Стив Олтън
Пророчеството на маите (40)

27

21 декември 2012 г. (4 Ахау, 3 Канкин)

На борда на „Джон К. Стенис“

12:47 часа

Майкъл Гейбриъл се взираше в черното море през отворения люк на малката ВИП каюта. Беше прекалено далеч, за да види смарагдовия блясък. Самолетоносачът беше застанал на повече от три километра на изток от погребания извънземен кораб, но той някак си усещаше присъствието му.

— Цяла нощ ли ще гледаш през люка?

Доминик излезе от банята само по кърпа. Тя сгуши лице до гърдите му и обви ръце около кръста му.

Мик усети влажната топлина, която се надигаше от голото й тяло.

Върховете на пръстите й се плъзнаха по мускулите на корема му, докато не достигнаха слабините му. Доминик го погледна в тъмните очи и прошепна:

— Люби ме.

Тя се надигна и го целуна, като плъзна език в устата му, докато той се бореше да съблече дрехите си. След секунди и двамата бяха голи и се прегръщаха като отдавна изгубени любовници. Натрупаните им емоции и страхове изчезнаха в момента, в който крайниците им се преплетоха. Те бяха единствените двама души на земята.

Мик я положи на леглото, целувайки врата й, докато тя го насочваше. Доминик изстена от удоволствие. Вкуси потта на рамото му, когато придърпа лицето му към гърдите си и се заигра с къдрите по тила му.

 

 

03:22 часа

Мик лежеше гол под чаршафа. Дясната му ръка галеше гърба на Доминик, а главата на момичето беше облегната на превързаните му гърди. Той се взря в тавана, изтощеният му ум си повтаряше думите на Пазителя отново и отново като мантра.

„Шибалба Би ще се изгине на 4 Ахау, 3 Канкин. Може да бъде разрушен само отвътре. Само един Хунапу може да влезе. Само един Хунапу може да изгони злото от вашата градина…“

Доминик се размърда и се превъртя настрани. Мик я покри с чаршафа, после затвори очи.

— Ела при мен, Майкъл…

— А?

Той се изправи рязко в леглото, сърцето му биеше силно. Дезориентиран, той се огледа из каютата. Студена пот изби по гърба му.

„Няма нищо, няма нищо… беше само сън…“ Мик легна обратно. Очите му бяха широко разтворени. Чакаше демоничния глас да се върне. „Престани! Побъркваш се!“

Той се усмихна слабо.

„Единадесет години изолация и най-накрая губя ума си“.

Затвори очи.

— Защо се страхуваш от мен, Майкъл?

— Мамка му…

Той скочи на крака като нервна котка.

„Добре, запази спокойствие. Отиди да се разходиш. Прочисти главата си“.

Той се облече бързо, после се измъкна от каютата.

След двадесет минути Мик намери пътя към „Скалата на лешоядите“, открит балкон, който гледаше към палубата за излитане. Нощният въздух беше хладен, океанският бриз — успокояващ. Той запуши уши, когато един многоцелеви изтребител беше изстрелян в ясното нощно небе.

Още веднъж, умът му повтори разговора с Пазителя.

„Само един Хунапу може да влезе. Само един Хунапу може да изгони злото от вашата градина и да спаси вида ви от унищожение“.

— Мога да те усетя, Майкъл. Много си близо…

— Какво?

— Ела при мен, Майкъл. Не се страхувай от мен. Ела при своя създател.

— Спри! Спри!

Мик стисна очи и хвана главата си с ръце.

— Мик, добре ли си?

— Ела при мен… синко.

— Разкарай се от главата ми!

Мик се завъртя, очите му се бяха разширили от уплаха. Марвин Тепърман го хвана за раменете и го разтърси.

— Хей, добре ли си?

— А? О, мамка му! Не… не знам. Мисля, че откачам.

— Ти и останалата част от света. Не можа да заспиш, а?

— Не. Марвин, обектът, който е кацнал в Чичен Ица, знаеш ли точно къде е кацнал?

Екзобиологът извади малък таблет от джоба на якето си.

— Дръж, някъде тук е. Да видим, Чичен Ица. Да, обектът е кацнал на нещо, наречено Великото игрище. В самия център, да сме точни.

Мик усети как по гръбнака му пробягаха тръпки.

— Самият център? Сигурен ли си?

— Да. Какво има?

— Трябва ни хеликоптер! Марвин, можеш ли да ни намериш хеликоптер?

— Хеликоптер? За какво?

— Не мога да го обясня, просто трябва да отида в Чичен Ица — веднага!

 

 

Остров Санибел, западният бряг на Флорида

05:12 часа

Едит Екслер стоеше на пустия бряг и гледаше сивия хоризонт и моторницата, която се приближаваше бързо в далечината. Племенникът й, Харви, махна, после качи лодката направо на плажа.

— Някакви проблеми с намирането на СПЗН?

— Не — каза той, като внимателно й подаде малкото останки от голяма намотка фиброоптичен кабел. — Микрофонът беше закотвен точно там, където каза, че ще бъде. След всички тези гадости около черната вълна, беше малко страшно да се гмуркам през нощта.

Той излезе от лодката, като последва леля си до задната врата на лабораторията. Щом влязоха, Еди включи системата СПЗН, а Харви свърза фиброоптичния кабел с главния компютър.

— Това ще ни даде достъп до всички микрофони в Залива? — попита той.

— Това е интегрирана система. Докато този кабел издържа, не виждам защо не. Няма да сме онлайн чрез компютъра в Дан Нек, но би трябвало да можем да подслушаме какъв извънземен обект е заровен до брега на Юкатан.

Харви се усмихна и приключи със свързването.

— Чувствам се, сякаш крадем кабелна телевизия.

 

 

Мексиканският залив

06:41 часа

Ескадрилата от многоцелеви изтребители продължи да кръжи във формация. Пилотите станаха нервни, когато видяха първите лъчи на зората. На повърхността отдолу „Джон К. Стенис“ и флотът му бяха заели позиция и бяха образували 5 километров кръг около светещата част от морето.

Като се движеше на 460 метра под водата, в мрака под флота обикаляше бойната подводница „Скрантън“ (SSN-756) клас „Лос Анджелис“. С тиха бдителност капитан Бо Денис и екипът му чакаха в готовност. Заповедите им — изпарете всичко, което се надигне от искрящата смарагдова дупка.

Палубата на самолетоносача „Джон К. Стенис“ кипеше от дейност.

