Стив Олтън
Пророчеството на маите (34)

22

13 декември 2012 г.

На борда на американския кораб „Буун“, Мексиканският залив

Капитан Едуин Луус поздрави вицепрезидента Енис Чейни и Марвин Тепърман, когато те слязоха от Сикорски SH-60B „Сийхок“ и пристъпиха на палубата на кораба „Буун“.

Командващият офицер се усмихна.

— Добре ли сте, г-н Вицепрезидент? Изглеждате малко неразположен.

— Случихме на ужасно време. АУС на позиция ли са?

— Два „Предитър“ кръжат над целевата зона точно както поискахте, сър.

Марвин махна спасителната си жилетка и я подаде на пилота на хеликоптера.

— Капитане, какво кара хората ви да мислят, че ще видим още един водовъртеж тази вечер?

— Сензорите показват, че подземните електромагнитни колебания се увеличават точно както последния път, когато се появи водовъртежът.

Луус ги поведе през суперструктурата, като ги придружи до бойния информационен център на кораба.

Тъмната високотехнологична зала бръмчеше от работа. Командир Къртис Броуд вдигна поглед от един сонарен пулт.

— Точно навреме сте, капитане. Сензорите показват увеличение на електромагнитната дейност. Изглежда, че се заформя друг водовъртеж.

 

 

Кръжащи над смарагдовото сияние на изумителна височина, летяха двете автоматично управлявани въздушни системи за наблюдение на „Буун“, известни като „Предитър“. Когато водите на залива започнаха да се въртят с центробежни движения, инфрачервените и филмовите камери на „Предитър“-ите започнаха да предават образи в реално време към бойния кораб.

Чейни, Тепърман и капитан Луус и над двадесет техници и учени се взираха в мониторите. Пулсът им се ускоряваше, докато водовъртежът добиваше форма пред очите им.

Вицепрезидентът поклати глава с неверие.

— Какво на добрата Божия земя може да притежава силата да създаде нещо такова?

Марвин прошепна:

— Може би същото нещо, което детонира карстови формации в Западния Тих океан.

Водовъртежът се завъртя по-бързо. Чудовищната му центробежна сила отвори вихреща се фуния, която стигна чак до натрошеното морско дъно. Когато водите се разтвориха, окото на вихъра започна да излъчва искряща смарагдова светлина в нощта, издигаща се към небето като звезден прожектор.

— Там — Марвин посочи към екрана. — Надигат се от центъра…

— Виждам ги — прошепна Чейни смаян.

Три тъмни сенки се издигнаха от светлината и право нагоре от окото на водовъртежа.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга Луус. Дузина изумени учени извикаха на колегите и асистентите си да се уверят, че събират всички данни от сензорите.

Обектите продължиха да се издигат от водовъртежа. Като кръжаха над морето, те се приближиха към по-ниската АУС.

Картината от „Предитър“-а се размаза от статичен шум, после изчезна.

Вторият „Предитър“ продължи да предава.

— Искам и двата „Сийхок“ във въздуха веднага — наред капитан Луус. — Само наблюдение. Командире, дръжте останалия „Предитър“ на безопасно разстояние. Не губете сигнала.

— Да, сър. Сър, какво е безопасното разстояние?

— Капитане, „Сийхок“ са във въздуха…

— Дръжте ги надалеч от светлината — каза рязко Чейни.

Трите извънземни обекта се издигнаха до височина от 610 метра. С роботска прецизност, те изпълниха един пирует и ускориха, незабавно изчезвайки от поглед.

Капитан Луус се хвърли към системата за търсене на цели Мк. 23. Втори лейтенант Линда Мурареску вече проследяваше обектите, като използваше бързо въртящата се радарна чиния на „Буун“.

— Засякох ги, сър — едва. Никога не съм виждала нещо подобно преди. Няма топлинни сигнатури и звуци, само някакъв слаб електромагнитен статичен шум. Не е чудно, че сателитите ни са ги пропуснали.

— Колко бързо?

— Мах 4 и все още ускоряват. Всички тези цели са се отправили на запад. Капитане, по-добре се свържете с НОРАД. При тази скорост, всеки момент ще излязат от екрана ми.

 

 

Северноамериканско военновъздушно — космическо командване (НОРАД)

Извисяващата се на 2915 метра купчина гранит, известна като планината Шайен, е разположена на 6.4 километра на югоизток от Колорадо Спрингс. Два силно охранявани тунела за влизане в основата й вървят на 500 метра под повърхността, като служат за входове към подземния комплекс, разположен на четири акра и половина, известен като Северноамериканското военновъздушно — космическо командване или НОРАД.

НОРАД осигурява на военните единен команден център, който свързва всички клонове на въоръжените сили, обединените центрове за разузнаване, системи и метеорологични станции. Главната функция на комплекса обаче е да засича изстреляни ракети навсякъде по света, било то на суша, по море или във въздуха. Тези събития се разделят на две основни категории.

Когато срещу Северна Америка е изстреляна ИКБР, събитие, случило се на разстояние повече от 2100 морски мили с време до сблъсъка около тридесет минути, се пращат стратегически предупреждения. Четириминутна серия, свързана с веригата на командването, бързо разпраща информацията до президента и всички отбранителни командни центрове на САЩ.

Учебните предупреждения включват ракети, изстреляни към САЩ и съюзническите сили на бойното поле. Тъй като една „Скъд“ или насочваща се ракета може да удари за минути, НОРАД праща предупрежденията директно на полевите командири чрез сателит.

Най-важната система за ранно предупреждение за засичане на изстреляни ракети на планината Шайен се намира на 35900 километра в космоса. Там сателитите от DSP или Програмата за подкрепа на отбраната на НОРАД обикалят Земята по геостационарна орбита, като осигуряват непрекъснато припокриващо се наблюдение на цялата планета. На борда на тези 2.5 тонни сателити има високотехнологични инфрачервени сензори, които незабавно засичат топлинни сигнатури, образувани по време на бустер фазата при изстрелването на една ракета.

Майор Джоузеф Ънсин поздрави военните полицаи, стоящи при стъклената врата на хранилището, после се качи в чакащия го влак. След кратко возене през лабиринт от тунели, той пристигна в командния център на НОРАД, за да започне 12 часовата си смяна.

За командира на НОРАД изстрелването на ракети не беше нещо непознато. Всяка година той ставаше свидетел на не по-малко от двеста подобни „събития“. Това обаче беше различно. Светът беше на прага на война, напрежението беше голямо, хиляди, може би дори милиони животи висяха на кантар.

Неговият партньор, майор Браян Седио, беше зает да изучава монитора на сателитите DSP. Образът на лицето на вицепрезидента Чейни се появи на монитора, разположен на пулта му за управление.

— Какво става?

Седио вдигна очи.

