко шишенца парфюм. Сабрина и Мери бяха прекарали по няколко часа при шивачите, шапкарките и обущарите. Поръчките им щяха да бъдат изпратени във Верик Хаус. Освен това бяха попълнили гардеробите си с нови шапки и ръкавици.

В петък сутринта всичко беше опаковано и готово за път. Утрото беше мрачно, надигаше се буря, павираните улици бяха хлъзгави и опасни. Увита в новата си наметка, Сабрина повика Ричард и се отправи към магазина на мистър Смитсън. В камината пращеше буен огън. Майсторът ги посрещна с усмивка и настоя Ричард да изпробва веднага новите си очила.

Момчето беше необичайно мълчаливо. То сложи на носа си делените очила и хвърли предпазлив поглед през стъклата, но веднага ахна от необичайно ясната и отчетлива сцена, която се разкри пред него. Паветата на улицата, прозорците на отсрещната редица къщи — всичко се виждаше ясно. Сабрина наблюдаваше братчето си със затаен дъх. Ричард постоя малко, взрян през прозореца, после се обърна към сестра си и по бузите му потекоха сълзи.

— Виждам всичко, Рина! Виждам прекрасно. — Той прегърна сестра си, после подаде ръка на мистър Смитсън, който ги наблюдаваше с усмивка. — Много ви благодаря, сър. Вие ми дадохте нещо, за което не мога да ви се отплатя — заговори сериозно той и младото му лице изглеждаше много зряло под очилата в тънки златни рамки.

Мистър Смитсън пое ръката му и я разтърси сърдечно.

— За мен беше радост, лорд Ричард, истинска радост.

Сабрина плати сметката и двамата излязоха от магазина с поръката да отнесат сърдечни поздрави на мисис Тейлър и другите. Мистър Смитсън ги изпрати до вратата и им помаха за сбогом.

Ричард непрекъснато протягаше глава през прозорчето, сочеше сгради и паметници, подскачаше като малка маймунка на седалката.

— Прекрасно е, Рина! Виждам реката и корабите по кейовете, а я погледни там! — извика възбудено той, когато трябваше да завият заради една преобърната карета, която се беше сблъскала със селска каруца, пълна с птици. Навсякъде хвърчаха пера и се сипеха върху любопитната тълпа, събрала се да наблюдава сцената. Улицата беше блокирана.

— Дали има ранени? — попита Ричард и се изви назад, за да не пропусне нищо от гледката. — С нетърпение чакам да се върнем във Верик Хаус, за да се науча да яздя — довери се той на Сабрина и гласът му трепереше от възбуда.

Когато влязоха вкъщи, момчето улови ръката на сестра си и рече плахо:

— Ще ме научиш ли да яздя както трябва?

— Разбира се, и ще бъда много строг учител — отвърна шеговито Сабрина, зарадвана от сияещите сини очи зад дебелите стъкла на очилата. — Ако се научиш бързо, ще те отведа на едно много особено място и ще си направим пикник — обеща тя. Едва сега забеляза колко нервни са слугите в салона и с какво измъчено лице ги поздрави Купър. Държанието му беше сковано и церемониално.

Учудена, Сабрина влезе в салона. Ричард се втурна с подскоци след нея, без да забелязва царящото напрежение. Мери седеше неподвижно, бледото й лице беше сковано в хладна маска. Леля Маргарет се бе привела над бродерията си и бялото й боне се поклащаше в такт с бодовете.

— Мери? — попита Сабрина. — Какво, за Бога…

— Я виж ти, това била малката Сабрина — проговори ироничен глас от отсрещния ъгъл.

Сабрина се закова на мястото си и Ричард се блъсна в нея. Тя го подкрепи, без да съзнава какво прави, и бавно се обърна по посока на гласа. Ричард застана до нея и тя обгърна с ръка тесните му рамене, сякаш искаше да го предпази от нещо.

Среден на ръст мъж с розов копринен жакет и подходящи по цвят жилетка и панталони, бели копринени чорапи и елегантни обувки, с напудрена перука, вързана с черна кадифена панделка, и сребърна бенка на лявата буза се поклони подигравателно пред брата и сестрата, които не бяха в състояние да се помръднат.