Ракети земя-въздух „Томахок“ от корабната артилерия на носа и задната част взеха на прицел светещия участък в морето, смъртоносният им товар беше насочен нагоре, готов моментално да бъде изстрелян при забелязване на цел. Още три автоматично управлявани системи „Предитър“ бяха изстреляни, за да се присъединят към дузина други, всички кръжащи над целевата зона.

Шестте хиляди мъже и жени на борда на плаващия град представляваха едно общо кълбо от нерви. Бяха чели новините и бяха гледали бунтовете по телевизията. Ако апокалипсисът наистина идваше, тогава те бяха тези, които стояха на прага пред него. Увереността, изкована от хиляди часове интензивни обучения, ги беше напуснала, страничен ефект от това, че едва бяха избегнали ядрен холокост. Дисциплината ги задържаше на бойните им пултове за управление, но сега страхът, а не адреналинът, беше онова, което ги движеше.

Доминик Вазкез беше изпълнена с различен вид страх. За първи път през живота си тя беше отворила сърцето си за мъж, беше си позволила да се почувства уязвима. Сега, докато претърсваше големия боен кораб, сърцето й беше сковано от физическа болка, умът й се паникьоса, когато осъзна, че Мик я беше изоставил и че можеше да не го види никога повече.

Тя влезе в забранена зона, като мина покрай един военен полицай. Когато той я хвана отзад, тя запрати стреснатия пазач към стената със злостен ритник назад, без да се обръща. Пресрещна я друг пазач, когато опита да влезе в бойния информационен център.

— Пусни ме! Трябва да се видя с Чейни!

— Не можете да влезете, БИЦ е ограничена зона.

— Трябва да открия Мик веднага, ох, ще ми счупиш ръката!

Водоизолиращата врата се отвори и двама офицери излязоха. Тя видя президента.

— Президент Чейни!

Чейни вдигна поглед от редицата монитори, на които се следяха АУС.

— Всичко е наред. Пуснете я.

Доминик се обърна към военния полицай, после здраво заби основите на двете си длани в гърдите му.

— Никога не ме докосвай отново.

Момичето влезе в тъмния контролен център, който сега беше претъпкан от държавни глави.

— Доминик…

— Къде е той? Знаете къде е, кажете ми веднага! Къде сте го завели?

Чейни я дръпна настрана.

— Гейбриъл тръгна с хеликоптер рано тази сутрин. Той дойде при мен. Беше по негова молба.

— Къде отиде?

— Остави ми едно писмо, което да ви дам.

Чейни извади сгънатия плик от джоба на гърдите си. Доминик го разкъса.

Моя скъпа Дом,

Има толкова много неща, които ми се иска да ти кажа, толкова много, което искам да обясня, но не мога. В главата ми има гласове, които ме теглят в различни посоки. Не знам дали гласовете са истински или умът ми най-накрая се е пречупил.

Гласът на Пазителя ми казва, че съм Хунапу. Казва, че моят генетичен код ни е осигурил достъп до космическия кораб. Може би тези гени ми позволяват да комуникирам със съществото под Залива.

Един от дистанционно управляваните обекти на съществото е кацнал в самия център на Великото игрище на маите в Чичен Ица. Баща ми вярваше, че съществува силна връзка между игрището и тъмния процеп на Млечния път. Подобно на пирамидата Кукулкан, това поле е било построено спрямо нощното небе. До полунощ тази вечер тъмният процеп ще застане точно над централната точка на полето. Връзката ще се отвори. Тя се отваря сега, усещам го.

Маите са имали традиция да заравят каменен маркер в центъра на всяко игрище. Баща ми присъстваше, когато археолози извадиха централния камък от игралното поле в Чичен Ица. Преди да умре, Джулиъс ми каза, че е откраднал истинския маркер преди години и после го е заровил наново. Той пази тази тайна от мен до последния си дъх. Някак си е знаел, че ще се нуждая от камъка.

Не може да е просто съвпадение, че обектът е кацнал там. Може би съществото в Залива знае, че маркерът е там и не иска да го открием. Всичко, което знам, е, че корабът на врага ще се издигне, за да посрещне зимното слънцестоене. Когато съществото осъзнае, че обектите не са се взривили, ще тръгне към мрежата на Пазителя и ще опита да я унищожи.

Не мога да позволя това да се случи.

Съжалявам, че избягах така от теб. Миналата нощ беше най-прекрасната в живота ми. Не искам да бъде нашата последна.

Обичам те и винаги ще те обичам…

Мик

Тя гледаше писмото.

— Това… това не е честно. Той да не очаква, че просто ще чакам тук?

Доминик тръгна след президента.

— Трябва да отида в Чичен Ица…

— Сър, нещо се случва там.

Около мониторите на АУС се събра тълпа.

Доминик хвана Чейни за ръката.

— Заведете ме при него. Дължите ми го.

— Доминик, той изрично каза не. Накара ме да обещая…

— Той се нуждае от мен. Нуждае се от помощта ми…

— Г-н Президент, отчитаме сеизмична дейност — докладва един техник. — 7.5 по скалата на Рихтер и се увеличава още…

Чейни сложи ръка на рамото на Доминик.

— Чуй ме. По един или друг начин ще унищожим онова, което е в кораба, разбираш ли? Мик ще бъде добре.

— Сър, „Скрантън“ ни вика.

 

 

На борда на американската подводница „Скрантън“

Командир Бо Денис извиси глас над гръмотевичния грохот от морското земетресение.

— Адмирале, цялото дъно се разцепва. Електромагнитните смущения се увеличават…

Един сонарен техник притисна слушалките към ушите си.

— Капитане, нещо се надига от дупката, нещо огромно!

 

 

Огромна вълна от антигравитация пулсираше настрани изпод останките на иридиевия обект. Невидимата сила отхвърляше земята на убежището от 65 милиона години и я избутваше нагоре през километър и половина натрошен варовик. Като чудовищно гюле, огромната маса от иридий, повече от 1.6 километра в диаметър, се издигна през милиардите тонове останки, а раздробеното морско дъно се сриваше във вакуума под издигащия се колос. Огромните размествания натрошиха околното дъно и изпратиха сеизмични вълни през целия полузатворен басейн на Мексиканския залив, като залива Кампече и околните райони понасяха земетресение с магнитуд 9.2.

Изригването на извънземния кораб роди серия смъртоносни цунамита. Убийствените вълни се носеха от епицентъра към чистите плажове на Залива като смъртоносен пръстен.