— Точно навреме сте. Вицепрезидентът е побеснял — майорът изключи копчето за заглушаване. — Съжалявам, г-н Вицепрезидент. DSP е създадена да засича топлинни сигнали, не електромагнитни смущения. Ако тези ваши извънземни обекти продължат през Тихия океан към Азия, има шанс да ги уловим, като използвам наземен радар, но що се отнася до сателитите ни — те са невидими.

Интензивността в погледа на Чейни беше плашеща.

— Намерете ги, майоре. Проведете каквото търсене трябва. Искам да ме известите в секундата, в която откриете местоположението им.

Екранът изгасна.

Майор Седио поклати глава.

— Кой да повярва? Светът е на ръба на война, а Чейни мисли, че ни нападат извънземни.

 

 

14 декември 2012 г.

Каменната гора Шилин, провинция Юнан, Южен Китай

05:45 часа (пекинско време)

Провинция Юнан, заедно с Гуичжоу, образува югозападния район на Народна република Китай. С изобилие от езера, изумителни планини и богата растителност, малко са областите в цял Китай, които осигуряват на посетителите такова широко разнообразие в пейзажа за изследване.

Най-многобройният град в провинцията е Кунмин, столицата на Юнан. Разположена на 113 километра на югоизток от града, се намира най-важната туристическа атракция — Каменната гора Лунан, позната и като Каменната гора Шилин. Покриваща площ от над 260 квадратни километра, тя представлява безброй странни огромни игли от варовик, издигащи се на височина от почти 30 метра. Пътеки провеждат посетителите през купчините игли, дървени мостове пресичат потоци и прокопават естествените скални арки, който изобилстват в този груб пейзаж.

Факторите, които са довели до образуването на Скалната гора, са започнали преди около 280 милиона години, когато издигането на Хималаите предизвикало ерозия, която издялала назъбена спираловидна формация от варовиковото плато. По-нататъшни размествания през ерите, създали дълбоки цепнатини в карета, които накрая се уголемили от дъждовната вода и образували извисяващи се парчета сивкавобели камъни с форма на ками.

 

 

Още не се беше разсъмнало съвсем, когато петдесет и две годишната Джанет Паркър и личният й екскурзовод Куик-синг пристигнаха на предния вход на обществения парк. Пренебрегвайки предупреждението от страна на туристическия съветник на Държавния департамент на САЩ за Китай, нахалната бизнесдама от Флорида беше настояла да посети Каменната гора, преди да се качи на късния сутрешен полет от Кунмин.

Тя последва екскурзовода покрай една пагода и по дървена платформа, която се въртеше през назъбените варовикови образувания.

— Почакай, Куик-синг. Да не ми казваш, че е това? Карахме един час, за да видим това?

— Wo ting budong…

— На английски, Куик-синг, на английски.

— Не разбирам, г-це Джанет. Това е Каменната гора. Какво очаквахте?

— Очевидно нещо по-грандиозно. Всичко, което виждам, са километри камъни.

Блещукаща кехлибарена светлина привлече погледа й.

— Чакай, какво е това?

Тя посочи към източника. Златната светлина проблясваше между няколко варовикови процепа. Куик-синг закри очи, заслепен…

— Не… не знам. Г-це Джанет, моля ви, какво правите?

Джанет се покатери през парапета.

— Искам да видя какво е това нещо.

— Г-це Джанет, г-це Джанет!

— Спокойно, връщам се след секунда.

С фотоапарат в ръка, тя слезе до земята, после се промуши между основите на две образувания, като изруга, когато одраска глезена си на острата скала. Мина покрай острия връх и погледна нагоре. Видя източника на ярката светлина.

— Какво, по дяволите, е това?

Черният, приличащ на насекомо обект беше дълъг към 12 метра. Масивните му крила бяха заклещени между две извисяващи се образувания от варовик. Неживият звяр беше кацнал на чифт нажежени до червено нокти, които изглежда бяха пробили карста и го караха да цвърчи.

— Куик-синг, ела тук.

Джанет направи още една снимка, когато първите лъчи на слънчевата светлина попаднаха на крилата на създанието. Кехлибареният източник на светлина потъмня и започна да проблясва все по-бързо и по-бързо.

— Хей, Куик-синг, за какво, дявол да го вземе, ти плащам?

Тихата експлозия от искрящо бяла светлина моментално ослепи бизнесдамата. Възпламеняването на устройството с чисто сливане произведе водовъртеж от енергия, по-гореща от повърхността на Слънцето. Джанет Паркър усети кратко странно парещо усещане, когато кожата, мазнините и кръвта й се отделиха изпечени от кокалите. Скелетът й се изпари част от секундата по-късно, когато изпепеляващо горещото огнено кълбо се разшири във всички посоки със скоростта на светлината.

Взривът се разпространи бързо през Каменната гора. Жегата изпари карста и образува гъст токсичен облак въглероден диоксид. Компресирани под таван от студен въздух, отровните пари обвиха земята, като се разнесоха настрани като газово цунами.

По-голямата част от населението на Кунмин все още спеше, когато упойващият невидим газов облак мина през града като горещ прах през летен ден. Хората, които бяха станали рано, паднаха на колене и се хванаха за гърлата, докато светът се въртеше около тях. Онези, които все още бяха в леглата, усетиха потрепване, когато се задушиха в съня си.

След минути всички мъже, жени, деца и всякакви други дишащи създания в Кунмин бяха мъртви.

 

 

Ленск, република Якутия, Русия

05:47 часа

Седемнадесетгодишният Павел Пшенични взе брадвата от по-малкия си брат Николай и излезе от тристайната дървена къща в наскоро падналия 30 сантиметров сняг. Леденият утринен вятър виеше в ушите му и брулеше лицето му. Той оправи шала си, после се затътри през замръзналия двор към камарата дърва.

Слънцето още не се беше вдигнало, но кой, освен местен, наистина би могъл да каже в този пуст сив район с дълбоко замръзнала земя. Павел почисти снега от вкочанения пън, хвана един дънер от купчината и го сложи отгоре изправен. Пъшкайки, той замахна с брадвата. Острието разцепи полузамръзналото парче дърво на подпалки.

Когато момчето се протегна да вземе друг дънер, проблясък от искряща светлина го накара да вдигне поглед.

Извисяваща се по слабо осветения северен хоризонт на Ленск, се намираше голяма покрита със сняг планинска верига, скрита зад сивото облачно покривало на зазоряването. Докато Павел гледаше, нажежена до бяло светкавица сякаш проблесна зад облаците. Светлината се пръсна по назъбените върхове, които набързо изчезнаха зад нарастваща мъгла.

Секунди по-късно — тътнещ рев, когато земята се разтресе под краката му.

