Стив Олтън
Пророчеството на маите (23)

15

27 ноември 2012 г.

остров Санибел, Флорида

Пронизителният писък на една чайка накара Мик да отвори очи.

Той лежеше на двойно легло. Китките му бяха вързани от двете страни на рамката. Долната част на лявата му ръка беше дебело превързана. Банка с интравенозна тръбичка капеше в дясната му.

Намираше се в спалня. Ивици златиста слънчева светлина се отразяваха по далечната стена, промъквайки се през венецианските щори, които шумяха над главата му. Можеше да подуши соления въздух. Чуваше океанските вълни през отворения прозорец над него.

В стаята влезе жена със сива коса на седемдесет и няколко години.

— Значи си буден.

Тя махна залепващата се превръзка от дясната му китка, после провери банката.

— Ти ли си Еди?

— Не, аз съм Сю, съпругата на Карл.

— Кой е Карл? Какво правя тук?

— Решихме, че е прекалено опасно да те закараме при Еди. Доминик е там и…

— Доминик?

Мик се помъчи да се изправи. Замаяността го натискаше надолу като тежка невидима ръка.

— Само полека, приятел. Скоро ще се видиш с Доминик. Точно сега я следи полицията и чака ти да се покажеш.

Тя извади тръбичката и сложи лепенка на ръката му.

— Ти лекар ли си?

— Бях сестра на моя съпруг зъболекар тридесет и осем години.

Тя методично нави банката и тръбичката.

Мик забеляза зачервените й очи.

— Какво имаше в банката?

— Предимно витамини. Беше в доста лоша форма, когато пристигна преди две вечери. Беше най-вече недохранен, въпреки че лявата ти ръка беше надупчена доста добре. Спа почти два дни. Миналата вечер имаше доста гаден кошмар и пищеше насън. Трябваше да ти вържа китките, за да не извадиш банката.

— Благодаря ти. Благодаря и за това, че ме измъкнахте от онзи приют.

— Благодари на Доминик.

Тя се пресегна към джоба на пеньоара си.

Мик поразен видя, че жената извади Магнум 44 калибър. После насочи пистолета към слабините му.

— О, хей, почакай секунда…

— Съпругът ми се удави преди няколко дни на борда на лодката на Исадор. Трима мъже умряха, докато разследваха онова място в Залива, за което си разказал на Доминик. Какво има там?

— Не знам — той се втренчи в оръжието, което трепереше в ръцете на старата жена. — Мислиш ли, че може да насочиш този пистолет към някой по-малко важен орган?

— Доминик ни разказа всичко за теб, защо са те затворили и за откачения ти баща и неговите истории за деня на гибелта. Мен лично не ме е грижа в какви налудничави апокалиптични глупости вярваш. Единственото, което ме интересува, е да разбера какво се случи с моя Карл. По мое мнение ти си опасен избягал разбойник. Само ме погледни накриво и ще ти пусна един куршум.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Доминик пое голям риск, като те освободи. Дотук всичко, което има общо с бягството ти, сочи към санитаря, който е оплескал нещата, а не към нея, но от полицията още са подозрителни. Следят я отблизо, което означава, че всички сме изложени на риск. По-късно тази вечер ще се промъкнем на борда на лодката на Рекс. Там има мини подводница…

— Мини подводница?

— Точно така. Рекс я използваше, за да търси потънали кораби. Ти ще я използваш, за да разбереш какво е заровено под морското дъно. Дотогава ще стоиш в тази спалня и ще почиваш. Ако опиташ да избягаш, ще те застрелям и ще предам тялото ти на ченгетата, за да взема парите от наградата.

Тя вдигна чаршафа при краката му. Левият му глезен беше закопчан с белезници за рамката на леглото.

— Сега разбираш.

 

 

НАСА: Център за космически полети „Годард“

Грийнбелт, Мериленд

Енис Чейни неохотно следваше техника от НАСА по антисептичния коридор с бели плочки.

Вицепрезидентът не беше в добро настроение. Съедините Щати бяха на прага на война и мястото му беше при президента и неговия Съвет по отбраната, а не тук да тича да изпълнява заповедите на директора на НАСА.

„Проклетият едноок, без съмнение пак ме е изпратил да гоня вятъра…“

Той с изненада видя, че до вратата на заседателната зала беше поставен охранител.