 

 

Капитане, сега извънземният обект излезе от дъното…

— Имаме възможност за стрелба, сър, той е прекалено голям, за да го изпуснем.

Командир Денис се хвана, когато подводницата се завъртя и застана на място.

— Хелм, дръж ни далеч от полето с останките. Старшина, заемете позиция за стрелба, подгответе тръби едно и две.

— Да, сър. Тръби едно и две в готовност.

— Изчислете траекторията със сонара. Изстреляйте тръби едно и две.

— Десет секунди до сблъсъка. Седем… шест… пет…

Двата снаряда цепеха през бушуващото море към надигащата се маса. На 15 метра преди целта бойните глави се удариха в невидимо силово поле и се взривиха.

 

 

На борда на „Джон К. Стенис“

Адмирале, „Скрантън“ докладва за директни попадения, но без щети. Изглежда, че обектът е защитен в силово поле и продължава да се издига.

Всички погледи се отправиха към редицата монитори на АУС. На 60 метра на водата се носеха „Предитър“-ите, чиито камери разкриха кръг от мехурчета, който започна да се образува на повърхността.

— Ето, излиза!

Овоидната маса разкъса повърхността като куполообразен айсберг. Тя потъна, после изскочи отново, докато не установи равновесие върху развълнуваното море. Близките кадри от АУС на опърлената иридиева повърхност разкриха мрежа от назъбени нагъвания в метала и вдлъбнатини с размерите на кратери.

Сензорите предаваха компютърно увеличени образи на дизайна на извънземния съд. Доминик гледаше втренчено триизмерния холографски образ. Двадесет и три тръбообразни придатъка висяха под останките от съда и й създаваха впечатление за огромна португалска фрегата^[1].

— Свържете се с въздушните крила — нареди адмиралът. — Открийте огън.

Многоцелевите изтребители развалиха формацията си и изстреляха залп от ракети „Сламър“. Оръжията избухнаха точно над масата, приличаща на остров. Многобройните детонации разкриха за момент наличието на неоновосиньо силово поле.

Началникът на военноморските операции изруга силно.

— Проклетото нещо е запечатано в защитно поле, точно като дистанционно управляваните му обекти. Капитан Рамирес…

— Да, сър.

— Нареди на МЦИ да напуснат целевата зона. Изстреляйте две „Томахок“. Да видим колко силно е наистина това поле.

Доминик запуши уши, когато гръмотевичен трясък разтресе бойния кораб.

Насочващите системи на двете „Томахок“ бяха отстранени, за да се попречи на мрежата на Пазителя да наруши траекторията им. Изстреляни право към целта, бойните глави се забиха в нея. Двойният взрив вдигна огнена топка към небето и за момент прекъсна предаването в реално време от камерите на кръжащите АУС.

Картината се върна.

Корабът все още беше невредим.

И тогава се случи нещо.

В средната част на носещата се маса започна механично движение, последвано от силен проблясък на зелена светлина.

Лъчът идваше от отвор в корпуса на кораба, но това не беше люк, какъвто имаше отгоре на подводниците, нито разкъсана облицовка. Парчета иридий изглежда се обелваха на слоеве, после се отдръпваха от водовъртежа от енергия.

От смарагдовозеленото сияние се появи едно същество.

Тромавата форма излезе с главата напред.

Военноморските камери фокусираха, образите разкриха лицето на съществото — лице на огромна извънземна змия. Огромният череп, покрит с люспи, приличащи на пера, беше голям колкото билборд. Две алени очи блестяха като искрящи фарове. Зениците на влечугото представляваха вертикални кехлибарени процепи, стесняващи се на сутрешната светлина. Странните челюсти се отвориха поотделно, разтегнаха се и разкриха два ужасни абаносови предни зъба. Всеки зъб беше дълъг метър и половина, а останалата от част от устата беше пълна с още зъби, остри като скалпели.

Зейването на устата на гигантското влечуго накара още дебели слоеве мазни люсповидни смарагдовозелени пера да остържат корпуса на кораба.

Остри шипове по корема на създанието се захванаха за иридиевата повърхност, докато извънземното се надигаше като голяма кобра. Звярът погледна към небето за кратко, сякаш анализираше атмосферата.

Със светкавична скорост, той се гмурна с главата напред в морето. Чудовищното му тяло изчезна под вълните.

Президентът и неговият Съвет по отбраната се взираха слисани в мониторите.

— Мили боже… това нещо истинско ли беше? — прошепна Чейни.

Един разтърсен специалист по комуникациите заслуша входящо съобщение по слушалките си.

— Адмирале, „Скрантън“ докладва, че извънземното се движи през термоклина, последната му записана скорост… Исусе — 92 възела. Курсът е на юг-югоизток. Сър, изглежда, че формата на живот се е отправила право към полуостров Юкатан.

 

 

Чичен Ица, Мексико

Развълнувана тълпа от повече от 200000 зилоти се беше събрала на паркинга на Чичен Ица. Хората викаха и хвърляха камъни по тежковъоръжените мексикански полицаи, докато опитваха да минат през блокирания главен вход на древния град на маите.

В парка четири американски танка „Ейбрамс“ М1-А2 бяха заели защитни позиции покрай всяка стена на пирамидата Кукулкан. В заобикалящата ги джунгла имаше два ескадрона силно въоръжени Зелени барети, които лежаха и чакаха, скрити сред гъстата растителност.

Точно на запад от пирамидата Кукулкан се намираше Великото игрище на Чичен Ица. Огромен комплекс, изграден във формата на буква „I“, обграден от всички страни със стени от варовикови блокове.

Източната стена на игрището беше направена от триетажна структура, известна като Храма на ягуарите. Колоните на входа бяха изваяни във формата на пернати змии. Структурата, която се издигаше покрай северната граница, се наричаше Храма на брадатия мъж. По фасадите и на двете вертикални стени имаше гравюри на великия Кукулкан, който се появяваше от челюстите на перната змия. На други сцени беше изобразено как Кукулкан, облечен с туника, лежи мъртъв и двуглава змия го поглъща.

Направени високо по източната и западната стена, имаше каменни пръстени с форма на понички, разположени вертикално, като обърнати баскетболни кошове. Измислен от олмеките, церемониалният ритуал, познат като Играта с топка, е бил създаден, за да символизира епичната битка между светлината и мрака, доброто и злото. Два отбора от по седем войници се състезавали един срещу друг, като опитвали да вкарат гумената топка през своя вертикален обръч, използвайки само лакти, таз и колене. Наградата от играта била проста, мотивацията — чиста — печелившите били възнаграждавани, губещите — обезглавявани.