„Лавина?“

Гъстата мъгла попречи на тийнейджъра да види геоложкото унищожение, което се случваше пред очите му. Онова, което той виждаше, беше въртящ се сивкавобял облак сняг, който се разширяваше настрани. Вълната от енергия напредваше към него с изумителна скорост.

Той хвърли брадвата и затича.

— Николай! Лавина, лавина!

Ядрената взривна вълна вдигна Павел от земята и го заби с главата напред във вратата на къщата със скорост на вятъра, колкото при торнадо от пета степен. Преди Павел да може да усети болката, цялата структура беше отвята от основите й като къщичка от карти. Изгарящият прах от останките мина през равнината, помитайки всичко по пътя си.

 

 

Чичен Ица, полуостров Юкатан

22:56 часа

Черният, покрит с прах пикап шевролет с липсваща задна решетка цепеше през гъстата джунгла. Износените му амортисьори пищяха протестиращо, докато камионът подскачаше по неравния черен път. Той приближи заключената с верига врата и спря.

Майкъл Гейбриъл изскочи от шофьорското място.

Той огледа металната верига, после се захвана с ръждясалия катинар, като използваше предните фарове на камиона, за да вижда.

Доминик се плъзна на неговото място, когато той отвори ключалката и махна веригата. Даде пикапа на скорост и мина през отворената порта. После се върна на своето място, когато Мик се качи обратно вътре.

— Това беше впечатляващо. Къде си се научил да разбиваш ключалки?

— Държането в изолация. Разбира се, винаги е от полза да имаш ключ.

— Откъде взе ключ?

— Имам приятели, които работят в отдела по поддръжка на парка. Малко е тъжно, че единствената работа, отворена за местните маи, е да сервират храна и да събират боклук в града, основан от собствените им предци.

Доминик се хвана за таблото, когато Мик ускори камиона по неравния страничен път.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш?

— Прекарах по-голямата част от детството си в изследване на Чичен Ица. Познавам тази джунгла като дланта си.

Високите фарове разкриха задънен край отпред.

Той се усмихна.

— Разбира се, това беше преди много време.

— Мик!

Доминик стисна очи и се хвана здраво, когато той отби от пътя и подкара право през джунглата. Пикапът цепеше през гъстите храсти и дървета.

— Намали! Да не се опитваш да ни убиеш?

Превозното средство свиваше, влизаше и излизаше от гъсталака, като някак си успяваше да избягва дърветата и камъните. Те навлязоха в област с много дървета. Покровът на джунглата закриваше нощното небе.

Мик натисна спирачките.

— Край на пътя.

— Наричаш това път?

Той изключи двигателя.

— Мик, кажи ми пак защо…

— Шшт! Слушай.

Единственият звук, който Доминик чуваше, беше шумът от двигателя на камиона.

— Какво трябва да чуя?

— Имай търпение.

Постепенно свиренето на щурци оживя около тях, последвано на свой ред от останалите диви обитатели на джунглата.

Доминик погледна Мик. Очите му бяха затворени. По изсеченото му лице се появи меланхолично изражение.

— Добре ли си?

— Да.

— За какво си мислеше?

— Моето детство.

— Щастлив или тъжен спомен?

— Един от малкото щастливи. Майка ми ме водеше на излети в тези гори, когато бях много малък. Тя ме научни на много за природата и Юкатан, как е бил формиран полуостровът, геологията му — всякакви неща. Беше страхотен учител. Без значение какво правехме заедно, винаги го превръщаше в забава.

Мик се обърна към нея. Черните му зеници бяха разширени и блестящи.

— Знаеш ли, че целият този район е бил под вода? Преди милиони години полуостров Юкатан се е намирал на дъното на тропическо море, повърхността му е била покрита с корали, водорасли и морски седимент. Геологията на морското дъно практически е представлявала един огромен слой солиден варовик и после — бум! — този космически кораб, или каквото по дяволите е това, се е разбил на Земята. Сблъсъкът начупил варовика и образувал 600-метрови вълни, огнени бури и слой прах в атмосферата, който спрял фотосинтезата и затрил повечето видове от планетата. Накрая се издигнал полуостров Юкатан и станал суша. Дъждовната вода прояла пролуките във варовика, ерозирайки скалите и издълбавайки голям подземен лабиринт, който се простира под полуострова. Майка ми казваше, че под повърхността Юкатан прилича на гигантска буца швейцарско сирене.

Той се облегна на седалката си и се втренчи в таблото.

— По време на последната ледена епоха нивото на водата спаднало и пещерните системи вече не били наводнени. Това позволило в карета да се оформят огромни сталактити, сталагмити и други образувания от калциев карбонат.

— Карст?

— Карстът е научното име за порестата варовикова геология. Юкатан е изцяло изграден от карст. Както и да е, преди около 14000 години снегът се стопил и морето се надигнало, като отново наводнило пещерите. На Юкатан няма реки на повърхността. Всичката вода идва от подземните пещери. Вътрешните кладенци са със сладка вода, но когато човек отива към брега, стават по-солени. Понякога таванът на някоя пещера се срутва и образува гигантска яма…

— Като свещения дзонот?

Мик се усмихна.

— Използва думата на маите за сенот. Чудех се дали въобще я знаеш.

— Баба ми е била член на племето на маите. Каза ми, че се е вярвало, че дзонотите са портали към подземния свят, към Шибалба. Мик, ти и майката ти… двамата сте били много близки, нали?

— Доскоро тя беше единственият ми приятел.

Доминик преглътна буцата в гърлото си.

— Когато бяхме в Залива, започна да ми разказваш нещо за това как е починала. Изглеждаше ядосан на баща си.

Изражение на несигурност премина по лицето му.

— Наистина трябва да вървим…

— Не, почакай… кажи ми какво се случи. Може би ще мога да помогна. Ако не можеш да се довериш на мен, на кого ще можеш?

Той се наведе напред. Ръцете му бяха облегнати на волана, докато се взираше в оцапаното с буболечки предно стъкло.

— Бях на дванадесет. Живеехме в двустайна колиба точно до Наска. Майка ми умираше, ракът се беше разпространил извън панкреаса й. Тя не можеше да понесе още радиация или химиотерапия и беше прекалено слаба да се грижи за себе си. Джулиъс не можеше да си позволи медицинска сестра, затова ме остави начело, а той продължи работата си в пустинята. Органите на майка ми отказваха. Тя лежеше в леглото, свита на топка от болката в корема, а аз решех косата й и й четях. Имаше дълга тъмна коса, точно като твоята. Накрая дори не можех да я реша, падаше на кичури.

Самотна сълза се търкулна по бузата му.

