Лори Макбейн
Грешницата (4)

Глава трета

Дук Кемъри стоеше небрежно облегнат на рамката на двойната врата и наблюдаваше плъзгащите се покрай него безгрижни танцьори. Първо беше менуетът с безкрайните поклони и смени на партньорите, който даваше богати възможности за флирт, последва го малко по-живото bouree, след това дойде courante и накрая всички останаха без дъх.

— Няма ли да се присъединиш към нас, Люсиен? — попита сър Джереми Уинтърс, взе две чаши шампанско от таблата, която носеше слуга в ливрея, и подаде едната на дука.

— За да ме настъпват по краката? Не, благодаря — отклони поканата дукът и погледна отвратено зачервеното, обляно в пот лице на един мъж, който тъкмо минаваше с партньорката си покрай тях.

Сър Джереми избухна в смях.

— Знам, че се отвращаваш от подобни забавления, но се радвам, че все пак прие поканата ми. Съжалявам, че организирах такъв голям бал. Ти се отбиваш твърде рядко по тези места.

— Казах си, че щом съм тук, бих могъл да погостувам на един стар приятел. Искам да разгледам един имот, който купих наскоро — отговори дукът.

— Да, вече чух, че си спечелил имението на Дейвърн. Боя се, че няма да ти хареса особено — уведоми го сър Джереми. — Той не го поддържа от години.

— Така си и мислех, но все пак искам да разбера какво притежавам. Може би си струва да вложа известна сума в него. — Люсиен спря и отпи глътка шампанско. — Ако не ми хареса, ще го продам или следващата седмица ще го изгубя на зарове.

Сър Джереми поклати глава.

— Миналата седмица Лейвънрок загуби всичко на игралната маса и се застреля в трапезарията на домакина си.

— Щом човек не може да си позволи да губи, не би трябвало да играе — отбеляза Люсиен без следа от съчувствие. — Винаги трябва да сме готови за възможната загуба, а това означава, че трябва да имаме пари да платим.

— Не, Люсиен — възрази укорително сър Джереми, — понякога просто не можеш да се спреш. Самият аз съм губил твърде често и само късметът ми помагаше да уреждам сметките си навреме.

— Когато играя, все едно на рулетка или на зарове, всеки път си правя сметка в състояние ли съм да платя дълговете си или не. Освен това — допълни с леден поглед дукът, — винаги изисквам да получа онова, което ми се полага. Не правя компромиси и сметките ми са винаги в ред.

— Е, аз също обичам да събирам парите си — засмя се сър Джереми, — но обикновено давам на приятелите си възможност да си възвърнат загубеното или достатъчно дълъг срок да си платят дълга.

— Аз никога не играя с приятели, които не могат да си позволят да загубят — по този начин много лесно ще се отърва от тях — обясни с досада дукът.

— Смятах, че проявяваш повече разбиране, Люсиен. Преди да се сдобиеш с богатството си, и ти си попадал натясно.

Дукът се усмихна замислено и отговори напълно сериозно:

— Точно затова постъпвам така. Трябваше да спечеля богатството си на игралната маса, като професионален картоиграч, би могло да се каже, и това беше сделка, в която съчувствието и любовта към ближния нямаха място. Не можех да си ги позволя. Затова не съм играл с приятели и никога няма да го направя.

Сър Джереми поклати глава със съжаление.

— Дяволски досадно е, че наследството ти е така обвързано.

Лицето на дука помрачня и той плъзна пръст по белега си.

— Повече от това, Джереми. Само до преди няколко месеца смятах, че съм успял да заобиколя предписанията на дукесата-вдовица, но както винаги тя отказва да признае поражението си. Продължава да се меси в делата ми и се опитва да ми нарежда какво трябва да правя. Този път ме е уловила натясно, затова трябва да преглътна гордостта си и да се предам. Нямам друг избор, ако искам да притежавам дома на предците си, освен това съм се заклел, че никой друг няма да го притежава. И ето ме сгоден за Бланш Деланд само защото дукесата-вдовица смята, че тя е идеалната съпруга за мен, макар че аз съм убеден в противното. — Той сви примирено рамене. — За съжаление не мога да сторя нищо и трябва да се оженя за това момиче, както се очаква от мен. Да бъда проклет, ако позволя на братовчед си Пърси да наследи Кемъри!

Като погледна високомерния профил на приятеля си, тесните, пронизващи очи с цвят на шери и злокобната усмивка на чувствените устни, сър Джереми усети как го побиха тръпки. Облечен в кремав сюртук от сурова коприна, дукът беше в ярък контраст с пъстро пременените танцьори.

— Искаш ли да видим как върви играта в златния салон? — попита след малко сър Джереми, за да сложи край на неловкото мълчание.

Двамата излязоха бавно от балната зала. В златния салон бяха поставени масички за игра, около които бяха насядали най-страстните картоиграчи. Сър Джереми и Люсиен се изправиха до една масичка, за да погледат играта. Скоро към тях се присъедини още един мъж, със зачервено от виното лице и злобен поглед, устремен в дръзкия профил на дука.

