Лори Макбейн
Грешницата (13)

Глава дванадесета

— О, погледни, Люсиен! — извика Сабрина и изтича при съпруга си с лястовиче гнездо в ръцете. Вътре имаше три пъстри яйца, гладки и затоплени от слънцето. — Паднали са от дървото — обясни тя и показа точно откъде.

Сабрина погледна умолително Люсиен, очите й бяха засенчени от широкополата копринена шапка. Усмивката извади на бял свят две прелестни трапчинки и Люсиен си открадна бърза целувка, защото не можеше да устои на тези меки устни.

— И какво трябва да направя сега? — попита той, когато Сабрина сложи гнездото в ръцете му.

— Върни го на мястото му.

— Искаш да се покатеря на дървото? — Мъжът избухна в смях. — Не съм го правил, откакто престанах да нося къси панталонки.

— Обзалагам се, че си бил сладко малко хлапе, но и същинско дяволче, когато не си успявал да наложиш волята си — подразни го с обич тя и изтича към дървото.

— А ти си оставаш едно непослушно момиченце — оплака се шеговито Люсиен, свали жакета и жилетката си и нави ръкавите на ризата. Огледа със съмнение дървото, постави гнездото върху един клон и започнала се изкачва. Погледна отвисоко Сабрина и се ухили засрамено.

— Ето че изпълних прищявката ти. Какво още ще поискаш от мен? Да спасявам жабите от листата на лилиите или мишките от котките?

Погледът му обхвана стройната фигурка под дървото. Сабрина — неговата жена. Миналата седмица се венчаха в малката норманска църква в най-тесен семеен кръг, защото Сабрина все още не се беше възстановила напълно от болестта си и бързо се уморяваше. Бяха решили, че най-доброто за нея е да остане още известно време в родния си дом, за да укрепне. После щеше да има достатъчно време да свикне с новата обстановка. Само един външен човек взе участие в церемонията: адвокатът на дукесата-вдовица. Той беше свидетел на венчавката и веднага след това предаде на дук Кемъри документите, които узаконяваха владението му върху Кемъри. Най-после беше станал господар на наследството си. Скоро щеше да отведе Сабрина в Кемъри и там тя щеше да бъде само негова. При мисълта за Пърси и Кейт Люсиен се ухили злобно. Как ли го мразеха двамата, щеше да скрие Сабрина на сигурно място в Кемъри и да им потърси сметка. Очите му се плъзнаха с гордост на собственик по сърцевидното лице, толкова нежно и крехко, обкръжено от гъсти черни къдрици. Бузите й бяха розови, през последните седмици беше понапълняла, очите й го гледаха весели и пълни с любов. Приличаше на цвете в бялата рокля, избродирана с виолетови теменужки. Преди малко Люсиен беше откъснал от една каменна стена красива роза с цвят на канела и я беше затъкнал в корсажа й. Едва разпукналата пъпка не беше по-нежна от кожата, до която се докосваше.

Ръцете му стиснаха по-здраво грапавото стъбло. Мисълта за последните дни и за новата любов, която зрееше помежду им, беше толкова приятна. Той не преставаше да се учудва на самия себе си. Беше опознал една друга страна от характера си, мека, дори нежна, която обичаше искрено прекрасното същество под дървото. А какво изпитваше тя? Дали това беше истинската Сабрина? Сабрина, която се смееше и го дразнеше, която флиртуваше с него и молеше за още целувки. Тя го обичаше. Но какво щеше да стане, когато си спомнеше разигралата се трагедия? Ако разкриеше измамата му, дали щеше да забрави новооткритата си любов и да застане срещу него? Можеше ли да отрече, че се е оженил за нея по користни причини, за да не изгуби наследството си? Но как да й обясни, че се е случило нещо, което не е очаквал… че се е влюбил в нея?

Той вдигна гнездото и се изкатери още по-високо. Закрепи го между клоните и отново се наведе да види Сабрина.

— Внимавай, Люсиен! — извика тя, сложи ръка над очите си и се опита да различи нещо в зеления листак.

Люсиен се спусна предпазливо по един люлеещ се клон и тъкмо когато достигна стъблото, клонът изскърца тревожно и се счупи. Люсиен се плъзна надолу, опита се да се залови за следващия клон, но не успя и полетя към земята.