Когато погледна в очите, които имаха същия виолетов цвят като нейните, Сабрина побледня като платно. И веждите имаха същата горда извивка като нейните. Но приликата свършваше дотук, защото лицето на мъжа беше уморено и цинично. Устата му се изкриви в жестока усмивка. Очевидно се наслаждаваше на уплахата й.

— Е, нима не мога да очаквам любезен поздрав от собствената си дъщеря? — попита развеселено маркизът, после се обърна към Ричард и го огледа с присвити очи. — Значи ти си синът ми? Май не си се метнал на баща си. Изглеждаш като истински малък шотландец с тези червени коси — промърмори презрително той и си взе щипка енфие.

— Вашето семе не успя да го бележи, милорд. Наследил е твърдия характер и интелигентността от шотландските си предци. Както се вижда, аз съм единствената, която прилича на семейство Верик — отговори саркастично Сабрина. — Освен всичко друго съм наследила злобния ви език и проклетата ви избухливост. Затова се пазете, милорд, ако сте решили да се позабавлявате за сметка на семейството ми.

Маркизът беше толкова изненадан, че не намери какво да отговори. Кихна силно няколко пъти и когато се овладя, по лицето му се разля колеблива усмивка, изпълнена с възхищение.

— Считам се предупреден, но приятелите ми твърдят, че съм в състояние да омагьосам и дявола с чара си. Питам се и това ли принадлежи към силните ти страни.

— Приятели? — отзова се пренебрежително Сабрина и учудено вдигна едната си вежда. — Не съм помисляла, че имате приятели, милорд.

Маркизът отново не намери отговор. После се изсмя развеселено и презрителното изражение изчезна от лицето му. Все още се усмихваше, когато вратата на салона се отвори и влезе контесата. Като видя усмихнатото лице на мъжа си, тя спря изненадано.

— Лучана, мила моя, дъщеря ми е истинска скъпоценност. Толкова е оригинална. За Бога, просто не мога да повярвам, че ме победиха със собствените ми оръжия. Само си представи, тя ми се надсмива! — Маркизът изтри насълзените си очи с дантелена кърпичка, която ухаеше на жасмин. — Каква щастлива случайност, че контесата и аз решихме да се върнем един ден по-рано, иначе щях да пропусна тази прекрасна размяна на удари със семейството си.

— Жалко е, че заминаваме още днес следобед, но нали знаете, препоръчително е лекарствата да се вземат в малки дози — отговори с медено гласче Сабрина. — А сега ви моля да ни извините, милорд, трябва да уредим някои неща преди тръгване.

— Не така, мила, къде останаха добрите ти маниери? Още не си се запознала със съпругата ми.

Контесата бе стояла мълчаливо до вратата, но сега зашумоля с голите си към съпруга си, обгърната от облак скъп парфюм. Ръцете й бяха отрупани с тежки пръстени.

— О, caro, малката е molto bella^[1] — извика тя, улови брадичката на Сабрина и огледа лицето й с вид на познавач. — Невероятно е колко си приличате, caro. А този момък е направо сладък — добави тя и прегърна загубилия ума и дума Ричард. — Какви коси има само! — Тя се разсмя весело, после отново съсредоточи вниманието си върху Сабрина. Очите на девойката се разшириха от учудване. Беше си спомнила къде срещна контесата за първи път и едва не се изсмя с глас. Беше й взела перлените обици! Но не можа да скрие трапчинките си.

— О, caro, има дори твоите трапчинки! — извика контесата и поклати глава.

— Да, ние наистина си приличаме много, скъпа — призна гордо маркизът, поласкан, че жена му е открила в Сабрина толкова много от него.

Контесата се разположи удобно на дивана до Мери, взе една от ледените й ръце в своята и отбеляза замислено:

— Тази тук е като мадона, толкова тиха и мила, но тя вижда и знае всичко, нали, дете? — Мери я погледна смаяно. — Поръчах чай за семейството ти, скъпи, но ти знаеш, че смятам този обичай за отвратителен, затова на мен ще донесат едно малко шери — продължи тя и отново огледа изпитателно Мери и Сабрина. После каза на маркиза нещо на италиански. Думите й оказаха учудващо въздействие върху мъжа. Той присви замислено очи и на лицето му се изписа доволна усмивка.

