Лори Макбейн
Грешницата (11)

Глава десета

Трите коня ровеха нетърпеливо с копита в меката земя, докато ездачите им мълчаливо чакаха да чуят шум от трополящи колела по тъмния път.

— Би трябвало скоро да се появят — пошепна Уил. Един сребърен лунен лъч танцуваше по трите фигури, които търпеливо чакаха под сянката на дърветата.

— Днес следобед пируваха във „Феър Мейдън“ и си приказваха за разни работи. Тази вечер лорд Нюли очаква гости.

— Ние ще ги поздравим първи — изрече с мрачна усмивка Сабрина. Очите й блестяха под маската. — Мини от другата страна, Джон — заповяда тя, когато се чу шум от приближаваща се карета. После се оттегли под сянката на ниско надвисналите клони. Точно в този момент каретата, теглена от шест коня, се показа иззад завоя. Чу как кочияшът подвикваше ободрително, чу и плющенето на камшика му. Изведнъж мъжът нададе пронизителен вик и закова конете пред падналото напреки на пътя дърво.

Двамата слуга, които препускаха пред каретата, бяха спрели пред дървото и се оглеждаха нерешително. Само след миг се видяха пред дулата на четири пистолета, свалиха оръжията си и слязоха от конете. Уил ги подкара към крайпътния ров, без да слиза от коня си, събра ги около едно дърво и ги овърза около ствола му с въжето, което носеше.

Каретата спря само на метри от падналото дърво и кочияшът изкрещя за помощ, но междувременно Джон се беше справил със слугите, които препускаха след каретата, и мъжът беше сам срещу заредения пистолет на Сабрина.

— Свали оръжието — заповяда дрезгаво тя, докато Уил отваряше вратата и се обръщаше към смъртно уплашените пътници в каретата.

Накити и тежки кесии смениха бързо притежателя си и много скоро Бони Чарли изчезна в нощта, без да се пролее кръв. Жертвите останаха да изливат възмущението си.

Бони Чарли и малката му банда бяха подновили нападенията си. Излизаха на лов почти всяка нощ и плячката беше много повече от преди. Името на шотландския разбойник отново беше в устата на всички. Едни го произнасяха със страх, други със злорадство. Ала всички бяха смаяни от честотата на нападенията. През последния месец положението се беше поуспокоило и хората бяха сметнали, че Бони Чарли е изчезнал завинаги.

Беше минала седмица, откакто Мери и Сабрина бяха напуснали Лондон. Оттогава не се беше случило нищо и Сабрина беше много обезпокоена. Беше сигурна, че маркизът или Люсиен ще ги последват и ще се опитат да изтръгнат съгласието й за женитбата — но нито един от двамата не се беше явил. Все пак тя изпълняваше клетвата си и събираше парите за маркиза с надеждата да се отърве веднъж завинаги от него.

— По-бавно, Чарли! — извика предупредително Уил и големият му скопен жребец настигна враното конче на Сабрина. Тримата спряха в подножието на един хълм, огледаха се и се заизкачваха към върха, щом стигнаха горе, спряха изведнъж. Патрул драгуни се катереше от другата страна на хълма.

— Знаех си, че съм чул звън на шпори — изруга полугласно Уил. Тримата обърнаха светкавично конете си и препуснаха към долината. Ала войниците ги бяха видели и се втурнаха да ги преследват.

Тримата препускаха през полята, прескачаха огради и плетове, подгонени от виковете на войниците. Когато стигнаха до първите дървета на една гориста местност, се разделиха в три различни посоки. Сабрина подкара коня си през гъстите къпинови храсти, за да се скрие в сянката на дърветата. Зад гърба й се чуваше шум от чупещи се клони. Войниците продължаваха да я преследват.

След малко Сабрина напусна прикритието на дърветата, изкачи се на едно хълмче, хвърли бърз поглед през рамо, помаха небрежно на тримата войници, които тъкмо излизаха от гората, и изведнъж изчезна от погледа им.

Полковник Флетчър не повярва на очите си.

— Какво стана, по дяволите? — попита гневно той.

Склонът и простиращото се зад него поле бяха пусти. Нима разбойникът се беше разтворил във въздуха? Устата на полковника трепереше от ярост. Стана му ясно, че са ги надхитрили.

— В каква посока ще тръгнем, сър? — попита внимателно младият лейтенант до него.

Полковник Флетчър поклати сърдито глава.

— В каква посока ли? Доколкото разбирам, онзи проклетник се е скрил под земята. Той познава всяко ъгълче тук и знае къде да се скрие. Само Бог знае накъде се е насочил сега. Ще ни трябва армия, за да претърсим цялата област — промърмори отвратено той. — Най-добре е да се върнем на пътя. Този нощ няма да го заловим.

Двамата войници препуснаха напред и преди да ги последва, полковник Флетчър се обърна към непрогледния мрак:

— Този път ми се изплъзна, Бони Чарли, но следващия път няма да успееш. Един ден ще направиш грешка, а аз умея да чакам.

Сабрина потупа коня си по врата, за да го успокои, и зачака полковникът и войниците му да слязат от хълма. Значи той умееше да чака? Е, добре. Както беше казал, тя познаваше всяко ъгълче тук и чужденците трябваше да играят според нейните правила. Тя се усмихна развеселено, после въздъхна и се вгледа в мрака. Плодородната земя, полепнала по копитата на коня, миришеше на гнило. Гладките скални блокове, които я заобикаляха, бяха хладни и твърди под ръцете й. Тази прастара каменна гробница на забравен народ беше отлично скривалище. Полковникът и хората му не подозираха, че тя се е скрила точно под краката им в покритата, с дебел пласт земя гробница. Отвесните камъни, които поддържаха сътворения от човешка ръка покрив, бяха достатъчно високи за нея. Уил и Джон отказваха да влязат вътре, защото ги беше страх от духовете на мъртвите. Сабрина трябваше да признае, че също не изпитва особено удоволствие да стои тук. Тя изчака нетърпеливо всичко да утихне и поведе коня си към изхода, защитен от преобърнат скален блок, пред който растяха непроходими храсталаци.

