Стив Олтън
Пророчеството на маите (16)

Дневникът на Джулиъс Гейбриъл

Платото в южно Перу представлява гола пустиня, дълга 64 километра и широка 10. Това е пуста сурова равна земя, мъртва зона, скрита сред Андите. То също така има и необикновено уникална геология, тъй като в почвата, лежащата под Наска, се съдържат високи нива гипс, естествено слепващо вещество. Овлажняван всеки ден от сутрешната роса, гипсът буквално държи местните железни и силициеви камъни, които са осеяли пустинята, залепени към повърхността й. Тези тъмни камъчета задържат топлината от слънцето, като издигат защитен щит от топъл въздух, който практически елиминира ефектите на вятъра. Те също така правят платото едно от най-сухите места на земята, място, което получава по-малко от 25.4 литра дъжд на квадратен метър за десетилетие.

За художника, който желае да изрази себе си чрез най-големите мащаби, платото Наска става идеалното платно, тъй като онова, което бива нарисувано върху него, остава там. Все пак, чак докато един пилот не прелита отгоре през 1947 г., съвременният човек не е бил открил мистериозните рисунки и геометрични линии, гравирани в перуанския пейзаж преди хиляди години.

Повече от 13000 линии пресичат пустинята Наска. Някои от тези знаци са по-дълги 8 километра, простирайки се по грубия терен, докато в същото време остават идеално прави. Въпреки че някои биха искали да вярват, че линиите представляват праисторически писти за древни астронавти, сега знаем, че те са астрономически изравнени, отговарящи на разположението на зимното слънцестоене, равноденствието, съзвездие Орион и може би други небесни тела, които все още са ни неизвестни.

По-странни са стотиците рисунки на животни. На нивото на Земята тези колосални животни изглеждат само като случайни назъбвания, получени от изронването на тонове черни вулканични камъчета, разкриващо жълтия гипс отдолу. Когато се гледат от високо във въздуха обаче, рисунките от Наска оживяват. Те представляват единно художествено виждане и инженерно постижение, които е оцеляло невредимо хиляди години.

Изкуството на платото Наска е било завършено през два много ясно различими времеви интервала. Въпреки че изглежда противоречиво на нашето схващане за еволюцията, по-ранните рисунки са по-сложните. Те включват маймуна, паяк, пирамида и змия. Не само, че приликите са невероятно точни, но самите фигури, повечето от които са по-големи от футболно игрище, са нарисувани, като е използвана една дълга непрекъсната линия.

Кои са мистериозните художници, които са създали тези пустинни образи? Как са могли да постигнат такова великолепно майсторство в такъв огромен мащаб? Най-важното — каква е била тяхната мотивация да издълбаят фигурите на платото на първо време?

През лятото на 1972 г. Мария, Пиер и аз пристигнахме за пръв път в тази окаяна пустиня в Южна Америка. По онова време въобще не се интересувахме от рисунките. Намеренията ни бяха просто да установим връзката между издължените черепи от Мезоамерика и онези, открити в Наска. Все още мога да си спомня първата седмица работа на платото — ругаейки жестокото перуанско слънце, което ме измъчваше всеки ден и караше по лицето и ръцете ми да излизат мехури. Ако ми бяхте казали, че накрая ще се върна в това чистилище от пясък и скали, за да изживея остатъка от дните си, щях да си помисля, че сте луди.

Луди!

Трябва да правя усилия дори да напиша проклетата дума. Досега много от вас може да са започнали да се питат дали четат бележките на учен или на луд човек. Трябва да призная, че не минава и ден, без сам да обмислям този въпрос. Ако съм изгубил ума си, значи Наска е виновна, нейната непрестанна жега е накарала мозъка ми да се подуе, безмилостната й повърхност е набивала артрита в костите ми с десетилетия. Всички шансове да постигна вътрешен мир се изпариха в деня, в който обрекох семейството си на тази пустиня. Моля се Майкъл да ми прости за това, че го отгледах в тази адска дупка, както и за другите несправедливости в детството му, които стоварих върху измъчената му душа.

От лятото на 72-а до зимата на 74-а нашето малко трио се бъхтеше в Наска, изравяйки стотици деформирани черепи, открити в церемониалното гробище, разположено близо до Андите.

Подробно изследване на всеки череп разкри, че деформациите са били причинени от връзването на дървени дъски през главите на децата в ранна възраст.