Сабрина изпищя уплашено. Беше го видяла как увисна във въздуха, а после се строполи в тревата и остана да лежи неподвижен. Тя изтича при него, коленичи, обърна го по гръб с треперещи ръце — и изведнъж се намери в прегръдката му. Люсиен я привлече върху себе си и се ухили триумфално. Белите му зъби блеснаха на слънчевата светлина.

Сабрина въздъхна примирено, направи сърдита физиономия и се опита да го отблъсне. Беше решена да накаже коварството му. Сведе бавно глава и се ухили доволно при вика му, когато го захапа за ухото.

— Вещица — промърмори тихо той, впи устни в нейните, претърколи я под себе си в ухаещата трева. Устата му се плъзна към розовата пъпка, вкуси топлата кожа на гърдите й, описа кръг около втвърдилото се зърно.

Сабрина изпитваше огромно удоволствие да го усеща върху себе си. Тя въздъхна доволно, помилва лицето му и срещна влюбения му поглед.

— Вече се чувствам много по-добре, Люсиен. Мисля, че повече не бива да спя сама в онова голямо легло — прошепна плахо тя.

Люсиен я прегърна по-здраво и я целуна с такава страст, че не й остана дъх.

— Възможно ли е и ти като мен да не обичаш да спиш сама?

Безкрайно беше удоволствието му, когато Сабрина се изчерви и отговори с хитро святкащи виолетови очи:

— Не съм съвсем сигурна. Възможно е споменът да ме лъже, защото мина толкова много време, откакто се наслаждавах на компанията ти в леглото, че може да съм я забравила.

Люсиен се разсмя и очите му потъмняха от страст.

— Скоро ще си припомниш, малката ми. Ще се погрижа да опресня спомените ти, за да не ме забравиш никога.

— Всъщност аз имам нещо повече от спомени и със сигурност няма да те забравя — напомни му дръзко тя.

Люсиен сложи ръка на корема й.

— Син ли ще имаме или дъщеря?

Сабрина го изгледа предизвикателно.

— Ти искаш син, за да наследи скандалната слава на баща си, нали?

Люсиен се разсмя, оценявайки добрата шега.

— Значи аз имам скандална слава? Никога не съм виждал толкова скандална жена като теб! И как гордо-гордо поклащаш хълбоците си! Внимавай, иначе детето ще заболее от морска болест!

Сабрина се изкиска доволно, обви ръце около врата на мъжа си и жадно впи устни в неговите. Люсиен остана изненадан от страстта, с която тя се вкопчи в него.

След време двамата тръгнаха бавно към къщи, прекосиха градината ръка за ръка и влязоха в салона. Когато ги видя, Симс се поклони с доволно изражение на лицето. Той бе простил високомерното държание на дука и се радваше на щастието на младата си господарка.

— Чаят е сервиран в салона — обяви той и добави: — Имаме гости.

Люсиен кимна и поведе Сабрина към стаята, където Мери тъкмо наливаше чай на господата Малтън и Нюли. На дивана се беше разположила лейди Малтън.

— Искате ли и вие чай? — попита облекчено тя при влизането на сестра си и зет си.

— Разбира се — отговори с усмивка Сабрина. — Умираме от глад.

Тя приседна на пейката до Мери, свали шапката си и разтърси дългите си черни къдрици. После посегна към тортичките с крем, без да забелязва, че всички погледи са устремени към нея.

— Лейди Малтън току-що ми разказа една абсолютно невероятна история, Люсиен — рече тихо Мери и му подаде чаша чай.

— Така ли? — промърмори с досада дукът, без да откъсва поглед от Сабрина, която с удоволствие облизваше устните си.

— Да, и я намирам дори смешна — продължи Мери. — Дамата твърди, че е видяла как изнасяш от църквата скандално известния разбойник Бони Чарли.

Люсиен веднага разбра за какво става дума, но скри умело изненадата си и се изсмя презрително.

— Значи аз съм излязъл от църквата с Бони Чарли в прегръдките си? — попита невярващо той. — Винаги съм предпочитал любовници с поли.

Лейди Малтън се задави с чая си и пламна от срам, лорд Малтън сложи ръка пред устата си, за да скрие смеха си.

— Но моля ви се, Ваша светлост, нямах предвид това — възрази смутено лейди Малтън.

