Лори Макбейн
Грешницата (10)

Глава девета

Сабрина тъкмо закрепваше на ухото си една перлена обица, когато Мери влезе в стаята й, шумолейки приятно с копринените си поли.

— Знаеш ли, Мери — заговори Сабрина и се погледна в огледалото, — може би решението на проблема ни е тук, под този покрив.

— Какво искаш да кажеш? — попита загрижено Мери. Маркизът беше приел поканата на дук Гранстън да прекарат края на седмицата в извънградската му вила.

Сабрина се обърна към сестра си и вирна упорито брадичка.

— Защо да не се омъжа за дука? Това ще реши всичките ни проблеми. Ще бъдем свободни от дългове и грижи. Маркизът ще получи богато обезщетение. Дукът се интересува от мен, това е очевидно. Нали видя как ме поглъща с поглед.

— Не бива да правиш това, Рина! — извика Мери. — Дукът е направо ужасен. Непрекъснато се налива. О, Рина, моля те, дори не си помисляй такива неща — прошепна умолително тя.

Сабрина присви уста.

— Мисля, че просто нямаме избор. Опитах се да намеря друга възможност да задоволя алчността на маркиза, но разбрах, че е безнадеждно. Хубаво би било отново да стана разбойник, но това е много рисковано, защото ще се наложи да излизам всяка нощ, за да събера необходимите пари. Това не е много приятно без Уил и Джон, но аз не искам да ги намесвам в проблемите си. Да, това е най-простото решение. Нима мога да мисля за себе си, когато става въпрос за оцеляването на семейството ми? Щом трябва, ще се пожертвам.

Мери знаеше, че няма смисъл да противоречи на сестра си, когато е в това настроение, затова й разказа какво е научила току-що.

— Преди малко е пристигнал дук Кемъри, Рина.

— Какво? — прошепна невярващо Сабрина.

Мери кимна угрижено.

— Боя се, че е точно така.

Сабрина усети как се изчервява. Проклетият Люсиен! Трябваше да знае, че няма да я остави на мира! Какво ли възнамеряваше? Нарочно беше дошъл, за да й създава ядове. Първоначално сърцето й направи огромен радостен скок, но инстинктът й подсказа, че дукът ще се опита да й навреди. Беше дошъл тук да я унижи, да я скандализира, като постоянно напомняне за тайната й. Искаше да си отмъсти за измамата. Гордостта му беше наранена, а това не се прощаваше лесно.

— Питам се какво ли е намислил… — промърмори Сабрина.

— Не го харесвам — отвърна нещастно Мери.

Да го харесва? Наистина не е просто да харесаш човек като него, каза си Сабрина. Но тя не можеше да устои на привлекателната му сила. Презираше се за тази слабост, но не можеше да го забрави. Трябваше да бъде много предпазлива, за да не позволи на Люсиен да забележи, че има власт над мислите й. Трябваше да му покаже, че не означава нищо за нея. В края на това гостуване Гранстън трябваше да стане неин верен роб. Люсиен се женеше след седмица, но това не я засягаше. Само беше любопитна каква е бъдещата му съпруга. Сигурно я обичаше, щом щеше да я отведе пред олтара. Може би и тя беше дошла с него. Сабрина прогони дивата ревност, която внезапно се надигна в гърдите и към една съвсем непозната жена. Но тази жена притежаваше любовта на Люсиен… Тя дръпна с всичка сила един кичур от косата си и едва не извика от болка. Не, тя не обичаше Люсиен. Той също не я обичаше. Това беше просто първото увлечение на едно младо момиче и скоро щеше да премине.

Вечерта, докато седеше редом с дука начело на празничната трапеза, Сабрина премина към изпълнение на плана си. Не погледна нито веднъж мрачното лице на Люсиен, който седеше насреща й, а съсредоточи цялото си внимание върху съседа си.

— Толкова сте умен, Ваша светлост — поласка го тя. — Моля, разкажете тази история още веднъж. — Тя се приведе към него и дълбокото деколте на розовата й рокля му позволи да види изкусително закръглените й гърди, покрити само с тънка дантела. Тя се усмихна на Гранстън и трапчинката й отклони помътения му поглед към меката й уста.

Той взе малката й ръка в своята и помилва с палец китката.

— Как е посмял Рейнтън да ви държи през всичките тези години на село! — пошепна дрезгаво той в малкото й ухо и целуна една къдрица.

Сабрина се отдръпна и едва успя да прикрие отвращението си с ослепителна усмивка.

— Папа казва, че плодовете са най-сладки, когато са опитали милувката на лятното слънце.

Дукът изрева от смях и Сабрина устреми поглед право към отровно святкащите очи на Люсиен. След миг жестоката му уста се разкриви в усмивка, от която по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Все пак смятам, че плодовете не бива да се оставят твърде дълго на дървото — отбеляза сухо Люсиен. — Иначе някой ще се изкуши да си открадне или поне да си отхапе.

Дук Гранстън се изсмя одобрително.

— Ти винаги намираш точните думи, Люсиен. Бих желал по-често да си мой гост.

Сабрина сведе очи към чинията си. Тя единствена бе разбрала заплахата, скрита зад тази небрежна забележка. Хвърли бърз поглед към маркиза и контесата, които си кимаха доволно. Явно се радваха на очебийните й усилия да се хареса на домакина. Вече броят парите, каза си отвратено тя. Опита се да улови погледа на Мери, но сестра й се взираше като омагьосана в Люсиен.

Както беше обичаят, дамите оставиха господата да изпият по чаша портвайн и се оттеглиха да поклюкарстват в салона.

— Радвам се, че започваш да ставаш разумна, Сабрина — отбеляза контесата. — Дукът е влюбен в теб, това се вижда. — Тя помисли малко и добави: — Но онзи с белега ме тревожи повече. Изглежда заинтересован от теб, възхищава ти се, но е гневен и те гледа с омраза в очите. Каква ли е причината?

Лицето на Сабрина побледня.

— Та аз едва познавам джентълмена. Нямам представа защо не ме харесва.

