Стив Олтън
Пророчеството на маите (1)

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

Стоя тук пред обширното плато и споделям чувството на самота, което със сигурност е усещал и създателят му преди хиляди години. Пред мен лежат отговорите на загадките — загадки, които може би определят дали нашият вид ще живее или умре. Бъдещето на човешката раса — има ли нещо по-важно? Но стоя тук сам, орисан от търсенето си на това чистилище от скали и пясък, докато търся връзка с миналото, за да разбера опасността пред нас.

Годините си взеха своето. В какво окаяно същество се превърнах. Някога именит археолог, сега съм обект за подигравка за колегите си. Съпруг, любим — това са само далечни спомени. Баща? Едва-едва. По-скоро измъчен учител, нещастно товарно животно, водено от моя син. Всяка стъпка през тази покрита с камъни пустиня причинява болка в костите ми, докато мислите, приковани завинаги в главата ми, повтарят подлудяващата съдбовна мантра отново и отново. Каква висша сила избра да измъчва моето семейство? Защо бяхме благословени с очи, които могат да видят пътните знаци на смъртта, докато другите се препъват наоколо като слепи?

Луд ли съм? Тази мисъл не ми излиза от главата. С всяка нова зора трябва да си наложа да препрочитам основните положения в хрониките ми, било то само за да си припомня, че съм, на първо и най-важно място, учен, не, не само учен, но и археолог — търсач в миналото на човечеството, търсач на истината.

Но за какво ни е истината, ако не може да бъде приета? За колегите си без съмнение приличам на селски идиот, викащ предупреждения за айсберги към пътниците, качили се на Титаник, когото непотопяемият кораб излиза от пристанището.

Дали съдбата ми е да спася човечеството, или просто да умра като глупак? Възможно ли е да съм прекарал целия си живот, тълкувайки знаците неправилно?

Скърцането на стъпки по кремъка и камъните прекъсва изповедта на глупака.

Това е синът ми. Кръстен на архангел преди петнадесет години от обичаната ми съпруга, Майкъл ми кимва и веднага запълва дупката в сърцето ми. Майкъл е причината да продължавам, причината да не прекратя окаяното си съществуване. Лудостта на моето търсене го лиши от детство, но много по-лоши бяха моите гнусни дела, извършени преди години. В негово лице се завръщам, неговата съдба искам да променя.

Боже, дай на това слабо сърце достатъчно сили, за да успея.

Майкъл сочи напред, припомняйки ми, че следващата част от загадката ни очаква. Стъпвайки внимателно, за да не нарушим пампата, се изправяме пред това, което вярвам, че е началото на старо 3000 години съобщение. Разположена в средата на платото Наска, положена ненарушена от странните линии и колосалните животински изображения, се намира тя — идеална окръжност, издълбана дълбоко между покритите с черна патина камъни. От този тайнствен център излизат, като слънчеви лъчи на детска рисунка, 23 разположени на равни разстояния линии. Двадесет и две от тях са дълги по около 180 метра. Една от линиите е подравнена по слънцестоенето, друга — с равноденствието, променливи, отговарящи на другите древни места, които изследвах през целия си живот.

Най-интригуваща е двайсет и третата линия — ясно очертан релеф в пампата, простиращ се по скали и хълмове на 37 километра!

Майкъл вика, металдетекторът му се взривява, щом приближаваме центъра на фигурата. Нещо е заровено под почвата! С подновени сили копаем в гипс и камъни, като разкриваме жълтата пръст под тях. Това е ужасно действие, особено за археолог, но се самоубеждавам, че краят наистина ще оправдае средствата.

И ето го, блестящ под изгарящото слънце. Гладък и бял, кух метален цилиндър, дълъг половин метър, не по-уместен в пустинята Наска от мен самия. Подобна на свещник с три рамена рисунка украсява единия край на обекта. Слабото ми сърце трепери, защото познавам този символ така, както и линиите на отрудената си ръка. Тризъбецът на Паракас — иконата подпис на космическия ни учител. Подобен знак, дълъг 180 и широк 60 метра, украсява близкия планински склон.

Майкъл закрепя фотоапарата, докато аз отварям металната кутия. Треперещ, изваждам нещо, подобно на кърпено платно, като пръстите ми усещат как то се разрушава, щом започва да се разгъва.

Това е древна карта на света, подобна на споменатата преди 500 години от турския адмирал Пири Рейс. (Вярва се, че тази тайнствена карта е била вдъхновението на смелата експедиция на Колумб през 1492 г.). До наши дни картата от 14-ти век на Пири Рейс остава загадка, тъй като на нея се появяват не само неоткритите земни маси на Антарктика, но и геоложкият строеж на континента, начертани, все едно че там няма лед. Сега спътниковите радарни сканирания потвърждават невероятната точност на картата, като допълнително объркват учените как някой би могъл да начертае подобни карти без помощта на самолет.

Може би по същия начин, по който са начертани и тези фигури на Наска.

Подобно на картата на Пири Рейс, пергаментът, който държа в ръце, е начертан с използването на задълбочени познания по сферична тригонометрия. Дали тайнственият картограф е нашият древен учител? В това няма съмнение. Реалният въпрос е — защо е избрал да остави точно тази карта?

Майкъл бързо прави снимка с неговия Полароид, а древният документ се набръчква и разпада до прах в дланите ми. След няколко мига оставаме втренчени в снимката, като забелязваме, че е акцентирано върху обект, очевидно имащ голямо значение. Това е малка окръжност, начертана във водите на Мексиканския залив, разположена точно на запад от полуостров Юкатан.

Местоположението на белега ме изненадва. Това не е някоя от древните руини, това е нещо напълно ново. По кожата ми избива студена пот, по ръката ми започва да пълзи познато изтръпване.

Майкъл усеща приближаването на смъртта. Претърсва джобовете ми, бързо намира таблетка и я поставя под езика ми.

Пулсът ми се успокоява, изтръпването отстъпва. Докосвам бузата му, след това убеждавам сина си да се върне към работата си. С гордост гледам как проучва металния контейнер — с черните си очи, врати към невероятно съсредоточен разум. Нищо не убягва очите на моя син. Нищо.

След миг прави друго откритие, което може би обяснява мястото, подчертано в Мексиканския залив. Спектралният анализатор на металдетектора е определил молекулярния състав на плътния бял метал — и това е цяла история сама за себе си.

Древният цилиндър е направен от иридий.

Чист иридий.