— Казах й, че е прекарала твърде дълго време на слънце — обясни с пълна уста лорд Малтън. — Не ставай глупачка, казах й.

— Знам какво видях, а и бях с шапка на главата — възрази упорито лейди Малтън.

— Нямам и най-малка представа за какво говорите, нито защо се чувствате задължена да се намесвате в моите работи. Въпреки това ще ви обясня, че вероятно сте сбъркали младия лорд Ричард с онзи шотландски бандит. Наскоро си беше изкълчил глезена и се наложи да го изнеса на ръце. Позволете да се усъмня, че Ричард може да има нещо общо с Бони Чарли — заключи с измамна любезност Люсиен.

— Но аз много ясно видях орловото перо и карирания шал, когато се качихте в каретата. — Лейди Малтън просто не можеше да повярва, че се е излъгала.

— Кариран шал? — намеси се любопитно Сабрина и спокойно отпи глътка чай. — Дядо ни… — започна тя, но Люсиен побърза да я прекъсне.

— Не мислиш ли, че трябва да си отпочинеш малко, мила моя, денят беше доста напрегнат за теб — предложи той. — Съпругата ми трябва да се щади — обясни той и гостите изгледаха любопитно Сабрина.

— Прав си. Имам силно главоболие, вероятно от слънцето. Моля да ме извините. — Тя се изправи и залитна от изтощение.

— Разбира се, Ваша светлост, разбира се. Не се преуморявайте — извика лорд Малтън, изпълнен с разбиране към красивата млада жена. Лорд Нюли я проследи с жаден поглед.

Люсиен беше загрижен за състоянието на жена си и едва изчака семейство Малтън и лорд Нюли да се сбогуват. Наля си още една чаша чай, без да взема участие в разговора, докато гостите се почувстваха неловко и след една по-дълга пауза се надигнаха да си ходят:

Мери затвори облекчено очи.

— Беше ужасно.

Люсиен скочи от мястото си и тръгна напред-назад из стаята.

— Нямах представа, че някой ме е видял да изнасям Сабрина от църквата. Но историята наистина звучи невероятно и това ни спаси. Вече си мислех, че Сабрина ще се издаде, когато заговори за дядо ви. Не бях сигурен как ще реагира на името Бони Чарли, но тя дори не трепна. Досега не съм споменал пред нея нито една дума за миналото, защото не знаех как да й обясня. Надявам се, че случилото се днес няма да я наведе на някои неприятни мисли. Не се знае какво може да предизвика в паметта й споменаването на Бони Чарли.

— Играеш си с огъня, Люсиен. Боя се, че някой много ще страда. Люсиен я погледна изненадано.

— Пак ли си имала видение?

— Не, но е очевидно, че не всичко стана така, както го беше замислил, нали? Вие се влюбихте, но тази любов е построена върху пясък. Ами ако тя си спомни, Люсиен? — попита съчувствено Мери.

— Това няма значение. Тя ще си остане моя жена и няма как да промени положението си. — В гласа му звучеше упорство. — Тя е свързана с мен като моя съпруга и майка на детето ми и тези връзки са неразрушими.

— В началото тя ще изпита гняв, омраза, ще се чувства предадена — напомни му Мери. — По-късно ще си спомни, че те обича, но кой знае дали няма да е твърде късно.

Люсиен се вгледа мълчаливо в дълбоките сиви очи, после надменно вирна брадичка.

— Няма да я загубя, Мери. Тя е моя, само моя.

— Моля се всичко да свърши добре. Тя се нуждае от теб, Люсиен, но обстоятелствата, при които стана твоя жена, са меко казано странни. Тя е твърдоглава и избухлива. Когато открие, че е била излъгана, че си я измамил… Мога само да се надявам никога да не си възвърне паметта. Така ще бъде най-добре.

Люсиен намери Сабрина в леглото, притиснала с ръце слепоочията си. Тя го чу да влиза в стаята, отвори очи и се усмихна, после разпери ръце. Мъжът отговори на усмивката й, седна до нея и я взе в обятията си. Тя се сгуши в него и притисна лице във врата му.

— Знаеш ли, Люсиен, имам чувството, че живея в някакъв сън — призна тихо тя.

— Влюбените винаги се носят в облаците — отговори внимателно той.