Като забеляза Чейни, охранителят въведе кода за достъп и отвори вратата.

— Влизайте, сър, те чакат.

Директорът на НАСА Браян Додс седеше начело на масата за заседания, а до него бяха Марвин Тепърман и една жена, наближаваща четиридесет, която носеше бяла лабораторна престилка.

Чейни забеляза тъмните кръгове под очите на Додс.

— Г-н Вицепрезидент, влезте. Благодаря ви, че дойдохте при такова кратко известие. Това е д-р Дебра Олдрич, един от най-добрите геофизици на НАСА. Мисля, че вече познавате д-р Тепърман.

— Здравей, Марвин. Додс, дано това е важно…

— Важно е. Седнете, сър, моля ви.

Додс натисна едно копче на клавиатурата пред него. Светлините в стаята угаснаха и едно холографско изображение на Мексиканския залив се появи над масата.

— Този образ идва от сателита на НАСА за океанографско наблюдение „SEASAT“. По ваша молба започнахме да сканираме Залива в опит да открием произхода на черния прилив.

Чейни гледаше как образът подскачаше, променяйки фокуса върху част от морето, оградена от насложения отгоре пунктиран бял кръг.

— Като използвахме Х-лентов радар със синтетична апертура, успяхме да проследим черния поток до тези координати, област, разположена на около 56 километра на северозапад от полуостров Юкатан. Сега гледайте.

Додс натисна друго копче. Холографското море се разтвори в блестящи зелени и сини петна, в центъра, на които имаше искрящ бял кръг светлина. Външните му граници избледняваха до студени нюанси на жълто и после на червено.

— Гледаме термално изображение на целевата зона. Както може да видите, там долу има нещо доста голямо и то излъчва огромни количества топлина.

— Първоначално мислехме, че сме открили подводен вулкан — добави д-р Олдрич, — но геоложките проучвания, извършени от Националната петролна компания на Мексико, потвърдиха, че в района няма вулкани. Ние направихме още някои тестове и видяхме, че от мястото се излъчват големи количества електромагнитна енергия. Това само по себе си не е особено изненадващо. Мястото се намира почти в точния център на кратера, получен от сблъсък, Чиксулуб, зона със силно магнитно и гравитационно поле…

Чейни вдигна ръка.

— Извинете, че ви прекъсвам, докторе. Сигурен съм, че тази тема е очарователна за вас, хора, но…

Марвин хвана важния гост за китката.

— Те се опитват да ви кажат, че там долу има нещо, Енис. Нещо много по-важно от вашата война. Браян, вицепрезидентът е зает човек. Защо не пропуснете гравитационните градиометрични данни и не извадите образите от акустичната томография?

Додс смени холограмата. Цветните петна се превърнаха в черно-бяло изображение на морското дъно. Дълбок, добре очертан отвор, приличащ на тунел, се чернееше на напуканото дъно.

— Сър, акустичната томография е техника за проучване от разстояние, при която се излъчва акустично лъчение, в този случай ултразвукови пулсиращи звуци, през морското дъно, които ни позволяват да видим обектите, заровени отдолу.

Чейни с удивление гледаше как един масивен триизмерен овоиден обект започна да се очертава под дупката, която беше по-голяма от него. Додс нагласи образа, като извади формата над морското дъно, така че да започне да се носи свободно над главите им.

— Какво, по дяволите, е това? — попита грубо Чейни.

Марвин се ухили.

— Само най-великото откритие в историята на човечеството.

Овоидната маса се носеше точно над главата на Чейни.

— За какво говориш, Марвин? Какво, по дяволите, е това нещо?

— Енис, преди 65 милиона години един обект с диаметър между 11 и 13 километра, тежащ около трилион тона и пътуващ със скорост 56 километра в секунда, се е забил в плиткото тропическо море на онова, което сега е Мексиканският залив. Онова, което гледаме, са останките от самия този обект, който е ударил планетата ни и е затрил динозаврите.

— Хайде, Марвин, това нещо е огромно. Как може нещо толкова голямо да оцелее при такъв сблъсък?

— По-голямата част от него не е оцеляла. Масата, която гледате сега, е само около 1600 метра в диаметър, около една осма от първоначалния размер. Учените от години спорят дали обектът, който е ударил Земята, е бил комета или астероид. Но какво, ако не е бил нито едното, нито другото?