Надяваше се, че Джон и Уил също са успели да заблудят преследвачите си и са се отправили към тресавището, където си бяха уговорили среща. Сабрина се метна пъргаво на коня си и препусна към дърветата. Чантите на седлото й бяха пълни със злато. Понякога мъжете са истински идиоти, каза си презрително тя. Толкова са самодоволни, че непрекъснато подценяват жените и се правят на глупаци.

Отскоро бяха започнали да грабят и на дневна светлина, едно наистина рисковано начинание, но тя нямаше време за губене. Много скоро някой от омразните й двама мъже щеше да се появи във Верик Хаус и тя трябваше да бъде в състояние да му връчи значителна сума пари. Уил и Джон не се поколебаха нито секунда, когато ги помоли да й помогнат още веднъж. Не й се искаше да ги забърква в своите работи, но знаеше, че без тях няма шанс, особено при ограниченото време, с което разполагаше. Много скоро щяха отново да заживеят нормално. Така се опитваше да се успокои тя, докато яздеше самотна в мрака.

На следващата сутрин тъкмо беше слязла в салона, когато Ричард се втурна към нея и извика:

— Ето къде си била! Вече си мислех, че съм те изпуснал. — След завръщането им момчето беше напълно променено. — Мистър Тисдейл казва, че мислите ми са някъде другаде, затова ме освободи по-рано.

— Исках да ти кажа нещо — продължи след малко той и в погледа му се изписа нерешителност. — Днес започва панаирът, Рина, и аз много искам и ти да дойдеш… — Той я погледна с надежда и продължи примирено: — Разбира се, знам, че си много заета, и ако кажеш, че не можем да отидем, ще те разбера… — Разочарованието в гласа му беше ясно доловимо.

— Кой каза, че няма да отидем? — попита весело Сабрина. — Я изтичай да питаш Мери дали и тя ще дойде с нас. Аз отивам да взема шапката си и съм готова.

— Сериозно ли говориш, Рина? — Ричард направи огромен скок, за да изрази радостта си.

— Разбира се, че говоря сериозно. Побързай, защото не искам да пропусна нещо интересно.

Ричард се затича към кухнята, викайки високо името на Мери. Докато се изкачваше по стълбата, Сабрина усещаше краката си тежки като олово. Толкова беше уморена! Не можеше да спи и безсънните нощи бяха оставили тъмни сенки под очите й. Застана пред огледалото, нахлупи широкополата си сламена шапка и я завърза с тревистозелената панделка, която отиваше на роклята й. Тя се огледа колебливо, после посегна към един голям розов шал и загърна раменете си. Шалът беше в същия цвят като дантелената фуста и розите, с които беше избродирана роклята й. Сабрина изглади гънките и се наслади на меката коприна под ръцете си. После направи грациозен пирует, грабна чантата си и излезе от стаята. Чувстваше се прекрасно в тази нова рокля — мъжките панталони разкриваха твърде много. Коприната шумолеше толкова приятно, а фустите бяха просто божествени.

Когато слезе в салона, Мери и Ричард вече я чакаха.

— Казах на Ричард, че трябва много да внимава какво яде — заговори с усмивка Мери. — Помниш ли как миналата година след панаира го заболя стомахът?

— О, Мери, що за удоволствие ще бъде това, след като няма да мога да ям, каквото искам? Моля ти се! — изхленчи Ричард. — Спестил съм си цял куп пари!

— Ще видим — отговори строго Мери и намигна на Сабрина, която се ухили. През последните дни сестра й беше толкова мълчалива, толкова отчаяна и изтощена, че сърцето й се късаше. Само ако страхът и несигурността не висяха като Дамоклев меч над главата й…

— Отиваме на събора, Симс — съобщи весело Мери на иконома, който им отвори вратата.

— Да, лейди Мери — съгласи се с непроницаемо изражение Симс и се поклони.

— Ще ти донеса парче сладкиш, Симс — обеща през рамо Ричард и скочи в каретата.

Симс кимна и сивите му очи се засмяха. После затвори вратата след веселото трио.

Каретата се носеше бързо към звънящите камбанки, които канеха всички на празника. Оставиха каретата край едно хълмче, от което ясно се виждаше малкият палатков град, построен за шест дни веселие и търговия. Селски каруци и карета, ръчни колички и коне се блъскаха в навалицата, опитвайки се да откарат пасажерите си по-близо до ограденото градче.

Ричард ги поведе първо към пекаря. Нямаше нужда от табела, за да се намери палатката му, уханието на сладкиши и бисквити беше достатъчно указание за гладните. Очите на момчето блестяха и то облиза жадно устните си при вида на вкусните неща, които бяха изложени.

— Какво желае младият господин в този прекрасен летен ден? — попита мъжът, застанал зад тезгяха.

Ричард смръщи чело и погледът му обходи изложените вкуснотии.

— Ще си взема няколко сладки с канела, една бадемова сладка с форма на лъв и една с орел — проговори решително той, макар че се вгледа жадно в един еклер.

Пекарят се ухили и хвърли бърз поглед към двете красиви дами, застанали зад момчето. Те кимнаха и той уви избраните от Ричард сладкиши в хартия. Момчето сложи няколко монети в протегнатата му длан.

— Истинска радост е да ви гледа човек — засмя се весело той, като видя как момчето веднага захапа една от сладките. Тримата се заразхождаха бавно сред навалицата, разминаваха се със селянки, които мъкнеха възбудените си деца от развлечение към развлечение, и с благородници, дошли да се позабавляват също като тях. Пъстро облечени жонгльори и артисти пееха и танцуваха, разхождайки се сред веселото множество, и привличаха зрители към палатките си. Ковачите на месинг топяха метала над мангали с тлеещи въглища и излагаха изделията си на лавиците зад гърба си. Имаше цяла уличка с майстори на калай, друга с търговци на платове, фина френска батиста, индийски памук, Дамаска и док, платно, флорентинска коприна и газ, мек мохер, панама и поплин радваха окото. Сребърни коланчета и пъстри кадифени панделки се развяваха на вятъра и младите момичета, дошли от село, оглеждаха възхитено изложените стоки, стиснали здраво монетите, с които щяха да си купят отдавна мечтаната панделка или копринената кърпа за неделното утро.