— Умът й остана остър обаче, дори до самия край. Винаги беше най-силна сутрин, можеше да води разговори, но до късния следобед ставаше прекалено слаба и започваше да говори несвързано, морфинът отнемаше живината й. Една вечер Джулиъс си дойде вкъщи много изморен, след като беше прекарал три цели дни в пустинята. Майка ми беше имала лош ден. Бореше се с висока температура и изпитваше силни болки. Аз бях изтощен от това да се грижа за нея през последните седемдесет и два часа. Джулиъс седна на края на леглото и просто се вгледа в нея. Накрая аз пожелах лека нощ и затворих свързващата врата към тяхната спалня, за да поспя малко. Трябва да съм изпаднал в безсъзнание в момента, в който главата ми допря възглавницата. Не знам колко дълго съм спал, но посред нощ нещо ме събуди, нещо като сподавен вик. Станах от леглото и отворих вратата.

Мик затвори очи. Сега сълзите му течаха свободно.

— Какво беше? — прошепна Доминик. — Какво видя?

— Виковете идваха от майка ми. Джулиъс се беше надвесил над нея и я душеше с възглавницата си.

— О, господи…

— Аз просто стоях там, все още полузаспал и не осъзнавах какво се случва. След около минута майка ми спря да се движи. Тогава Джулиъс забеляза отворената врата. Обърна се и ме погледна с онова ужасно изражение. Завлече ме в стаята ми, подсмърчайки и бърборейки за това как майка е изпитвала толкова силни болки, че не можел да издържа тя да страда повече.

Мик се залюля напред-назад, като гледаше през предното стъкло.

— Кошмарите ти?

Той кимна. После сви юмруци и ги стовари силно върху очуканото табло.

— Кой, по дяволите, беше той, че да взема това решение? Аз бях този, който се грижеше за нея, аз бях този, който се грижеше за нея — не той!

Тя потрепна, когато той удари таблото пак и пак, изкарвайки насъбраната ярост.

След това, емоционално изтощен, отпусна глава на волана.

— Дори не ме попита, Доминик. Така и не ми даде възможност да се сбогувам.

Доминик го придърпа към нея, като галеше косата му, докато той плачеше, притискайки лицето му към гърдите си. По собствените й бузи се затъркаляха сълзи, докато мислеше как е страдал, лишен от нормално детство още от раждането му, а цялата му зрелост беше разбита от годините, прекарани в изолация.

„Как бих могла да го заведа в друг приют?“

Мик утихна след няколко минути. Дръпна се от нея, като бършеше очите си.

— Предполагам, че още имам някои семейни проблеми, които трябва да разреша.

— Имал си труден живот, но сега нещата ще станат по-добри.

Мик подсмръкна и потисна една усмивка.

— Така мислиш, а?

Тя се наведе и го целуна, първоначално леко, после го придърпа по-близо и устните им се сляха. Езиците им се преплетоха, разпалвайки страстта им. Възбудени, те разкъсаха взаимно дрехите си, докато се галеха един друг в мрака, борейки се с тясното пространство на кабината, като воланът и лостът със скоростите затрудняваха правенето им на любов.

— Мик… почакай. Не мога да го направя тук — няма място.

Тя облегна глава на рамото му, запъхтяна, докато струйки пот се стичаха по лицето й.

— Следващия път, когато наемаш кола, вземи нещо със задна седалка.

— Обещавам.

Той я целуна по челото.

Тя се заигра с къдриците по врата му.

— По-добре да тръгваме или ще закъснеем за срещата с твоите приятели.

Двамата излязоха от пикапа. Мик се качи в задната му част и откачи екипировката за гмуркане от рафтовете. Подаде на Доминик жилетка за контролиране на плаваемостта с вече прикачени въздушна бутилка и регулатор.

— Някога ходила ли си на нощно гмуркане?

— Преди около две години. Колко е пътят до сенота?

— Километър и половина. Вероятно ще ти е по-удобно, ако облечеш екипа.

Тя си сложи жилетката и бутилката, после взе неопреновите костюми от него, когато той слезе. Мик затегна собствената си жилетка, метна чантата с екипировката през рамо и взе две резервни бутилки кислород.

— Следвай ме.

Той закрачи напред през гъсталака, Доминик вървеше с мъка след него. След минути рояци комари бръмчаха около ушите им, привлечени от потта им. Като следваха останките от обрасла пътека, те си проправяха път през гъстата растителност на джунглата, докато насекоми и тръни се забиваха в кожата им. Растителността най-накрая намаля до район с много дървета, мочурливата почва стана по-камениста. Те се помъчиха да изкачат една 1.5 метрова издатина и изведнъж звездите отново се появиха над главите им.

Двамата стояха на 4. 5 метров път от камъни, притиснати един до друг, древен сакбе, построен преди хиляда години от маите.

Мик свали бутилките кислород, като разтриваше болящите го рамене.

— Наляво е свещеният сенот, надясно е пирамидата Кукулкан. Добре ли си?

— Чувствам се като товарно муле. Още колко?

— Двеста метра. Хайде.

Те продължиха наляво и пет минути по-късно излязоха на края на огромната варовикова яма. Нейните тихи тъмни води отразяваха лунната светлина.

Доминик погледна надолу и прецени, че падането ще има 15 метра. Пулсът й се ускори.

„Защо, по дяволите, правя това?“

Тя се обърна, когато пет тъмнокожи възрастни членове на племето маи се появиха от гората.

— Те са приятели — каза Мик. — Х Менес, мъдреците на маите. Те са потомци на братството Сх-Тол, свещено общество, което е избегнало гнева на испанците преди повече от пет века. Тук са, за да ни помогнат.

Докато обличаше водолазния си костюм, Мик говореше с един мъж с побеляла коса на древен език. Другите възрастни мъже извадиха едно въже и няколко подводни фенерчета от чантата с екипировка.

Доминик се обърна с гръб към групата и свали пуловера си, като бързо вдигна тесния костюм върху целия си бански.

Мик я повика. Лицето му беше угрижено.

— Дом, това е Оцело, свещеник на маите. Оцело казва, че в Чичен Ица е бил видян мъж, който е разпитвал къде се намираме. Описва непознатия като американец с червена коса и мускулесто телосложение.

— Реймънд? О, мамка му…

— Дом, кажи ми истината. Ти…

— Мик, кълна се, не съм се обаждала на Фолета или Борджия, или на когото и да е, откакто съм тук.

— Братът на Оцело е пазач. Казва, че червенокосият е влязъл в парка точно преди да го затворят, но никой не помни да го е виждал да излиза. Тази сделка, на която си се съгласила с Борджия. Всичко са били глупости. Ще получиш имунитета си, след като ме намерят мъртъв. Хайде, по-добре да се движим.

Сложиха жилетките на раменете си и се приближиха към ръба на сенота.

Мик нахлузи плавниците на краката си, после уви въжето около ръцете си и се спусна след края на ямата. Маите го снишиха бързо в застоялите студени води, после издърпаха въжето за Доминик.