— Престани да говориш с гатанки.

Марвин се втренчи във въртящото се холографско изображение така, сякаш беше хипнотизиран.

— Онова, което гледаме, е единна структура, изградена от иридий и бог знае какви други материали, почиваща на 1600 метра под морското дъно. Външната обвивка е прекалено дебела, за да могат сензорите на сателита ни да проникнат…

— Външната обвивка? — очите като на енот се ококориха. — Да не казвате, че заровената маса е космически кораб?

— Останките от космически кораб, може би дори отделна вътрешна капсула, разположена в кораба като ядрото на топка за голф. Каквото и да е или да е било, то е успяло да оцелее, докато останалата част от кораба се е разглобила при сблъсъка.

Додс вдигна ръка.

— Изчакайте момент, д-р Тепърман, г-н Вицепрезидент, всичко това са само предположения.

Чейни се втренчи в него.

— Да или не, директор Додс — това нещо космически кораб ли е?

Додс избърса потта от веждата си.

— На този етап просто не знаем…

— Тази дупка в морското дъно — води ли в кораба?

— Не знаем.

— Мамка му, Додс, какво знаете, по дяволите?

Директорът си пое дъх.

— Ами, знаем, че е задължително да закараме корабите си в района, преди друга страна да се натъкне на заровената маса.

— Танцувате около фактите като политик, директор Додс, и знаете ли, това ме вбесява! Има нещо, което не ми казвате. Какво е то?

— Съжалявам, прав сте, има още, много още. Предполагам, че самият аз съм малко поразен. Някои от нас, включително аз, сега смятаме, че радиосигналът от дълбокия космос, който получихме, въобще не е бил предназначен за нас. Той… той може да е бил предназначен да задейства нещо в тази извънземна структура.

Чейни се взря невярващо в него.

— Под задейства имате предвид събуди?

— Не, сър. По-скоро активира.

— Активира? Обяснете.

Дебра Олдрич извади един доклад от шест страници от своята папка.

— Сър, това е копие от доклад на СПЗН, изпратен до НОАА миналия месец от един биолог от Флорида. В доклада е описано подробно за неопределими звуци, идващи изпод морското дъно в кратера Чиксулуб. За нещастие, действащият директор на НОАА е бил малко бавен в потвърждаването на информацията, но сега ние потвърдихме, че високочестотните звуци са идвали право от тази заровена овоидна структура. Изглежда, че сложна дейност кипи в тази маса, най-вероятно механична по същност.

Директорът на НАСА кимна.

— После накарахме централната приемна станция на военноморските сили в „Дам Нек“ да направи пълен анализ на всички звуци с високи децибели, които са били записани в района на Залива през последните шест месеца. Въпреки че те изглеждат само като фонов статичен шум, данните потвърдиха, че подземните звуци са се появили за пръв път на 23 септември — точно по същото време, когато радиосигналът от космоса стигна до Земята.

Чейни затвори очи и започна да разтрива слепоочията си, като се чувстваше смазан.

— Има и нещо друго, Енис.

— О, мили боже, Марвин! Мислиш ли, че можеш да ми дадеш минутка да преглътна, преди да… няма значение, просто давай.

— Съжалявам, знам, че всичко това е малко потресаващо, а?

— Довърши…

— Приключихме с анализа на черния поток. Щом токсинът осъществи контакт с органична тъкан, той не просто кара клетъчните стени да се разложат, ами изменя основния химичен състав на молекулярно ниво, водейки до пълна загуба на целостта на клетъчната стена. Това нещо действа като киселина и резултатът, както видяхме, е пълен кръвоизлив. Ето обаче кое е интересното — веществото не е вирус или дори жив организъм, но съдържа големи следи силиций и странно ДНК.

— ДНК? Исусе, Марвин, какво говориш?

— Това е само теория…

— Без повече игри. Какво е това?

— Зоологичен екскремент. Фекалии.

— Фекалии? Искаш да кажеш, че е лайно?

— А, да, но по-точно, извънземно лайно — много старо извънземно лайно. Лепкавото вещество съдържа химични следи от елементи, за които вярваме, че са дошли от жив организъм, форма на живот на силициева основа.

Чейни се облегна назад на стола си, поразен.

— Додс, изключете тази проклета холограма, ако обичате, получавам главоболие. Марвин, да не казваш, че нещо може все още да е живо там долу?