Майкъл Гейбриъл се намираше в центъра на 95 метровото тревно игрище. Стоеше в сянката на дистанционно управлявания обект и насочваше един тричленен екип на американската армия от рейнджъри. С кирки и лопати мъжете изкопаха дупка, дълбока два метра и половина, като си проправиха път през трошливата земя, стигайки точно под ноктите на извънземния обект.

Мощта на силовото поле на обекта накара косата на Мик да настръхне.

Той вдигна поглед, когато един джип влезе от южния край на игрището. Полковник И. Дж. Кечпол изскочи от превозното средство, преди то да е спряло.

— Току-що научихме, Гейбриъл. Извънземната маса е излязла на повърхността, точно както предсказа.

— Военноморските успяха ли да я унищожат?

— Не. Съдът е защитен от същото силово поле като тези проклети неща. Има и още. Едно извънземно се е появило…

— Извънземно? Как е изглеждало?

Сърцето на Мик биеше като басов барабан.

— Не знам. Мрежата на пирамидата причинява комуникационни проблеми. Единственото, което успях да разбера, е, че е огромно и че военноморските мислят, че е тръгнало в нашата посока.

Полковникът коленичи до дупката.

— Лейтенант, искам вие и хората ви да излезете от тази дупка.

— Да, сър.

— Полковник, няма да се отказвате…

— Съжалявам, Гейбриъл, но се нуждая от всички хора, които могат да пазят тази мрежа. Какво търсите изобщо?

— Казах ви. Някакъв камък, объл маркер с размерите на футболна топка. Вероятно е заровен точно под ноктите на обекта.

Лейтенантът се изкатери вън от дупката, последван от още двама командоси от Рейнджър. Всички бяха покрити с бял прах.

Лейтенантът отпи от манерката си и изплю последната глътка.

— Ето какво, Гейбриъл. Намерихме края на някакъв метален контейнер, но ако хората ми опитат да го извадят, тежестта на този обект ще срути тунела. Оставихме фенерче и кирка долу, ако искате да опитате, но не ви съветвам да го правите.

Командосите се качиха в джипа.

— Предлагам да изчезвате оттук, преди да започнат фойерверките — извика полковникът, докато колата ускоряваше на запад.

Мик гледаше как джипът си отива, после се спусна в дупката по въжената стълба.

Командосите бяха изкопали тясна хоризонтална шахта, която минаваше под дистанционно управлявания обект. Мик взе кирката в едната си ръка, фенерчето в другата и започна да пълзи на колене през прохода. Звуците отгоре бързо заглъхнаха.

Тунелът свършваше след четири метра. От скалата над главата му се подаваха острите като бръсначи върхове на ноктите на създанието.

Между два черни нокътя, във варовиковия таван беше заклещена долната половина на лъскав метален цилиндър, същият метален контейнер, който той и баща му бяха открили преди толкова време, заровен в пустинята Наска.

Мик внимателно започна да рови около едната показала се страна на контейнера, като го разхлаби от другата. Върху гърба му паднаха камъчета. В тавана се отвориха пукнатини. Той продължи да почуква, като усещаше как контейнерът се разхлабва, знаейки, че таванът ще се срути всеки момент и ще го погребе под тежестта на земята и на извънземния обект.

Облаци бял прах го заслепяваха, когато той с едно последно дръпване извади цилиндъра и отскочи назад. Част от тавана се срина в ослепяващата бяла завеса от прах и камъни. 900 килограмовият извънземен обект се срути в тунела.

Мик запълзя назад през останките от прохода, като се измъкна от натрошения камък. Тялото му беше покрито с бял прах, лявата му ръка, изцапана с кръв, все още стискаше контейнера.

Той се изкачи по стълбата, като плюеше и кашляше, и рухна по гръб близо до ръба на дупката. Вдиша чист въздух. Опипа и намери бутилката си вода и изля топлата течност върху лицето си, изплакна се и седна, като прехвърли вниманието си върху цилиндъра.

Един дълъг момент той просто се взираше в обекта и събираше сила. Алената иконка на Тризъбеца от Паракас — подписа на Пазителя — го гледаше обратно.

— Добре, Джулиъс, да видим какво си крил от мен през всичките тези години.

Той отвори капака и извади странния обект отвътре.

„Какво е това?“

Беше нефритен обект, заоблен и тежък, с размерите на човешки череп. От едната му страна се подаваше дръжката на огромна обсидианова кама. Мик опита да извади оръжието, но то беше заклещено прекалено здраво.

По другата страна на обекта бяха гравирани два образа. Първият, на епична битка, беше на брадат бял мъж и гигантска перната змия. Мъжът държеше малък обект и държеше звяра настрана. Вторият образ беше на майски воин.

Мик се вгледа в лицето на война и покритата му с прах кожа настръхна.

„Мили боже… това съм аз“.

 

 

Остров Санибел, западният бряг на Флорида

Алармата на СПЗН събуди Едит Екслер отведнъж. Тя вдигна глава от масата, протегна се към компютърния пулт за слушалките си, сложи ги и се заслуша.

Племенникът й, Харви, влезе в лабораторията навреме, за да види как изражението на лицето на леля му се измени.

— Какво има?

Тя му хвърли слушалките, после забързано включи сеизмографа.

Харви се вслуша, докато сеизмографът започна да чертае по хартията.

— Какво е това?

— Голямо земетресение под залива Кампече — каза тя дрезгаво, сърцето й препускаше. — Трябва да се е случило преди по-малко от час. Този тътнещ звук, който чуваш, представлява серия много мощни цунамита, които се събират покрай бреговете на Западна Флорида…

— Събират се?

— Сливат се, когато забавят скорост и насочват енергията си вертикално. Когато стигнат до брега, тези вълни ще са огромни. Ще потопят всеки остров там.

— След колко време?

— Предполагам, че от петнадесет до двадесет минути най-много. Ще се обадя на бреговата охрана и на кмета, ти извести полицията, после намери кола. Трябва да се махаме оттук.

 

 

Мексиканският залив

Сикорски SH-60B „Сийхок“ се носеше на петнадесет метра над белите върхове. Другите четири военноморски хеликоптера го следваха отблизо. Високо отгоре две ескадрили от многоцелеви изтребители бяха настроили сензорите си към бързо движещата се вълна на 800 метра напред.