Мик си сложи маската за лице и регулатора, после включи фенерчето си и потопи глава под водата. Видимостта в шоколадовокафявата, миришеща на гнило тиня беше по-малко от 60 сантиметра.

Доминик усети, че крайниците й трепереха, докато висеше над тъмната повърхност на сенота.

„Защо правиш това? Луда ли си?“

Тя се сви, когато стъпалата й влязоха в студената, пълна с тиня яма. Пусна въжето, падна вътре и се задави от миризмата на гнило. Бързо нагласи маската си, после пъхна регулатора в устата си и задиша, прекъсвайки вонята.

Мик се появи на повърхността. Слузести парчета растителност висяха от косата му. Той закачи едно жълто въже от своята китка за нейната.

— Там долу е доста тъмно. Не искам да се разделим.

Тя кимна и махна регулатора си.

— Какво точно търсим пак?

— Някакъв портал по южната страна. Нещо, което ще ни позволи да влезем в пирамидата.

— Но пирамидата е на повече от километър и половина оттук. Мик?

Тя видя как той изпусна въздуха от жилетката си и се потопи.

„Мамка му!“

Жената върна регулатора в устата си, погледна Луната за последно и го последва надолу.

Започна да диша учестено в регулатора в секундата, в която лицето й се сблъска с нечистата вода. Плува на сляпо няколко секунди. Чувството й за ориентация се губеше, докато не усети, че Мик я подръпва. Спусна се на още шест метра, като риташе силно, после видя отражението от фенерчето му по стената на сенота.

Мик оглеждаше варовиковата облицовка, чиято повърхност беше покрита с гъста растителност. Той използва фенерчето си, за да й даде знак да се дръпне вдясно от него и да мушка гъстите растения с ножа си.

Доминик извади ножа от калъфа на глезена й и почукваше камъните, докато се спускаше с краката напред по варовиковата стена. 9 метра по-надолу ръката й се плъзна в 90 сантиметрова дупка. Часовникът й се оплете в гъстата растителност. Като не можеше да се надигне достатъчно, за да се освободи, тя облегна плавниците си на сената, за да се отблъсне.

2 метров воден мокасин изскочи напред, щракна с челюсти пред маската й и със светкавична скорост се стрелна покрай нея в мрака.

Това беше всичко, което разклатените й нерви можеха да понесат. Паникьосана, тя тръгна нагоре, като повлече Мик със себе си.

Когато главата й се показа на повърхността, тя махна рязко маската от лицето си, давейки се и кашляйки.

— Добре ли си? Какво стана?

— Не каза нищо за никакви проклети змии! Мразя змии…

— Ухапа ли те?

— Не, но аз бях дотук. Това не е гмуркане, прилича повече на плуване в течни лайна!

Тя отвърза въжето. Ръцете й още трепереха.

— Дом…

— Не, Мик, беше ми достатъчно. Нервите ми са разбити, а от тази вода ме сърби кожата. Продължавай без мен. Ходи намери тайния проход или там по дяволите каквото търсиш. Ще се срещнем горе.

Мик я погледна разтревожено, после се потопи.

— Хей, Оцело! Хвърли въжето.

Тя гледаше нагоре нетърпелива старите хора да се появяват при края на ямата.

Нищо.

По гръбнака й пробягаха тръпки, когато се появи Реймънд. Светещата червена точка на мерника на ловната му пушка застана в основата на гърлото й.

 

 

Белият дом, Вашингтон

Президентът Малер се чувстваше така, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема. Той вдигна поглед от доклада на министерството на отбраната към генерал Фекондо и адмирал Гордън. Силно биещото му сърце караше слепоочията му да туптят. Беше толкова слаб, че тялото му вече нямаше сили да го държи изправен на стола.

Пиер Борджия нахлу в Овалния кабинет. Зачервеното му око блестеше от омраза.

— Току-що получихме нов доклад. Двадесет и една хиляди мъртви в Якутия. Два милиона са загинали в Кунмин. Цял град е бил заличен в Туркменистан. Журналистите вече се събират долу.

— Руснаците и китайците не са губили време да мобилизират силите си — каза генерал Фекондо. — Официалният отговор е, че всичко това е било част от планираните им военни действия, но цифрите са много по-високи от онова, което е било планирано.

Началникът на военноморските операции зачете от лаптопа си.

— При последното сателитно наблюдение следим осемдесет и три ядрени подводници, включително всичко от новия руски клас „Борей“. Всеки от тези съдове носи осемнадесет БРИП SS-N-20. Добавете към това и още дузина китайски подводници с балистични ракети и…

— Не са само подводниците — прекъсна го генералът. — И двете страни са вдигнали стратегическите сили в готовност. Разузнавателната система „Даркстар“ следи ракетния крайцер „Петър Велики“, който е напуснал пристанището двадесет минути след последната детонация. Изправени сме пред обединен арсенал от суша и въздух, чиято първоначална бойна мощ е повече от 2000 ядрени бойни глави.

— Исусе! — Малер си пое дълбоко дъх, като се бореше със стягането в гърдите. — Пиер, още колко има до конференцията със Съвета за сигурност?

— Десет минути, но генералният секретар каза, че Грозни се е обърнал към Парламентарната асамблея и отказва да участва, ако ние сме на линия — лицето на Борджия беше покрито с пот. — Сър, наистина трябва да придвижим тази операция до „Маунт Уедър“.

Малер го игнорира. Той се обърна към видеовръзката, означена като STARTCOM.

— Генерал Доръшоу, как нашият противоракетен щит ще се отрази на първоначален удар от този мащаб?

Бледото лице на генерала от военновъздушните сили на САЩ Ерик Доръшоу, главен командир на стратегическото въздушно командване, се появи на екрана.

— Сър, щитът е в състояние да отстрани няколко десетки ракети във връхната точка от траекторията им, но нищо от защитния ни арсенал не е създадено да се справи с такова масирано нападение. Повечето от руските ИКБР и БРИП са били програмирани да летят на ниски височини. Технологията да се елиминира такава заплаха просто не е постижима…

Малер поклати глава с отвращение.

— Двадесет проклети милиарда долара — и за какво?

Пиер Борджия погледна генерал Фекондо, който кимна.

— Г-н Президент, може да има още един вариант. Ако сме сигурни, че Грозни ще удари пръв, тогава определено ще имаме полза да го нападнем първи. Нашият последен оперативен план, SIOP-112, показва, че предотвратяващ удар от 1800 бойни глави ефективно ще обезоръжи 91% от всички руски и китайски наземни ИКБР и…

— Не! Няма да вляза в историята като американския президент, който е започнал Третата световна война!

— Предотвратяващият удар може да е оправдан — обясни генерал Доръшоу.