Мери помилва един топ синьо-зелена индийска коприна.

— Отдавна исках да си направя такъв шал. Смяташ ли, че ще подхожда на роклята ми? — обърна се тя към Сабрина, която тъкмо избираше между един голям шал на виолетови и жълти ивици и един в турскосиньо. Ричард подскачаше нетърпеливо, устремил поглед към кукленото представление от другата страна на уличката.

— Струва ми се твърде зелено. Опитай това.

Мери поднесе парчето небесносиня коприна към роклята си и установи, че цветовете си подхождаха отлично. Тя беше вързала на талията си дълга престилка, избродирана със зелени и сини цветчета, които много подхождаха на дантелата, с която беше украсен корсажът й. Червените къдрици бяха скрити под шапка от синя коприна.

Ричард настоя да побързат. Двете направиха покупките си и се отправиха към кукления театър, където се беше струпала гъста навалица. Един кукловод забавляваше публиката, докато костюмираните му помощници събираха таксата.

След като се посмяха на представлението, Сабрина и Мери продължиха пътя си, теглейки Ричард след себе си. Пръстите на момчето бяха лепкави от изядените сладкиши. Една маймунка, завързана с верижка, танцуваше и приемаше с поклони подхвърлените лакомства, а пред една голяма палатка, в която показваха нещастни изроди, се тълпяха много хора.

Трябваше да спрат, защото пътят беше препречен от две продавачки на сладки, които оживено се препираха заради някакъв клиент. Сабрина се огледа и откри две руси глави, които стърчаха над навалицата. Само след миг двамата великани бяха пред тях и Сабрина с усмивка вдигна поглед към могъщите им рамене, които закриваха слънцето.

— Виж какво правят малките хора, Уил — пошегува се тя. — Мислех, че сте във „Феър Мейдън“. Няма ли жадни клиенти?

Уил поклати глава.

— Ще дойдат при нас по-късно. Тук има всякакви напитки, за да поддържат настроението им — обясни той. — Затова с Джон решихме да се позабавляваме, Чарли. — Дълбокият му глас се понесе над възбуденото множество, дъхът му ухаеше на бира.

— Ей, Чарли, там долу продават страшни коне — намеси се Джон и зачервеното му от бирата лице пламна още повече.

Сабрина ги изгледа стреснато. Как си позволяваха да използват това име! Огледа се страхливо, но двамата великани закриваха гледката. Затова сложи ръце на хълбоците си и ги изгледа предизвикателно.

— Само внимавайте да не разливате бирата тази вечер, или да се раздрънкате пред някой любопитен гост — предупреди ги строго тя. Джон изпухтя обидено.

— Не се тревожи за нищо, Чарли. Пийнах малко, колкото за настроение. Не съм пиян, не виждаш ли — още не — успокои я с весел смях той.

Сабрина им махна за довиждане и се засмя. Огледа се за Ричард и Мери и откри червенокосата глава на Ричард между множество малки глави с най-различен цвят на косите пред щанда на един продавач на играчки. Децата се вслушваха с копнеж в един часовник-играчка с пееща птичка. Мери беше застанала наблизо и се радваше на щастливото лице на братчето си. Сабрина й се усмихна, но усмивката й угасна изведнъж и Мери се огледа уплашено. Но като се вслуша в песента на стареца, който беше приседнал под едно дърво, тя разбра какво беше развалило настроението на сестра й.

— О, мили господин съдия, дайте ми още мъничко живот!

Мисля, че баща ми язди насам, тъкмо е прекосил гюлето.

О, татко, о, татко, дай малко от златото си, дай малко от парите си!

За да не падне тялото ми в пресния гроб, за да не увисна на бесилката.

Нищо няма да получиш от златото ми, нито ще ти дам от парите си, защото съм дошъл да видя как те бесят и това ще стане много скоро.

Сабрина запуши уши, за да не чуе следващите стихове, в които героинята молеше за помощ брат си, сестра си и майка си, но напразно, докато най-после се появяваше любимият й и я спасяваше от въжето на палача.

— Много подходяща песен, нали… Чарли? — проговори дълбок глас близо до ухото й.

Смаяна, че един непознат употребява прякора й, Сабрина вдигна глава и погледна право в пронизващите сиви очи на полковник Флетчър. Мъжът я гледаше, сякаш я виждаше за първи път.

— Странно е, че вашите големи приятели ви нарекоха Чарли — продължи с неразгадаема усмивка той. След като песента свърши, отбеляза с усмивка: — Не ви ли харесва песента, или събужда в съзнанието ви болезнени представи?

— Но тя не ме интересува, полковник, пък и няма защо — отговори външно спокойна Сабрина, макар че сърцето й се беше качило в гърлото.

Полковникът я погледна замислено.

— На ваше място аз бих се разтревожил много.

— На мое място? — попита със съмнение в гласа Сабрина и го погледна въпросително: — Сигурен ли сте, че можете да понесете силното слънце, полковник? Понякога горещината предизвиква халюцинации.

Полковникът не откъсваше поглед от нея. След малко поклати глава и отговори тихо:

— Вярно е, малко ми се зави свят от смайващото откритие, което направих току-що. Ако реша да го разкрия пред други хора, сигурно ще ме сметнат за луд призна той и добави съвсем тихо: — Но ние с вас знаем по-добре, нали, Бони Чарли?

Мери извика ужасено и се взря смаяно в едрата фигура на полковника. Шпагата на колана му се полюляваше и това предвещаваше нещастие.

Невярващият смях на Сабрина прозвуча много убедително.

— Вие наистина сте луд, полковник, ако мислите, че някой разумен човек ще повярва в невероятната ви измислица. Такова нещо може да се измисли само след безброй чаши в кръчмата, но не е достоверно, а и не звучи особено весело — завърши хладно тя и отвърна лице от него.