Доминик погледна през прозореца, взирайки се в чудовищните вълни в морето. В далечината зад ранната сутрешна мъгла се появи бреговата линия на Юкатан.

Отдолу, носещо се по морското дъно със скоростта на реактивен самолет, беше първото от серия цунамита. Водната стена убиец забави скорост, когато удари плитчините, препятствието и струпването на вода насочиха изумителната й ярост нагоре. Подутината образува гребен точно под летящата машина.

Генерал Фекондо потупа помощник-пилота.

— Защо многоцелевите изтребители не продължават да стрелят?

Помощник-пилотът погледна назад.

— Докладват, че целта е прекалено дълбоко и се движи прекалено бързо. Няма топлинно излъчване, нищо, което могат да прихванат. Не се тревожете, генерале, извънземното ще излезе от морето. Нашите птици ще го пръснат в момента, в който стигне плажа.

Президентът Чейни се обърна към Доминик. Тъмната му кожа изглеждаше пепелявосива.

— Добре ли си там отзад?

— Ще съм по-добре, когато…

Тя спря да говори, защото се втренчи във водата, като усети как чувството й за равновесие се губи, когато морето изглежда се надигна право нагоре изпод тях.

— Хей… внимавай! Вдигни ни по-високо!

— Мамка му…

Пилотът натисна силно лоста за управление, когато чудовищната вълна изригна нагоре към долната част на корпуса на машината и го повдигна така, сякаш беше сърф.

Доминик сграбчи седалката пред нея, когато Сикорски залитна настрани. За един сюр реален миг, хеликоптерът се носеше върху гигантската подутина. После 27-метровата вълна ги пусна и падна рязко, като зашлеви началото на плажа отдолу с гръмотевичен плясък.

Хеликоптерът се уравновеси и започна да кръжи високо над потопения релеф. Пътниците и екипът си отдъхнаха задружно, докато вълната убиец се носеше по сушата и опустошаваше всичко по пътя си.

Разнесе се оглушителен рев, когато многоцелевите изтребители закръжиха отгоре.

— Генерале, въздушното ни крило докладва, че са изгубили всякакъв визуален контакт с извънземното.

— Във вълната ли е?

— Не, сър.

— Къде, по дяволите, е тогава? — извика Чейни. — Нещо с такива размери не изчезва просто така.

— Трябва да е все още в морето — каза генералът. — Накарайте хеликоптерите да се върнат при последното място, където са го видели. Изпратете самолетите напред-назад по бреговата линия. Трябва да го пресечем, преди да навлезе в сушата.

Изминаха десет дълги минути.

От своето място Доминик гледаше как приливът от цунамито се оттегляше обратно към морето. Бушуващата река влачеше изкоренени палми, останки и добитък със себе си.

— Г-н Президент, губим време…

Чейни се обърна към нея.

— Извънземното все още е някъде там.

— Ами ако не е? Ами ако е на път към Чичен Ица, както каза Мик?

Генерал Фекондо се обърна:

Имаме тридесет хеликоптера, които кръжат около бреговата линия на Юкатан. В момента, в който това нещо си покаже физиономията…

— Чакайте! Мик каза, че геологията на полуострова е като гигантска гъба. Има цял лабиринт от подземни пещери, които са свързани с морето. Извънземното не се крие, а се движи под земята!

 

 

Остров Санибел

Еди почука на вратата на дома на приятелката си.

— Суз, отвори!

Сю Робен отвори предната врата все още полузаспала.

— Ийд, какво…

Едит я хвана за китката и я завлече при колата.

— Еди, за бога, по пижама съм…

— Просто се качвай. Идва цунами!

Харви запали двигателя, когато двете възрастни жени се качиха, и ускори лудо през дворовете, след което излезе на главния път.

— Цунами? Колко голямо? Ами останалите от острова?

— Хеликоптери на бреговата охрана кацат на плажа и по улиците. Съобщенията по радиото и телевизията текат от десет минути. Не чу ли сирените?

— Не спя със слуховото си апаратче.

Харви наби спирачките, когато наближиха кръстопътя, който отиваше към шосето. Единственият мост, който извеждаше от Санибел, беше задръстен от коли, опрени броня до броня.

— Изглежда, че новината се е разпространила — Харви надвика бибиткащите клаксони.

Еди погледна часовника си.

— Това не е добре. Трябва да се измъкнем.

— Пеша? — Сю поклати глава. — Ийд, крайпътната будка е на повече от километър и половина оттук. Аз съм по чехли…

Едит отвори вратата и измъкна приятелката си от задната седалка. Харви хвана свободната ръка на леля си и поведе двете жени през редицата от коли към външната страна на моста.

През следващите няколко минути тримата влизаха и излизаха от редицата коли, като бързаха към далечната кабина.

Еди вдигна поглед, когато няколко тийнейджъри се стрелнаха на моторизирани ролери, и закри очи заради блясъка, който идваше от водите, обграждащи остров Санибел и отиващи към Мексиканския залив.

Бавно покрай брега се движеше червено-черен петролен танкер.

Зад него, на още пет километра навътре, право от морето се надигаше неописуема водна стена.

Сю Робен се обърна и се взря невярващо във вълната.

— О, мили боже, това нещо истинско ли е?

Разнесе се звук от клаксони, отчаяни пътници напускаха колите си, докато чудовищната подутина се превърна в близо 40 метрова вълна.

Цунамито помете петролния танкер със своята издигаща се извивка, после се стовари върху огромния метален плавателен съд и го заби към морското дъно. Гръмотевичният сблъсък накара моста да завибрира, докато вълната убиец се разби върху брега на Санибел. Ревящата маса затриваше всичко.

Еди повлече племенника и приятелката си към будката. Харви отвори вратата и ги издърпа вътре, когато огромното цунами изравни остров Санибел и Каптива, избухвайки при брега.

Харви затвори вратата, а Еди придърпа Сю долу на пода.

Вълната препусна по шосето и потопи кабинката.

Бетонно металната структура изскърца. От всички страни се заизлива морска вода и изпълни 1.2 метровия правоъгълник от плексиглас. Еди, Харви и Сю се изправиха насред пороя, обгърнати от студена вода и мрак, докато нивото продължаваше да се покачва. Ревът на цунамито беше като товарен влак. Силата му разклати основите на кабината.

Джобът с въздух се запълни. Еди стисна очи, чакайки да умре. Последната й мисъл беше за Ис, чудеше се дали ще го види.