— Не, това е различно — възрази тя и вдигна поглед към него. — Имам чувството, че трябва да си спомня нещо. Сигурно е нещо важно, след като не ме оставя на мира. О, Люсиен, защо не мога да си спомня?

— Не е нужно да си спомняш каквото и да било. Аз ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш. Миналото не е важно, само бъдещето.

— Но понякога се чувствам толкова празна. Нали не мислиш, че ще стана като леля Маргарет? — попита разтревожено тя и стисна ръката му.

— Разбира се, че не — успокои я с усмивка той. — Ти беше болна и си забравила само някои незначителни подробности.

— Но аз бях забравила и теб! Това ли наричаш незначителен детайл? — попита остро тя.

— Това няма значение. Сега съм тук и ще ти дам нови спомени. Един ден ще си спомниш всичко, но тогава отдавна ще сме заживели в Кемъри, ще имаме много деца и ще водим нов живот, който ще владее съзнанието ни. Миналото няма значение, повярвай ми, Сабрина.

— Но то ме измъчва, Люсиен. Искам да си спомня, но щом се опитам, започва да ме боли глава.

— Казах ти да не се опитваш — извика гневно мъжът и за първи път гласът му прозвуча твърдо. — Забранявам ти. Мисли за брака ни. Той трябва да бъде едничката ни грижа.

— Люсиен — проговори обвинително Сабрина, — никога не си разговарял с мен с този тон.

— Не беше нужно, защото никога не си заставала срещу мен като сега — обясни все така твърдо той. — Нали ще ме слушаш и ще правиш това, което ти казвам? — попита меко той, ръката му се плъзна под копринения корсаж и помилва нежното й рамо. Устните му милваха слепоочията й и корените на косите.

Сабрина го прегърна и се притисна до него.

— Вярвам ти, Люсиен, не се сърди, моля те. Не мога да понеса жестокостта ти. Обичам те, Люсиен, и искам да останеш завинаги с мен — извика тя и се вкопчи отчаяно в топлото му тяло. — Обещаваш ли?

Люсиен я притисна с все сила до себе си.

— Никога няма да те пусна, Сабрина, любов моя. Сигурно скоро ще се наситиш на белязаното ми лице, но аз въпреки това няма да те оставя — проговори тихо той и зарови лице в ухаещите й коси.

Сабрина се освободи от ръцете му и коленичи пред него. Очите й сияеха. Тя се приведе напред и потърка бузата си в белега му, после плъзна устни по назъбените му краища, стигна до устата му и плахо я докосна със своята.

Люсиен обгърна с ръка тънката й талия и я привлече към гърдите си. Усети как в слабините му плъзна възбуда при допира до мекото й тяло. Страстта замъгли разума му и той се загуби във виолетовите дълбини на очите й, които пламтяха със същата страст като неговите.

Устните й се отвориха и мъжът прие поканата, притисна устата си в нейната и жадно раздели мамещите го устни. Целуна я с цялата си пламенност, притисна я съвсем близо до сърцето си и усети, че я желае с отчаяна жажда, че умира от страх да не я загуби и ревнува всичко, което застрашава щастието им.

Сабрина отдели треперещите си устни от неговите, пое дълбоко въздух и пошепна:

— Благодаря ти, че ме дари с дете, Люсиен. — Лицето й грееше от любов.

Люсиен въздъхна и се засмя доволно.

— Ако вече не го носеше под сърцето си, много скоро щях да се погрижа за това — промърмори той, трогнат от сладкото й признание. — Но сега трябва да си починеш — настоя той, макар че не му се искаше да се отдели от нея. Открадна си още една целувка и скочи от леглото.

Сабрина се отпусна на възглавницата и го погледна, изпълнена с гордостта на собственик.

— Сигурен ли си, че не мога да те убедя да останеш, любими? — попита тя и се протегна изкусително. Роклята се надигна и разкри строен глезен в копринен чорап.

— Много скоро ще задоволя копнежа ти, малка магьоснице — обеща Люсиен и тръгна към вратата, защото едва издържаше на изкушението. — Отлично играеш ролята на кокетка, но не бива да забравяш, че можеш да изкушаваш само мен. По природа съм нетърпелив и избухлив, нали знаеш?

Сабрина го дари с омагьосваща усмивка и скръсти ръце над главата си. Гърдите й изпъкнаха под дантеления корсаж.