— Винаги съм те смятал за много умна и интелигентна жена, Лучана, но този път съм наистина горд с тебе.

Изведнъж Сабрина се почувства зле. Не й хареса начинът, по който я оглеждаше контесата, не й харесаха думите, които двамата си бяха разменили. Ричард прегърна скритом сестра си през кръста и се притисна до нея, докато безмълвно наблюдаваше мъжа, който беше негов баща и когото днес виждаше за първи път. Леля Маргарет се беше затворила в своя свят и продължаваше неуморно да бродира. Само от време на време вдигаше глава, за да погледне брат си или контесата.

Сабрина взе решение.

— Да вървим, Мери, Ричард, лельо Маргарет. — Тя им направи знак да я последват. — Трябва да се сбогуваме с вас, милорд, и се надявам, че никога вече няма да се видим.

— Напротив, напротив — възрази усмихнато маркизът и наля чаша шери на жена си от гарафата, която слугата беше внесъл на табла заедно с кана чай и чиния сладкиши. — Реших, че е дошло времето да опозная отблизо скъпото си семейство. Много време мина, откакто бяхме заедно. Съжалявам, че не ви посетих по-рано във Верик Хаус. Къщата изглежда много добре, макар че е прекалено селска за вкуса ми. Да, мисля, че наистина трябва да ви опозная малко по-отблизо — заключи подигравателно той и проследи с хладен интерес как очите на Сабрина засвяткаха от гняв. Тя пристъпи към него. Красотата й беше наистина зашеметяваща. Маркизът се разположи удобно в креслото си, готов да продължи разговора.

— Семейство! — изсмя се безрадостно младата жена. — Откога вие, неустоимият маркиз Рейнтън, признавате, че имате семейство? Нали бяхте твърде зает да обикаляте големите европейски градове? Досега не намерихте време да се осведомите как живее семейството ви, щастливо ли е. О, не, бяхте твърде зает и не се появихте дори на погребението на съпругата си. Заминахте за Лондон още преди да е изстинала, макар че синът ви беше само на няколко дни и достопочтеният маркиз дори не си беше направил труда да го види. Кога видяхме за последен път бащиното ви лице? Колко години минаха оттогава? Мисля, че са десетина. Сигурен ли сте, че още помните имената ни? Знаете ли изобщо колко деца имате?

Сабрина стоеше гордо изправена пред баща си, чието лице се бе превърнало в бледа, студена маска. Пръстите му стискаха до божа кристалната чаша.

— Вие не сте ни баща. Единственият, когото имахме, беше дядо. Единственият човек, който ни обичаше, беше той.

Сабрина се обърна рязко и закрачи към вратата. Мери и Ричард я последваха безмълвно. Накрая нервно ситнеше леля Маргарет. Сабрина се обърна на прага и заключи:

— Ние нямаме нужда от вас и не ви искаме, милорд. — Гласът й беше студен и горчив.

Маркизът се надигна и лицето му се разкриви в жестока гримаса.

— Много добре знаеш, малката, че за любов и дума не може да става. Виж ти какво приятно семейство съм имал. Държите се един за друг, виждам, това е от шотландската ви кръв. Истински клан. Онзи старик ви е възпитал добре, трябва да му се признае. Бях глупак, че му позволих да ви отведе в онези диви планини. Даже собствената ми сестра, която няма и капка шотландска кръв във вените си, е против мен. — Той хвърли бърз поглед към контесата, която наблюдаваше с безмълвно неодобрение сцената, и се ухили. — Виждаш ли, Лучана, всички са против мен.

Той вдигна от пода бастуна си със златна дръжка и зачука нервно по паркета, обмисляйки следващите си думи. Накрая вдигна глава и заговори открито:

— Сега ще ви съобщя някои факти, които изглежда сте забравили. Аз все още съм ваш законен настойник. Имам пълната власт да правя с вас, каквото си искам. Ако пожелая, ще изхвърля Маргарет от дома си и ще я предоставя на съдбата й. А това не би ви харесало, нали?