— Всеки друг на мое място вероятно би повярвал в обадената ви физиономия, но не и аз. Но тук не е нито времето, нито мястото да говорим за откритието ми. Днес следобед ще имам честта да ви посетя. До скоро, дами. — Полковникът се поклони сковано и изчезна в навалицата. Сабрина и Мери не смееха да помръднат от местата си.

— Господи! — прошепна ужасено Мери. — Какво ще правим, Сабрина? — Очите й бяха впити в широкия гръб на полковника.

— Нищо. Абсолютно нищо — отговори Сабрина и направи опит да се усмихне. — Полковникът ще дойде у нас, но няма нито един коз в ръкава си. Няма доказателства, няма и да намери. Ако разкрие подозренията си, всички ще му се изсмеят — завърши доволно тя.

— Наистина ли не се тревожиш? — попита учудено Мери.

— Изправяла съм се и срещу много по-умни мъже от него и съм печелила. Освен това играта вече е към края си, а след това няма защо повече да се тревожим за полковник Флетчър — отговори презрително Сабрина и скри страха си зад подигравателен смях. — Да вървим да се забавляваме, Мери. Няма да позволя на този червенодрешко да ни развали деня — извика с изкуствена веселост тя и повлече след себе си разтревожената Мери.

Тримата обиколиха целия панаир, минаха покрай групичките възбудени мъже, сгорещени от слънцето и алкохола, които окуражаваха сражаващите се петли и борци. Бирата се лееше в изобилие. Спряха да погледат наддаването за конете, но се отвърнаха отвратено от жестоката игра „булбейтинг“, при която срещу един шилинг всеки имаше право да пусне по едно куче срещу завързан бик. Бруталността на това развлечение винаги ги беше отблъсквала.

След като се наситиха на забавленията, тримата тръгнаха обратно към мястото, където бяха оставили каретата си. Тесните улички между палатките все повече се изпълваха с хора, които се смееха и се блъскаха, викаха и се караха. Празникът беше в разгара си. Близо до месарницата, над която се носеха облаци мухи, стана сбиване.

Двама млади селяни, пийнали повечко бира, се нахвърлиха един срещу друг и въодушевено ревящите зрители побързаха да им освободят място. Едно младо момиче наблюдаваше с блеснали очи битката, стиснало в едната си ръка снопче пъстри панделки, в другата — медальон.

— Бият се за жена — извика някой в тълпата, докато двамата мъже се търкаляха в праха.

— Да вървим, Ричард — рече нервно Сабрина. — Хората започват да стават неспокойни.

Някой избута един мускулест момък, който светкавично се обърна и заби юмрука си в лицето на един свещеник с очила. Приятелят му се нахвърли възмутено върху побойника и двамата паднаха върху продавачката на пастети. Стоката се разпръсна по земята и жената изкрещя разгневено. Посипаха се удари, юмруци захвърчаха във въздуха, образува се кълбо от размахващи се ръце и крака. Месарят грабна брадвичката, за да защити стоката си, и весело се загледа в биещите си.

Сабрина сграбчи ръката на Мери, мушна Ричард между себе си и сестра си и се опита да си пробие път през непроходимото множество от потни тела. Всички хора се блъскаха да гледат сбиването.

Мери се спъна, изпищя и падна на колене. Изведнъж изчезна сред безбройните глави и рамене, което я обкръжаваха. Сабрина се опита да закрие главата на Ричард с ръката си, успя да го улови, когато и той загуби равновесие при падането на Мери. Само след миг Мери се появи отново, също така бързо, както беше изчезнала. Синята копринена шапка стоеше накриво, а една ръка в яркочервен ръкав я държеше за рамото. Полковник Флетчър си проби път през множеството със спокойна настойчивост. Мина пред Сабрина и Ричард, за да ги предпазва от диво размахващите се юмруци, защото сбиванията постоянно се увеличаваха.

— Дръжте се за кръста ми! — извика той на Сабрина и тя побърза да изпълни нареждането. С другата си ръка стисна здраво рамото на Ричард и го повлече след себе си.

Блестящите ботуши на полковник Флетчър размазаха доста боси крака и вдигнаха голяма пушилка, докато собственикът им си пробиваше път през тълпата. По едно време Сабрина чу шум от удар с юмрук, после болезнен вик и мина със затворени очи покрай сгърчената на земята фигура. За да си достави поне малко удоволствие, тя риташе незащитените глезени с острите връхчета на ботушите си и се радваше на добрите си попадения. Когато най-после излязоха на открито, тя пое дълбоко дъх и се обърна облекчено към полковника, който ги беше извел от хаоса.

— Благодаря ви от цялото си сърце — изпревари я Мери. Гласът й звучеше задавено и полковник Флетчър огледа загрижено бледото й лице. Силната му ръка се уви около талията й.

— Всичко наред ли е, лейди Мери? — попита уплашено той.

Сабрина наостри уши. Защо този човек се тревожеше от състоянието на Мери? Устреми поглед към него и видя изписаната на лицето му тревога. Той се отнасяше със сестра й като с парче крехък порцелан! Когато вдигна глава и срещна заинтересования и едновременно с това враждебен поглед на Сабрина, полковникът се изчерви.

— Къде е каретата ви? — попита той.

— Дойдохме с открит файтон, ето го там — отговори кратко тя и тръгна след полковника, който отведе или по-скоро отнесе Мери до малката им карета.

Ричард скочи на седалката и им помогна да настанят Мери.

— Не биваше да идвате тук без придружител, дами — заговори гневно полковникът. — По панаирите винаги стават сбивания.

Той отвърна очи от Мери, която беше отпуснала глава на облегалката, и се обърна обвинително към Сабрина:

— Не повярвах на очите си, когато ви видях посред най-големия сблъсък. Забравяте, лейди Сабрина, или може би е по-добре да ви нарека Чарли, че сестра ви и малкият ви брат не са свикнали на приключения като вас, нито пък са влизали в контакт с определени престъпни елементи, както правите вие. Вече си мислех, че никога няма да ви изведа живи от онази орда полудели мъже.

