Лори Макбейн
Грешницата (2)

Глава първа

Англия, 1751 година

Жълт светлинен лъч проряза черната нощ, тиха и тайнствена, която не предлагаше убежище за бездомника. Отворът в дебелите кадифени завеси, през който се бе изплъзнал дръзкият лъч, разкри богато осветена трапеза, очевидно неповлияна от оскъдицата на останалия свят, богатство, опазено зад дебелите, непроницаеми бариери на четирите позлатени стени.

Екзотични птици и животни гледаха от високите тавани към мъжете, които бяха насядали около богато наредената маса, смееха се и пиеха. Чашите им бяха пълни с портвайн и ром, остатъците от разкошната вечеря вече бяха прибрани.

— Това е предателство, казвам ви! — изруга ядно лорд Малтън. — Никакво уважение към традицията. Стадо надути джуджета, всички до един!

— Какво предателство? Пак ли говориш за шотландските якобити?

— Не, не за шотландците. Говоря за перуките. Перуки, човече, перуки! Тези млади контета имат нахалството да ги отричат. Разхождат се с голи глави. — Лорд Малтън се задави от гняв и лицето му под накъдрената и напудрена перука се оцвети в тъмночервено.

— Не носят перуки? Какво варварство. Дайте ми имената им, иначе може случайно да ги поканя на вечеря — рече друг гост и изпухтя презрително.

— Бих могъл да помоля дука да поговори сериозно с тях, но само като погледна мизерната му перука и ми се отщява. Не, той не е подходящ за тази работа. Даже не си бръсне главата — продължи лорд Малтън и се огледа многозначително. — Аз лично го правя. Така перуката стои много по-добре, а и нямам толкова ядове с бълхите.

— Много бих искал дукът да вземе нещата в свои ръце. Вече съм го виждал да се справя с много негодници. — Говорещият хвърли хитър поглед към съседите си, сложи ръка пред устата си и добави съвсем тихо: — Как мислите, откъде му е този белег?

Мисълта за възможния сблъсък накара господата да се разсмеят. Всеки си рисуваше каква жестока съдба очаква нахалниците, когато дукът се заеме с тях.

— За мен е голяма чест да имам гост като дука — продължаваше да говори Малтън. — Той не идва особено често по тези места, но аз продавам едно парче земя и той пожела да го види пръв. Такива неща урежда винаги лично. — И лорд Малтън се усмихна самодоволно в посока към високия гост.

Дук Кемъри дори не подозираше на какви спекулации е станало предмет изкуството му да убеждава. Той се взираше с досада в почти празната си чаша и се питаше защо е приел поканата на Малтън, вместо да отседне в някоя гостилница. Беше забравил колко скучни са тези селски вечери. След малко се усмихна цинично и вдигна чашата до устните си.

— Какво ви забавлява толкова, Ваша светлост? — попита с кисела усмивка лорд Нюли и повехналото му лице се оживи.

— Само мисълта за пороците ми, Нюли, нищо повече — отговори дукът и за миг острото му лице се озари от усмивка. От високата лява скула до ъгълчето на устата минаваше тесен белег. Той предаваше на лицето му нещо заплашително, но очите, засенчени от тежки мигли, бяха пълни само с подигравка.

— Надявам се, че не сте забравили уговорката ни за петък? Имам намерение да си върна чифта дуелни пистолети, които загубих. Това е най-добрият ми чифт, първокласна немска изработка. Всъщност не би трябвало да играя срещу вас, вие сте дяволски добър, но се надявам този път късметът да е на моя страна — продължи недоволно лорд Нюли и намести на главата си изкривилата се перука.

— Това не е късмет, а умение. Какво друго може да прави един джентълмен, освен непрекъснато да се усъвършенства в играта? — отвърна с досада дукът.

— Или да се забавлява с les jeunes filles^[1], нали? — захили се лорд Нюли и намигна на другите господа.

— Бих желал да ми предадете и този си талант, Ваша светлост — намеси се един от другите гости и избухна в смях.

— Ах, donnez-moi l’amour^[2] — прибави драматично съседът му и целуна връхчетата на пръстите си.

— Само да не ви чуе жена ви! — изсмя се лорд Малтън, който седеше начело на трапезата. — Защото ще ви даде да се разберете!

Никой не забеляза, че кадифените завеси се раздвижиха съвсем леко, като от полъх на вятъра, никой не усети как през отворения прозорец се промъкна маскирана фигура.

— Моля, джентълмени, без внезапни движения. Ако сте послушни и поставите ръцете си върху масата, няма да бъда принуден да ви убия — проговори меко натрапникът, който стискаше в едната си ръка пистолет, а в другата шпага.