— Не съм казала, че не те харесва. Казах, че те мрази, а омразата е много по-силно чувство, защото идва от сърцето. Казват, че човек трябва да умее да мрази, за да изпитва силна любов.

— Но това е смешно — възрази уморено Сабрина. — Не знаете ли, че дукът ще се жени следващата седмица? Сигурно обича бъдещата си жена.

Усмивката на контесата беше цинична.

— Съмнявам се. Трябва да знаеш, че той се жени за нея само защото е избрана от баба му, дукесата-вдовица. Това е условието да наследи имението Кемъри. Говори се, че бабата и внукът са скарани от години и че той се е съгласил едва сега.

Сабрина погледна контесата, без да разбира.

— Значи той не обича тази жена и всъщност го принуждават да се ожени? — Тя не можа да удържи злобната си усмивка. Радваше се, че не е сама в мъката си, че не е единствената, която трябва да извърши нещо против волята си.

По-късно тази вечер, когато Сабрина се приготвяше за сън, Мери влезе в стаята й. Застана зад сестра си, взе четката от ръката й и започна да разресва разкошната черна коса.

— Мисля, че ще си докараш нещастие, Рина — заговори тихо тя. Видя как гърбът на Сабрина се скова, но продължи спокойно: — Няма да те разубеждавам, мила, знам, че го правиш от обич към нас, но не вярвам, че ще се получи нещо добро. Не искам да се разочароваш, или… — Тя спря за миг, после продължи глухо: — … или да се свържеш с човек, когото презираш. Знам, че ти е непоносимо дукът да те докосва. Той е наш домакин, но го намирам отвратителен.

Сабрина скочи от столчето. Изглеждаше затрогващо млада с бялата нощница и разпуснатите черни коси, които стигаха чак до хълбоците.

— Забелязах, че цяла вечер наблюдаваш Люсиен, и се питам дали пак си имала видение, Мери. Моля те, кажи ми — пошепна отчаяно тя. — Имам голяма нужда от помощ, за да доведа докрай плана си. Трябва да знам дали той ще се намеси.

— Знаеш ли какво видях? Видяхте заедно с Люсиен под едно голямо дърво. Смеехте се и… — Мери се засмя смутено. — … и се целувахте. Как е възможно това, Сабрина?

— Разбира се, че е невъзможно! — извика гневно Сабрина и лицето й пламна. — Този път се лъжеш, Мери. Мисля, че дарбата ти те е напуснала и сега само сънуваш.

Мери сведе глава. Резките думи на Сабрина я нараниха. Сабрина веднага съжали за избухването си, обърна се към нея и протегна умолително ръце.

— Много съжалявам, Мери, прости ми. Както винаги, говоря, без да мисля, но ти знаеш, че за нищо на света не бих искала да те нараня. Прощаваш ми, нали?

Мери се опита да се усмихне.

— Прощавам ти, но искам да си ида вкъщи, Рина. Не желая повече да ме показват като състезателен кон. Толкова копнея за Верик Хаус и разсеяните коментари на леля Маргарет. А и се тревожа за Ричард. Той е съвсем сам, а сигурно е жаден за действия с новите си очила.

— Знам, Мери. Аз също копнея за дома. Скоро всичко ще бъде наред, само почакай още малко — обеща Сабрина с увереност, каквато не изпитваше.

Мери й пожела лека нощ и се прибра в стаята си. Сабрина приседна на края на леглото и се загледа в свещта, която гореше на тоалетната масичка. Мислите й блуждаеха. Изведнъж чу шум, вдигна глава и видя застаналия на прага Люсиен.

— С магии ли се занимаваш? — попита той и тръгна към нея, забравяйки да затвори зад себе си вратата.

Сабрина скочи.

— Не съм те канила — процеди през зъби тя и сърцето й заби като лудо.

— Така ли? — попита със съмнение в гласа мъжът. — А на мен ми се струва, че тази вечер поведението ти беше покана към всички присъстващи мъже. Знаеш ли с какви жадни очи наблюдаваха кокетството ти… — Той разпери ръце и очите на Сабрина се устремиха към тъмночервения му халат. — Реших да приема поканата, за да не останеш разочарована.

Сабрина преглътна с мъка.

— Веднага напусни стаята ми! — заповяда с треперещ глас тя.

— Не — отговори кратко Люсиен, направи няколко крачки и спря пред нея.

— Люсиен, моля те — прошепна Сабрина. — Не прави това!

Мъжът се ухили, без да се трогва от молбата й.

— Защо, може би очакваш друг нощен посетител? Вероятно домакина? — попита подигравателно той, после улови един от дългите й кичури и го уви около пръстите си. Привлече в обятията си безчувственото й тяло и силно я притисна към гърдите си. Сведе глава и устните му докоснаха нейните, меко, примамливо. Ръцете му се плъзнаха по тялото й.

Сабрина вдъхна дълбоко аромата на мъжкото тяло, улови се за врата му и се надигна към него. Всичките й добри намерения отидоха по дяволите. Нищо друго нямаше значение, щом той беше тук, до сърцето й. Щом ме целува, значи вече не се гневи, каза си тя и се отдаде на сладостта от целувката му. Знам, че не съм му безразлична. Ей сега ще му кажа, че го обичам. Освободи се нежно от прегръдката му, отдръпна се назад, за да погледне лицето му, и виолетовите очи засияха от любов. Устата й се отвори, за да произнесе признанието.

— Люсиен — промълви нежно тя и в този миг забеляза някакво движение край вратата. Обърна глава и с безкрайно учудване установи, че в стаята й е влязъл дук Гранстън и наблюдава с тъжно лице сцената.

— Простете — проговори задавено новодошлият. — Не знаех, че в момента дамата е заета с друг.

По всичко личеше, че Люсиен не се изненада. Очевидно беше очаквал появата на дук Гранстън. Пусна Сабрина, без да я удостои дори с поглед, и се обърна към домакина.

— Ако имате по-стари права върху благосклонността на дамата, аз ви разбирам напълно и съм готов да се оттегля — предложи великодушно той и се направи, че не чува ужасения вик на Сабрина.