— Много сме ви благодарни, полковник Флетчър, но сега ми се струва, че се наслаждавахме достатъчно на компанията ви — отговори хладно Сабрина. — Първо ме набеждавате, че съм разбойник, а сега ме обвинявате, че се отнасям зле с брат си и сестра си. Отидохте твърде далеч. Желая ви добър ден, сър.

— Ако бяхте мой подчинен, щях да заповядам да ви бият с камшици — проговори тихо полковникът и стисна здраво зъби, за да не изгуби самообладание.

Сабрина се усмихна злобно.

— Вече съм опитала камшика, полковник, и той само затвърди решението ми да не се оставям в ръцете на хора като вас.

Полковникът остана много изненадан от омразата, която изведнъж блесна във виолетовите очи и изчезна също така бързо, както се беше появила. След миг само изкривената уста издаваше силата на чувствата, които я вълнуваха.

— Ще ви придружа до дома ви — настоя упорито той. Погледна смръщеното чело на Сабрина под широкополата шапка и сякаш я предизвика да му възрази.

Тя помисли малко, после кимна примирено и се качи в каретата. Тримата почакаха търпеливо, докато полковникът доведе коня си и даде нарежданията си на войниците.

— Ще арестувате ли побойниците? — попита страхопочтително Ричард, когато най-после потеглиха към къщи. Полковникът яздеше отстрана на каретата.

— Не, защото ще стане бунт. И без това ще страдат достатъчно от раните си. Мисля, че нямат нужда от друго наказание.

— Как си? — попита тихо Сабрина и помилва ръката на сестра си. Острите думи на полковника бяха оказали своето въздействие.

Мери се усмихна изтощено.

— Добре съм, Рина. Съжалявам, че се държах така детински, но всичките тези хора… Просто не можех да понасям повече. Слава Богу, че се появи полковник Флетчър. — Тя вдигна плахо глава към мъжа, който яздеше строго изправен до нея.

— Внимавай за пътя, Ричард — проговори предупредително Сабрина, защото момчето непрестанно поглеждаше към гордия военен. — Иначе ще си помисля три пъти, преди да ти дам отново юздите.

Ричард веднага се обърна напред и стисна по-здраво поводите.

— Разбира се, че внимавам, Рина — успокои я той. — Видя ли как полковникът си проби път през тълпата?

Мъжът се усмихна и се обърна към момчето.

— Когато пораснеш колкото мен, Ричард, и ти ще правиш същото.

— Ричард! — извика Сабрина, която кипеше от гняв. Очевидно полковникът беше много близък със семейството й, щом говореше на Мери на малко име и се обръщаше към Ричард като вуйчо.

— Сега мога да виждам много добре и Сабрина ще ме научи да стрелям — похвали се момчето. — Тя се справя с пистолета по-добре от всички други.

— Сигурен съм в това, Ричард. Но вие сте имали достатъчно възможности да се упражнявате, нали, лейди Сабрина? — отбеляза саркастично полковникът.

Забелязал каква грешка е допуснал, Ричард пламна от срам. Хвърли уплашен поглед към Сабрина, но тя го успокои със сияеща усмивка. Остатъкът от пътя до Верик Хаус беше изминат в неловко мълчание. Щом стигнаха до къщата, полковникът скочи от коня и ги последва вътре, без да чака покана. Влезе в салона, сякаш си беше вкъщи. Сабрина се извини бързо и последва Ричард към втория етаж. Полковникът щеше да почака малко за важния разговор.

— Моля ви, седнете — обърна се Мери към полковника, когато двамата заедно влязоха в салона.

— Ще се радвам, ако ме наричате Терънс — отговори тихо той и Мери се изчерви.

— Наистина, полковник, аз съм ви много благодарна за помощта, която ни оказахте на панаира. Но преди това изрекохте толкова тежки обвинения срещу сестра ми, че никога не бих могла да ги забравя — възрази бързо Мери и обикновено ведрото й лице беше огледало на чувствата, които я разкъсваха.

— Много съжалявам, че ви развълнувах, Мери — отвърна мъжът, употребявайки демонстративно малкото й име. — Намирам обаче, че е крайно време управлението на тази къща да бъде поето от мъжка ръка. Сестра ви достатъчно дълго е правила каквото си иска. Бог ми е свидетел, че всичко започна преди много, много време, когато насочи пистолета си срещу мен в планините на Шотландия. Не разбирате ли, че само искам да помогна на семейството ви? Вие нямате представа на каква опасност се излага сестра ви всеки път, когато се преоблича като Бони Чарли!

Лицето на Мери се затвори.

— Никой не е признал, че Сабрина е разбойникът Бони Чарли. Това е просто смешно, полковник — възрази смело тя.

— Наистина ли е толкова смешно? Вие произхождате от Шотландия също като разбойника и това е първата странна случайност. Той е дребен, а съучастниците му са необикновено грамадни, също като онези двама мъже, което днес следобед разговаряха приятелски със сестра ви. Освен това, Мери — допълни полковникът, изигравайки последния си коз, — те я нарекоха Чарли.

Мери събра последните си сили и отговори твърдо:

— Все още нямате убедително доказателство. Никой няма да ви повярва, всички ще ви помислят за глупак. — Тя все още не знаеше дали може да му се довери.

— Наистина ли смятате, че ще предам сестра ви на властите? Не съм чак такова чудовище. Но няма да търпя повече лудостите й. Не мога да й позволя да продължава да тероризира цялата околност. Трябва да я спрем, не разбирате ли?

Мери избягна пронизващия му поглед и се обърна към прозореца. Какво да прави сега? Не можеха да си позволят да имат враг като полковника. Само да имаха още малко време! Скоро всичко щеше да свърши и нямаше да има нужда да му разкриват истината. Тогава той нямаше да може да им стори нищо.

— Мери — проговори тихо полковник Флетчър и пристъпи към нея. — Не се бори срещу мен.

Мери потръпна, когато голямата му ръка обхвана рамото й и я привлече към тялото му. Обърна глава и се опита да се освободи.