По едно време Люсиен се обърна към мъжа и го гледа дотогава, докато той започна да трепери и отвърна глава.

— Кой е този сърдит мъж, който се опитва да ме накара да се изчервя от срам? — попита небрежно той.

Сър Джереми се обърна към набития джентълмен в елегантен сюртук, който отново се взираше заплашително в Люсиен.

— Какво става, по дяволите? — попита изненадано той.

Дукът отговори спокойно на погледа му.

— Нямам ни най-малка представа защо съм предмет на такова интензивно наблюдение. Не съм имал удоволствието да бъда представен на този господин.

— Това е сър Фредерик Йенсен. Непрекъснато хленчи, че някой го е обидил. И много бързо се разгорещява.

— Така ли? — попита отегчено дукът. — Колко досадно…

— Страшно е сприхав, наистина. Острият език вече му е докарал няколко дуела — обясни отвратено сър Джереми.

— Как е станало така, че е твой гост?

— Не съм го поканил аз. Сигурно някой го е довел. Във всяка компания се вмъкват паразити. Но какво мога да направя, освен да се държа студено с него? Нима мога да заповядам да го изхвърлят?

— Трябва бързо да измислиш нещо, защото господинът се приближава към нас — отбеляза сухо Люсиен. — И ако не се лъжа, възнамерява да започне разговор.

Сър Фредерик Йенсен крачеше бавно към дук Кемъри, без да удостои сър Джереми дори с поглед. Очите му измерваха с гневен поглед развеселеното лице на Люсиен.

— Вие май се надсмивате зад гърба ми, Ваша светлост — изговори той толкова високо и презрително, че седящите наблизо картоиграчи вдигнаха глави.

— Не е вярно. А и не знам нищо за вас, заради което би си струвало да се смея — отговори равнодушно дукът.

Устата на сър Фредерик се изкриви пренебрежително, той се приведе, заби показалец в широките гърди на дука и продължи:

— Не, вие ми се надсмивате зад гърба. Хулите характера ми, правите ме смешен.

— Това би било губене на време, след като вие сам сте се погрижили достатъчно да се направите смешен — отвърна с леден тон Люсиен.

— Вие, вие… аз ще… — разгорещи се още повече сър Фредерик.

— Стига толкова — прекъсна го добродушно сър Джереми. — Не се вълнувайте, Йенсен. Очевидно сте пили повечко. Не сте на себе си.

— Аз ли съм пиян? Мога да надпия всеки мъж в тази компания, дори всемогъщия дук Кемъри. Той обаче се смята за твърде изискан и не общува с хора като мен, нали? — изрева Фредерик Йенсен.

Господата в салона бяха изоставили играта и следяха внимателно размяната на остроти. В настаналата тишина се чуваше само тежкото дишане на сър Фредерик. Всички погледи бяха устремени към застаналите един срещу друг мъже.

— Дължите ми нещо — проговори предизвикателно сър Фредерик. Брадичката му трепереше от ярост.

— Наистина ли? — попита презрително дукът.

— Точно така, Ваша светлост. Нарекохте ме недодялан и заявихте, че мястото ми е в купчината тор. Изисквам удовлетворение! — извика той и хвърли ръкавицата си в лицето на дука.

Изплашен шепот се понесе между гостите, всички зачакаха напрегнато реакцията на дука. Белегът на лицето му побеля, но това беше единственият признак за някакво вълнение. Без да бърза, той взе с два пръста щика емфие от табакерата си, натъпка я в ноздрите си и кихна презрително.

— Както става ясно от вашето поведение тази вечер, подобни забележки отговарят на неприятната истина, макар че аз не съм ги изрекъл — проговори най-после дукът. След това хвърли бърз поглед към сър Джереми и вдигна носната кърпичка към лицето си. — Отвори прозореца, ако обичаш, миризмата е толкова отвратителна, че стомахът ми се преобръща. — Без да се интересува повече от вбесения от унижението сър Фредерик, Люсиен му обърна гръб и продължи с подчертана досада: — Изпратете ми утре секундантите си. Ще се бием рано сутринта, най-добре под дъбовете. И не ме карайте да чакам, защото трябва да потегля на път много рано, ако искам още същия следобед да стигна до целта си.

Брадичката на сър Фредерик увисна, по челото му избиха капчици пот и той проследи със зяпнала уста как дук Кемъри и домакинът излязоха безгрижно от салона. Гостите се разбъбриха оживено. Скоро сър Фредерик напусна компанията, придружен от няколко от най-близките си приятели.

Сър Джереми подаде на приятеля си чаша портвайн, наля и на себе си и отпи голяма глътка.

— Какво му стана, по дяволите? Никога не бях виждал някой да се държи така предизвикателно. Той буквално те принуди да защитиш честта си. Как можеш да твърдиш, че никога не си го виждал? — Сър Джереми поклати невярващо глава.