— О, не, в никакъв случай. Който дойде пръв, пръв смила житото си — засмя се дук Гранстън. — Съжалявам, че ви попречих — продължи той и направи жалка гримаса. — Може би някой друг път, лейди Сабрина? — попита с усмивка той и излезе от стаята, като грижливо затвори вратата.

Сабрина откъсна с мъка поглед от затворената врата и се обърна към Люсиен, който я гледаше с доволна усмивка. Преглътна смело сълзите си и прочете истината в погледа му.

— Това беше номер, нали? — прошепна тя. Лицето й беше бяла замръзнала маска. — Ти си знаел, че дукът има намерение да дойде.

Усмивката на Люсиен разкъса сърцето й.

— Той намекна достатъчно ясно, че има намерение да посети прекрасната лейди Сабрина, която цяла вечер е флиртувала така дръзко с него.

Сабрина кимна като упоена.

— Разбирам. Ти си решил да изиграеш ролята на таен любовник и да позволиш на дука да те залови. Защо го направи? — попита кратко тя и го погледна право в очите. В първия миг дукът се смути, но бързо се овладя и вдигна рамене.

— Казах ти, че трябва да си платиш за онова, което ми причини — напомни й хладно той. — Ти си мислеше, че ще уловиш бедния Гранстън на въдицата си, но аз много се съмнявам, че след тази случка все още е склонен да помоли за ръката ти. Дори той има нещо като гордост и представата, че съм имал годеницата му в собствения му дом, плаши дори нищожество като него. Дори да склони да те отведе пред олтара, мила моя, няма да ти позволи да се докопаш до парите му.

Сабрина пое дълбоко въздух, изправи се гордо и изгледа презрително Люсиен.

— Наистина ли си повярвал, че искам да се омъжа за този пиян глупак? Мислиш ли, че отивам към този брак доброволно, както ти към твоя? — попита тя с целия сарказъм, на който беше способна, и виолетовите очи запламтяха от омраза. — Сигурно си доволен от отмъщението си, защото успехът ти надмина и най-страшните ми очаквания. Не само ме унижи и разруши доброто ми име, но унищожи и семейството ми — обясни с треперещ глас тя. — Мислите ли, че маркизът ще се зарадва, Ваша светлост? Той искаше да ме омъжи за дук Гранстън, аз нямах нищо общо. Знаете ли как ме убеди да се подчиня на плановете му? Попитайте ме, Ваша светлост, защото искам да узнаете как заплаши да прогони бедната ми леля от Верик Хаус и да ми отнеме братчето. Позволете ми да ви запозная със семейството си, Ваша светлост, защото искам то да познава човека, който го разруши.

Люсиен огледа с присвити очи измъченото й лице. По нищо не личеше какво става в сърцето му. Той протегна ръка, сложи я успокояващо на рамото й и се стресна, когато Сабрина го отблъсна с неподозирана сила.

— Махни се оттук! — изсъска гневно тя. — Надявам се никога вече да не видя проклетото ти белязано лице. Желязото е белязало и душата ти. Дано се пържиш в ада. — Тя се обърна рязко, изскочи от стаята и се втурна като вихър при уплашената Мери. Прегърна я и избухна в плач.

Плака, докато не й останаха повече сълзи и утихна като дете в меките ръце на сестра си. Само Мери беше в състояние да я утеши. След известно време задиша равномерно и се унесе в сън. Цяла нощ я мъчиха кошмари и Мери трябваше няколко пъти да я събужда, за да й обясни, че всичко е било само сън. Сабрина не беше казала нищо на сестра си, но Мери подозираше, че по някакъв начин е замесен дук Кемъри. Той имаше власт над сестра й и тя не беше в състояние да му се противопостави. Мери беше видяла с какво възхищение се взираше Сабрина в белязаното му лице. В погледа й имаше любов, покорност, нещо напълно непознато у нея. Когато споменеше името му пред нея, очите й започваха да искрят от омраза. Раната в рамото, която й беше нанесъл, сякаш бе оставила травми в душата й. По-добре да беше пронизал сърцето й, защото тази нощ бе убил нещо в нея.

На следващата сутрин Сабрина бе успяла да се овладее и се представи пред гостите в нормалния си вид, макар че от време на време по лицето й пробягваше тъмна сянка. Люсиен беше заминал рано сутринта и след като Сабрина и Мери бяха необичайно тихи и сдържани, а дук Гранстън си намираше занимания далеч от тях, маркиз Рейнтън скоро заподозря нещо и се ядоса не на шега. Миналата вечер всичко изглеждаше толкова обещаващо, но сега му се струваше, че дукът вече съжалява за поканата си. Съботата се проточи безкрайно, а в неделя сутринта потеглиха за Лондон. Сабрина се беше свила в един ъгъл на каретата и се взираше мълчаливо през прозореца, без да обръща внимание на гневните погледи на маркиза. Мери седеше до нея външно спокойна, само нервното стискане на ръцете й издаваше, че е напрегната до крайност. Тя се подготвяше вътрешно за момента, когато маркизът щеше да обвини Сабрина за пропадналото гостуване. Ала маркизът мълча през цялото време, зает с някакви свои мисли. Само понякога отправяше две-три италиански думи към контесата, която наблюдаваше загрижено пътуващите в каретата.

След като пристигнаха в Лондон, Мери и Сабрина напуснаха каретата почти бежешком и се опитаха да се скрият в спатията си. Ала маркизът имаше други планове и забърза след тях.

— Трябва да говоря с теб, Сабрина. — Той влезе в спалнята и очите му заблестяха гневно. Стисна ръце в юмруци и погледна упоритото малко лице, толкова прилично на неговото.

— Вече знам защо дукът изведнъж охладня. Как можа да бъдеш толкова глупава и да се оставиш да те залови с Кемъри? Ти разруши всичко, пропиля и последния си шанс да се омъжиш за богат съпруг. Контесата е чула клюката от дамите — изсъска вбесено той. — Сега навсякъде ще се разпространи, че си метреса на Кемъри. Не ти ли казах да си го избиеш от главата! Проклето същество си ти! Поне струваше ли си да прекараш нощта с него? Можеше да станеш дукеса, но не, ти не устоя на белязаното му лице и го пусна в леглото си! Това е всичко, което можеш да получиш от него, не разбираш ли?