Той застана пред компанията, гордо изправен, облечен в черен жакет, обшит със сребърни ширити, жилетка от сребърен брокат и черни кадифени панталони. Карирана кърпа в ярки червени и сини тонове беше опъната на гърдите му и закрепена с ахатова брошка за снежнобялата връзка. Носеше тежки ботуши до над коленете и шпори, които дрънчаха над масивните, ъгловати токове. На главата му беше нахлупена двувърха шапка с орлово перо. Горната част на лицето беше покрита с черна маска, през дупките в тънката коприна блестяха две очи, които оглеждаха с мрачна решителност притихналите гости.

Лорд Малтън се изправи в креслото си и смаяно огледа непознатия. Тих шепот се понесе над масата, останалите господа бяха също така шокирани и възмутени. Само дукът остана небрежно облегнат на стола си и единственият признак на недоволство беше постепенното побеляване на браздата по лицето му.

— Мъдро решение, джентълмени — отбеляза разбойникът, когато никой не помръдна. От гърлото му се изтръгна тих смях. — Кой беше казал, че аристократите са повърхностни полуидиоти? Е, джентълмени, намирам, че днес се държите наистина интелигентно.

— Но това е… — Засегнат в честта си, лорд Малтън се надигна, но когато иззад завесата излезе грамаден мъж, стиснал в двете си ръце заредени пистолети, изохка и се свлече в стола си. Зад втория разбойник се появи трети, също така грамаден. В сравнение с тях първият изглеждаше същинско джудже. Всички бяха маскирани, но едрите мъже носеха кожени бричове и жилетки, черни платнени жакети и високи кожени ботуши.

— Да, драги лорде, какво искахте да кажете? — попита тихо маскираният мъж и злобно се изсмя, когато лорд Малтън въздъхна и скри лице в ръцете си.

— Ще си платиш за това, Бони Чарли, няма вечно да продължаваш с безчинствата си! Много скоро ще увиснеш на бесилката — заекна гневно лорд Малтън.

Гостите занемяха от учудване, когато разбойникът бе наречен го име.

— Първо трябва да ме хванете, а англичаните са по-добри в думите, отколкото в делата.

— Куче! Това е върхът! — изръмжа лорд Нюли и лицето му пламна от гняв.

— Не, това е само обир и аз възнамерявам да отнема от господата няколко красиви дреболийки. Ако не желаете да смутим дамите, които оживено клюкарстват в синия салон, ви призовавам да се държите кротко и да не ми пречите да си върша работата. — Малкият разбойник се ухили като дявол. — Имали възражения? Няма, нали? Отлично.

Едрият бандит зад Бони Чарли пристъпи напред и отвори една кожена торба.

— Първо златното пръстенче и часовника — нареди Бони Чарли. — Да, часовникът много ми харесва. Макар че е малко снобски, лорд Нюли. Следващия път си купете емайлиран. Тези рубини и диаманти са твърде едри.

Лорд Нюли стисна ръце, сякаш беше сграбчил разбойника за врата, но не посмя да стори нищо. Разбойниците обикаляха масата и караха всеки от гостите да им дава по две скъпоценности. Когато мина покрай малката масичка за сервиране, Бони Чарли си взе парченце сладкиш от порцелановото плато.

— Твърде е сладък за вкуса ми — отбеляза той, изтупа пудрата захар от ръкава си и вдигна шпагата си, която бе оставил небрежно между чашите. — Но какво виждам тук? Нито една скъпоценност, нито една дреболийка? — попита подигравателно той, когато стигнаха до дука.

— Хайде, не така плахо — промърмори окуражително разбойникът. Гласът му преливаше от ирония. Очите на дука пареха като въглени, но по лицето му нямаше и следа от вълнение. Без да каже дума, той подаде на маскирания златна табакера за емфие и златен часовник.

— Нашият белязан джентълмен е много умен — ухили се дребният мъж. — Май го е страх да не разкрася и другата му буза.

Лицето на дука помрачня. Той впи поглед в лицето на разбойника и проговори отегчено:

— Аз също се радвам още отсега на новата ни среща, Бони Чарли. Шпагата ми ще има честта да се докосне не само до бузата ти, да го знаеш. — Гласът му беше тих и спокоен, но заплашителният тон беше недвусмислен.

Бони Чарли се изсмя тихо.

— Така ли? Вие, изисканите господа, не знаете дори от кой край се хваща шпагата, камо ли пък как да си служите с нея.

— Това безсрамие ще ти струва главата — изсъска лорд Нюли.