— Само теб, Люсиен — обеща тя и затвори очи.

Мъжът се усмихна доволно и излезе. Тя е моя, каза си с усмивка той. Няма да си спомни, защото не иска. Тя го обичаше и любовта щеше да разруши миналото. Ако някой ден все пак си спомнеше, нямаше да се разтревожи, а и нямаше да има никаква полза, защото беше негова жена и нямаше къде да му избяга — но тя няма да поиска това, помисли си самоуверено той.

— Ехо, Люсиен! — извика Ричард, когато дукът мина покрай отворената врата на стаята му. Люсиен надникна любопитно вътре. Стаята беше пълна с книги, но в един ъгъл стояха ботуши за езда, над камината висеше блестяща, чисто нова пушка, а до нея въдица.

— Няма ли да изпробваме новите ми пистолети? — попита весело момчето и Люсиен погледна плоското куфарче на леглото. Капакът беше вдигнат и вътре се виждаха два съвсем нови, грижливо смазани пистолета.

— Разбира се, Ричард. Щом искаш да се научиш да стреляш, най-добре е да започнем веднага. Но знай, че не понасям да се отнасят лекомислено с огнестрелни или други оръжия.

— Ще бъда много внимателен, Люсиен. Нали ще ми покажеш как да се прицелвам? — Момчето погледна с надежда големия мъж, изпълнено с възхищение към него.

— Утре — обеща Люсиен и се ухили, когато Ричард нададе радостен вик.

Той се запъти към вратата, но усети как някой го дръпна за ръкава и една малка, мръсна ръка се вкопчи в жакета му. Обърна се и се изправи срещу две сериозни сини очи, уголемени от стъклата на очилата.

— Люсиен — започна плахо Ричард и почервеня, защото не знаеше как ще бъде приет въпросът му, — скоро ли ще отведеш Рина в имението си?

Дукът кимна с усмивка.

— Да, чакам само тя да възстанови напълно силите си. Ти знаеш, че не можем да живеем тук, нали?

— Така е — промърмори Ричард.

Люсиен сложи пръст под брадичката му и повдигна лицето му към своето.

— Какво те тревожи, синко?

— Ами, знам, че полковникът също смята да отведе Мери, и… Видях ги да се държат за ръце и да се гледат някак си странно.

Люсиен не можа да сдържи усмивката си при това описание.

— И какво? — окуражи го той.

— Виж, аз харесвам полковника, но теб харесвам повече — призна тихо Ричард, погледна го измъчено и обясни: — Не искам да остана сам, разбираш ли? Не мога ли и аз да дойда с вас, Люсиен? Ще работя много усърдно и няма да ти се пречкам, освен това не ям много. Моля те, Люсиен, искам да живея близо до Рина. — Той преглътна и се отвърна засрамено. — Реших, че мога да попитам, и няма да ти се разсърдя, ако откажеш. Няма да ти досаждам повече с въпросите си.

Люсиен гледаше съчувствено червенокосия хлапак.

— Нима мислеше, че Рина ще тръгне без теб, момко? Вече съм ти избрал и кон, който те чака в Кемъри, така че непременно трябва да дойдеш.

Ричард вдигна глава и очите му блеснаха.

— Ще имам кон? Само мой?

— Естествено, че ще бъде само твой. И първата ти работа ще бъде да му измислиш име — предупреди го съвсем сериозно Люсиен. — И да се грижиш добре за него.

— О, разбира се, че ще се грижа за коня си! — обеща момчето и едва не се разскача от радост. — Нали няма да размислиш, Люсиен? Дори ако стана лош и започна да забравям домашните си? Мистър Тисдейл каза, че съм станал мързелив, и заплаши да ти разкаже всичко.

Люсиен избухна в смях.

— Ще ти издам една тайна, но нека си остане между нас — зашепна съзаклятнически той.

— Обещавам да не казвам на никого — отговори тържествено Ричард. — Давам ти честната си дума.

— Когато бях на твоята възраст, непрекъснато бягах от училище. Сега ме е срам да си го призная, но тогава не можех да устоя на топлите следобеди и подскачащите в езерото големи пъстърви. Разбира се, не те съветвам да вземаш пример от мен — завърши с усмивка той.

— Няма — обеща ухилено Ричард. — Ще уча много сериозно.