Мери не можа да повярва на ушите си. Как смееше маркизът да обвинява така сестра й! Тя се обърна към Сабрина и сърцето й се сви от болка, като видя измъченото й лице.

Маркизът дишаше тежко, лицето му пламтеше от гняв.

— Е, ще отречеш ли? Ще твърдиш ли, че си невинна? По дяволите, ще ти дам такъв урок, че да ме запомниш за цял живот! — изрева той. На една масичка беше оставил камшик за езда. Той го сграбчи, размаха го над главата си и го стовари върху голото рамо на Сабрина.

 

 

Люсиен гледаше неразбиращо изнервената жена насреща си. Тя много приличаше на дъщеря си.

— Какво се опитвате да ми кажете, лейди Деланд? — попита отново той и се постара да овладее напиращия гняв. — Наистина ли Бланш е изчезнала?

Лейди Деланд навлажни нервно устните си и се опита да намери подходящите думи, за да обясни на дука, че не знае къде е дъщеря й.

— Тя не се върна от бала на семейство Хариер, Ваша светлост. Люсиен смръщи чело.

— Но оттогава минаха поне четири дни. Защо, за Бога, не дойдохте по-рано при мен? — попита нетърпеливо той.

Лейди Деланд въртеше кърпичката между пръстите си. Люсиен с удоволствие би я изтръгнал от ръцете й. Най-после тя вдигна глава и отговори срамежливо:

— Мислех, че е при вас.

Люсиен поклати глава.

— Онази вечер получих бележка, че дъщеря ви има мигрена и желае да си отиде по-рано. Когато ми предадоха бележката, тя вече беше наела карета и си беше заминала. Ако ми беше казала навреме, щях лично да я отведа до дома й — обясни той и измери с присвити очи отчаяната жена. — Значи казвате, че оттогава не се е прибирала?

Лейди Деланд задърпа връзките на шапката си, сякаш я душеха.

— Защо не се свързахте по-рано с мен? — попита строго Люсиен.

Лейди Деланд се покашля и тревожният й поглед обходи салона. Столовете и пейките бяха тапицирани в син и златен сатен, малката масичка беше от махагон, едната стена беше заета от огромна библиотека. Тя погледна лицето си в голямото огледало с богато резбована рамка и се уплаши.

— Защо? — повтори Люсиен.

— Когато ми стана ясно, че не е с вас, защото ви срещнах на следващия ден в парка, както може би си спомняте, и вие се осведомихте как е годеницата ви, разбрах, че съм се излъгала и че тя не е при вас — призна тихо лейди Деланд. После го погледна смело в очите и добави: — Следователно е била при някой друг.

Люсиен се намръщи още повече.

— Много бързо стигнахте до това заключение. Имате ли основания да смятате, че дъщеря ви се среща с друг мъж?

Лейди Деланд въздъхна изтощено.

— Да, Ваша светлост, тя се среща с друг. А след бала узнах, че този друг е… — Тя се поколеба и съвсем тихо добави: — … Пърси Ратбърн, вашият братовчед.

— Пърси? — изненада се Люсиен. — Значи мислите, че Бланш е напуснала бала с братовчед ми?

Лейди Деланд кимна колебливо. Гневът в очите на дука беше опасен.

— Страхувам се, Ваша светлост. Бланш трябваше отдавна да си бъде вкъщи, освен ако…

— Освен ако какво? Мислех, че възможността да стане дукеса е по-важна за нея от флирта с един женен мъж — рече подигравателно Люсиен.

— Разберете ме, всички вещи са в стаята й. Парфюми, накити и преди всичко шишенцето с лауданум. Тя не може да спи без него — обясни загрижено лейди Деланд.

Люсиен потърка замислено брадичката си. Люшкаше се между съжалението към лейди Деланд и гнева към Бланш и Пърси.

— Ще видя какво мога да направя, лейди Деланд, но трябва да разберете, че се намирам в трудно положение. Ще проверя как стоят нещата, успокойте се — обеща той и прокара пръсти по белега си.

След час Люсиен се яви в дома на Пърси Ратбърн и бе посрещнат със страх от лейди Ратбърн. Усмивката й идваше и си отиваше като слънчев лъч в дъждовен ден. Тя се суетеше около госта и се опитваше да го забавлява, докато Пърси се върне вкъщи. Люсиен изпита съжаление към нея — тясното, уморено лице под неподредените руси къдрици и жълтата рокля, която подчертаваше бледата й кожа, я правеха почти смешна.

— Да донеса ли чаша чай на Ваша светлост? — попита задъхано тя.

— Не, благодаря, лейди Ратбърн, нямам много време — отговори кратко той.

— О, разбира се, че нямаш много време, нали, Пърси? — отбеляза саркастично Кейт, която тъкмо влизаше в стаята. Беше облечена в отлично ушит костюм за езда от най-фино платно, мъжката кройка подчертаваше фигурата й. Пърси носеше костюм от същия плат. С перуките и еднаквите тривърхи шапки двамата си приличаха като две капки вода. Единствената разлика беше, че Кейт носеше дълга пола.

— Нямаме много време, защото смятаме да излезем на езда — съобщи равнодушно Кейт, отиде до огледалото над камината и се огледа доволно. Тя се гордееше много с гладката си кожа и съвършения профил.

— Наистина би трябвало да се опиташ да направиш нещо повече от себе си — обърна се критично тя към лейди Ратбърн. — Само защото си омъжена и си народила цял куп хлапета, не е нужно да се изоставяш. — Тя помълча и прибави със злобна усмивка: — Хората ще помислят, че Пърси те е взел само заради парите ти, което, разбира се, не е вярно — или?

При тази груба атака устата на Ан Ратбърн затрепери, а когато Пърси се ухили одобрително, очите й се напълниха със сълзи.

— Мисля, че е по-добре да поговорим на четири очи, Пърси — предложи хладно Люсиен.

Пърси го погледна изненадано, после хвърли страхлив поглед към сестра си. Кейт само вдигна рамене и се разположи удобно на една пейка.