— Позволявате си твърде много, полковник. Веднага ме пуснете.

— Ще си позволя още много, Мери — отговори дръзко мъжът и я притисна още по-силно към червената си униформа. — Ти си страхотно предизвикателство за един стар войник, а аз съм установил, че се боря най-добре, когато имам пред очите си точно определена цел.

Мери пламна от срам.

— Забранявам ви да злоупотребявате с мен като обект на вашите маневри. Тук не е казарма, за да раздавате заповеди. Ние не сме ваши подчинени, разберете го!

Полковникът избухна в смях.

— Често съм се питал дали и ти имаш нещо от упорството на сестра си. Никога не бях срещал такава жена, никога. Просто не е за вярване, че сте сестри. Толкова различни, във всяко отношение — говореше полугласно той и милваше червените къдрици на тила й. — Едната тиха и сладка, другата нахална и войнствена.

Мери го гледаше с нарастваща паника. Ръката му бавно се плъзна по гърба й.

— А аз си мислех, че мъжете обичат жени със силен дух… — прошепна колебливо тя.

— Някои мъже може би, но един стар войник, който има безброй битки зад гърба си, обикновено търси мека жена, с която да сподели дома си, а не бойното поле. Битките са ми омръзнали, искам само спокойствие. Изпитвам съжаление към мъжа, който ще се свърже със сестра ти, защото животът му ще бъде една непрекъсната битка. Няма да има нито минута спокойствие, защото непрекъснато ще се пита кой ли ще е следващият й номер. Аз не бих понесъл това, все едно колко красива е сестра ви. — Той погледна сивите очи, втренчени в неговите, малкия нос, обсипан с лунички, меката уста и проговори като на себе си: — Мисля, че най-после намерих своята крепост.

Обруленото му от вятъра лице се сведе към нейното, устните му докоснаха нейните, първо нежно, после все по-настойчиво. Целувката беше дълга и отне дъха й. Безводното й тяло се отпусна в ръцете му, тръпнещите й устни не знаеха как да отговорят на целувката.

— Пуснете ме, моля ви — прошепна след малко Мери. — Някой може да влезе. — Тя събра сили и се отдръпна назад. Полковникът я пусна, задържа само ръката и. Мери приглади с треперещи пръсти разрешената си коса, после грижливо оправи дантелите на гърдите си. Терънс Флетчър я наблюдаваше с развеселена усмивка.

— Никой мъж не те е целувал, нали, Мери? — попита той, макар да знаеше отговора. — Ще ми позволиш ли да ти помогна?

— Аз… не знам за какво говориш — измънка Мери и си пожела някой да влезе и да я избави от това неловко положение.

— Не можеш вечно да избягваш проблема — обясни сериозно мъжът. — Аз трябва да изпълня дълга си, да остана верен на клетвата си. Не искам да причиня болка нито на теб, нито на семейството ти, но не мога да търпя повече лудостите на сестра ти.

— Какви лудости, полковник? — попита нахално Сабрина, която току-що бе влязла в стаята и гледаше смаяно как полковникът държи ръката на сестра й. Без да се бави, тя застана пред високия офицер и продължи високомерно: — Нима продължавате с вашите безсрамни обвинения? И каква стратегия използвате, за да се сдобиете със сведения? — попита тя и хвърли подигравателен поглед към съединените ръце. — Прелъстявате сестра ми, за да научете всичко, което тя знае?

Сабрина се изсмя и погледна изпитателно бледото лице на Мери.

— Мисля, че тя не е толкова глупава и няма да се хване на въдицата ви. Знае, че я омайвате със сладки лъжи, нали, Мери?

Полковникът кипеше от гняв. Когато погледна внезапно затворилото се лице на Мери, се вбеси още повече.

— Много добре се справихте, лейди Сабрина. Моите комплименти за тактиката ви, макар да не съм съвсем сигурен, че вярвате в онова, което говорите. Въпреки това ще ви заявя, че се лъжете по отношение на мотивите ми. Никога не бих излъгал Мери. Не знам дали тя ще ми повярва, особено след лъжите, което казахте вие, но няма да престана да го твърдя:

Мери избягна погледа му, издърпа ръката си и отиде да позвъни за чай.

— Вече поръчах — рече Сабрина, седна срещу сестра си и я погледна въпросително.

Докато слугата внасяше таблата с чая, никой не продума. Облекчена, Мери се зае да налива чашите. Полковникът пое своята и проговори с леден глас:

— Някой трябва да ви сложи на коляното си и да ви напердаши здравата, лейди Сабрина.

Мери промърмори нещо под носа си, остави чая си и сведе очи, за да не гледа настръхналата от гняв Сабрина.

— И смятате, че именно вие сте мъжът, който има достатъчно смелост да го стори, така ли, полковник? — попита пренебрежително Сабрина.

— Да, имам достатъчна смелост, но се съмнявам, че съм подходящ за тази роля — отговори спокойно мъжът и се усмихна без следа от съчувствие.

— Денят, в който един мъж се опита да направи това с мен, ще бъде последният в живота му. — Усмивката на Сабрина беше зла, погледът — предизвикателен.

Полковник Флетчър поклати глава.

— Достатъчно дълго държахте скиптъра в ръката си, лейди Сабрина. Време е да го предадете в мъжки ръце и да заживеете, както подобава на дама.

— И кого бихте ми предложили? Маркиза може би? Сигурна съм, че това би му харесало, нали, Мери? Той и без това не е имал възможност да си поиграе на баща. — Сабрина се облегна на стола си, взе чашата си и отпи голяма глътка. — Я да видим — продължи замислено тя — какво би направил маркизът. Той видя наследника си само преди седмици. А кога видя за последен път Мери и мен? Май преди десет години. Да, той е най-подходящият човек за наш настойник. Единственото, което го интересува, е да напълни джобовете си. А вие си мислите, че имате някакъв шанс при сестра ми Мери! О, да, знам, че я ухажвате, и дори да изходим от факта, че намеренията ви са честни, наистина ли вярвате, че имате достатъчно пари да я купите?