— Каква кръвожадност, милорд! Би трябвало да се радвате, че не съм ви взел всичко и не съм ви набучил на сатенената облегалка на този стол. Мисля, че трябва да ви дам още едно основание да жадувате за кръвта ми. Диамантената брошка на връзката ви е много красива. — Бони Чарли се ухили подигравателно и откачи брошката от гърдите на лорда с върха на шпагата си.

— А вас, лорд Малтън, ще освободя от тази великолепна солничка. Торбата беше почти пълна.

— Усмихвате се, белязани приятелю — отбеляза иронично разбойникът. — Но и вашата брошка е много красива. Ще бъдете ли така добър…

— О, разбира се. — Дукът се усмихна презрително. — Моите комплименти за добрия ви вкус. Но това е само приятелска услуга. Много скоро ще трябва да ми я върнете.

— Чакам с нетърпение тази разкоша — отвърна през смях маскираният и разкри белите си, равни зъби. Заплахата на джентълмена не го обезпокои ни най-малко.

Бони Чарли направи лек поклон и се запъти заднешком към прозореца. Пистолетите на съучастниците му държаха компанията в шах.

— Сбогом, господа, моите почитания на дамите.

С тази последна обида разбойникът изчезна през прозореца, последван от помощниците си. След излизането му в стаята се възцари неловко мълчание. Изведнъж лорд Нюли започна да ругае и скочи от мястото си. Същото беше направил и лорд Малтън, но в този миг нещо профуча заплашително покрай тях и в масата с глух звук се заби остър нож.

— Велики Боже! — промърмори лорд Малтън и предпазливо опипа за кърпичката си, страхувайки се, че вторият нож може да се забие право в сърцето му.

— Питам се какъв ли номер ни е измислил за бис — изрече саркастично дукът, надигна се бавно и се протегна. Случилото се го бе оживило.

Останалите го изгледаха слисано, после изведнъж се разбъбриха облекчено.

Дукът отиде до прозореца и се загледа замислено в нощта. По лицето му играеше усмивка.

— Какъв безсрамник! Така ми се искаше да го нанижа на шпагата си! — извика лорд Малтън и с трепереща ръка си наля нещо за пиене.

— Това якобитско куче! Сигурно е агент на оня негодник Стюарт, готов съм да се обзаложа в това. Трябва да възложат залавянето му на армията!

— Досега не са успели да го хванат — отбеляза някой. — А и никак не би ми доставило удоволствие да се изправя лице в лице с грамадните му пазачи.

— Как се казва негодникът, който очевидно без особени усилия успява да се измъкне от преследвачите си? — попита дукът.

— Наричат го Бони Чарли, защото винаги носи на гърдите си тази проклета карирана кърпа, а на шапката орлово перо. Този дивак от планините се осмелява да ни се подиграва!

Дукът се усмихна замислено.

— Но той говори и се държи като истински джентълмен. Загадката започва да става интересна. Откога върлува по тези места?

— Три или четири години, мисля — отвърна лорд Нюли. — Дяволски е досаден. Това е вече третият или четвъртият часовник, който ми взема.

— И въпреки това никой няма представа какво се крие зад маската му? Никой ли не е тръгнал по следите му? Странно, наистина странно — промърмори дукът. — Защо взема само по две неща от всеки ограбен? Май не е алчен за богатство.

— Точно така! Той е един проклет нахалник! Въобразява си, че е нещо повече от нас.

— Убил ли е някого?

— Не бих се изненадал — отговори намръщено лорд Малтън, — но поне досега не съм чул нищо за убийство.

Дук Кемъри оправи дантеления си маншет и автоматично посегна към табакерата с емфие. Едва тогава му хрумна, че я беше загубил, но се задоволи да вдигне рамене и рече:

— Предлагам да отидем при дамите. Те сигурно вече се питат къде сме.

— Дамите! Велики Боже, аз ги бях забравил! — Малтън скочи от мястото си. — Бих предложил да не им казваме нищо. Макар че не знам как ще скрия истината от жена ми, тя винаги отгатва всичко. Да вървим, не бива да ги оставяме да чакат.

Дукът остана на мястото си и проследи как сътрапезниците му излязоха от стаята, все още развълнувани, разговаряйки оживено. После се протегна през масата и вдигна падналия нож. Провери дръжката, плъзна пръст по острието, после със загадъчна усмивка остави ножа на масата и последва мъжете в салона.

 

 

— Видяхте ли тлъстото лице на стария Малтън, когато прекъснахме празненството му? — засмя се развеселено Бони Чарли. — А как ме погледна лорд Нюли, когато му взех часовника? Колко часовника сме му взели вече, три или четири?