— Върви си, Ан, сигурна съм, че ще намериш с какво да се занимаваш. — Тя прогони лейди Ратбърн от собствения й салон като досаден комар.

Домакинята се сбогува с мъченическо лице и излезе, сподирена от презрителния поглед на Кейт.

— Ние с Пърси нямаме тайни един от друг, скъпи братовчеде, затова мисля, че не е нужно и аз да напускам салона. Или ти предпочиташ да изляза? — попита подигравателно тя и се ухили самодоволно.

— Не. Приемам, че никой от двама ви няма тайни от другия — отговори кратко Люсиен. — Но и никой от двамата не е истински жизнеспособен без другия, не е ли така?

Пърси захапа нервно долната си устна. Той познаваше Люсиен и знаеше, че когато братовчед му е в това спокойно, саркастично настроение, то не обещава нищо добро за човека, дръзнал да го ядоса.

— Как успя да завъртиш главата на годеницата ми? — попита внезапно Люсиен и хвърли остър поглед към Кейт. — Вероятно милата ти сестра ти е оказала решаваща подкрепа?

Пърси спря да диша, после хрипкаво се изсмя.

— Аз да съм се занимавал с годеницата ти? Наистина, Люсиен, отиваш твърде далече.

— Не, Пърси, ти отиде твърде далече. Искам да чуя истината, още сега — настоя Люсиен и гласът му беше леденостуден. — Къде е Бланш?

— Да не искаш да кажеш, скъпи Люсиен, че си изгубил годеницата си? — попита Кейт с добре изиграна изненада.

Люсиен я погледна отвратено.

— Добре се справяш, Кейт, но все още не си овладяла докрай изкуството да контролираш израза на очите си. Лукавството и алчността постоянно избиват на повърхността. Още малко упражнения, и може би ще се научиш.

Очите на Кейт пронизваха като ками.

— Сега вече няма защо да крия омразата си, нали? — изсъска тя.

— Би било невъзможно, особено за жена с твоите таланти.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Люсиен? — намеси се предизвикателно Пърси. Той беше в собствения си дом и се чувстваше сигурен.

— Искам да кажа, че през последните няколко месеца ми се случиха някои не твърде приятни неща — осведоми го равнодушно Люсиен. — Цяла серия трудно обясними злополуки и събития, които стигнаха връхната си точка с изчезването на годеницата ми. Тъй като имам достатъчно врагове, отначало ги приписвах на отмъстителността на някого от тях. Но след като те започнаха да се повтарят с досадна редовност, близко до ума беше да предположа, че зад тях се крие добре обмислен, хладнокръвен план да бъда убит. Не мина много време и разбрах кой би имал най-голяма печалба от смъртта ми. Прав ли съм, Пърси? — попита студено Люсиен и тъмните му очи засвяткаха с мрачна решителност.

Пърси преглътна и замърда нервно на стола си, после погледна умолително към Кейт.

— И как ще докажеш предположенията си, Люсиен? — попита спокойно жената. Даже не си направи труда да отрече обвиненията. — Някой видял ли е Пърси да те заплашва дори с вдигнат пръст? Просто си претърпял няколко злополуки повече от другите хора, но това още не е причина да подозираш милите си братовчеди в опит за убийство. Това е смешно, Люсиен, и трябва да знаеш, че никой няма да ти повярва — продължи подигравателно тя. — Хората ще съжаляват бедния дук, загубил не само годеницата, но и наследството си. Очевидно Бланш е предпочела да замине с любовника си, вместо да се омъжи за теб — заяви твърдо тя и изгледа изпитателно Люсиен. — Възможно ли е гълъбчето да се е уплашило от грозния ти белег?

Смехът на Люсиен беше изпълнен с презрение.

— Хвърка ли още гълъбицата, Пърси? Или някой скрит ловец я е прострелял с пушката си?

Пърси се изчерви като рак, по челото му потече пот и той потърка ръце в жакета си, сякаш бяха мръсни.

— Не знам за какво намекваш, Люсиен, но протестирам най-енергично. Никой не може да свърже името ми с изчезналата ти годеница. Двамата с Кейт бяхме през цялото време заедно на бала у семейство Харпер и си тръгнахме късно — защити се не особено убедително Пърси.

Люсиен направи крачка към него. Лицето му беше само каменна маска.

— Не съм ти казал кога е изчезнала Бланш. Странно откъде знаеш, че си е тръгнала по-рано от бала и не се е върнала вкъщи. Лесно ли я уби, Пърси? — попита той опасно тихо, сграбчи братовчеда си за врата и го стисна с железните си пръсти. Очите на Пърси изскочиха от орбитите. Кейт се втурна с див вик към Люсиен и се опита да изтръгне брат си от смъртоносната му хватка.

Макар и неохотно, Люсиен пусна врага си и презрително проследи как Пърси се свлече на колене и се улови за врата.

— Копеле такова! Трябваше да ти одера кожата, а теб, Кейт, да обеся за бялата шийка. Още не сте спечелили играта, скъпи братовчеди. Кракът ви никога няма да стъпи в Кемъри. Кълна се във всичко свято, че ще платите за греховете си. Един ден ще бъдете наказани, както заслужавате.

Кейт погледна гневно пулсиращия белег и уплашено отскочи назад. Братовчед й беше дявол в човешко лице! Той им обърна отвратено гръб и тръгна към вратата.

— Няма да спечелиш, Люсиен! — извика след него тя. — Нямаш достатъчно време да си намериш друга годеница, преди да е изтекъл срокът, поставен от дукесата. А и можеш ли да си представиш, че ще се намери жена, която да те вземе? — Гласът й пресекваше от злоба.

Люсиен се обърна бавно.

— Да, скъпи братовчеде — продължаваше да крещи Кейт, — никой не би се усъмнил, ако се пусне слух, че си убил годеницата си в пристъп на ревност. Всеки знае колко си избухлив. Бланш е решила да не се омъжва за теб и е напуснала бала с любовника си, ти си ги заловил и си извършил убийство. Знаеш ли какви неща могат да се чуят за изчезналата ти годеница? А ако посмееш да разкажеш на дукесата за подозренията си, това ще я убие. Тя е стара и болна и дяволски горда. Разкажи й всичко, Люсиен, и ще подпишеш смъртната й присъда.