— Казвам ти, тази вечер за първи път виждам този идиот — отговори замислено Люсиен. — Вероятно някой му е внушил, че съм го обидил. — Той устреми поглед към огъня в камината. — Само че не разбирам защо…

— Да не е номер?

— Не вярвам — отвърна сухо дукът. — Този гневлив дявол ще се задоволи едва когато ме убие на дуел.

Сър Джереми смръщи чело.

— Йенсен наистина е идиот, но е отличен фехтовач и дуелите му са безброй, фактът, че е още жив, е многозначителен.

— Знаеш, че предпочитам честния бой, но човек, който позволява да го използват като мишена и да го забъркат в един толкова безсмислен спор, е лесна плячка за всеки негодник, който замисля нещо лошо. Не — заключи мрачно Люсиен, — боя се, че нашият приятел Йенсен е под властта на страстите си, не на разума. Нашият спор може да има само един край.

— И кой е той? — попита колебливо сър Джереми.

Люсиен го погледна и примирено вдигна рамене.

— Сър Фредерик ще умре. Това е неизбежно и за нещастие ще стане от моята ръка, макар че щеше да се случи рано или късно. Съдбата му е подпечатана отдавна.

— Гледаш твърде спокойно на предстоящия дуел, Люсиен — укори го сър Джереми, макар че в погледа му светеше възхищение.

— Така ли? — Люсиен поклати глава. — Само се покорявам на съдбата си, нищо друго. Любопитен съм обаче кой е ловкият интригант, който е съставил този злокобен сценарий. Очевидно имам враг, който желае да ме види мъртъв.

— Скандал! Някои хора са толкова безсрамни… — оплака се сър Джереми. — Имаш ли някакви предположения за самоличността му?

Дукът изпразни чашата си и се усмихна.

— Ти обичаш да драматизираш, Джереми, но ще отговоря на въпроса ти: не. Познавам повечето си врагове. Този обаче предпочита да остане анонимен, а аз не мога да сторя нищо срещу един фантом.

Той се надигна и погледна ухилено в загриженото лице на сър Джереми.

— Не се страхувай, приятелю. Аз съм един дебелоглавец и държа да имам винаги последната дума. Съжалявам само, че се налага да стана толкова рано. Затова сега ще ти пожелая лека нощ — завърши той, прозя се и излезе от стаята.

Сър Джереми поклати глава, наля си поредната чаша портвайн и си представи още веднъж неприятната сцена. Накрая си каза, че може само да се радва, че никога няма да се изправи срещу дук Кемъри в дуел на живот и смърт.

 

 

В дъбовата алея цареше тишина. Първият светъл лъч на зората накара един ранобуден петел да пропее. Последва го съненото чуруликане на будещите се птици. По листата на дърветата висяха капчици роса. Високите треви бяха полегнали. Сър Джереми стоеше мълчалив, с жакета, жилетката и вратовръзката на Люсиен под мишница, заобиколен от другите гости, които бяха успели да станат в този ранен час. Дукът беше разкопчал ризата си до талията и лекият вятър галеше къдравите златни косъмчета по гърдите му. Не носеше перука и тъмнорусите къдрици падаха небрежно по раменете му.

Без да бърза, дукът изви тънката си шпага, после се обърна с безизразно лице към противника си.

— En guarde!

Сър Фредерик нападна незабавно, но Люсиен парира сръчно удара и се отдръпна настрана. В началото се задоволяваше само да парира устремните атаки на противника си.

Сър Фредерик се биеше смело, непрестанно нападаше, опитваше се да победи противника си с груба сила, но бързината и умението на Люсиен устояваха на всяка атака. Лека-полека боят се обърна. Сър Фредерик, по-ниският от двамата, дишаше тежко, лицето му пламтеше от напрежение, по челото му се стичаше пот. Той събра остатъците от силите си и се нахвърли върху дук Кемъри като разярен бик опита се със сила да пробие защитата му и да прониже подканващо голия му врат. Люсиен отби с лекота дивото нападение, замахна отстрани и заби острието на шпагата в незащитеното рамо на противника си. Сър Фредерик изрева от болка и политна назад. Шпагата се изплъзна от ръката му. Той притисна кървящата рана и се строполи на земята.

Люсиен отстъпи настрана. Лекарят, който също беше повикан, се втурна към ранения и коленичи на тревата.

— Защо не го уби? — попита сър Джереми и подаде жилетката на приятеля си.

— Нямаше смисъл — отговори дукът, който все още дишаше тежко. После извади бяла дантелена кърпичка и изтри кръвта от шпагата си. — Раната в рамото ще му създаде достатъчно проблеми. Не искам смъртта на един идиот да тежи на съвестта ми.

Дукът отиде до каретата си, подаде на слугата си измачканата вратовръзка и получи нова, която завърза небрежно.

— Съжалявам, че трябва да се сбогуваме толкова бързо, Джереми, но имам много работа, а и не искам оздравяването на сър Фредерик да се забави поради присъствието ми — добави развеселено той, докато гледаше как съчувстващите приятели на Йенсен го водят към къщата.