— Мисля, че са три, Чарли — отговори сериозно единият от едрите мъже.

— Да, но май ще се наложи да му вземем още два-три, докато свършим с него, а, Джон?

— Прав си, Чарли. Добре се справихме тази вечер. Вече си мислех, че Уил ще трябва да застреля оня тлъстия.

— Никакви стрелби, помнете — проговори предупредително Бони Чарли. — Не искам да ни лепнат и обвинение в убийство. Тогава сигурно ще ни подгони цяла армия.

Тримата подкараха конете си по хълма, на сигурно разстояние от пътя, по който вероятно патрулираха войници. Нощният въздух беше изпълнен със сладко ухание на орлов нокът и диви ягоди, тримата ездачи трябваше да си пробиват път през къпинови храсти и нападали клони. По едно време конете се подплашиха. Зад един храст изникна тъмна фигура. Бони Чарли присви очи, за да вижда по-добре, но маската му пречеше. Фигурата обаче не помръдваше.

— Какво е това? — прошепна нервно Уил и стисна по-здраво юздите на упорития си кон.

Тихият вик на сова отекна в нощта. Тримата ездачи се приближиха предпазливо и се озоваха пред обесен човек.

— Велики Боже, това е Нат Фишър — изрече задавено Джон, който пръв разпозна висящата на дъба фигура.

— Мъртъв е.

— Пак е бракониерствал, но този път са го хванали — промърмори тихо Бони Чарли, като видя заека, завързан за шията на мъртвеца.

— Какво друго би могъл да стори? Семейството му гладува. Трябваше да храни пет дребни деца, а жена му е болна — обясни разгневено Уил.

— Това е вярно, а и тази земя беше общинска, преди лорд Нюли и лорд Малтън да я заграбят и да я заградят отвсякъде. Нат Фишър просто нямаше избор! — Гласът на Джон трепереше от възмущение.

— Знам, несправедливо е. Онези си седят и се тъпчат, а бедният Нат се люлее на дървото само защото е трябвало да изхрани семейството си. Трябваше да им взема всичко. Кълна се, че следващия път ще ги ограбя до шушка — обеща Бони Чарли. — Отрежете въжето. Не искам гарваните да изкълват очите му. Ти познаваш добре семейството му, Джон, отнеси го у тях. Половината от печалбата ще бъде за децата му — прибави той, пришпори коня си и бавно изчезна между дърветата.

Джон остана да се погрижи за трупа.

Бони Чарли и Уил се насочиха към една малка гориста долина, прорязана от множество рекички, които заглушаваха тропота на копитата. Поведоха конете към плитък поток с меко дъно и ускориха темпото. Бързата бистра вода отнасяше вдигнатата от копитата мътилка. Разбойниците яздиха доста дълго по течението на реката, която непрекъснато правеше завои покрай обраслия с дървета бряг. Скоро реката се разшири, водата потече по-бавно и най-после се вля в едно непроходимо тресавище.

Точно в средата на тресавището имаше парче твърда земя и там беше издигната каменна хижа, скрита от любопитни погледи под клоните на една стара върба. Двамата завързаха конете си за дървото и влязоха в хижата. Бони мълчаливо изчака другарят му да запали приготвената свещ.

Скоро светлинката затрепка по малкото вехти мебели. Пред прозорците без стъкла висяха ютени завеси и не пропускаха светлината навън.

— Добра плячка, Чарли — изрече през смях Уил и изпразни торбата на масата. Когато пръстите му докоснаха смарагдовата брошка на дук Кемъри, усмивката му угасна. — Не трябваше да предизвикваш така мъжа с белега, физиономията му не ми харесва. Той не е глупак като другите. Никога не съм го виждал по нашите места — обясни мрачно той и потърка небръсната си брада.

— Сигурно е някое градско конте, пожелало да подиша малко провинциален въздух — промърмори презрително Бони Чарли и вдигна рамене.

— Не знам, Чарли. Очите му не ми харесаха, а подлата му усмивчица… — Уил разкърши мощните си рамене. — Ще си имаме ядове, усещам го.

— Не, Уил, не, той не е по-различен от другите. Какво може да ни стори един изнежен аристократ? — Дребният разбойник се изсмя подигравателно. — Сигурно ще ме удари по лицето с парфюмираната си кърпичка и ще ме извика на дуел! Не, Уил, благородниците не представляват заплаха за нас. Откога ги грабя, а те не предприемат нищо срещу мен. Все още се разхождам свободно, без вериги и въже на шията. — Изведнъж момъкът се наведе и грабна от масата смарагдовата брошка. Подхвърли я във въздуха и продължи замислено: — Прекрасно украшение, наистина. Сигурно ще ни донесе добра печалба. Трябва да призная, че дукът има добър вкус.