Люсиен се обърна отново към изхода. Не можеше да понася повече братовчедите си. Чувстваше се омърсен, опръскан с кал. Тялото му тежеше като камък. Седна в каретата си и даде заповед на кочияша да кара към дома на дукесата. Какво, за Бога, трябваше да предприеме сега? Не можеше да изгуби Кемъри, при никакви обстоятелства — по-скоро щеше да убие Пърси и Кейт, отколкото да ги пусне в имението си. Но Кейт имаше право — ако разкажеше на дукесата за пъклените планове на близнаците, това щеше да я убие. Тя беше горда стара дама и семейното име беше всичко за нея. Да знае, че внуците й са убийци, че са направили няколко опита да премахнат братовчеда си — това означаваше сигурна смърт. Не, той не можеше и не искаше да й го каже. Кейт изигра добър коз, трябваше да й го признае. Но той нямаше да се предаде — никога!

Когато се яви в дома на дукесата и помоли да го приемат, баба му почиваше. Люсиен не позволи на майордома да го отпрати, изтича нагоре по стълбата и успя да си пробие път до спалнята. Влезе вътре и спря, за да могат очите му да привикнат с полумрака.

— Кой е? — попита треперещ глас иззад огромния балдахин.

Люсиен се отправи по посока на гласа и застана пред леглото.

— Аз съм, grand mere, Люсиен — заговори овладяно той.

— Люсиен? — попита смаяно дукесата и се подпря на високите възглавници. — Как се осмеляваш да нахлуваш в спалнята ми, когато не желая да ме смущават? — попита тя. Вече беше напълно будна и гласът й укрепна.

— Моля за прошка, но трябва да ви съобщя нещо извънредно важно, бабо — обясни той и се опита да различи лицето й в сянката на леглото.

Дукесата изпухтя презрително.

— Нищо не може да бъде толкова важно, но след като вече ме събуди, ще ти позволя да останеш — проговори милостиво тя. — Запали една свещ, за да мога да те виждам — заповяда тя.

Светлината огря леглото и лицето на Люсиен излезе от сянката.

— Загрижен си — въздъхна дукесата. — Никога не съм те виждала толкова отчаян. Какво се е случило? — Тя се изправи. Величествената й стойка изглеждаше малко смешна на фона на дантеленото боне и бялата вълнена нощница.

— Боя се, че белязаното ми лице е подтикнало годеницата ми към отчаяна стъпка. Тя изчезна, бабо, и на сватбата няма да има булка.

Дукесата беше слисана.

— Не вярвам! Откъде знаеш?

— Изчезнала е в началото на тази седмица. Тази сутрин лейди Деланд дойде при мен и ми разказа всичко. Не искала да ми каже по-рано, защото мислела, че Бланш ще се върне.

— Не вярвам, че онази малка глупачка е избягала от теб само защото не е харесвала лицето ти. Любовник ли е имала?

— Така се говори — отвърна спокойно Люсиен.

— Ако беше проявил малко повече внимание към бедното момиче, то нямаше да си потърси развлечения другаде — укори го остро дукесата.

— Ще позволите ли да ви напомня, че не аз си я избрах? Но сега това няма значение. Много е вероятно да й се е случило нещо лошо.

— Какво те кара да мислиш така? — попита любопитно дукесата.

— Лейди Деланд ми каза, че всички вещи на дъщеря й са останали в стаята й — нищо не липсва. Съмнявам се, че би избягала, без да си вземе поне една рокля за преобличане. Тя е напуснала бала рано, оплакала се е се от мигрена и е наела карета, за да се върне вкъщи. Много е вероятно да й се е случило нещо, но надали ще го узнаем. Затова дойдох при вас. Ще настоите ли на условието, което поставихте, за да вляза във владение на наследството си? Не ми е възможно да се справя в рамките на първоначалния срок.

Дукесата помълча малко, после заговори бавно:

— Сам си си виновен, Люсиен. Не биваше да чакаш толкова дълго. Прояви инат и сега трябва да си понесеш последствията. Продължавам да твърдя, че трябва да се ожениш, за да наследиш Кемъри — заключи непоколебимо тя. — Готова съм да ти дам още две седмици, за да си потърсиш друга невеста. Ако и този път се провалиш, ще загубиш Кемъри завинаги, момчето ми.

Люсиен пристъпи по-близо до леглото и се поклони учтиво.

— Благодаря ви, grand mere, и още веднъж моля за извинение, че смутих почивката ви — промълви той, благодарен и ядосан едновременно.

— Не ме разочаровай, Люсиен — проговори тихо старата жена, когато внукът й стигна до вратата.

— Няма, бабо — обеща Люсиен и излезе.

След като напусна дома на дукесата, Люсиен заповяда на кочияша да кара в посока Хайд Парк. Целта му беше една малка къща на площадчето в близост до парка. Той се облегна на седалката и в главата му започна да се оформя план. Споменът за нощта в дома на дук Гранстън беше жив в съзнанието му. Тогава искаше само да си отмъсти, но сега отмъщението беше станало част от по-голям план. Онова, което беше започнал в стаята на Сабрина, щеше да му донесе голяма печалба. При мисълта как ще реагира Сабрина на лицето му грейна усмивка.

 

 

Под жестоките удари на камшика Сабрина се свлече на пода. Гърбът й пареше като огън. Чу писъците на Мери още при първото изплющяване на камшика, но не видя как сестра й се втурна към маркиза и се опита да поеме ударите на своя гръб. Той я блъсна грубо настрана и Мери удари главата си в една от колоните. Тя се пребори бързо с лекото замайване и се изправи на крака. Трябваше да повика помощ. Сабрина лежеше свита на пода, скрила лице в ръцете си, опитвайки се да се запази от жестоките удари.

Всеки път, когато камшикът се стоварваше върху гърба й, тя простенваше задавено. Скоро тънкият корсаж се разкъса и по нежната розова кожа останаха дълбоки кървави следи.