— Не, абсолютно не, сър — прекъсна ги Додс.

— Питам д-р Тепърман.

Марвин се усмихна.

— Не, г-н Вицепрезидент, не намеквам нищо подобно. Както казах, фекалиите, ако са фекалии, са много стари. Дори и някоя извънземна форма на живот да е успяла да оцелее в катастрофата, определено е умряла дълго преди нашият вид да насели Земята. А и форма на живот на силициева основа като тази вероятно не би могла да съществува в кислородна среда.

— Тогава ми обяснете какво, по дяволите, се случва?

— Добре, колкото и невероятно да звучи, един извънземен кораб, очевидно на светлинни години пред нашата собствена технология, се е разбил на Земята преди 65 милиона години. Този сблъсък е бил огромно събитие в човешката история, тъй като този катаклизъм е затрил динозаврите и е довел до еволюцията на собствения ни вид. Каквато и форма на живот да има в него, вероятно е била изпратила сигнал за бедствие до родния си свят, който вярваме, че е разположен някъде в съзвездието Орион. Това може да е стандартна процедура на действие — нашите астронавти биха сторили същото, ако се озоват откъснати на Алфа Кентавър или някакъв друг далечен свят, който е на светлинни години от нас. Разбира се, разстоянията са изключили възможността за спасителна мисия. Щом извънземната НАСА от Орион е получила бедствения сигнал от космоса, единствената им възможна линия на действие би била да опитат да активират наново извънземните компютри на борда на кораба и да съберат всички данни, които могат.

Д-р Олдрич кимна в знак на съгласие.

— Черната кал вероятно е била изпусната автоматично, когато сигналът е активирал някаква система за поддържане на живот.

Директорът на НАСА едва удържаше вълнението си.

— Забравете за това да строим предавател на Луната. Ако Марвин е прав, можем да влезем в този кораб и евентуално да контактуваме директно с извънземното разузнаване, като използваме собственото им оборудване.

— Приемаме, че този извънземен роден свят все още съществува — рече Марвин. — Сигналът от космоса трябва да е бил изпратен преди милиони години. Доколкото знаем, слънцето на планетата може да се е превърнало в супернова…

— Да, да, разбира се, че си прав за това. Искам да кажа, че имаме невероятния достъп до напредналите технологии, които може да са оцелели в този кораб. Потенциалното богатство от знанието там може да изстреля цивилизацията ни в следващото хилядолетие.

Вицепрезидентът усещаше, че ръцете му треперят.

— Кой още знае за това?

— Само хората в тази зала и само няколко членове на НАСА.

— Ами биологът със СПЗН, онзи от Флорида?

— Биологът е мъртъв — обясни Олдрич. — Мексиканската брегова охрана е извадила тялото му от Залива по-рано тази седмица, покрито с калта.

Чейни изруга под носа си.

— Добре, очевидно трябва да уведомя президента за това веднага. Междувременно, искам целия публичен достъп до СПЗН спрян незабавно. Информацията трябва да достига само до онези, които се налага да я знаят. Отсега нататък тази операция ще бъде тайна, разбрано?

— Ами сателитните снимки? — попита Олдрич. — Масата може да представлява само една точица в Залива, но все пак е ярка точица. Накрая някои от геостационарните сателити GOES или сателитите за наблюдение на Земята SPOT ще попаднат на обекта. Щом изпратим военен кораб или дори научен в района, ще подскажем на света за това.

Директорът на НАСА кимна в знак на съгласие.

— Сър, Дебра е права. Аз обаче мисля, че знам начин как да запазим тази операция в тайна, докато в същото време нашите учени имат неограничен достъп до онова, което е там долу.

 

 

Вашингтон/Маями, Флорида

Антъни Фолета заключи вратата на офиса си, преди да седне на бюрото и да получи съобщението, което идваше отдалеч. Образът на Пиер Борджия се появи на монитора.

— Имате ли новини, директоре?

Фолета държеше гласа си нисък.

— Не, сър, но полицията наблюдава момичето отблизо. Сигурен съм, че накрая ще се свърже с нея…

— Накрая? Слушай, Фолета, дай ясно да се разбере, че Гейбриъл е опасен, разбираш ли? Инструктирай полицията да стрелят, за да го убият на място. Искам го мъртъв или можеш да целунеш директорския пост в Тампа за сбогом.