Леля Маргарет изплака високо като ранено животинче и се отпусна в най-близкия стол. От очите й потекоха сълзи. Мери се втурна към нея, прегърна я и зашепна утешителни думички в ухото и. Слабичките й рамене трепереха от гняв.

— Е, все още не съм взел такова решение. Мога да измисля нещо и за другите. Така например, не е лошо да взема Ричард със себе си при следващото си пътуване в Европа, за да му дам подходящо образование.

— Caro! — прошепна умолително контесата. — Ще уплашиш бедното дете.

— Ще се отнасям към семейството си, както смятам за правилно — отговори с досада мъжът и си взе щипка емфие. — Разбираш ли, Сабрина, козовете все още са в моите ръце. Така е било и така ще бъде винаги. Ще останете в Лондон — или поне ти и Мери. Къщата е твърде малка за всички ни, освен това не мога да предложа кой знае какви забавления на едно малко момче, камо ли на леля Маргарет. Двамата ще заминат за Верик Хаус, както възнамерявахте. — Той срещна гневния поглед на Сабрина и сякаш я предизвика да му възрази, без да се трогва от нещастното лице и треперещите устои на Ричард. Сабрина го погледна с безпомощна ярост, после ядосано тропна с крак и избяга от стаята. Движението й сякаш изтръгна останалите от вцепенението. Те я последваха бързо и оставиха маркиза и контесата сами в салона.

Мери и Ричард намериха Сабрина свита в леглото, заровила лице във възглавницата, да хълца неудържимо. Когато седнаха до нея на леглото, тя се претърколи по гръб и невярващо поклати глава.

— Какво ще стане сега? Защо, Мери? Защо всичко се обърка? Нищо не е както преди — нищичко. Защо всичко се промени? Бяхме толкова щастливи във Верик Хаус. Защо дойдохме тук?

Ричард избухна в плач и Сабрина осъзна, че е сбъркала.

— О, миличък, толкова съжалявам. Знаеш, че бих направила всичко, за да се сдобиеш с очилата си. Знаеш го, нали? Не съжалявам за нищо. Направихме това, което трябваше. — И тя притисна до себе си треперещото му тяло.

— Така и така щеше да се случи. Той щеше да дойде във Верик Хаус ида ни вземе. Това беше неизбежно. Ние сме безпомощни срещу съдбата — опита се да ги утеши Мери.

— Проклет да е! — изкрещя гневно Сабрина. — Мисли си, че може просто да се появи и отново да влезе в ролята си на баща. За съжаление ни държи в ръцете си. — Тя въздъхна замислено. — Питам се какво ли замисля. Той не прави нищо без сметка.

— Не го харесвам. Мисля, че дори го мразя — проговори мрачно Ричард и подсмръкна. — Няма да тръгна с него.

— Той скоро ще си замине, сигурна съм. Скоро ще му омръзне да си играе с нас.

— Нали няма да му позволиш да ме вземе със себе си, Сабрина? — Ричард задърпа сестра си за ръкава и я изгледа умолително. Сабрина направи опит да се усмихне.

— Няма да те дам, Дики. Той няма право да ни раздели. — Гласът й зазвуча по-уверено. — Щом иска да се бие по други правила, ние също ще променим нашите.

Ричард въздъхна облекчено, но Сабрина и Мери си размениха загрижени погледи. Мери беше много разтревожена от решителността на сестра си.

Изведнъж Мери нададе вик и улови лицето на Ричард в двете си ръце.

— От толкова вълнения забравих очилата ти, Ричард — засмя се тя. Лицето на момчето се разведри и то погледна гордо през дебелите стъкла.

— Виждам чудесно, Мери. Ще се науча и да стрелям като всички останали.

Мери се усмихна щастливо.

— Това е чудесно. Единственото радостно нещо днес. Но е по-важно от всичко друго.

Сабрина погледна в щастливото лице на Ричард и разбра, че Мери казва истината — наистина си струваше. След като обядваха насаме, Сабрина и Мери се сбогуваха със сълзи с Ричард и леля Маргарет. Хобс мърмореше недоволно под носа си, докато сръчно събираше разпилените навсякъде конци на старата дама. Изпратиха ги до вратата и им махаха, докато каретата се скри от погледите им. После се върнаха вкъщи и страхливо зачакаха в салона каква ще бъде следващата стъпка на маркиза.