— Онзи имаше късмет, че се отърва — отговори отвратено сър Джереми. — Малко са хората, които са имали този шанс. Погледни го само. Божичко, май падна в несвяст.

Дукът избухна в смях.

— Ще ти се обадя, Джереми. — После се скри в каретата. Един слуга затвори вратичката и с елегантен скок се метна на капрата. Кочияшът плесна с камшик и конете полетяха напред сред пръски кал.

Бяха на път вече няколко часа, като бяха направили само кратка почивка в една крайпътна гостилница, за да обядват. Изведнъж се разрази буря, която много скоро покри пътя с кал и тиня и значително затрудни придвижването.

Люсиен се облегна удобно на седалката, издърпа завесите и отвратено изгледа калния път и сивата околност. Изведнъж каретата пропадна в дълбока дупка, разтресе се и дукът бе захвърлен към прозорчето.

— По дяволите! — изруга той и тъкмо щеше да се накара на кочияша, както заслужаваше, когато каретата забави ход и накрая спря.

— Какво става, за Бога? — извика Люсиен, отвори вратичката и подаде глава навън.

От другата страна на пътя се виждаше преобърната карета, затънала в канавката. Конете бяха разпрегнати и двама колари ги успокояваха. Кочияшът разтъркваше рамото си. След малко повика един слуга и двамата се опитаха да отворят вратичката. Отвътре се чуваха стонове и оплаквания, все по-високи и истерични, докато бяха спрени от една оглушителна плесница. Остана само задавено хълцане.

— Dio mio! — извика злобно някой.

Като чу женски глас, дукът потисна напиращия на устните му смях.

— Виж какво можеш да направиш за тях — заповяда той на кочияша си, който седеше най-спокойно на капрата и оглеждаше презрително хаоса.

— Хайде, Дейви, Санди, хващайте се на работа! — извика кочияшът на младите лакеи, които задържаха буйните коне на дука и любопитно зяпаха.

Дукът се измъкна недоволно от каретата си и тръгна през калта към чуждото превозно средство. Беше любопитен да види пътниците, особено италианската красавица, която беше извикала преди малко. И не се разочарова. Когато наближи, на вратичката се появи тъмна глава, украсена с червена копринена шапка. Погледът на дука се плъзна бавно и с наслаждение по добре закръглената фигура. Деколтето на роклята беше дълбоко, яркочервената Дамаска беше в ярък контраст с четирите реда перли около бялата шия. Погледът му се изкачи към лицето и червените устни се усмихнаха подканващо. Тъмнокафявите очи заблестяха изненадано.

— Buon giorno.

— Добър ден — отговори дукът. — Виждам, че имате затруднения. Как мога да ви бъда полезен?

— О, grazie, толкова сме ви благодарни — въздъхна облекчено жената.

— Вие? — промълви учтиво Люсиен.

— Si, aspetti un momenta, per favore^[1] — отвърна жената и се скри в каретата. На нейно място се появи друго лице. Като видя високомерната физиономия на добре облечен мъж, Люсиен побърза да скрие разочарованието си.

— Не бихте ли казали на хората си да побързат и да изправят каретата ни? — проговори обвинително мъжът. Но като забеляза герба на вратичката, поведението му рязко се промени. Внимателният му поглед обходи лицето на Люсиен.

— Кажете, не се ли познаваме?

— Съмнявам се — отговори Люсиен. Вече съжаляваше, че е спрял.

— Но разбира се! Вие сте дук Кемъри — изрече триумфално мъжът. — Запознахме се във Виена. Аз съм Джеймс Верик, маркиз Рейнтън. Няколко години бях извън страната. — Той хвърли поглед във вътрешността на каретата, каза нещо на италиански, обърна се отново към дука и продължи много по-любезно: — Бяхме на път към Лондон, когато ни постигна това нещастие. Пристигаме от Франция, люлката на цивилизацията, както постепенно започвам да вярвам. Бях забравил колко безсрамни могат да бъдат английските слуги — завърши злобно той.

— Por favore, защо ме оставяш да седя в това положение, докато ти водиш светски разговор? — изхленчи жената в каретата.

— О, прощавай, мила моя — отговори забързано лорд Рейнтън, сякаш се страхуваше от нов истеричен пристъп. — Ще ни помогнете ли, Ваша светлост?

Люсиен кимна неохотно.

— Разбира се, мога да взема лейди… — Той спря тактично и зачака да му представят дамата.

— Лейди Рейнтън, съпругата ми. След като поживяхме в Италия, свикна да я наричат контеса.

— Разбира се — въздъхна дукът. — Ще ви отведа в най-близката гостилница, откъдето ще можете да наемете кола до Лондон. Защото пътищата ни се разделят.

— Ще ви бъдем извънредно благодарни, ако ни измъкнете от тази проклета канавка.

Лорд Рейнтън скочи от каретата и затъна до глезените в лепкавата кал. Той беше към средата на четиридесетте, нисък на ръст и с виолетовите си очи, закрити от гъсти мигли, прекалено красив, за да е мъжествен.