— Гейбриъл не е убил никого. И двамата знаем, че полицаите няма да го убият…

— Тогава наеми някого, който ще го направи.

Фолета погледна надолу към скута си, сякаш попиваше думите на държавния секретар. В действителност, той очакваше това нареждане, откакто пациентът избяга.

— Мога и да познавам някого, който може да се справи, но за да се свърши работата както трябва, ще бъде скъпо.

— Колко?

— Тридесет. Плюс разходи.

Борджия изсумтя.

— Ти си скапан играч на покер, Фолета. Ще ти изпратя двадесет, нито цент повече. Ще ги имаш до час.

Мониторът проблесна, готов за набиране.

Фолета изключи системата, после се увери, че разговорът е бил записан. Дълго обмисля следващия си ход. После извади мобилния си телефон от чекмеджето на бюрото и набра Реймънд.

 

 

Остров Санибел, Флорида

Белият Линкълн спря на чакълестата алея за коли. Тридесет и една годишната Карън Симпсън, перхидролена блондинка със силен тен, носеща ярка морскосиня рокля, излезе от шофьорското място и церемониално отиде до вратата до шофьора, за да помогне на майка си, Дори, да слезе от колата.

Половин пресечка надолу по пътя един полицай в цивилни дрехи гледаше от микробуса за наблюдение как двете скърбящи жени, хванати под ръка, бавно стигнаха до задната част на къщата на Екслер, където се състоеше шива, еврейското събиране на опечалените.

Маси с храна бяха подредени за роднините и приятелите на починалия. Близо четиридесет гости обикаляха наоколо, говореха, ядяха и разказваха истории — като правеха всичко, което можеха, за да се успокоят един друг.

Доминик и Еди седяха сами заедно на една пейка с възглавнички, която гледаше към Залива, и гледаха как слънцето започваше да залязва на хоризонта.

Осемстотин метра навътре един рибар на борда на една 16 метрова лодка „Хатерас“ се бореше да хване в мрежите своя улов.

Еди кимна.

— Изглежда, че най-накрая хванаха нещо.

— Това е всичко, което ще хванат.

— Кукло, обещай ми, че ще внимаваш.

— Обещавам.

— И че ще се увериш, че знаеш как да управляваш мини подводницата?

— Да, Ис ми показа — очите й се насълзиха при спомена. — Сигурна съм.

— Сю мисли, че трябва да вземеш пистолета й.

— Не минах през всички тези трудности да помогна на Мик да избяга само за да го застрелям.

— Тя не смята, че трябва да си толкова доверчива.

— Сю винаги е била параноична.

— Ами ако е права? Ами ако Мик наистина е откачен? Може да започне да буйства и да те изнасили. В крайна сметка, той е бил заключен единадесет години и…

— Няма да го направи.

— Поне вземи зашеметяващия ми пистолет. Малък е, но всъщност изглежда точно като запалка за цигари. Ще се побере точно в дланта ти.

— Добре, ще го взема, но няма да ми трябва.

Еди се обърна и видя, че Дори Симпсън се приближава. Дъщеря й Карън се беше отправила към къщата.

Доминик се изправи и прегърна жената.

— Искате ли нещо за пиене?

Дори седна до Еди.

— Да, една диетична сода ще бъде добре. За съжаление, не можем да останем дълго.

 

 

На борда на „Хатерас“, през мощния бинокъл, разположен на един трикрак статив в главната кабина на лодката, детектив Шелдън Сейнтс наблюдаваше как Доминик напредваше към къщата.

Друг детектив, облечен в дънкови къси панталонки и тениска на „Крайбрежните пирати от Тампа“ и бейзболна шапка влезе в кабината и се присъедини към него.

— Хей, Тед току-що хвана една риба.

— Беше крайно време. Тук сме само от осем проклети часа. Подай ми очилата за нощно виждане, става прекалено тъмно, за да виждам.

Сейнтс закрепи бинокъла ITT „Найт маринър — 260“ на статива и се взря през него, като нагласяше оптиката, която превръщаше избледняващата светлина в нюанси на зеленото и му позволяваше да вижда. Пет минути по-късно той наблюдаваше как красивото момиче с дълга черна коса се появи от къщата, носейки по една сода във всяка ръка. То се приближи към пейката, като подаде содите на жените и после седна между тях.