Люсиен го потупа с обич по рамото.

— Ти си добро момче, Ричард. Утре ще те науча да стреляш с новите си пистолети.

Момчето се хвърли в прегръдките му и притисна пламналото си лице в жилетката му.

— Много ти благодаря, Люсиен — пошепна задавено то, после се отвърна смутено и се зае с пистолетите си. Люсиен му каза довиждане и побърза да излезе от стаята, смутен от вълнението си. Защо беше толкова щастлив, когато доставяше радост на това малко момче? Бедният Ричард. Той имаше нужда от мъж, който да го вземе под крилото си и да го научи на всичко, което трябва да знаят малките момчета. Собственият му син нямаше да израсне без водещата ръка на баща си. Неговият син — това звучеше прекрасно. Той искаше детето, което растеше под сърцето на Сабрина. Самата тя беше още почти дете, а щеше да му роди дете — неговото дете, неговия наследник. И то какво дете, каза си с усмивка той, при тази красива и темпераментна майка.

Сабрина се събуди освежена от краткия си сън. Съмненията, който й причиняваха главоболие, бяха забравени. Тя скочи от леглото, отвори широко прозореца и пое дълбоко аромата на задяната от слънце градина. Направи няколко пируета по стаята и спря пред огледалото. Огледа изпитателно лицето и фигурата си и се зарадва на розовите си бузи и блестящите очи. Беше щастлива, че вече не е толкова тънка. Скоро щеше да види дома на Люсиен и да заживее там с него. Верик Хаус щеше да й липсва, но Мери скоро щеше да се омъжи за полковника, а Ричард щеше да дойде да живее в Кемъри, докато стане време да поеме наследството си. Трябва да поговори с Люсиен за това, а също и за леля Маргарет. Съмняваше се, че милата й леля ще склони да напусне Верик Хаус, но трябваше да се опита да промени решението й. Всъщност, най-добре е да остави всичко в ръцете на Люсиен. Той умее да се оправя с хората.

Сабрина среса дългите си къдрици, върза си престилка от кремава коприна, избродирана с пъстри конци и слезе в салона.

Полковник Флетчър стоеше до камината с чаша бренди в ръка и разговаряше с Люсиен. При влизането й и двамата се обърнаха и млъкнаха. Тя им се усмихна и мушна ръката си в лакътя на Люсиен.

— Да не ви попречих?

— Разбира се, че не, Сабрина — отговори бързо полковникът и се усмихна одобрително при вида на свежото й лице. В очите на дука светеше гордост на собственик. Дано всичко свърши добре, каза си загрижено полковник Флетчър, и дано Сабрина никога не си спомни какво е вършила преди. Загубата на паметта бе истинско щастие за нея. Той беше виждал много мъже да рухват под напрежението на кървавата битка и някои от тях никога не възвръщаха нормалното си състояние.

Сабрина имаше невероятен късмет, че дукът се влюби в нея. Двамата много си подхождаха, а и само мъж като него можеше да държи здраво юздите в свои ръце и да я предпазва от глупости. Той си спомни отново момичето, което беше избягало от обкръжената шотландска хижа в деня на голямата битка, диво святкащите му, изпълнени с омраза и страх виолетови очи. Сега в тях светеше само любов.

Той вдигна глава и лицето му грейна в усмивка. Мери бе влязла в салона с ведро лице и усмихнати сиви очи. Сабрина видя погледа, който си размениха двамата, хвърли хитър поглед към Люсиен и проговори с усмивка:

— А аз си мислех, че най-доброто време за влюбване е пролетта…

Полковник Флетчър се смути за миг, но като погледна пламтящото от срам лице на Мери, се засмя весело.

— Сабрина! — укори я меко Мери.

— Трябва просто да последвате нашия добър пример — отбеляза иронично Люсиен и полковникът кимна сериозно.

— И бъди нащрек, Люсиен, защото не се знае кой ще вземе преднина — отговори твърдо той.

— И кога ще бъде денят? — намеси се любопитно Сабрина.

— Следващия месец, ако Мери е съгласна — отговори с надежда полковникът.

Мери се отвърна смутено.

— Когато Сабрина си замине, вече няма да отлагаме сватбата. Исках да бъда тук, за да помагам, но когато Сабрина се възстанови напълно…

— Вече съм много добре — прекъсна я Сабрина. — Мисля, че трябва да се ожените, докато сме още тук, за да мога да взема участие в приготовленията. Не си ли съгласен с мен, Люсиен?