— Лучана! — извика той на жена си. Контесата хвърли скептичен поглед през прозорчето на каретата. — Скачай, мила моя, аз ще те хвана.

— Ако позволите — прекъсна го дукът, — за мен ще бъде удоволствие да помогна на контесата.

Лорд Рейнтън смръщи чело, но кимна.

— Да, тази неприятна случка ме измори малко, иначе напълно съм в състояние да пренеса контесата.

Дукът едва потисна усмивката си. Не искаше да нарани гордостта на лорд Рейнтън, но когато вдигна контесата от каретата, се усъмни сериозно в твърденията му. Последва лорда към своята карета, при което яркочервените копринени чорапи и белите сатенени обувки се подадоха прелъстително под дългата рокля и слугите зяпнаха възхитено.

Дукът прекоси предпазливо калния път, по едно време се подхлъзна и контесата се хвана по-здраво за врата му. Люсиен вдъхна дълбоко омайващия й парфюм и се ухили, усетил натиска на меките й ръце.

— Grazie — прошепна жената и топлият й дъх помилва ухото му.

— За мен беше удоволствие, контесо.

Той я сложи в собствената си карета, уви я в обточената с кожи наметка и зави коленете й със соболева кожа. Тъкмо щеше да се настани до нея, когато откъм преобърнатата карета долетяха жални викове, последвани от цял поток италиански думи.

— Dio mio, забравих камериерката си! Бедната Мария! — въздъхна контесата. — Не мога да я оставя просто така, тя не знае английски — обърна се тя към дука и го погледна умолително.

Люсиен сви примирено рамене.

— Разбира се, че ще доведа камериерката ви, контесо. — После се обърна и заповяда на един слуга да се погрижи за другата жена. Много скоро гневните викове се повториха и когато се обърна, дукът не можа да сдържи смеха си. Санди се препъваше по пътя, превит под тежестта на дебела, ритаща жена, която хълцаше и заливаше слугата с поток гневни думи. Малко преди каретата кракът на Санди потъна в дълбока дупка, пълна с вода, той загуби равновесие, полетя напред и изчезна под огромната маса женска плът.

Люсиен помогна на вбесената жена да стане и да се качи в каретата. Мария надникна през прозорчето и отново изригна цял вулкан проклятия срещу нещастния Санди, който скочи като ужилен и побърза да се отдалечи от каретата. Лицето му пламтеше, гърбът му беше целият в кал.

— Марш, silenzio! — заповяда строго контесата, но гласът й трепереше от смях.

След кратко съвещание с кочияша си Люсиен се качи в каретата, затвори вратичката и се разположи удобно до лорд Рейнтън.

— Оста е счупена и каретата ви за съжаление е неизползваема.

— Няма нищо, аз и без това нямах никакво доверие в проклетия кочияш. Не бих се изненадал, ако са съучастници на разбойниците.

— Dio mio, само това ми липсваше — промърмори ядно контесата.

— Мисля, че няма от какво да се страхувате — отвърна равнодушно дукът. — Хората ми са обучени и ще ни защитават.

— Тази страна е ужасно негостоприемна. Не знам как се оставих да ме убедиш, че трябва да се върнеш — обърна се контесата към мъжа си.

— Недей така, Лучана, обещавам ти, че Лондон е съвсем по вкуса ти — успокои я с усмивка лорд Рейнтън.

— Ако съм разбрал добре, това е първото ви посещение в Лондон, контесо? — попита дукът.

— Si, и се надявам да е последното. Тази страна не ми харесва. T’ltalia е molto bella, но тази страна, ах! — отговори с отвращение жената и разпери ръце.

Люсиен избухна в смях.

— Само един англичанин може да обича Англия. Когато мъжът е влюбен в една жена, той не забелязва недостатъците й.

— Значи признавате, че Англия има недостатъци — усмихна се замислено контесата. — Как ми се иска сега да съм във Венеция, в някоя полюляваща се гондола — въздъхна тя и тихо изпищя, когато клатушкащата се карета я запрати настрана. — Тези карето са направени за луди.

— Не знаех, че имате имения в тези места, Ваша светлост — заговори любопитно лорд Рейнтън. — Земите ви бяха доста по на север, нали?

— Да, но съм тръгнал да видя един имот, който купих наскоро — отвърна Люсиен. — Вие изглежда познавате мястото. Живели ли сте тук?

— Тук съм роден и израсъл — довери му лорд Рейнтън. — Имам дори имот в близката долина. Казва се Верик Хаус и не е нищо особено. Само малка елизабетинска къща, която не съм виждал от доста години насам. Какво ли е станало с нея? — размишляваше на глас той.

— Бихме могли да посетим твоя малък дом, caro^[2] — предложи контесата, после се обърна към дука и поясни: — Аз съм третата съпруга на маркиза и още не познавам семейството му. Колко bambini^[3] имаш, caro? — попита със смръщено чело тя. — Две или три, n’e vero?

— Три, доколкото си спомням — отговори лорд Рейнтън и равнодушно вдигна рамене.