Изминаха още двадесет минути. Сега детективът видя загорялата блондинка със синята рокля да се появява от къщата, за да се присъедини към трите жени. Тя прегърна Екслер, после помогна на майка си да се изправи от пейката и я поведе към предната част на къщата.

Сейнтс ги наблюдава за момент, после върна вниманието си върху пейката, където възрастната жена и тъмнокосата красавица останаха, хванати ръка за ръка.

 

 

Дори Симпсън се качи на предната седалка на Линкълна, докато момичето палеше колата. Блондинката даде заден по чакълестата алея, после тръгна на югозапад към главния път на острова.

Доминик се пресегна, за да бръкне под перуката и да почеше сърбящия я скалп.

— Винаги съм искала да съм блондинка.

— Не я сваляй, докато не напуснем кея — Дори й подаде малък зашеметяващ пистолет, който беше с размерите на бутанова запалка. — Еди каза да носиш това със себе си винаги. Обещах й, че ще те накарам. Сега, сигурна ли си, че можеш да управляваш мини подводница?

— Ще се справя.

— Защото мога да дойда с момчетата.

— Не, ще се чувствам по-добре, ако знам, че ти и Карън сте тук, за да се грижите за Еди вместо мен.

Когато стигнаха до частното пристанища в Каптива беше станало късно. Доминик прегърна старата жена за довиждане, после мина по дървения кей до чакащата 7.2 метрова моторна лодка Грейди-Уайт.

Сю Рюбен й каза да отвърже въжето в задната част. Секунди по-късно те се носеха през Залива.

Доминик махна перуката, преди вятърът да я издуха, и дръпна сивото покривало.

Мик лежеше по гръб. Дясната му китка беше закопчана с белезници за долната част на мястото до капитанското. Той й се усмихна, после се сви, когато носът заподскача по 60–90 сантиметрови вълни, удряйки болезнено тила му в палубата от фибростъкло.

— Сю, къде е ключът?

— Мисля, че трябва да го оставиш там, докато не стигнем до лодката. Няма смисъл да поемаме някакви рискове…

— При това положение той ще е развил морска болест, докато стигнем там. Дай ми ключа — Доминик отключи белезниците, после му помогна да се изправи на седалката. — Как се чувстваш?

— По-добре. Сестра Рачет тук свърши хубава работа.

Те пристигнаха при 15-метровия траулер. Сю изключи двигателите и остави инерцията да ги приближи.

Мик се покатери на борда.

Сю прегърна Доминик.

— Сега внимавай.

Тя пъхна магнума в ръката й.

— Сю…

— Тихо! Не вдигай шум. Пръсни му главата, ако опита нещо.

Доминик пъхна пистолета в джоба на шушляковото си яке, после се качи на борда, като махаше, докато моторната лодка се отдалечаваше бързо.

Сега всичко беше тихо. Траулерът се полюшваше в черното море под осветено от звезди небе.

Доминик погледна Мик, без да може да види очите му в мрака.

— Предполагам, че трябва да тръгваме, а?

„Успокой се, звучиш адски нервна!“

— Дом, има нещо, което трябва да кажа първо.

— Забрави. Можеш да ми благодариш, като ми помогнеш да разбера какво се е случило с Ис.

— Ще го направя, но не това исках да ти кажа. Знам, че все още имаш съмнения към мен. Трябва да знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Знам, че искам много, но се кълна в душата на майка си, че по-скоро бих наранил себе си, отколкото да позволя да ти се случи нещо.

— Вярвам ти.

— И не съм луд. Знам, че звуча така на моменти, но не съм.

Младата жена извърна поглед.

— Знам. Мик, наистина мисля, че трябва да тръгваме. Полицията наблюдаваше къщата цял ден. Ключът трябва да е под възглавничката на мястото до капитана в лоцманската кабина. Ако обичаш?

Мик тръгна към кабината. Тя изчака, докато той не се махна от полезрението й и извади пистолета от джоба на якето си. Взря се в оръжието си, като си припомни предупредителните думи на Фолета.

„Сигурен съм, че пациентът ще е доста чаровен, ще иска да ви впечатли“.

Двигателите оживяха.

Тя погледна оръжието, поколеба се и го метна през борда.

„Господи, помогни ми…“