— Може би, но аз въпреки това не го харесвам — отговори упорито Уил.

— Я стига, Уил! Сигурно този блестящ накит те е направил суеверен — подразни го Бони Чарли.

Уил не отговори нищо, но обичайно толкова веселото му лице остана сериозно.

— Ще си припомня тъмните ти предчувствия, когато ти връча твоята част от печалбата. Ако искаш, можеш да се откажеш — продължи шеговито Бони Чарли и избухна в смях, когато приятелят му се намръщи още повече.

— Стига, Чарли. Не съм казал, че съм чак толкова загрижен. Няма да позволя някакво си градско конте да ме лиши от законната ми плячка. — Мъжът се засмя и се изправи в целия си грамаден ръст.

— Така те харесвам, Уил. Нали знаеш какво трябва да се направи. Отнеси плячката в Лондон и я предай на нашия мистър Бигс. Той ще я продаде на добра цена. Дано получим повече, отколкото миналия път. И внимавай да не те измами — заключи предупредително той.

— Няма да посмее. Не е толкова глупав. Змийската му кожа му е особено скъпа и не би рискувал да ни измами.

— Добре. Ако чуеш нещо ново, веднага ми съобщи. Нали знаеш каква новина чакам.

— Разбира се, Чарли, веднага ще те уведомя.

— Е, добре. Нощта беше успешна. Да тръгваме.

Чарли събра плячката в старата торба и я подаде на приятеля си, който я скри зад един камък в стената. Уил угаси свещта с пръсти и излезе от колибата. Тъмните му предчувствия бяха останали вътре. Двамата възседнаха конете си, прекосиха внимателно тресавището, после се изкачиха по един хълм, далеч от гористата долина. Когато излязоха на открито, препуснаха в галоп.

След около половин час двамата влязоха мълчаливо в един двор, пълен с ябълкови и черешови дървета. Зад една ниска стена се намираше голяма градина. Сладкият аромат на пълзящи рози беше напоил въздуха и замайваше сетивата на Бони Чарли, когато скочи от гърба на коня си и стъпи на стената. Той махна с ръка, почака Уил да отведе конете и скочи в градината. Приземи се с глух шум, после бързо се промъкна през лехите с нарциси и рози, докато стигна до един висок жив плет, който минаваше точно до къщата, заобиколи го и се плъзна към една ниша зад тухлената камина. Бутна настрана парче плет и се промъкна в къщата. В края на един мрачен коридор, грижливо почистен от прах и паяжини, той издърпа резето на една вкопана в стената врата и се озова в просторно, оскъдно осветено помещение. В камината догаряше огън, паркетът беше леденостуден. Бони Чарли затвори грижливо вратата и пусна резето. Тайната врата беше изкусно скрита в стената. Разбойникът изкачи бързо дъбовата стълба, прекоси тихо коридора, влезе в една спалня и затвори вратата зад гърба си. В камината беше запален буен огън, който осветяваше помещението и най-вече голямото дъбово легло с тъмносини кадифени завеси.

Чарли хвърли изпълнен с копнеж поглед към красиво избродираната копринена завивка на леглото и дебелите възглавници с копринени калъфки. После рязко обърна гръб на подканващо отметнатото одеяло и застана пред малкото огледало на стената.

— Днес закъсня повече от обикновено — долетя тих глас откъм леглото, после се появиха две стройни крачета, следвани от крехка моминска фигура в бяла нощница.

Бони Чарли се обърна с усмивка.

— Късно е, вярно, но пък плячката е много добра.

Младата жена скочи от леглото и изтича към камината, където бяха поставени няколко ведра с гореща вода.

— Тези подове не се затоплят даже през лятото. — Тя грабна едното ведро, изля водата във ваната, после още едно, а накрая и стомна със студена вода. Остави до ваната добре затоплената хавлия, приседна в един тапициран стол, сви крака под себе си и напразно се опита да потисне прозявката си.

— Не биваше да ме чакаш — укори я меко Бони Чарли, свали черните си кожени ръкавици и ги захвърли небрежно в един ъгъл. Отвори дъбовата ракла, нареди оръжията си на дъното, после ухилено свали маската от лицето си.

— Не мога да заспя, ако не съм сигурна, че си се върнала жива и здрава — отвърна младата жена.

— Мислех си, че ти го знаеш и без да ме виждаш — засмя се разбойникът и се обърна. Големите очи блестяха в наситено виолетово. Двувърхата шапка последва маската в раклата, дойде ред на напудрената перука. Когато разтърси глава, по раменете му се посипа тежка, гъста грива от смолисточерни коси, които падаха чак до бедрата.