През януари 74-а открихме царска гробница, разположена близо до Андите. Стените на тази невероятна гробница бяха направени от огромни каменни колони, като всяка тежеше между 10 и 20 тона. В подземната зала имаше 13 мумии на мъже, като всяка имаше издължен череп. Вълнението ни достигна нови висини, след като подробни рентгенови и други тестове разкриха, че починалите, подобно на черепа от Ла Вента, който бе открила Мария, са постигнали формата на главата си изцяло в резултат на гените си!

Откриването на нова раса хора се оказа толкова противоречиво, колкото и стряскащо. След като чу за нашето откритие, президентът на Перу нареди всичките ни артефакти да бъдат сложени в едно подземно хранилище в Археологическия музей в Ика, далеч от очите на хората. (И до днес черепите могат да бъдат видени само със специална покана.)

Коя е била тази мистериозна раса? Какво ги е накарало да се раждат с черепи с размери два пъти по-големи от нормалното?

Знаем, че първите хора, които са пристигнали в района на Андите, са били ловци и рибари, които са се установили покрай перуанската брегова линия някъде около 10000 г. пр.Хр. После, около 400 г. пр.Хр., друга група пристигнала на платото Наска. Знаем малко за тези мистериозни хора, освен това, че са наричали водачите си виракочи, полубогове, за които се е казвало, че са мигрирали до Южна Америка точно след Великия потоп. Виракочите са описани като мъдреци с бледа кожа, дълбоки морскосини очи и спускащи се бели бради и коси. Тези древни владетели очевидно са притежавали превъзхождащ ум и по-големи от нормалното черепи. Техният странен външен вид без съмнение е повлиял на последователите им така, че да упражняват изкуството за деформиране на главите си в опити да подражават на царските си лидери.

Физическите прилики между виракочите и великия учител на маите Кукулкан са прекалено големи, за да бъдат игнорирани. Фактът, че висок брадат бял мъж се е появил и в легендите на редица други древни култури от района на Андите, дава още доказателства за връзка между мезоамериканските индианци и тези от Южна Америка.

Най-доминиращата индианска цивилизация, която се надигнала в планинските джунгли на Южна Америка, били инките. Подобно на маите, те също боготворели велик учител, мъдрец, който помогнал на хората да отбележат напредък, като учел на науки, агрикултура и архитектура. Въпреки че сега знаем, че повечето постижения, приписвани на инките, всъщност произхождат от по-ранни етнически групи, записаните бележки ни разкриват, че този брадат бял мъж е вдъхновил създаването на великите пътища на инките, както и на известните им агрикултурни тераси, построени по стръмните планински склонове. Вярва се, че брадатият човек е бил и художникът, който е създал по-старите и по-сложни рисунки на Наска. Въпреки че е известен под много различни имена сред различните култури от района на Андите, инките са го боготворели просто като Виракоча, което означава „пяна от морето“.

Като Кукулкан при маите и Кветцалкоатъл при ацтеките, Виракоча е най-почитаният човек в историята на инките. Дали виракочите от 400 г. пр.Хр. са били неговите предци? Дали може да е далечен роднина на Кукулкан? Ако е така, неговото присъствие в древна Южна Америка има ли нещо общо с календара на маите и неговото предсказание за обреченост?

Като търсехме отговори, ние напуснахме пустинята Наска и тръгнахме към Андите. Възнамерявахме да изследваме два древни обекта, за които се вярваше, че са създадени от божеството на инките. Първият беше крепостта на Саксайуаман, гигантска структура, издигната точно на север от Куско. Като царската гробница, стените на тази смайващата цитадела бяха изградени от гигантски гранитни камъни с неправилни форми, които като по чудо бяха напаснати толкова добре един към друг, че човек не можеше да пъхне и джобното си ножче между тях.

Въображението се напряга, когато се опитва да си представи как индианците от Андите са могли да транспортират камъни, тежащи 100 тона или повече, през повече от 16 километра планински терен от далечната им каменоломна и после да ги нагласят перфектно на място покрай укреплението. (Едно 8.5 метрово чудовище тежи повече от 320000 килограма.) Археолозите, които все още се мъчат да обяснят това неизбледняващо изкуство, са се опитвали да пресъздадат малка част от наследството на Виракоча, като са транспортирали един камък със средни размери от далечна каменоломна, използвайки сложни инженерни принципи и малка армия от доброволци. До ден-днешен всеки опит е пропадал безнадеждно.