— Не мога да оправдая избиването на два милиарда човешки същества, генерале. Ще се придържаме към дипломацията и целите за защита, които сме определили — президентът седна на края на бюрото си, като разтриваше слепоочията си. — Къде е вицепрезидентът?

— Последно чух, че е на път към „Буун“, сър.

— Може би трябва да изпратим хеликоптер и да го закараме до база на ФЕМА^[1] — каза генерал Фекондо.

— Не — отвърна Борджия, малко прекалено бързо. — Не, вицепрезидентът никога не е участвал в обучение…

— Той все пак е основна част от изпълнителната власт.

— Няма значение. Чейни така и не беше официално добавен към списъка с оцелелите. В „Маунт У едър“ има малко място…

— Достатъчно! — извика президентът.

Влезе Дик Призтас.

— Съжалявам, че закъснях, на околовръстното е като в зоопарк. Видяхте ли какво се случва там?

Той пусна CNN.

На екрана се появиха ужасени американци, които трескаво тъпчеха багажите си в претоварени коли. Един микрофон беше бутнат в лицето на баща на три деца.

— Не знам какво, по дяволите, се случва. Русия казва, че ние сме взривили тези бомби, президентът казва, че не сме. Не знам на кого да вярвам, но нямам доверие на Малер или Грозни. Напускаме града тази вечер…

Близък кадър на протестиращи пред Белия дом, които носеха табели с послания за Апокалипсиса.

„Виктор Грозни е антихристът. Разкайте се сега! Второто пришествие идва!“

Сцени на масовите грабежи в търговски мол в Бътезда. Въздушни снимки на магистралата, колите бяха наредени броня до броня. Един камион се обърна, когато се опита да мине покрай задръстването, карайки по един наклон. Членове на семейство в задната част на един пикап, зареждащи пушки.

— Г-н Президент, обаждането към Съвета за сигурност е готово. ВК-2.

Малер отиде при далечната стена, където бяха разположени пет видео комуникатора със сигурна връзка. Вторият отляво се включи. Екранът се раздели на двадесет квадрата, в които се появиха главите на членовете на Съвета за сигурност на ООН. Руското място беше черно.

— Г-н генерален секретар, членове на съвета, искам отново да подчертая, че Съединените щати не са отговорни за тези детонации с чисто сливане. Сега обаче имаме причина да вярваме, че Иран може да е атакувал Израел в опити да въвлече страната ни в директен конфликт с Русия. Нека още веднъж да кажа, че искаме да избегнем война на всяка цена. За да няма недоразумения, наредихме нашия флот да напусне Оманския залив. Моля, уведомете президента Грозни, че Съединените щати няма да изстрелват никакви ракети по Руската федерация или нейните съюзници, но няма да намалим отговорността си да защитаваме държавата Израел.

— Съветът ще предаде вашето съобщение. Бог да ви е на помощ, г-н Президент.

— Бог да е на помощ на всички ни, г-н главен секретар.

Малер се обърна към Борджия.

— Къде е семейството ми?

— Вече са на път към „Маунт Уедър“.

— Добре, излизаме. Генерал Фекондо?

— Да, сър?

— Заведете ни при ДЕФКОН-1.

 

 

Чичен Ица, полуостров Юкатан

Мик се спусна с главата напред покрай южната страна на сенота, като опипваше пътя през оплетените растения и търсеше нещо необичайно. На 9 метра наклонът на стената изведнъж се промени, която зави навътре под ъгъл от 45 градуса.

Той продължи да слиза все по-надълбоко в кладенеца на маите. Тъмнината обгърна по-плътно неговия изчезващ лъч светлина. На 30-ина метра той спря, за да изравни налягането, от което бяха започнали да го болят ушите.

„Тридесет и два метра…“

Южната стена се изправи и отново започна да се спуска вертикално. Мик продължи да слиза през катраненочерната шахта, като много добре съзнаваше, че не е екипиран да се гмурка още много по-надълбоко.

И тогава го видя — светлинка, сияеща като яркочервен надпис „вход“ в тъмен киносалон.

Той зарита по-силно, после застана хоризонтално. Сърцето му тупкаше в шията, докато се взираше невярващо в огромния портал, висок 3 и широк 6 метра. Лъчът от фенерчето му се отразяваше от гладката искряща бяла метална повърхност.

Гравиран в центъра на бариерата имаше искрящ червен троен свещник. Мик изохка в регулатора си, като незабавно разпозна древния знак. Беше Тризъбецът на Паракас.

 

 

Блумонт, Вирджиния

Хеликоптерът, превозващ първата дама, нейните трима млади синове и трима старши конгресмени, се носеше на запад над град Блумонт и шосе 601. В далечината пилотът можеше да види светлините от дузина сгради, разположени в оградения комплекс.

Това беше „Маунт Уедър“, свръхсекретна военна база, разположена на 74 километра от Вашингтон. Комплексът, управляван от Федералната агенция за справяне с кризисни ситуации (ФЕМА), беше операционен щаб, свързан в мрежа с повече от сто подземни федерални центрове за релокация.

Въпреки че 85 акровият комплекс беше силно охраняван, истинската тайна на „Маунт Уедър“ се намираше под земята. Дълбоко в гранитната планина имаше подземен град, снабден с частни апартаменти и общежития, кафетерии и болници, централа за пречистване на вода и канализация, електроцентрала, масова транзитна система, телекомуникационна система и дори подземно изкуствено езеро. Въпреки че никой член на конгреса никога не бе признавал доброволно това, че знае за съществуването на, съоръжението, много старши представители на Белия дом бяха членове до живот на тази подземна столица на „изчакващото правителство“. Девет федерални отдела бяха пресъздадени в комплекса, както и пет федерални агенции. Тайно назначени ръководители с ниво като това на членовете на кабинета изпълняваха неопределено дълги мандати без съгласието на Конгреса и далеч от очите на обществеността. Въпреки че не беше толкова голям, колкото руския комплекс в планината Ямантау, съоръжението за справяне с кризисни ситуации служеше за същата цел — да се оцелее и да се управлява онова, което е останало от Съединените щати при масирано ядрено нападение.

Капитанът от военновъздушните сили Марк Дейвис правеше тренировъчни полети до и от „Маунт Уедър“ от дванадесет години. Въпреки че пилотът от Националната агенция за въздушно командване и баща на четири деца печелеше добри пари, никога не беше щастлив от факта, че той и семейството му бяха изключени от „списъка“.

Дейвис видя, че светлините на комплекса се появиха в далечината. Стисна зъби.

Повече от 240 военнослужещи работеха в съоръжението. Техният живот по-важен ли беше от неговия? Ами шестдесет и петте членове на „изпълнителния елит“? Ако избухнеше ядрена война, вината можеше да бъде стоварена върху много от тези военни „експерти“. Защо тези копелета трябваше да оцелеят, а семейството му не?