Полковник Флетчър я погледна стреснато.

— Да, да, не ме гледайте така. Излагам ви фактите такива, каквито са. За маркиза сестра ми и аз сме само източник на средства. Откакто ни видя, той гледа на нас като на ценно имущество. Решил е да ни избере най-богатите женихи и аз наистина не вярвам, че офицерската ви заплата ще го задоволи, полковник.

— Толкова сте млада, а вече толкова озлобена. Ако не знаех за вас повече от всички останали, сигурно нямаше да го разбера и да изпитам съчувствие.

— Не искам съчувствието ви! — изсъска Сабрина. — Нямам нужда от него. Ние нямаме нужда от вас. Защо не ни оставите на мира?

— Рина — прошепна умолително Мери.

— Само не ми казвай, че си се влюбила в него! Това не може да бъде. Ние нямаме нужда от него, Мери. Той ще се опита да те отведе оттук.

— Не можете да живеете и занапред в страната на приказките, Сабрина. Не разбирате ли, че за вас е истинско щастие да срещнете човек като мен? Защо трябва да ме мразите? Доверете ми се. Аз мога да ви помогна — опита се да я вразуми полковникът.

Сабрина искаше да му вярва, но годините недоверие и споменът за Кулодън не допускаха разумът да вземе връх. И въпреки това, може би беше дошло времето да се довери на някого, а той безспорно беше най-подходящият човек. Сабрина се изправи, направи колеблива крачка към него и понечи да каже нещо, когато вратата се отвори и Симс съобщи за идването на господата Малтън и Нюли.

Двамата мъже бяха много възбудени. Те поздравиха Сабрина и Мери и се направиха, че не забелязват полковник Флетчър.

— О, скъпа лейди Сабрина! — провикна се зарадвано лорд Малтън и лицето му грейна като пълна луна. — Вие не сте споменали нито дума и ние нямахме представа, че с дука… О, това е наистина забележително! Толкова ни изненадахте, мила моя, просто невероятно! Аз загубих ума и дума и дори Нюли беше смаян. Възхитен съм — разбъбри се оживено лорд Малтън.

Сабрина побледня като мъртвец и хвърли бърз поглед към Мери, която гледаше влезлите с отворена уста. Полковник Флетчър се овладя пръв и когато заговори, в гласа му имаше нетърпение. Точно сега ли трябваше да ги прекъснат?

— Ще позволите ли да запитам за какво намеквате, Малтън?

Лорд Малтън избухна в смях.

— Обявен е годежът на лейди Сабрина Верик, дъщеря на маркиз Рейнтън, и дук Кемъри, Люсиен Доминик. Онзи коварен човек не ни е споменал нито дума. Аз бях убеден, че ще се ожени за лейди Бланш Деланд, а той… — Той млъкна и изгледа виновно Сабрина. — Моля за прошка. Миналите връзки вече нямат значение, нали? Все пак е странно, че младата дама изчезна така изведнъж. Никой не я е виждал повече от седмица и някои дори твърдят, че е избягала с някакъв си беден войник — зашепна театрално лорд Малтън.

Полковник Флетчър погледна бледото лице на Сабрина и отчаянието, изписано в очите й, потвърди новината.

— Както изглежда, имали сте право по отношение на маркиза — проговори мрачно той. — Още не съм имал удоволствието да го срещна, но възнамерявам да го сторя в най-скоро време.

— Добре, че и вие сте тук, Флетчър. Отдавна исках да ви питам кога най-после възнамерявате да заловите онзи негодник Бони Чарли. Крайно време е да предприемете нещо по-сериозно. Това шотландско куче става все по-дръзко и ние не можем да търпим това — заговори заплашително Малтън. — Нали така, Нюли?

Но лорд Нюли не чуваше нищо. Той се взираше тъжно в сърцевидното лице на Сабрина и следеше внимателно всяка промяна в настроението й.

— Нюли има други неща в главата си — отбеляза нетактично лорд Малтън и намигна на полковника. — Той няма да бъде единственият, който ще се натъжи от предстоящата женитба на лейди Сабрина. Чух, че всички лондонски ергени били много впечатлени от появата й в обществото.

— Искам да ви уверя, че вече не е нужно да се тревожите заради Бони Чарли — започна полковник Флетчър, за да смени темата. — Проблемът ще се разреши в най-скоро време.

Лорд Малтън наду бузи и удари с бастуна си по пода.

— Значи знаете нещо? Много добре. Крайно време беше да се отървем от този проклетник. Очаквам да ме осведомите, когато постигнете успех, Флетчър. Искам да присъствам на обесването.

Полковникът едва скриваше отвращението си. Този цивилен говореше за убийство с такава лекота! Как ли щеше да реагира, ако беше видял хилядите окървавени мъртъвци по бойните полета?

— Дамите тъкмо ми казваха, че са изтощени от разходката на панаира. Освен това накрая станахме неволни свидетели на доста жестоко сбиване и това ги измори допълнително — проговори твърдо полковникът и погледна очаквателно наконтените мъже насреща си. — Мисля, че е време да ги оставим да си починат.

Макар и неохотно, двамата се присъединиха към него.

— Надявах се да чуя от вас нещо повече за годежа, лейди Сабрина — рече лорд Малтън. — Кога ще бъде сватбата? В Лондон ли ще се венчаете? Всички горят от любопитство, да знаете. Доколкото знам, дукът имаше само една седмица време, за да се ожени, иначе щеше да загуби Кемъри. Питам се дали положението се е променило. — Той погледна въпросително Сабрина, но като не получи отговор, вдигна примирено рамене. — Е, щом не желаете да ни кажете нищо, ще си тръгваме вече.

— Ако се интересувате как смятам да заловя Бони Чарли, можете да ме придружите. Чака ме инспекция, джентълмени — настоя енергично полковникът, за да ускори тръгването. Преди да излезе от стаята, се обърна и добави: — Ще дойда пак, за да продължим разговора си, дами.

Сабрина беше неспособна да помръдне от мястото си. Единственият шум в стаята беше тиктакането на часовника. След малко тя сведе глава и скри лице в ръцете си. Раменете й увиснаха. Захълца задавено и се сви на кълбо в креслото.