Знаем, че крепостта на Саксайуаман е била издигната, за да защитава обитателите й от враждебни сили. Истинската цел зад дизайна на другата структура на Виракоча, древния град в Андите, Тиахуанако, все още остава мистерия.

Разположени на 3800 метра над нивото на Тихия океан в Андите на Боливия, руините на Тиахуанако почиват на древната брегова линия на езерото Титикака, най-високия годен за плаване воден басейн в света. След като изследвах невъзможното инженерство зад постиженията в Саксайуаман, можех да се закълна, че нищо оттук нататък не може да ме изненада. Въпреки това гледката на Тиахуанако беше просто завладяваща. Наземният план на този древен град се състои от три храма от варовик и четири други структури, като всички са разположени върху серия издигнати платформи и потънали правоъгълници. Както в Саксайуаман, основната част от конструкцията се състои от невъзможно големи камъни, напаснати перфектно.

В Тиахуанако обаче, определено има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Тук има скрит план — план, който може да е свързан със спасението на вида ни.

В града доминират останките, от Акапана, стъпаловидна пирамида, чиито четири страни, ориентирани според посоките, са по 210 метра. Целта на Акапана, уви, трябва да остане мистерия, тъй като нахлуващите испанци са използвали структурата като каменоломна и са ограбили 90% от облицовката на храма.

Най-чудната структура в Тиахуанако е Портата на слънцето. Едно-единствено масивно парче камък, тежащо 100 тона. Това колосално произведение на изкуството се намира в северозападния край на комплекса като една праисторическа Триумфална арка. Някак си създателят й е успял да транспортира това огромно скално парче от каменоломна на километри разстояние, да издяла идеален портал, като е използвал бог знае какъв инструмент и после да го изправи вертикално на мястото му.

Градът е осеян с гигантски колони. В центъра на една правоъгълна яма без покрив се намира гравюра на самия Виракоча от червен камък, висока 2.1 метра. Издълженият череп е на лице с ясно изразено чело, тънък прав нос и долна челюст, покрита с брада. Ръцете и китките са сгънати. Една финална черта, която си струва да се спомене — надигащите се от двете страни на робата на мъдреца, има две змии, подобни на онези, изобразени из Мезоамерика.

Най-противоречивата структура в Тиахуанако е Каласасая, потънал храм, разположен в центъра на града, заобиколен от големи стени. 3.6 метрови каменни блокове са били издигнати в неговите очертания. Въпреки че Пиер заключи, че Каласасая трябва да е била крепост. Мария вярваше друго. Тя разпозна разположението на издигнатите монолитни блокове като подобно на това на намерените в Стоунхендж.

Както обикновено. Мария се оказа права. Каласасая не е крепост, а звездна обсерватория, може би най-старата в света.

И така, какво означава всичко това?

Пет години, след като бяхме напуснали Кеймбридж, аз и моите другари археолози бяхме открили поразяващи доказателства, сочещи, че висша раса бели хора е повлияла на развитието на индианците от Мезоамерика и на тези от Южна Америка. Тези брадати мъже, притежаващи генетично изменени черепи, някак си бяха проектирали и ръководили изграждането на величествени паметници, чиято цел все още ни озадачава.

Мария беше убедена, че дизайнът на обсерваторията Каласасая е твърде близък до този на Стоунхендж, за да бъде това просто съвпадение. Тя вярваше, че беше задължително да продължим да вървим по следите на тази бяла раса и тяхната древна мъдрост, за да видим къде ще ни заведат те.

Пиер Борджия не беше доволен от това. Два години в Наска бяха повече от достатъчно, за да утолят апетита му за археология. Той беше и притискан от неговото богато семейство да се върне в Щатите и да започне политическа кариера. Проблемът беше, че той обичаше Мария. Всъщност, двамата бяха планирали да се оженят през пролетта.

Колкото и да обичаше Пиер, Мария не беше готова да се откаже от търсенето си, за да разкрие пророчеството на маите. Тя настояваше да продължим да следваме древната следа на брадатите към Стоунхендж.

Мисълта за връщане в Англия беше цялата примамка, от която се нуждаехме. Аз запазих транспорт и ние излетяхме към следващата част от нашето приключение. Онази, която знаех, че е писано да разбие нашия малък триумвират завинаги.