— Очевидно отдавна не сте ги виждали — отбеляза подигравателно дукът.

— Той никога не се е гордял с децата си, но скоро… — Контесата доволно поглади корема си. — Скоро ще има възможност да се прояви като любещ баща и аз съм сигурна, че няма да избяга, както е избягал от другите три bambini.

Маркизът се изчерви. Откровеността на жена му беше ужасно неприятна.

— А вие, Ваша светлост? — попита контесата, за да завоюва отново вниманието му. — Женен ли сте? Имате ли семейство?

— Още не, контесо — отговори кратко Люсиен и се усмихна иронично.

— Ах, сигурно страдате от разбито сърце? Това е много лошо, но съм сигурна, че и вие сте накарал много дами да страдат — пошегува се контесата и го изгледа предизвикателно. — Изглеждате хладен, но веднага разбрах, че сте като Луцифер, падналия ангел, особено с това белязано лице. То сигурно е предупреждение за всеки да се пази, нали?

Маркизът беше обезпокоен от бъбренето на жена си.

— Моля ви, простете на Лучана, тя е италианка и говори, без да се замисля — обясни той и хвърли обвинителен поглед към жена си, който обаче не я развълнува ни най-малко.

Дукът избухна в смях.

— Мисля, че вашата съпруга ви държи в постоянно напрежение, лорд Рейнтън. Слава Богу, аз съм свикнал с духовити жени и думите й изобщо не ме засегнаха.

 

 

Пътуваха така целия следобед, под постоянно сипещия се дъжд. Каретата се тресеше, колелата пръскаха кал и мръсна вода, два-три пъти засядаха в размекнатата почва.

— Надявам се, че скоро ще пристигнем? Никога не бих помислила, че ще се разболея от морска болест в карета — оплака се капризно контесата, после разтърси камериерката си. — Събуди се, Мария, хъркаш!

Каретата забави ход и спря. Контесата се приведе очаквателно напред.

— Bene, най-после пристигнахме.

Херцогът смръщи чело и дръпна завеските. Изведнъж вратата се отвори с трясък и в каретата нахлу влажен, леден въздух.

— Какво, по дяволите… — започна дукът.

— Млъкни и извади парите! — екна гръмък глас и още преди Люсиен да е успял да посегне към пистолета си, втората вратичка също се отвори и един грамаден мъж насочи пистолетите си към пътниците.

— Dio mio! — изпищя контесата и се сви в ъгъла. Мария изрева диво и падна в безсъзнание на пода.

— О, имало и дами — установи развеселено разбойникът. — Ако господата си дадат труд да излязат за малко от каретата, ще ви забавим само докато ни дадете кесиите си.

Дукът погледна пистолетите, насочени право в сърцето му, погледна уплашеното лице на контесата и гневната физиономия на лорд Рейнтън и примирено слезе от каретата. Като забеляза карираното шалче на разбойника, трепна стъписано и стъпи внимателно в една кална локва.

— О, това бил нашият белязан приятел от онзиденшната вечеря. Късметът ви очевидно не работи, щом за втори път се появявате в неподходящо време на подходящо за мен място — засмя се Бони Чарли.

Кочияшът и лакеите стояха смутено от другата страна на пътя, оръжията им бяха струпани на купчина. Вторият помощник на Бони Чарли ги охраняваше. Вечерният здрач размиваше гледката и скриваше подробностите.

— Ще има ли и другият изискан господин добрината да се присъедини към нас? — попита Бони Чарли, който изведнъж усети потребност да привърши колкото се може по-скоро.

Лорд Рейнтън се смъкна бавно от каретата, вдигнал яката на палтото си, за да се защити от сипещия се дъжд, и нахлупи по-дълбоко двувърхата си шапка. Треперещ от нерви, той застана до дука.

— Какво ще подарите днес за доброто дело? Няколко златни гвинеи ще ни дойдат много добре. Всеки господин с положение не тръгва на път без добре напълнена кесия, нали? Дайте ги тук! — нареди Бони Чарли. Той не удостои лорд Рейнтън дори с поглед. Цялото му внимание беше приковано върху белязания дук.

Люсиен бръкна в палтото си, ръката му изчезна в дебелия плат.

— Внимание, драги мой, не ми се ще да разваля скъпата ви дреха — произнесе предупредително разбойникът. Люсиен извади кесията си и я хвърли в ръцете му. — А приятелят ви?

Маркизът измърмори някаква ругатня и също предаде кесията си.

— Така, а сега да видим дали и дамите са готови да се лишат от някоя скъпоценност.

Бони Чарли посочи на Люсиен да се отстрани, отиде при каретата и надникна вътре.

Треперещата от нерви контеса разтърсваше Мария, за да я свести. Изведнъж погледът й падна върху лицето на маскирания бандит.

— Dio! — прошепна тя и се разтрепери още по-силно.

— Вие не сте англичанка — усмихна се Бони Чарли и изгледа със съжаление млечнобелите перли на шията й. — Затова ще ви оставя тези прекрасни перли и ще взема само обиците. — Той изобщо не обърна внимание на припадналата Мария, която не носеше накити.