В крайна сметка беше лесно за руския агент да привлече капитан. Парите бяха ключът към оцеляването в ядрена война. Дейвис беше използвал повечето от средствата си, за да построи собствен бункер в планината Блу Ридж, а останалите беше преобърнал в злато и скъпоценни камъни. Ако някога избухнеше ядрена война, той беше сигурен, че семейството му ще оцелее. Ако не, то спестяванията за колеж на децата сега бяха по-добре подсигурени от всякога.

Дейвис закара хеликоптера над площадката за кацане и докосна земята. Приближиха се двама военни полицаи в един влак. Той козирува.

— Седем пътници и багажът им. Всички чанти са проверени.

Без да чака отговор, Дейвис отвори товарната врата и помогна на първата дама да слезе.

Военните полицаи заведоха пътниците към влака, докато пилотът разтоварваше чантите им. Безличният кафяв велурен куфар беше трети по ред. Дейвис завъртя дръжката по посока на часовниковата стрелка, както руският агент го беше инструктирал, после я върна бавно назад.

Механизмът се активира.

Пилотът постави внимателно куфара на количката, после побърза да натовари останалите чанти.

 

 

Чичен Ица, полуостров Юкатан

Мик се насили да забави изкачването си, като едва можеше да сдържа вълнението си. Спря на 6 метра, за да изпусне азот, мислите му препускаха диво из главата му.

„Как да вляза вътре? Трябва да има някакъв скрит механизъм, създаден за задействане на вратата“.

Той отново погледна въздухомера си. „Петнадесет минути. Вземи нова бутилка и после побързай обратно надолу“.

Мик продължи да се изкачва, изненадан да види краката на Доминик, който махаха под повърхността. Той се плъзна нагоре покрай тялото й и подаде глава над водата.

— Дом, какво…

Уплашеното й изражение го накара да погледне нагоре.

На 15 метра над повърхността на ямата стоеше червенокосият мъж. Главата на шефа на охраната в приюта в Маями се усмихваше надолу към него от ръба. Червената лазерна точка прескочи от врата на Доминик върху неговия.

— Ето я моята кучка. Как се осмеляваш да караш моята жена да чака толкова дълго?

Мик дойде по-близо до Доминик, като започна да опипва под водата за края на маркуча на жилетката й.

— Пусни я, задник. Пусни я и няма да се съпротивлявам. Можеш да ме закараш обратно в Щатите във вериги. Ще бъдеш истински герой…

— Не и този път, копеле. Фолета реши да предприеме нов подход към терапията ти. Нарича се смърт.

Мик намери маркуча и бързо изпусна въздуха от жилетката на Доминик.

— Колко ти плаща Фолета?

Той застана пред нея. Лазерната точка се появи на водолазния му костюм.

— В камиона ми има пари, скрити под седалката. Можеш да ги вземеш всичките. Трябва да има десет хиляди в златни монети.

Реймънд вдигна поглед от пушката.

— Лъжеш…

Мик сграбчи Доминик и се хвърли настрани, завличайки я под водата. Тя започна да се мята и да се бори с него, когато глътна цяла уста с кал.

Серия куршуми прелетя покрай тях, докато Мик пъхна регулатора в устата й и я дръпна по-надълбоко. Доминик се задави, издиша вода, после успя да си поеме въздух. Тя притисна наводнената маска обратно към лицето си и бързо я почисти, после намери собствения си регулатор.

Мик прочисти гърло, после напълни дробовете си с въздух. Хвана ръката на Доминик и започна да се спуска сляпо, докато един куршум отскочи от кислородната му бутилка.

Сърцето на Доминик биеше като лудо. На 15 метра под водата тя включи фенерчето си, като почти го изпусна. Мик свали и сложи обратно маската си, като я почисти. Тя се втренчи ужасено в него, несигурна какво ще се случи след това.

Мик върза края на въжето си обратно за китката й, после посочи надолу.

Тя поклати глава за „не“.

Още един откос куршуми сложи край на спора.

Мъжът я хвана за китката и започна да се спуска, като я влачеше с него.

Вълни на паника минаха през корема й, когато тя се гмурна с главата напред в мрака. Тихото забвение се затвори над нея. Болката в ушите й подсказваше, че слиза прекалено дълбоко.

„Какво прави той? Развържи въжето, преди да умреш!“

Тя започна да се мъчи да отвърже възела.

Мик се пресегна и я спря. Взе ръката й и я потупа, като се опитваше да я успокои. После отново започна да се спуска.

Тя стисна носа си с пръсти и изравни. Налягането в ушите й намаля и тя го последва. Наклонената стена се превърна в таван над главата й. Натрупващото се усещане за клаустрофобия беше почти непоносимо. Тя усети, че губи всякаква ориентация. Мракът и тишината бяха задушаващи.

Сега тя се гмурна право надолу по вертикална шахта. Дълбокомерът й падна под 33 метра. Пулсът й тупкаше в маската на лицето й, а умът й крещеше да се освободи.

Появата на искряща червена светлина я стресна. Доминик се спусна още по-надолу, премигна и застана в хоризонтално положение, взирайки се в сияещото изображение.

„Мили боже… той наистина е открил нещо! Чакай малко, виждала съм тази фигура и преди…“

Тя гледаше как Мик заобиколи блестящата бяла фасада, опипвайки пътя си покрай външните краища на металната обвивка.

„Знам го… видях го в дневника на Джулиъс Гейбриъл…“

Сърцето на жената подскочи, когато дълбок тътнещ звук изпълни ушите й. Гигантски въздушни мехури изскочиха от центъра на фасадата и обгърнаха Мик. После чудовищно течение я подхвана и я засмука към средата на портала и към една черна бездна, която преди секунда не можеше да се види.

Течението я погълна с краката напред в мрака. Тя се завъртя настрани, хваната в турбуленцията на подземната река, чиято сила избута маската надолу до гърлото й и я ослепи. Тя вдиша вода, после стисна носа си с пръсти и й се прииска да повърне в регулатора, докато се въртеше диво в задушаващия мрак, борейки се да си поеме въздух.

Порталът се затвори зад тях и прекъсна потока.

Доминик спря да се върти. Върна маската на място, почисти я, после се огледа, хипнотизирана от новата обстановка.

Бяха влезли в просторна подводна пещера с неземна красота. Сюр реални ярки пулсиращи светлини с неизвестен произход осветяваха варовиковите стени като на катедрала в упойващи нюанси на синьо, зелено и жълто. Фантастични сталактити, приличащи на гигантски висулки, се спускаха от залятия с вода таван и караха хората да изглеждат като джуджета. Върховете им слизаха надолу, за да обгърнат една вкаменена гора от кристалоподобни сталагмити, издигащи се от соления под на подземната пещера.