Мери мина покрай маркиза, който удряше и удряше, заслепен от ярост, погълнат от желанието да сломи упоритостта и дързостта на дъщеря си. Червената коса на Мери падаше в безредие по гърба й, когато тя избяга от стаята и хукна като подгонена по коридора. На челото й имаше подутина, очите й бяха разширени от страх. Тя се препъна надолу по стълбата точно в мига, когато майордомът отвори вратата и покани някакъв гост. От гърлото й се изтръгна вик на облекчение, като видя, че влезлият е дук Кемъри.

— Слава Богу, че дойдохте! — извика тя и Люсиен я погледна неразбиращо. Видя я да се олюлява, затича се към нея и успя да я улови, преди да падне. Майордомът изпрати един слуга за амоняк и загрижено надникна зад рамото на Люсиен.

— Моля ви! — прошепна задавено Мери и се вкопчи в ръката му. — Трябва да го спрете, иначе ще я убие!

— Кой кого ще убие? — попита недоумяващо Люсиен и я погледна, сякаш беше загубила разума си.

— Сабрина! Маркизът я бие и за всичко сте виновен вие! — изкрещя Мери и от очите й потекоха сълзи.

Люсиен я бутна в ръцете на майордома и се втурна като обезумял нагоре по стълбата. Лицето му изразяваше мрачна решителност. Той последва съскането на камшика и скоро намери стаята. Сграбчи вдигнатата ръка на маркиза и брутално я изви на гърба му. Джеймс Верик изкрещя от болка и изпусна камшика.

— Кой, по дяволите… — изрева вбесено той и се обърна с разкривено от гняв лице. Озова се лице в лице с Люсиен и като видя побелелия от ярост белег и диво святкащите очи, замръзна насред думата. Люсиен го стисна още по-здраво и маркизът извика уплашено. Дукът го блъсна настрана и заговори отвратено:

— Махайте се оттук! Ако още веднъж посегнете да я биете, ще взема този камшик и ще ви смъкна кожата, подлец такъв! — Люсиен едва удържаше яростта си. Той обърна гръб на маркиза и съсредоточи вниманието си върху свитата на пода фигурка.

Взе я внимателно на ръце и нежно я положи по корем на леглото, за да не й причини болка. През разкъсаната рокля се виждаха кървавите следи от камшика. Люсиен приглади назад гъстата черна коса и погледна с болка сгърченото й лице. Почака, докато миглите й затрепкаха, очите се отвориха и го погледнаха.

— Мразя те, Люсиен — прошепна тя. — Дошъл си да се насладиш на победата си, нали?

Люсиен се намръщи още повече, защото беше дошъл точно затова, а я намери полумъртва от болка. И всичко заради него.

— Не се наслаждавам на победата си, Сабрина. Никога не бих те наранил така — отговори честно той.

Ала доверието на Сабрина беше разрушено. Пламенната любов беше отстъпила мястото си на болка и омраза.

— Лъжец — проговори с мъка тя и затвори очи, за да не го вижда повече.

Без да съзнава какво прави, Люсиен продължи да милва влажната й коса. Погледна през рамо, когато Мери влезе в стаята с леген в ръка. Трябваше да почисти раните. Тя застана до него, погледна окървавения гръб на Сабрина и от очите й потекоха сълзи. Гордата й сестра лежеше пред нея като ранено дете, обидена и унизена.

— Напуснете стаята, ако обичате — помоли с леден глас тя, без да го удостои дори с поглед.

Люсиен се надигна и безмълвно излезе. Насочи се право към един салон, от който долитаха възбудени гласове.

— Как можа да се отнесеш така с малката? — попита гневно контесата. — Не биваше да я биеш. Това ще я направи още по-непокорна. Освен това можеше да развалиш лицето й, а красотата е единственото й богатство. — Както винаги, контесата разсъждаваше практично. — Странно е, но аз харесвам малката и не искам никой да убие силния й дух.

— Аз също не искам — проговори ледено Люсиен и прекрачи прага. — Сабрина не е виновна за случилото се у Гранстън. Аз я измамих и дойдох да поправя стореното зло. Смятам, че ще успеем да се споразумеем.

Маркизът изгледа недоверчиво влезлия.

— Не мисля, че имам да обсъждам нещо с вас, Ваша светлост — отговори хладно той. Никога нямаше да прости на дука грубото държание.

— О, разбира се, че имате — възрази с усмивка Люсиен. — Защото аз имам намерение да се оженя за дъщеря ви.

Маркизът загуби ума и дума.

— Да се ожените за Сабрина? — прошепна невярващо той. — Това е безсрамие! Вие сте сгоден и…

Високомерният поглед на дука задуши в зародиш възмущението на маркиза.

— Поради някои нещастни обстоятелства годежът ми беше развален и съм свободен да си избера друга невеста — обясни хладно Люсиен. Маркизът и контесата замръзнаха на местата си. — Избрах вашата дъщеря.

— Aspetti un momenta, per favore — прошепна контесата. — Трябва първо да поседна. Вълнението ме изтощи и ще поръчам малко вино. Имам огромна нужда да се подкрепя.

— Разбира се — съгласи се с готовност маркизът. — Всъщност имаме повод за празнуване.

— Прощавайте, но аз ще се откажа — отвърна ледено дукът. В поведението му нямаше и следа от учтивост. Той кимна кратко и се обърна да излезе.

— Какво стана със споразумението ни? Кога ще бъде сватбата? И нали трябва да стане бързо, за да влезете във владение на наследството си? — Маркизът бе удостоен с още един надменен поглед и млъкна смутено.

— Per favore, caro — намеси се бързо контесата, — защо не предоставиш всичко на дука? Но и аз мисля, че е редно да поговорим за финансовата страна на въпроса — добави решително тя.

Люсиен кимна хладно.

— Ще уредя всичко. Адвокатът ми ще изготви необходимите документи. А сега ви моля да ме извините. — Без да изчака отговора им, той излезе от стаята, сподирен от доволния смях на маркиза.