Той се появи за чая, тъкмо когато Мери наливаше димящата течност в тънки порцеланови чаши. Изглеждаше свеж и отпочинал след краткия следобеден сън.

— Точно от това имах нужда — отбеляза доволно той. — Налей чаша чай на баща си, Мери. — Погледът му следеше всяко движение на сръчните й ръце. — Знаете ли, аз наистина нямах представа, че имам толкова красиви дъщери. Сабрина е просто изключителна, но и ти, Мери, с тези сиви очи и червената коса и с този тих, ведър нрав си много впечатляваща. Да, наистина съм много доволен от вас. Контесата насочи вниманието ми към красотата ви. — Тонът му стана доверителен. — Трябва да знаете, че в момента имаме финансови затруднения. Затова и дойдох в Англия, отчасти за да избягам от кредиторите и отчасти за да видя дали мога да събера малко пари чрез продажба на земя. — Той хвърли зъл поглед към Сабрина и добави: — Ако се наложи, ще продам дори Верик Хаус.

— Знам, че ще го направите, макар че това е нашият дом, наследството на Ричард — отговори с болка тя.

— Е, може би няма да се наложи. Чаят е прекрасен, мила — обърна се маркизът към Мери и кимна доволно.

Сабрина отпи голяма глътка и изгледа недоверчиво баща си. Заплахата му да продаде Верик Хаус я бе уплашила до смърт. Какво ли беше намислил?

— Прегледах пощата и открих няколко чудесни покани за балове и празненства, които са много подходящи да представя двете си красавици в обществото — съобщи маркизът и впи поглед в лицето на Сабрина, за да оцени въздействието на думите си.

Сабрина и Мери седяха като вцепенени по местата си и не бяха в състояние да промълвят нито дума. Вече започваше да им просветва какво е замислил баща им. Лицата им се вкамениха.

— Мисля, че имаме добри шансове. Някои от богатите дукове все още са неомъжени. Но аз ще се задоволя най-малко с маркиз — продължи бащата и виолетовите му очи заблестяха пресметливо.

— Значи искате да ни продадете на онзи, който предложи най-много? — попита саркастично Сабрина. Гневът бе прогонил шока й. — Ще си потърсите богати зетьове, така ли? Ще останете разочарован, предупреждавам ви, защото аз нямам намерение да се съобразявам с плановете ви.

Маркизът изобщо не се трогна от думите й.

— Не ти вземаш решенията, мила. Би трябвало да се радваш, че ще ви намеря добри съпрузи. Какви шансове бихте имали в онова забутано село? — попита презрително той. — Някой селски земевладелец? Или някой барон, който отглежда свине? Ходи на лов, за риба, язди по цял ден, а накрая заспива пиян пред камината и проглушава ушите ви с хъркането си. — Той избухна в смях. — Виждам, че не се забавлявате. Затова оставете плановете за женитба на баща си и много скоро всички ще можем да се наслаждаваме на безгрижен живот. — Той се изправи и посегна към бастуна и ръкавиците си. — Проверих гардеробите ви. Имате достатъчно дрехи, но нито една бална рокля или костюм за бал с маски. Уредих час при шивачката, за вас и за контесата. Трябва да ви снабдим с всичко необходимо. Утре вечер ще има бал с маски, следователно трябва да побързаме, за да се представите добре. О, и не ми създавайте трудности, милички, защото мразя да играя ролята на тиранин — но ще го направя, можете да бъдете сигурни в това.

Той напусна салона с весело лице, тананикайки нещо под носа си. Мери въздъхна и си наля още една чаша чай.

— Искаш ли и ти? — попита тихо тя.

Сабрина поклати глава.

— Предпочитам глътка бренди, много добре ще ми се отрази — отговори грубо тя. — Ама че бъркотия!

— Какво ще правим, Сабрина?

Младата жена разтърси черните си къдрици.

— Още не знам. Остава ни само едно — да играем играта му. В момента не виждам друга възможност, но мога да ти обещая, че скъпият ни баща няма да наложи волята си — заяви твърдо тя. — Да се надяваме, че няма да се случи нещо, което още повече да усложни живота ни.