Бони Чарли се поклони ухилено пред смаяната контеса и махна с ръка за сбогом.

— Arrivederci^[4].

После се отдръпна от отворената вратичка и отново се обърна към дука, който невъзмутимо стоеше под дъжда.

— Съжалявам, че ви оставих да се намокрите — произнесе подигравателно разбойникът. Самият той беше увит в черна наметка, която не пропускаше дъжда. — Вече ви е позволено да се качите. Надявам се, че няма да настинете. Съжалявам също, че трябваше да ви изиграя тази шега пред една красива дама, но вие се държахте добре и не направихте дори опит за безсмислена съпротива.

Дукът се ухили подигравателно, белегът на лицето му побеля, в гласа му прозвуча открито предизвикателство:

— Много си смел, мой малки неприятелю, но само когато двамата великани са зад гърба ти. Още не си ми доказал дали наистина си добър. Езикът ти е остър, но аз съм готов да се обзаложа, че когато стане напечено, блъфираш и бързаш да се измъкнеш. — Той се изсмя презрително и прибави по-тихо: — Ти си едно жалко улично псе, не си достоен дори да ближеш ботушите на най-жалките скитници.

Виолетовите очи на Бони Чарли засвяткаха от гняв, той загуби самообладание и зашлеви на дука силен шамар.

Лорд Рейнтън извика от изненада. Люсиен се ухили злобно.

— Ударът не беше достатъчно силен за един толкова известен и уж брутален разбойник, но аз не съм и очаквал друго от един самохвалко.

— Връщай се в каретата, ако ти е мил животът — заповяда дрезгаво Бони Чарли и с трепереща от гняв ръка в кожена ръкавица насочи пистолета си право в сърцето на врага си.

— С удоволствие, вече е доста хладно — отговори пренебрежително Люсиен и последва маркиза.

Бони Чарли повика коня си и скочи гъвкаво на седлото. Когато улови юздите, отмести поглед от мъжа в каретата, макар и само за миг. Дукът се възползва от моментното му невнимание, измъкна пистолет от жакета си и стреля по великана, който охраняваше слугите му. Джон простена от болка и изпусна пистолета си. Но още преди смаяните слуги да са успели да реагират, Уил стреля в земята пред краката им, за да ги стресне, а Бони Чарли изпрати един куршум през отворената вратичка на каретата. Контесата изпищя панически, а Люсиен светкавично се дръпна навътре.

Бони Чарли направи знак на Уил и Джон, препусна право към слугите, които се разбягаха на всички страни, и изчезна между дърветата. Двамата великани го последваха, но в различни посоки.

Слугите се хвърлиха към оръжията си, но докато се приготвят за стрелба, разбойниците вече бяха изчезнали в гората.

Люсиен се подаде навън и се огледа с мрачно лице и опъната от гняв уста. После скочи от каретата и се запъти към слугите си.

— Как можа да се случи това? Мислех, че сте подготвени за среща с разбойници — попита той и очите му изпратиха опасни искри.

— Едно дърво беше паднало на пътя и трябваше да спрем. При това лошо време смятахме, че няма опасност от разбойници. Изведнъж се появиха двамата великани и се прицелиха в нас с пистолетите си, преди да разберем какво става. Ако бяхме направили опит да се отбраняваме, щяха да ни гръмнат — обясни бързо кочияшът и потърси подкрепа в засрамените лица на другарите си. — Трябва да преместим това проклето дърво — добави по-тихо той.

— Много се надявам, че това никога повече няма да се случи! Само веднъж прощавам подобна проява на слабост — заяви строго дукът. — А сега освободете пътя, живо! — заповяда той. — И без това закъсняхме. — Той се обърна и се запъти към каретата, следван от смутените погледи на слугите.

— Не стойте като глупаци, ами се хващайте на работа! Не сме на погребение — изрева кочияшът и удари един шамар на най-близкото момче. Лакеите побързаха да се подчинят.

— Ще тръгнем след малко — съобщи дукът, когато се настани в каретата си. — Добре ли се чувствате, контесо?

— Si — отговори тихо жената и нервно се заигра с перлите си. Мъжът й се беше свил във възглавниците.

Люсиен се облегна назад и се загледа през прозореца. Белегът на лицето му още пулсираше от гняв.

— Защо направихте това, по дяволите? — Най-после лорд Рейнтън събра кураж да зададе този въпрос.

— Какво съм направил? — попита високомерно дукът и му хвърли леден поглед.

— Рискувахте живота на всички, като предизвикахте разбойника. Не повярвах на ушите си, като чух обидите ви. — Лорд Рейнтън извади кърпичката си и попи капчиците пот по челото си. — Можеше да ме застрелят, нали стоях точно до вас.

Люсиен не даваше никакви признаци на разкаяние.

— Нищо не ви заплашваше. Бях само любопитен дали мога да раздразня оня дребосък. Ето че вече познавам слабостите му.