Качи се на втория етаж и влезе в стаята на Сабрина, без да почука. Тя лежеше в леглото си, завита наполовина с копринен чаршаф, и Мери попиваше внимателно кръвта от изранения й гръб. Като видя грозните ивици по нежната, толкова гладка преди кожа, Люсиен се намръщи заплашително. Сабрина стенеше задавено, когато чувствителните пръсти на Мери докосваха някое особено болезнено място, но през повечето време понасяше процедурата безмълвно.

Когато чу стъпките му, Мери вдигна глава и застана пред Сабрина, сякаш искаше да я защити.

— Кой ви дава право да влизате неканен в стаята ни? — нападна го с блестящи от ярост очи иначе толкова спокойното момиче. — Аз съм ви много благодарна, че спасихте Сабрина, макар че само вие сте виновен за случилото се.

Люсиен остана много изненадан от това избухване. Досега смяташе Мери за безлична и се чудеше на спокойствието и ведростта й, толкова различни от избухливостта на Сабрина. Ето че сега се нахвърляше върху него като тигрица. Може би обяснението се криеше в червената й коса…

— Съдбата пожела така — отговори съвсем спокойно той. — Вече имам правото да влизам в стаята на Сабрина. Тя ще стане моя жена.

Мери изпищя ужасено и се приведе над сестра си. Сабрина направи опит да седне в леглото си, притисна чаршафа върху голите си гърди и погледна Люсиен с помътени от болка виолетови очи.

— Каква игра играеш пак, Люсиен? — попита объркано тя.

Мъжът застана пред леглото й.

— Никаква, Сабрина. Никога не съм бил толкова сериозен, колкото в този миг. Ние с теб ще се оженим. Знам, че сега гориш от желание да запратиш нещо по мен, но въпреки това продължавам да твърдя, че ще те направя своя жена — заключи строго той, защото беше забелязал опасния блясък в очите й.

— Забрави ли, че имаш годеница? — попита войнствено тя и зае величествена поза въпреки оскъдното си облекло.

— Не съм я забравил — отговори глухо Люсиен и лицето му помръкна при мисълта за случилото се с Бланш. — Вече не съм сгоден, затова реших да се оженя за теб.

— Ти си решил? — Сабрина се изсмя подигравателно. — А аз трябва да падна на колене и да ти благодаря, така ли? За съжаление не мога да приема предложението ти, Люсиен. Мъж с толкова благородни маниери и с богат опит като теб лесно ще намери друга глупачка, която да сподели наследството му — продължи злобно тя, горяща от желание да осуети плановете му. — Защото само това е причината да се ожениш, нали? Трябва ти съпруга и след като разруши безмилостно доброто ми име, реши, че съм готова да се възползвам от великодушното ти предложение за женитба. Знай едно, Люсиен: аз нямам нужда от теб, не искам и титлата ти. Мога да се сдобия с пари и без да се омъжа за човек, когото не мога да понасям — завърши решително тя.

Очите на Люсиен се впиха гневно в нейните. Никой никога не беше посмявал да му се противопостави така, както това младо, нежно създание.

— Ти си една малка глупачка. Крайно време е да пораснеш и да погледнеш света в очите. Това не е игра. Знаеш ли колко мъже са били обесени за много по-безобидни прегрешения от твоите? Имаш ли въобще представа какво те очаква, ако те заловят и бутнат в затвора? — попита озлобено той и неволно се възхити на самообладанието й. — Денем жените и мъжете са събрани в една стая, а нощем ще спиш в сламата, пълна с бълхи и въшки. Ще живееш като в кочина и ще получаваш само хляб и вода. Ти си опитен крадец и се смяташ за запозната с престъпния свят, нали? Чувала ли си за обичая „плащай или се събличай“? Другите затворници ще ти поискат пари, за да можеш да задържиш дрехите си. И ако нямаш нужната сума, ще ти смъкнат роклята от гърба. — Люсиен описваше подробно сцената, въпреки побелялото лице на Сабрина и измъченото изражение на Мери, която се опираше безсилно на рамката на леглото.

— Ако оживееш след това приятно прекарване в затвора, чака те бесилката на Тайбърн. Ако имаш късмет, ще умреш от треска. Доколкото знам, повечето умират от това. Как ти се вижда подобен живот, Сабрина? — попита тихо той, доволен от въздействието, което думите му оказаха върху двете млади жени. — Докато, ако приемеш предложението ми, ще водиш много по-спокоен и далеч не толкова опасен живот.

Той й обърна гръб и бавно се отправи към вратата.

— Става ми смешно, като си помисля как се развиха събитията. Кой би повярвал, че ще се оженя за един уличен разбойник, който ме заплаши с извадена шпага? — Дълбоките очи с цвят на шери обходиха бавно двете неподвижни фигурки. — Много се надявам, че няма да се опитате да ми попречите с някоя глупост. Вече е много късно. Баща ти се съгласи, всички споразумения ще бъдат изготвени. Примири се с поражението, Сабрина. Обещавам ти, че няма да бъде толкова лошо, колкото си мислиш.

Вратата се затвори зад широкия му гръб. Люсиен си беше отишъл. Сабрина беше неспособна да се помръдне от мястото си. Очите й бяха мрачни и замислени. Устните й трепереха и тя сложи ръка върху тях, неспособна да повярва, че всичко това се случва с нея.

Мери се надигна и погледна въпросително сестра си. Приличаше на малко дете, което е получило несправедливо и жестоко наказание.

— Рина — започна колебливо тя, — няма да застанеш на пътя му, нали?

Сабрина се обърна към нея с празен поглед. Лицето й беше замръзнало в бяла маска. Сякаш всички чувства се бяха изпарили, не само омразата и отчаянието, но и мекотата и невинността. Мери имаше чувството, че стои срещу някаква чужденка.

— Ще се върна във Верик Хаус — проговори безизразно Сабрина. — Ще събера толкова пари, колкото иска маркизът, но няма да се омъжа за Люсиен. Той ще си намери друга жена, за да получи наследството си, но се надявам да остане с пръст в устата. Ще се моля да не успее — прибави горчиво тя и очите й се съживиха. — Не допускай маркиза близо до мен, Мери, или ще го убия с голи ръце, без да ме е грижа за последствията.