Белите й дробове горяха, сърцето й туптеше в ушите.

И тогава ревът отмина, слънчевата светлина се върна.

Харви ритна вратата и я отвори.

Тримата оцелели се препънаха навън, давейки се и кашляйки. Държаха се един за друг в дълбока до коляно река, която продължаваше да нахлува навътре.

Еди хвана Сю, като й помогна да се закрепи насред течението.

— Всички ли са добре?

Сю кимна.

— Трябва ли да се върнем?

— Не, цунамитата идват по много наведнъж. Трябва да бягаме.

Като се хванаха за ръце, те започнаха да газят и да се препъват по потопеното шосе, докато течението забавяше скорост и после изведнъж смени посоката си, като заплаши да ги помете към залива. Те се хванаха за един стълб и започнаха да се молят, като се бореха да останат живи сред бушуващите води на реката с останки.

 

 

Чичен Ица

Като държеше нефритения обект в ръце, Мик гледаше образа на война и сякаш се гледаше в огледало.

Лек вятър и после шумолене се разнесе от вътрешността на иридиевия цилиндър.

Мик бръкна вътре и с изненада откри парче избелял картон. Ръцете му трепереха, докато четеше познатия почерк.

Майкъл,

Ако съдбата те доведе толкова далеч, то точно сега ти си толкова поразен, колкото бяхме аз и майка ти, когато за пръв път през 1981 г. изровихме обекта, който държиш в ръце. Ти беше просто невинно дете на три годинки, а аз, е, известно време бях достатъчно глупав, за да вярвам, че изобразеният воин съм аз. Тогава майка ти посочи тъмнотата на очите и някак си два мата инстинктивно разбрахме, че образът е бил предназначен за теб.

Сега знаеш истинската причина, поради която майка ти и аз отказахме да се откажем от начинанието си, причината, поради която ти беше отказано нормално детство в Щатите. Очаква те по-велика съдба, Майкъл, и ние усещахме, че е наш дълг като родители да те подготвим възможно най-добре.

След две десетилетия изследвания все още нямам истинска представа за функцията на нефритения обект.

Подозирам, че може да е някакво оръжие, оставено ни от самия Кукулкан, въпреки че не можах да открия източник на енергия, който да разкрие предназначението му. Стигнах до извода, че обсидиановото острие, заклещено в него, е древен церемониален нож на повече от хиляда години, може би такъв, който някога е бил използван за ваденето на сърцата на жертвите на жертвоприношенията.

Мога само да се надявам, че ще разгадаеш останалото, преди да настъпи зимното слънцестоене на 2012 г.

Моля се Бог да ти помага в твоето начинание, каквото и да е то, моля се и един ден да успееш да простиш на тази окаяна душа за всичко, което е направила.

Твой любящ баща, Дж. Г.

Мик гледаше писмото, като го препрочиташе отново и отново. Умът му се мъчеше да осмисли онова, което със сърцето си знаеше, че е вярно.

„Аз съм. Аз съм Първият“.

Той се изправи, пусна писмото и цилиндъра обратно в дупката и после, стискайки нефритения обект, избяга от пустото игрище и отиде към западните стъпала на пирамидата Кукулкан.

Когато стигна върха, от него се лееше пот. Той я избърса заедно с останалия прах от веждите си и се запрепъва по северния коридор, където беше скрита хидравличната врата на Пазителя.

— Пазителю, пусни ме да вляза! Пазителю…

Той удари с крака каменния под, като викаше пак и пак.

Нищо не се случи.

 

 

Свещеният сенот

Със своите 201 сантиметра и 136 килограма подполковник Майк Слейър, по прякор Мингдинг, беше най-високият от Зелените барети, който някога беше носил униформа на командос. Мъжът с дрезгав глас и китайска, ирландска и американска кръв беше бивш професионален футболен играч и медицинско чудо, тъй като почти всяка част на тялото му беше поправяна, намествана или чупена. Мингдинг имаше репутация, че раздава юмруци с намерението да нарани, когато не можеше да се сети думата, която искаше да използва, или когато рамото или коляното му откажеха.

Като използва ръкава си, командосът обърса потта от горната си устна преди комарите да я стигнат.

„Три шибани часа трябва да си вадим гащите от задника в тази забравена от Бога мексиканска джунгла“.

Мингдинг Слейър беше повече от готов да удари нещо.

В лявото му ухо изпращя статичен шум. Подполковникът нагласи комуникатора си.

— Казвайте, полковник.

— Сателит на Обществото за запазване на океаните е засякъл източник на магнитна енергия, който приближава вашите позиции от север. Вярваме, че извънземното се движи през водоносните пластове и може да излезе през ямата.

„Крайно време беше!“

— Разбрано. Повече от готови сме.

Мингдинг даде сигнал на взвода си да заемат позиции около ямата. Всеки мъж носеше едно ЦИБО (целево индивидуално бойно оръжие), най-смъртоносния автомат в света. 6.4 килограмовото устройство имаше две цеви, като едната стреляше с 5.56 милиметрови куршуми, а другата — с 20 милиметрови високоексплозивни снаряди, които можеха да се настройват да експлодират при сблъсъка или след кратко забавяне, пред, зад или над вражеската цел.

Сержант Джон Маккормик „Мръсно червения“ се присъедини към подполковника. Двамата мъже се вгледаха в калта на ямата отдолу.

— Е, къде е това шибано извънземно?

— Боен закон на Мърфи номер шестнадесет. Ако си хванал нещо на прицел, не забравяй да уведомиш врага.

Земята започна да трепери, вълнички се разпростряха по повърхността отдолу.

— Предполагам, че се изказах прибързано.

Мингдинг даде сигнал на хората си, после се отдръпна от ръба, когато тресенето се засили.

Мръсно червения погледна през лазерния си мерник.

„Хайде, копеле. Ела да си го получиш“.

Земята подскачаше толкова силно, че командосите едва можеха да се прицелят.

Далечната стена на сенота се срути. Дъжд от варовик и вода избухна настрани…

Извънземното се надигна от ямата.

Мускулите на Мингдинг се бяха стегнали от страх.

— Кучи син… Огън! Огън!

Покривало от олово изскочи с трясък от автоматите на командосите.

Куршумите така и не стигнаха извънземното. Прозрачен щит от енергия, видим само при изкривяванията му, обви змията като втора кожа. Когато куршумите влизаха в полето, изглежда, че се изпаряваха във въздуха.