Доминик погледна Мик развълнувана, удивена, като й се искаше да зададе хиляди въпроси. Той поклати глава и посочи към въздухомера, който показваше, че му остава въздух само за още пет минути. Жената провери собствения си запас, шокирана да види, че е навлязла в последните си петнадесет минути.

През тялото й премина вълна на тревога. Предизвикващото клаустрофобия осъзнаване, че е заклещена в тази подземна зала, че над главата й имаше скалист таван, завладя способността й да разсъждава. Тя отблъсна Мик и заплува обратно към портала, като отчаяно се опитваше да го отвори отново.

Мик я привлече обратно с въжето. Хвана китките й и посочи на юг, където напред се простираше входа към извиваща се пещера. Той направи триъгълна форма с двете си ръце.

„Кукулкан“.

Доминик забави дишането си.

Мик хвана ръката й и започна да плува. Заедно те минаха през поредица от просторни подводни зали. Присъствието им изглежда активираше още пулсиращи светлини, които сякаш бяха свързани с невидим детектор за движение. Над главите им по куполовидния таван се бяха появили редици остри като игли зъби, варовикови образувания, създаващи величествени вкаменелости, приличащи на арки, и странни назъбени скулптури от камък.

Мик усети, че гърдите започват да го стягат, докато минаваха от една индиговосиня зала в друга с искрящ лазурен цвят. Провери кислородната си бутилка, после се обърна към Доминик и вдигна ръка към гърлото си.

„Свършил му е въздухът“.

Тя му подаде втория резервен регулатор, закачен към нейната жилетка, после провери собствения си запас.

Осем минути.

„Осем минути! По четири минути за всеки. Това е лудост! Защо ли го последвах в сенота? Трябваше да остана в камиона, трябваше да остана в Маями. Ще се удавя точно както Ис“.

Дъното изведнъж пропадна, а пещерата се отвори към просторна подземна зала. Варовиковите катедрални стени и таванът светеха с искрящ розов цвят като на плът. Подземната пещера беше голяма колкото закрита баскетболна арена.

„Няма да се удавиш, просто ще се задушиш. Това трябва да е по-добре от онова, което е преживял бедният Ис. Ще изгубиш съзнание, просто ще ти причернее. Наистина ли вярваш в рая?“

Мик я дръпна, като тръгна развълнувано напред. Тя заплува по-бързо, като се молеше да е намерил изход.

Тогава го видя.

„О, не… о, Боже… о, господи Боже…“

 

 

Блумонт, Вирджиния

Хеликоптерът на президента беше на 30 километра на север от Лийсбърг, Вирджиния, когато 12 килотонната бомба избухна.

Президентът и антуражът му не можаха да видят интензивния проблясък от светлина, хиляди пъти по-ярка от светкавица. Не можаха да усетят чудовищния импулс на топлинната радиация, която премина през подземния комплекс „Маунт Уедър“, изпарявайки първата дама, децата й и останалите обитатели на суперструктурата. Нито пък усетиха смазващата прегръдка на милиони тонове гранит, стомана и бетон, когато планината се срина като къщичка от карти.

Онова, което видяха, беше яркооранжево огнено кълбо, което обърна нощта на ден. Онова, което почувстваха, беше шокова вълна, когато взривът изрева покрай тях като гръмотевица, а огнената буря подпали горите на Вирджиния и ги превърна в горящ килим.

Пилотът обърна хеликоптера и тръгна да се отдалечава бързо, а президентът зави в агония. Празнотата разкъсваше раненото му сърце, гневът бушуваше из главата му и унищожаваше здравия му разум.

 

 

Чинен Ица: 34 метра под основата на пирамидата Кукулкан.

С широко разтворени очи, докато кръвта й туптеше яростно, Доминик се взираше невярващо в чудната структура, която се издигаше над главата й. Забит в пещерния варовиков таван, стърчащ от скалата, се намираше килът на колосален 715 метров извънземен космически кораб.

Тя си пое бавно дъх, като се опитваше да не диша учестено. Кожата й буквално тръпнеше под водолазния костюм.

„Това не е истина. Не може да бъде…“

Металната златна облицовка на гладкия корпус с размерите на боен кораб блестеше пред тях като лъснато огледало.

Мик стисна ръката й и се заиздига, като я дръпна към два огромни механизма, поставени от двете страни на онова, което изглежда беше задната част на съда. Всяка структура беше голяма и висока колкото триетажна сграда. Те доплуваха по-близо и надникнаха в един от извънземните двигатели. Фенерчетата им разкриха гнездо от овъглени отвори с форма на доизгорители, като всеки беше не по-малко от 9 метра в диаметър.

Мик я бутна покрай чудовищните двигатели и заплува към носа на геоложки замаскирания съд.

Доминик засмука регулатора по-силно, разтревожена от неспособността да си поеме въздух.

„О, Боже, въздухът ни свърши!“

Тя дръпна ръката на Мик и се хвана за гърлото, когато пещерата се завъртя неконтролируемо.

Мик видя, че лицето й е станало яркочервено. Усети, че собствените му гърди го стягат, дробовете го боляха, когато тя се хвана за него.

Като се измъкна от захвата й, той изплю нейния резервен регулатор и върна собствения в устата си. После се обърна и заплува толкова силно, колкото можеше, като я влачеше за въжето, докато търсеше някакъв вход в корпуса.

Доминик се замята ужасена, докато се задушаваше в замъгляващата й се маска.

Мик усещаше ръцете и краката си като оловни. Той изхриптя в регулатора, неспособен да си поеме дъх. Белите му дробове сякаш горяха. Усети как на другия край на въжето момичето се паникьосва. Сърцето го болеше, умът му правеше усилия да се съсредоточи.

През замаяността той го видя — аленочервена светлина, светеща на 45 метра напред. С обновени сили той загреба и зарита. Мускулите му горяха и той се движеше сякаш на забавен кадър.

После усети безжизнена тежест на края на въжето — Доминик беше престанала да се бори.

„Не спирай…“

Подземният свят се завъртя неконтролируемо. Той захапа регулатора, докато венците му не се разкървиха. Започна да смуче топлата течност, докато светещото изображение на Тризъбеца не дойде на фокус.

„Още десетина замаха…“

Ръцете му бяха оловни. Той спря да се движи. Абаносовите очи се забелиха.

Майкъл Гейбриъл припадна.

Телата на двамата гмуркачи в безсъзнание се носеха към светещия иридиев панел, широк 3 метра и задействаха древен детектор за движение.

С хидравлично съскане порталът на външния корпус се плъзна и се отвори. Поток вода нахлу в херметизирано отделение и засмука двамата души в извънземния съд.