В огледалото се виждаше меката, гладка кожа на едно нежно лице; малък, леко вирнат нос, чувствено извити устни и бузи с трапчинки. Когато свали от раменете си широкия жакет и жилетката, разбойникът ги сгъна и ги прибра в раклата. После се протегна сладостно и под тънката батистена риза се очертаха меко закръглени гърди.

Вместо маскирания разбойник сега огледалото показваше една невероятно красива жена. Страните й бяха леко зачервени, устата полуотворена. Нощта беше наистина възбуждаща. Тя се усмихна и се обърна към младата жена в стола.

— Ти не преставаш да ме учудваш, Сабрина — рече тихо Мери и се настани по-удобно. Червената й коса висеше на дебела плитка, сивите й очи святкаха дяволито. — Понякога подозирам, че ти доставя истинско удоволствие да се преобличаш като Бони Чарли.

Сабрина избухна в смях.

— Невинаги, особено когато трябва да свалям тези тежки ботуши. — Тя се отпусна уморено в един стол и се опита да освободи единия си крак.

Мери скочи, за да й помогне да го издърпа и когато се строполи на пода заедно с тежкия ботуш, избухна във весел смях. След като успяха да се справят и с другия, Сабрина свали дебелите вълнени чорапи, с които предпазваше нежната си кожа, и разкри стройни крака и тесни стъпала. Освободи се бързо от ризата и тесния черен брич, сплете косата си на две плитки и ги зави около главата.

Мери затвори здраво резбованата ракла и още веднъж огледа стаята, за да се увери, че всички следи от разбойника Чарли са отстранени.

Благодарна на сестра си, Сабрина се потопи в топлата вода. Скоро нервите и се отпуснаха, ухаещото етерично масло, прибавено от Мери във ваната, проникна в кожата й. Когато се прозя уморено, още повече заприлича на дете с вдигнатите си плитки.

— Радвам се, че не излизате всяка вечер. Иначе някоя сутрин щях да падна в безсъзнание върху закуската си — усмихна се Мери и отново се сгуши в стола си, докато сестра й свърши с банята.

— Знаеш ли, много съм ти благодарна, че стоиш и ме чакаш. Добре ми е да знам, че ще те намеря тук и ще можем да си поговорим.

— Помисляла ли си си някога, че ще водим такъв невероятен живот? — попита Мери. — Толкова ми се иска да заживеем като всички нормални хора.

— Много добре знаеш, че живеем горе-долу нормално само благодарение на нощните ми похождения — рече укорно Сабрина. — Вярно е, изискванията ни са доста по-скромни от тези на другите, но въпреки това имаме нужда от пари, нали?

— Да, Рина, знам и не се оплаквам — увери я Мери. — Само че живея в постоянен страх да не те застрелят или заловят, разбираш ли? Освен това ме мъчат угризения на съвестта. Постоянно ме е страх да не се разбъбря.

— Познавам много добре това чувство. И аз се уморих — призна тихо Сабрина. — Но какво можем да направим? Това е единственият ни източник на доходи. Да не мислиш, че иначе бих го правила?

Мери изгледа замислено сестра си и отговори колебливо:

— Да, може би. В теб е скрит един малък дявол, Сабрина.

— Мери! — Сабрина се изсмя с престорен гняв и изпръска сестра си с вода. — Признавам, че ми доставя удоволствие да гледам глупавите лица на господата Малтън и Нюли, когато се озоват пред голата ми шпага. — При мисълта за двамата мъже очите й помрачняха, ръцете й стиснаха до болка мекия сапун.

— Какво има? — попита загрижено Мери, като видя изражението на сестра си.

— Намерихме в гората Нат Фишър. Хванали са го да бракониерства и са го обесили на един клон.

— О, не! — простена Мери.

— О, да — поправи я гневно Сабрина. — Помниш ли как мразехме тези хора, когато дойдохме тук? За мен всички бяха еднакви, но с течение на времето нещата се промениха. Където и да живееш, бедните хора гладуват, а богатите ги тормозят и дебелеят на техен гръб.

— Знаеш ли, Рина — усмихна се Мери. — Аз обикнах истински новия ни дом. Искам да остана завинаги тук. Няма да се върнем в Шотландия, нали?

Сабрина поклати глава и в погледа й се изписа тъга.

— Нямаме никаква причина да се върнем там. Домът ни е тук, Мери.

Сестра й се усмихна облекчено.

— Никога не бих помислила, че ще кажеш това, Рина. Аз обичах тази къща още когато мама беше жива, а ние бяхме съвсем малки. Помниш ли как си играехме в градината и крадяхме ябълки?