— Какво, по дяволите…?

Мингдинг се втренчи с ужас и объркване, докато хората му продължаваха да стрелят.

Като мина покрай командосите, сякаш не бяха там, извънземното същество се плъзна по майския сакбе. Тялото му с размери на локомотив си проправяше път към пирамидата през джунглата.

Мингдинг включи предавателя на каската си.

— Полковник, осъществихме контакт с извънземното — или поне опитахме. Куршумите ни са безполезни, сър, те някак си просто изчезват във въздуха.

 

 

Мик чуваше екота от перките на приближаващия се хеликоптер, докато гледаше Великото игрище от върха на Кукулкан. Видя как военноморската машина кацна на ливадата до западното стълбище на пирамидата.

Сърцето му се разтупка, когато видя, че Доминик излезе след президента и двама командоси от американската армия.

— Майкъл…

Мик си пое рязко дъх, като се обърна на север. Можеше да усети, че нещо идваше от джунглата.

Нещо огромно!

Покривалото от дървета, които бяха наредени покрай сакбето, бяха изкоренени, когато съществото наближи.

По земята отдолу четири танка „Ейбрамс: М1-А2“ забързаха по черния път в единна формация. Лазерните им мерници се целеха в средата на древния път на маите.

Очите на Мик се разшириха, сърцето му тръпнеше.

Над върховете на дърветата се появи черепа на извънземното. Яркочервените му очи блестяха като рубини на следобедното слънце.

„Тецкатлипока…“

Танковете откриха огън. Четири снаряда избухнаха като един от гладкоцевните 120 милиметрови дула на бронираните машини.

Нямаше контакт, нямаше експлозия. Когато достигнаха кожата на извънземното, снарядите просто изчезнаха в гъста въздушна възглавница с бързи ослепителни проблясъци.

Змията продължи да напредва и се плъзна върху танковете. За момент „Ейбрамс“-ите изчезнаха в енергийното поле, само за да се появят секунди по-късно, като титановите им плочи и оръдията бяха смачкани до неузнаваемост.

Думите на Пазителя прозвучаха в ушите му.

„Тецкатлипока обитава портала към четириизмерния коридор“.

„Порталът към четириизмерния коридор… Това е Тецкатлипока! Тецкатлипока Е порталът!“

Пернатата змия се надигна по северната балюстрада. Демоничните очи сияеха и излъчваха енергия. Плуващи сред кървавочервени роговици, златните резки на зениците на влечугото се разшириха, сякаш изпускаха пламъци от адска пещ.

Мик се втренчи в създанието. Умът му беше обхванат от абсолютен страх.

„Той иска да вляза в това?“

Змията спря на върха. Тя игнорира Мик, отвори уста и издиша облак пара от смарагдова енергия между прибраните си предни зъби.

Със страхотно свистене варовиковият храм се възпламени и избухна в неземни яркочервени пламъци. Извънземният огън разтопи каменните блокове за секунди.

Мик се дръпна от силната горещина и се скри при горните три стъпала на северните стълби.

Пламъците угаснаха. От бързия пожар беше останали да се подава като стълб на знаме малката останка от средната стена на храма — 4.5 метрова антена от иридий.

„Мрежата!“

„Ти си Хунапу. Имаш способността да влизаш в мрежата на исполините“.

Внезапен инстинкт за оцеляване започна отдавна заспал мисловен процес. Високо енергетични импулси прелитаха през нервните окончания в пръстите на Мик и към нефритения обект, като го караха да свети с интензивна, почти ослепителна енергия.

Извънземното се закова на място. Кехлибарените му зеници изчезнаха в алените процепи, които представляваха очите му.

Сърцето на Мик биеше като пневматичен чук. Ръката му трепереше от мощта, която течеше през тялото му.

Ослепената змия се втренчи в камъка така, сякаш беше в транс.

Мик затвори очи, като се мъчеше да запази разума си.

„Добре, просто запази спокойствие. Заведи го далеч от мрежата“.

Като държеше ръката си протегната, той слезе по западните стълби, измъчена стъпка след измъчена стъпка.

Съществото го последва надолу, сякаш го водеха на невидима каишка.

Доминик затича към него, после спря. Очите й се разшириха от шока.

— О, боже! О, мили боже…

Чейни, генерал Фекондо и двама командоси от армията застанаха неподвижно зад една от късите стени на игрището. Умовете им не можеха да осмислят онова, което виждаха очите им.

— Доминик!

Със свободната си ръка Мик я разтърси и я извади от ступора.

— Дом, не трябва да си тук!

— О, боже… — тя сграбчи ръката му и го повлече назад. — Хайде…

— Не, почакай, Дом, помниш ли какво ти казах? Помниш ли какво символизираше входът към подземния свят в „Попол Вух“?

Тя се обърна към него, после погледна нагоре към чудовищното извънземно.

— О, не. О, Господи, не…

— Дом, пернатата змия е порталът към Черния път…

— Не…

— И мисля, че аз съм Първият Хунапу!

— Майкъл…

През плътта на Мик пробягаха тръпки.

Доминик го погледна в абсолютен страх. Подухваните от вятъра сълзи се стичаха по лицето й.

— Какво ще направиш? Няма да се жертваш, нали?

— Дом…

— Не!

Тя го хвана за ръката.

— Идвам, Майкъл. Усещам страха ти…

— Няма да ти позволя да го направиш! Мик, моля те… обичам те…

Мъжът усети как волята му отслабва.

— Дом, обичам те и съм наистина уплашен, но моля те, ако искаш да ме видиш някога отново, трябва да вървиш, моля те, върви си, веднага! — той се обърна към Чейни. — Изведете я оттук! Веднага!

Генерал Фекондо и двама командоси я довлякоха обратно до хеликоптера, докато тя риташе и крещеше.

Чейни отиде при Мик. Очите му не се отлепяха от извънземното.

— Какво ще правиш?

— Не съм сигурен, но каквото и да се случи, дръжте Доминик далеч оттук.

— Имаш думата му. Сега направи услуга на всички ни и убий това нещо.

Чейни се дръпна назад, после се качи на хеликоптера.

Машината излетя.

Вълна от замаяност накара Мик да падне на едно коляно и да загуби концентрация.

Светлината, която се излъчваше от нефритения обект, намаля.