— Права си, мила, така ще си спестим и пътуването. На ваше място не бих чакал до следващия месец.

— Е, ще видим — проговори колебливо Мери и избягна учудения поглед на полковника.

На следващата сутрин трябваше да останат вкъщи заради внезапния летен дъжд. Порцеланът във витрините прозвънваше от далечните гръмотевици, пред прозорците се стрелкаха светкавици.

Леля Маргарет продължаваше да везе гоблена си. Мери и Сабрина бяха седнали на една пейка и си шушукаха тайнствено, на масичката пред тях бях разтворени няколко списъка. Люсиен обучаваше Ричард как да си служи с новите пистолети. От време на време Сабрина вдигаше глава и се вслушваше в разговора им.

— Не е редно да демонстрираш стрелба в салона — засмя се след малко тя, стана от пейката, протегна се и се запъти към Люсиен.

— О, Рина — намеси се разтревожено Ричард, който много държеше да получи първия урок, — Люсиен ми обеща.

Дукът кимна.

— Не мога да престъпя думата си, нали? — попита той и намигна на Ричард, който вдигна единия пистолет и го насочи към въображаема цел.

— Не така — възрази внезапно Сабрина, посегна към другия пистолет и се прицели със спокойна ръка. — Хванал си правилно дръжката, но трябва да я стиснеш по-здраво и да натиснеш спусъка съвсем леко. Не бързай. И внимавай за дулото — заобяснява съвсем професионално тя, когато изведнъж осъзна какво говори и побледня като платно. Ръката, която само да преди секунда стискаше уверено пистолета, затрепери.

Ричард я гледаше с отворена уста, а Мери се изправи и очите й се разшириха от ужас. Само Люсиен запази самообладание и взе пистолета от ръката й.

— Защо, Люсиен? Защо знаех какво да правя? Откъде знам да си служа така добре с оръжие? Не си спомням някога да съм държала пистолет — зашепна тя, объркана и изпълнена с паника.

Мъжът я привлече към себе си и нежно помилва бузата й.

— Това е съвсем нормално, мила. Сигурно те е научил дядо ти, още когато си била малко дете. Няма защо да се вълнуваш толкова. — Той я погледна и продължи настойчиво: — Хайде, усмихни ми се, не искам да виждам кисели лица в ден като този. Навън е достатъчно сиво и тъжно.

Сабрина направи опит да се усмихне, погледна дълбоко в тъмните очи на съпруга си и постепенно се успокои. Късно вечерта съмненията се върнаха. Тя лежеше в леглото, но не можеше да заспи.

— Сабрина? — повика я тих глас от вратата.

Тя седна и се опита да различи нещо в мрака.

— Ти ли си, Люсиен?

— Кой друг би могъл да бъде? — попита весело той и пристъпи към леглото. — Реших, че се чувстваш самотна.

— Вече не, скъпи — отговори тихо тя и пулсът й се ускори, когато усети как матракът поддаде под тежестта му. Люсиен отметна завивката, легна при нея и я взе в прегръдките си. Сабрина скри лице в шията му и се притисна силно до топлото му тяло.

— Не можах да заспя. Толкова ме беше страх, имах такава нужда от теб, любими — зашепна задавено тя.

— Знаех, че отдавна трябваше да спим в общо легло — промърмори мъжът и нежно захапа ушенцето й. — Няма да ти позволя да се тревожиш заради случилото се днес. Ти си едно мило малко глупаче. Крайно време е да ти дам друг материал за размисъл.

Устните му завладяха нейните, той я притисна силно до гърдите си и Сабрина отговори жадно на целувката му. Тя помилва мускулестите му гърди, плъзна пръсти нагоре към тила, зарови ръце в гъстите руси къдрици, които сякаш оживяха под милувката й, и тялото й се стопли под умелите му ръце.

— Накарай ме да забравя всичко, Люсиен, всичко, освен теб — прошепна страстно тя и гласът й трепереше от възбуда. — Люби ме, Люсиен.

— Ти си моята любов, Сабрина — отговори дрезгаво мъжът, изпи сладостта на устните й и продължи да я милва, докато булото на забравата се спусна над двамата.