Дукът присви замислено очи, устата му се опъна в жестока усмивка. После изведнъж се засмя, удари се с ръкавиците по коленете и по лицето му се разля задоволство.

— Значи затова изложихте живота ни на опасност? — попита невярващо лорд Рейнтън. Погледна лицето на дука и по гърба му пролазиха студени тръпки.

— Per favore — прекъсна ги контесата, преди дукът да е успял да отговори, — вече сме в безопасност, нали? Тогава нека забравим случилото се. Трябва да призная, че беше доста вълнуващо — добави злобно тя.

— Лучана! — укори я строго маркизът.

— За първи път ми се случва да ме заплашват с пистолет — извини се жената. — Бях изпаднала в паника, но онзи bandito се оказа истински джентълмен — промърмори тя и посегна към перлите си.

— Отвратителен е — възрази тихо дукът. — Крайно време е някой да му даде урок.

— Цялата случка беше отвратителна — намеси се лорд Рейнтън. — За малко не ни убиха! А вие двамата твърдите, че е било вълнуващо. Господи, аз ли съм лудият тук! — И той отново избърса лицето си с копринената кърпичка.

Контесата го измери с мрачен поглед и заговори замислено:

— Имаше нещо странно в този разбойник, нещо не беше наред. — Тя разтърси глава. — Май започвам да оглупявам. Какво ме интересува някакъв си бандит? Смешно е, че…

— Какво е смешно? — попита нетърпеливо Люсиен.

— Не, нищо. Нека не говорим повече за това. Иначе ще сметнете, че съм полудяла. — Контесата се изсмя безрадостно, уви се в наметката си и гневно изсъска на хленчещата Мария да млъкне.

Пристигнаха в „Кингс Керидж Ин“ на свечеряване. Дукът вечеря с лорд и лейди Рейнтън, но се оттегли рано, защото възнамеряваше да продължи пътя си още на разсъмване. Все пак не си легна веднага. Дълго време седя пред камината в стаята си, за да обмисли в подробности един план, който от няколко часа се оформяше в главата му. Най-после, доволен от себе си, се пъхна в леглото и веднага заспа.

 

 

— Дай ми превръзката — обърна се Сабрина към Уил и попи с парче плат кръвта от рамото на Джон.

— А на мен бутилката — проговори през стиснати зъби Джон. Раната му причиняваше силна болка. — Не се тревожи, Чарли, мама ще ме излекува бързо — продължи уверено той.

— Искам само да спра кръвта, иначе няма да стигнеш до дома — отговори кратко Сабрина, която трепереше от нерви.

— Джон ще се справи, Чарли. Той е силен като бик. Само един куршум не е в състояние да го убие.

— Прав си — опита се да се усмихне Джон и отпи голяма глътка ром от бутилката, която му бе подал Уил. — По-скоро ще им трябва оръдие, а, братко?

— Повече от едно — засмя се Уил.

— Иска ми се да бяхте спрели с вашите шеги — намеси се загрижено Сабрина.

— Както вече казах, Чарли, мама ще се погрижи за раната. Сега единствената ни грижа е как по-скоро да се отървем от тези новички гвинеи.

Сабрина не го слушаше.

— За първи път стрелят по нас. Джон можеше да бъде убит! — извика гневно тя.

Уил потърка носа си с грамадния си палец.

— Казах ти, че нямам доверие в този белязан аристократ. Как попаднахме точно на неговата карета! Погледът му пронизва като кама.

— Направо се разтреперих — изломоти Джон. Ромът вече действаше.

— Той жадува за отмъщение, Чарли. Ако успее да се добере до вас, боят ще бъде око за око — продължи предупредително Уил. — Не трябваше да го удряте.

— Щом става въпрос за сметките, които трябва да бъдат уредени, аз също имам да уредя една сметка с нашия белязан приятел — промърмори ядно Сабрина, без да откъсва очи от раната на Джон.

— По-кротко, Чарли — настави умолително Уил. — Той е различен. Ако му паднем в ръчичките, лошо ни се пише. Аз съм силен и съм по-едър от него, но само като ме погледна, ме побиха студени тръпки.

— Да не мислите, че ще се уплаша от едно градско конте! — изсъска вбесено Сабрина.

— Трябва да ви е страх, Чарли — отговори спокойно Уил.

Сабрина издаде напред долната си устна, опря ръце на хълбоците си и войнствено извика:

— Не знам кой е той и защо е тук, но скоро ще го накарам да съжалява, че ме е срещнал. Толкова искам да го видя в гроба!

Уил погледна смутено разгорещения дребосък насреща си, който беше движещата сила на нощните им набези, и тъжно поклати глава. През последните години те бяха обикнали малката си предводителка, възхищаваха се на смелостта й, но тя беше упорита като магаре и винаги държеше да наложи волята си, а това можеше да завърши зле. Уил имаше чувството, че седи върху буре с барут, докато Чарли вършеше лудории без никакъв страх от нещо или някого. Той я погледна отново и разтърси сламенорусите си къдрици. Ако продължаваше така, скоро щяха да свършат на бесилката.