Извънземната змия разтърси огромната си глава. Кехлибарените й зеници се появиха отново, вертикалните цепнатини се разшириха. Две допълнителни очи, намиращи се във вдлъбнатините на бузите на животното, се фокусираха върху топлинния образ на Мик и намаляващия блясък на оръжието му.

„Не е добре… остани съсредоточен…“

Тецкатлипока се дръпна назад върху долната част на тялото си и нададе отвратителен извънземен рев, сякаш обявяваше, че вече не е под въздействието на магията на Мик.

Всичките четири очи на змията се фокусираха изпепеляващо върху мъжа, сякаш го виждаха за пръв път. Челюстите се отвориха. Цвърчащата черна течност започна да капе от прибраните горни предни зъби, пръскайки киселинна отрова по варовиковите стъпала отдолу.

Тялото на Мик се изпълни с адреналин. Той затвори очи, готов да умре. Тогава, с внезапен тласък на първично знание, той почувства мрежата в ума си.

Тецкатлипока разтегна челюсти, оголи отвратителните си зъби и с ужасяващата скорост изстреля горната част на тялото си към Хунапу.

Подобно на светкавица, електриковосиня енергия избухна от антената на пирамидата и улови змията по средата на атаката й. Набодено насред мрежата, съществото започна да се гърчи в агония. Тялото му изчезваше и след това се появяваше отново насред вълни от кипящата смарагдова енергия. Приличащите му на люспи пера и шипове започнаха да настръхват в ритмични спазми.

Мик остана неподвижен пред извънземното чудовище. Очите му бяха затворени, докато той управляваше новооткритите си инстинкти на Хунапу и насочваше огромната сила на мрежата на Пазителя върху пищящия враг.

Тецкатлипока се разтресе от гняв и изпусна оглушителен вибриращ звук, който отекна по еспланадата и накара колоните на Двореца на война да рухнат.

Мик отвори очи и вдигна централния камък над главата си. Опита да насили и измъкне обсидиановата кама от светещата ножница.

Нефритеният обект пулсираше силно и излъчваше нажежена до бяло енергия. Жегата опари ръката му.

Той се прицели и запрати обекта в отворената паст на извънземното.

Избухване на чиста енергия — като слънце, превръщащо се в нова.

Тецкатлипока изпадна в гърчове, сякаш беше ударен от милиард вата ток.

Мик закри очи и падна на колене, като излезе от мрежата.

Безжизненото извънземно се строполи върху северните стълби. Преди искрящите му очи да потъмнеят до нюанси на сивото. Отворената му уста се отпусна между двете варовикови змийски глави, разположени от двете страни на северната балюстрада като подпори за книги.

Мик рухна по гръб, крайниците му трепереха, а дробовете му се мъчеха да си поемат въздух.

 

 

С лице, притиснато до прозореца на хеликоптера, Доминик извика от радост, после прескочи на предната седалка и стисна Чейни в мечешка прегръдка.

— Добре, добре. Свалете ни, лейтенант. Тази млада дама иска да види мъжа си.

Генерал Фекондо беше притиснал слушалките към ухото си и се опитваше да чуе нещо през крясъците в хеликоптера.

— Повторете, адмирал Гордън…

Разнесе се пращящият глас на началника на военноморските операции.

— Повтарям… извънземният кораб все още е зад щит. Може да сте убили звяра, но източникът му на енергия още е напълно активен.

 

 

Мик лежеше по гръб със затворени очи върху твърдата, покрита с трева еспланада. Изтощеният му ум се мъчеше да възстанови нервната връзка, която някак си му беше позволила да активира мрежата на Пазителя.

Той седна изправен и погледна обсидиановото острие в ръката му.

„Аз съм Хунапу, но не съм Първият. Не мога да вляза в Черния път. Не мога да запечатам портала“.

Той се обърна и видя взвод тежковъоръжени командоси, които се появиха от джунглата. Мингдинг Слейър го изправи на крака.

— Кучи сине, Гейбриъл, как, по дяволите, го направи?

— Иска ми се да знаех.

Няколко командоси изстреляха куршуми по главата на неживото извънземно. Те се изпариха, преди да ударят целта.

— Майкъл…

Майкъл погледна стреснат нагоре. Гласът беше различен, познат. Някак си успокояващ.

— Пазителю…

Мъжът затвори очи и остави гласа да насочва мислите му към дълбините на ума му.

— Изгони страха си, Хунапу. Отвори портала и влез. Подземните владетели, останали на Земята, ще излязат напред, за да те предизвикат. Ще опитат да ти попречат да затвориш космическия портал, преди да пристигне богът на смъртта.

Мик отвори очи и се съсредоточи върху отвратителната уста на Тецкатлипока.

Електриковосин лъч от енергия се появи от антената на Пазителя и се спря върху неживия череп на змията.

Горната челюст започна да се отваря. Стреснатите командоси отскочиха назад, като няколко напразно опитаха да стрелят по мъртвия звяр.

Мик затвори очи и запази съсредоточеността си. Челюстите на извънземното се разтвориха до краен предел и оголиха грозни абаносови предни зъби, заобиколени от стотици други, остри като игли.

И тогава се появи втора змийска глава. Същата като първата, но малко по-малка, тя се стрелна напред и се подаде от устата на голямата.

Мик стисна очи, като се съсредоточи още по-силно. Трета и последна глава излезе от устата на втората и трите разтворени змийски челюсти щракнаха на място.

Мрежата се изключи. Мик падна на едно коляно, съсредоточеността му се пропука, умът му беше изтощен от усилията.

Тогава високо над пирамидата се появи въртящ се смарагдов цилиндър от енергия, космически четириизмерен коридор, пресичащ пространство и време, простиращ се от стъмненото небе, за да се свърже с опашката на извънземната змия.

Командосите пуснаха оръжията си. Мингдинг падна поразен на колене така, сякаш гледаше в лицето на Бог.

Някъде вдясно от Мик кацна президентският хеликоптер.

Мик погледна в отворения портал, като обмисляше решението си и се мъчеше да се отърси от страха си.

— Мик!

Доминик слезе от хеликоптера.

Думите на Пазителя: „Не трябва да й позволяваш да влиза“.

— Чейни, дръж я назад!

Президентът я хвана за китката.

— Пуснете ме! Мик, какво правиш…

Той я погледна, като усещаше как в гърдите му се образува тежест.

„Върви… направи го сега, преди тя да те последва!“

Като стисна обсидиановата кама в дясната си ръка, той се обърна и после стъпи върху долните редове зъби и влезе в първата от широко разтворените змийски усти.