— Разбира се, че помня — засмя се Сабрина. — И не съм се променила ни най-малко, нали? Искам да забравя първите години след връщането ни във Верик Хаус, Мери. Бях толкова изпълнена с омраза и жажда за отмъщение, че затварях очите си пред всичко красиво. Но сега, когато съм вече седемнадесетгодишна, гледам на живота с други очи, много по-обективно. Трябва да примиря спомените с настоящето, разбираш ли?

— Трябваше ти много време, за да го сториш — подразни я Мери.

— Да, но трябва да признаеш, че тук също не бяхме приети с отворени обятия, нали? Помниш ли, адвокатът на маркиза не повярва на очите си, когато нахълтахме в кантората му? Сигурно за първи път в живота си е загубят ума и дума. Маркизът не беше сметнал за нужно да го уведоми, че има деца.

— Ти никога няма да го признаеш за свой баща, нали? — попита тихо Мери.

Сабрина срещна погледа й.

— А трябва ли? Той не ни е баща. Все му е едно има ли ни или не. Не е виждал нито веднъж единствения си син и наследник. Ако зависи от мен, нека си остане завинаги в Италия при богатата си контеса! — Сабрина се изсмя горчиво. — Сигурно отдавна щеше да продаде Верик Хаус, ако трябваше да плаща данъци за имота и да го поддържа. Ако не бях тръгнала да обирам богатите, отдавна щяхме да сме в затвора за длъжници. Не съм забравила какво беше в първата година след пристигането ни, когато се опитвахме да се справим без помощ отвън.

Сабрина никога нямаше да забрави тази първа година в Англия. Пет години бяха минали от смъртта на дядо й и това й се струваше толкова отдавна, че понякога се питаше дали наистина е живяла в Шотландия. Останали й бяха само кошмарите. Колко пъти беше виждала насън окървавеното бойно поле и синьо-червените шотландски флагове, колко пъти беше усещала смъртта и страха. След това винаги се събуждаше окъпана в пот, с треперещо тяло.

Миналото беше отдавна погребано, но продължаваше да живее дълбоко в нея. Те бяха успели да избягат от планините, преди да разрушат дома им, да избият хората им, мъже, жени и невинни деца. Сабрина често се питаше какво ли беше станало със замъка…

Когато пристигнаха в Англия, леля Маргарет и Мери все още страдаха от пристъпите на морската болест, Ричард беше объркан и непрекъснато хленчеше, а тя беше толкова изпълнена с омраза, че не можеше да намери нито една любезна дума за коларите и гостилничарите по пътя до Верик Хаус.

Прастарото семейно имение беше необитаемо и не ги посрещна особено гостоприемно. Бащата, който не беше виждал децата си след смъртта на майка им преди десет години, отдавна се беше отказал да го поддържа. Светският живот в Лондон с безбройните му забавления беше много по-важен за него.

Упоритата работа на трите деца превърна елизабетинската къща, която не бе претърпяла никакви промени през последните двеста години, в уютен дом. Високите еркери, обрулените от годините тухли, прозорците с оловни рамки гледаха към запустяла градина. Плодните дръвчета и лехите за зеленчуци не бяха обработвани от години. Но красивите дъбови ламперии и богато украсените тавани на големия салон все още привличаха погледите на посетителите. Гоблените по стените бяха добре запазени, а с помощта на повечко восък старите дъбови мебели се събудиха за нов живот.

Парите им стигнаха да преживеят първото лято, но с настъпването на зимата започнаха грижите. Леля Маргарет прекара тежка настинка и дълго трябваше да пази леглото, защото непрекъснато кашляше и вдигаше температура. Сметките на лекаря се трупаха въпреки усърдните грижи на Хобс. Сметките за храна ставаха все повече и накрая се наложи да ограничат купуването на продукти.

Маркизът беше продал всички по-ценни неща от къщата още преди години, така че децата разполагаха само с вещите за всекидневна употреба, които надали щяха да дадат добра цена при продажба. Колкото повече съседи идваха да ги посетят, отчасти от любопитство, отчасти от учтивост, толкова по-враждебно се държеше Сабрина. Изискани и елегантни, те пристигаха с красивите си карета във Верик Хаус, за да се похвалят с богатството си пред обеднелите съседи. Приемаха милостиво поднесения чай, криеха се зад ветрилата си и се надсмиваха над отсъстващата физиономия на леля Маргарет, вечно наведена над гоблена си. Отнасяха се пренебрежително към младата домакиня, която се стараеше да ги посрещне по най-добрия начин. Докато наблюдаваше как Мери се бори със сълзите си, Сабрина кипеше от безпомощен гняв.