Мери се втурна към сестра си и я прегърна утешително. Остави я да се наплаче и само гледаше безпомощно как стройното й тяло се разтърсва от ридания.

— Какво ще правя сега? Мислех, че имам повече време и че онези двамата не са чак толкова нахални, че да обявят годежа в мое отсъствие. Пак подцених Люсиен. Забравих колко коварен може да бъде. — По лицето й се лееха сълзи. — Няма да го направя! Няма да им позволя да ме принудят на този брак! Няма да го понеса, не и след като ме унижиха така. Трябва да предприема нещо. Той ще си плати за всичко. Заслужава да загуби наследството си и да стане за смях на цял Лондон. Ще му избягам в последния момент, също като предишната му годеница — заплаши Сабрина и очите й заблестяха отмъстително.

Мери поклати безпомощно глава.

— Не мисля, че си в състояние да го спреш. Как ще предотвратиш сватбата, след като годежът е вече обявен? Защо просто не се омъжиш за него, Рина? Така ще решиш всичките си проблеми, особено сега, когато полковник Флетчър знае всичко за Бони Чарли. Как ще събереш пари, когато той ще те наблюдава ден и нощ? Не виждам друг изход.

— Няма да се примиря — отговори упорито Сабрина и гласът й прозвуча твърдо и решително. — Вече събрахме доста пари, Мери. Ако успея да намеря още малко, ще ги отнеса лично на маркиза и ще го помоля да ме остави на мира. Освен това ще се скрия, дукът няма да ме намери и няма да има за кого да се ожени!

Мери падна на колене пред креслото и погледна уплашено сестра си.

— Мисля, че полковник Флетчър беше прав. Досега живяхме в света на мечтите.

— Мери! — извика ядосано Сабрина. — Не бива да ме изоставяш точно сега. Мислех, че сме едно семейство. — Тя захапа нервно долната си устна. Не можеше да си позволи да изгуби Мери. — Нали няма да застанеш срещу мен?

— Разбира се, че не, Рина. Как можеш изобщо да си помислиш такова нещо? — прошепна Мери. Трескавият поглед на сестра й не предвещаваше нищо добро.

— Тогава ще се справя — отговори твърдо Сабрина и скочи от мястото си. — Трябва да обмисля много добре плана си, Мери. Ако не се лъжа, предстои ни посещение. Маркизът и Люсиен няма да закъснеят да се появят и аз нямам намерение да присъствам на посрещането им.

Мери бе обзета от паника.

— Искаш аз да се занимавам с тях, така ли? Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Доколкото мога да съдя, дук Кемъри е мъж, способен на насилие, и ние двете знаем много добре как наказва онези, които му се изпречат на пътя. Ако го направиш за смях, пред цял Лондон, сигурно ще побеснее. Знаеш колко държи на наследството си. — Мери потрепери при мисълта за отмъщението на дука и неволно попипа лявата си буза. — Този белег му придава нещо демонично…

Сабрина я изгледа ядосано.

— Белегът му изобщо не е страшен. Как можеш да твърдиш, че е грозен и те отвращава? — извика тя и сама се учуди на страстта, с която защитаваше омразния мъж.

Мери я погледна с разширени от учудване очи.

— Съжалявам, Рина, съвсем не исках да кажа, че белегът му ме отвращава. Просто го прави да изглежда още по-опасен, нищо повече.

— Не, Мери, аз трябва да се извиня. Непрекъснато те товаря с моите проблеми, но знам, че много скоро всичко ще рухне и тогава всички сме загубени. Тази вечер ще се срещна с Джон и Уил и ще се опитам да измисля нещо. Не мога да остана повече тук. Няма как да изляза от къщата, преоблечена като Бони Чарли, нали? Но никой няма да ме спре да свърша онова, което съм започнала — завърши решително тя и напусна стаята с твърда крачка.

— О, тигрово сърце, обвито в женска кожа! — проговори тих глас зад гърба на Мери.

Девойката се обърна стреснато.

— Лельо Маргарет! През цялото време ли беше тук?

Старата дама се надигна от мястото си под еркерния прозорец, където беше седяла скрита зад една кадифена завеса, промъкна се на пръсти в салона и се огледа страхливо.

— Мразя да се събират много хора, и ти също, нали, Мери? Странно — прошепна замислено тя, — Малти изобщо не се е променил, откакто беше малко момче. И тогава си беше пълничък и през цялото време разказваше разни истории.

Мери неволно избухна в смях. Описанието на лелята беше съвсем точно. После се опита да й втълпи, че е много важно да не издава нито дума от подслушания разговор.

— О, мила, знаеш, че умея да пазя небесните тайни. Освен това тази тайна я знам отдавна — възрази с усмивка старата дама и Мери зяпна от учудване. Лелята притисна до себе си любимия си гоблен и се обърна към племенницата си с доволна усмивка. — Аз съм тази, която знае истинската тайна, но не мога да ти я поверя, все още не.

Мери отиде при нея и я улови за раменете, за да е уверена, че лелята ще я изслуша.

— Ти ще забравиш всичко, което чу от Сабрина и мен, нали, лельо Мери? И ще ми обещаеш да не ни издаваш!

Леля Маргарет поклати глава и зашепна затворнически:

— Ще сложа печат на устата си, миличка. — После се усмихна и безшумно излезе от стаята. Мери се отпусна в едно кресло и затвори очи. Какво ли ги чакаше занапред?

След минута отвън се чу конски тропот и младата жена се стресна. Кой ли беше решил да ги посети толкова късно следобед? Да не би лорд Малтън да се връщаше, за да утоли жаждата си за клюки? Тя отиде до прозореца и погледна навън. Един самотен ездач, възседнал огромен червено-кафяв жребец, препускаше по входната алея и влачеше подпре си облак прах. Когато мина покрай прозореца, лицето му се провидя ясно и Мери извика уплашено. Можеше ли някой да обърка това дръзко, прорязано от грозен белег лице?