В същото време момичето виждаше в каква мизерия живеят селяните. Бракониерите бяха многобройни, обезобразените лица и отсечените крайници бяха често явление. При това бедните хора само се опитваха да изхранят семействата си. Вбесена от царящата несправедливост, тя реши да предприеме нещо.

Това не беше лека задача за едно младо момиче, но след като намери разрешението, Сабрина изкова такъв добър план, че всеки генерал би му завидял.

Странно, но именно лорд Малтън беше човекът, който я наведе на тази идея. Един ден той се оплака многословно от несигурността по пътищата и от лекотата, с която разбойниците нападали и обирали пътниците.

— Все едно да вземеш бонбон от устата на дете — обясни той, докато излизаше след Сабрина от църквата. — Тази паплач си присвоява имуществото на почтените хора. Тук вече не е безопасно да се живее.

Значи е много лесно да станеш разбойник, каза си Сабрина.

Първият й опит се провали и едва не й струва живота. Каретата, която беше решила да нападне, продължи пътя си, без да спре.

Вторият опит обаче беше успешен и й донесе рубинена брошка и златен часовник. Първите жертви бяха лорд и лейди Малтън. Сабрина продаде накитите, замени старата кобила с млад жребец и купи млечна крава.

За щастие точно по това време тя срещна Уил и Джон Тейлър. Когато налетя върху тях в гората, двамата бяха натоварени с убити зайци, а Сабрина бе преследвана от цял отряд драгуни.

Скрити зад дърветата, тримата изчакаха войниците да отминат, после недоверчиво се обърнаха един към друг.

Сабрина помнеше много добре как двамата едри мъжаги се изправиха заплашително над нея и как лицето й под копринената маска се вцепени от страх.

Сламенорусите коси на Джон блестяха като сребро в лунната светлина, очите му изразяваха презрение.

— Кое ли е това хлапе? — попита пренебрежително той.

— Прилича на дребен шотландски джентълмен, Джон — изсмя се гръмогласно Уил.

— Точно така, момчета — отговори с дрезгав глас Сабрина и нахално опря ръце на хълбоците.

— Май си отишъл твърде много на юг, приятелче. Не мислиш ли, че е по-добре да се върнеш на север? Лошо ти се пише, ако пак се изпречиш на пътя ни — заплаши я Джон.

— Слушай, малки шотландецо, ти май си тръгнал на лов, а? Я ни кажи какво плячкоса! Не е зле да го споделиш с нас, затова че ти помогнахме — предложи ухилено Уил.

Сабрина посегна към пистолета си. Нямаше никакво намерение да подели първата си плячка с двамата селяни. Но само след миг Уил я сграбчи и я вдигна високо във въздуха. След като претърсиха торбата й, мъжете се ядосаха и свалиха маската й. Смайването им беше балсам за наранената й душа.

— Господи, това е малката лейди Сабрина Верик! — провикна се изумено Джон.

Сабрина се зарадва на объркването им и тъй като беше силно впечатлена от физическата им сила, излезе с много уместно предложение. Разбираше, че ще е много изгодно да привлече двамата великани на своя страна, особено след като вече познаваха тайната й.

Решението се оказа правилно. Нито веднъж не беше съжалила, че включи Джон и Уил в нощните си излизания. Братята Тейлър скоро станаха незаменими за семейство Верик. С тяхна помощ наеха градинари и прислужници от селото, а собствениците на магазини в околността бяха посъветвани да им отпуснат нови кредити, докато положението с доходите им се подобри.

Всичко се развиваше толкова добре, че понякога Сабрина се плашеше.

— До утре ли ще стоиш във водата? — попита сънено Мери. — Вече си се сбръчкала като стара слива.

Сабрина излезе от ваната, уви стройното си тяло в топлата хавлия, изсуши се пред огъня и навлече меката памучна нощница.

Мери я прегърна за лека нощ и се прибра в собствената си стая. Сабрина отиде до раклата, отвори я и замислено се взря в пистолета и шпагата, които лежаха най-отгоре. После се разрови по-надолу и измъкна ножа на дядо си. Дръжката беше богато обкована със сребро. Тя притисна студения метал до гърдите си и се опита да си припомни лицето на дядо си. Виолетовите й очи искряха като неговите, усмивката й беше също като неговата.

— Обещах ти да се грижа за Ричард, нали? Макар че ти сигурно не си си представял така нещата…

Тя остави ножа обратно в раклата и побърза да се пъхне в леглото. Очите й се затвориха веднага щом главата й докосна възглавницата.