Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (6)

4.

Древният документ сякаш излъчваше вътрешно сияние. Всички притеглиха напред столовете си и се наведоха: лицата им бяха осветени от конуса светлина, падащ отгоре.

— Първо… материалът.

Дилън пусна по кръга на събралите се малка пластмасова кутийка, в която имаше късче, взето за анализ от мумията.

— Несъмнено папирус, Cyperus papyrus. Можете да видите кръстосващите се тръстикови влакна на текстурата в местата, където са били сплескани и пресовани… Употребата на папирус в Египет прекъсва около втори век след Христа — обясни Хибермайер. — Зад изчезването му стои манията на египтяните към архивиране. Те били гениални, когато ставало дума за напояване и земеделие, но въпреки това пропуснали да опазят тръстиката по коритото на Нил. — Говореше все по-възбудено. — И вече мога да разкрия, че най-ранните известни следи от папирус датират от около 4000 година преди Христа или почти хиляда години по-рано, отколкото се смяташе досега. Говоря за откритието, направено по време на ръководените от мен разкопки в началото на тази година на територията на храма на Нейт в Саис, делтата на Нил.

Всички възбудено зашепнаха. Катя нетърпеливо се наведе напред.

— Ясно… Но самият ръкопис? Материалът определено е древен, но може да идва от което и да било време преди втори век след Христа. Дали не можете да сте по-конкретен?

Хибермайер поклати глава.

— Не и само на база на материала. Можем да опитаме датировка с радиоактивен въглерод, но съдържанието на изотопа вероятно ще се окаже повлияно от замърсяване с друг органичен материал в обвивката на мумията. А и за да получим достатъчно голям образец, ще трябва да повредим папируса непоправимо.

— Което явно е неприемливо — пое отново дискусията в ръцете си Дилън. — Но можем да използваме като ключ съществуването на самия ръкопис. Ако Морис не го бе забелязал, днес нямаше да сме тук.

— Всъщност дължим това на моята студентка Айша Фарук. — Хибермайер огледа събралите се около масата. — Смятам, че погребението и написването на ръкописа са станали приблизително по едно и също време. Папирусът не е много стар документ, точно обратното — той е относително скорошен. Чисто изписаните букви ясно свидетелстват в полза на това.

Дилън притисна четирите ъгъла на своя ръкопис върху масата и кимна на другите да го погледнат. Листът бе покрит със символи, копирани от папируса. Професорът беше групирал идентичните букви, двойки букви и думи — познат метод за анализ на стилистичната еднородност на даден текст.

Той посочи осем реда непрекъснат текст към края и каза:

— Морис е прав да идентифицира това като ранна форма на гръцкото писмо, датираща не по-късно от класическия период от края на пети век преди Христа. — Вдигна поглед и направи пауза. — Казах, че е прав, но аз ще съм още по-конкретен. — Пръстът му се премести върху група букви близко до началото. — Гърците възприемат своята азбука от финикийците към началото на първо хилядолетие преди новата ера. Някои от финикийските букви са оцелели непроменени, други са променили формата си с времето. Гръцката азбука завършва развитието си около края на шести век преди новата ера. — Взе светлинната показалка и насочи лъча към горния десен край на ръкописа. — Погледнете това…

Една и съща буква бе подчертана в няколко копирани от папируса думи. Изглеждаше като буквата „А“ килната наляво, а напречната чертичка преминаваше през двете рамена и приличаше на разперени ръце на стилизирана човешка фигура.

Джак не се сдържа:

— Финикийската буква „A“.

— Правилно — одобри Дилън и притегли стола си по-близко до масата. — Финикийските очертания изчезват около средата на шести век преди Христа. Поради тази причина, както и въз основа на използвания речник и стил, аз бих предположил дата към началото на това столетие… може би 600-ната година, но в никакъв случай не по-късно от 580-а преди Христа.

— Колко е сигурно това? — попита Джак.

— За мен поне е сигурно.

— Сега е моментът да разкрия най-важния ключ към датировката на мумията — триумфално заяви Хибермайер. — Златен амулет във формата на сърце иб, под слънчевия диск ре, които заедно образуват символичното представяне на фараона Априс, чието рождено име е Ва-Иб-Ре. Амулетът може да е бил личен подарък на погребания — ценна вещ, отнесена в задгробния му живот. Априс е фараон от двайсет и шестата династия и управлява от 595 до 568 година преди Христа.

— Фантастично! — възкликна Катя. — С изключение на няколко фрагмента, досега не разполагахме с оригинални гръцки ръкописи отпреди пети век преди новата ера. Това означава около век след Омир и само няколко поколения, след като гърците започнали да използват новата си азбука. Следователно говорим за най-значителната епиграфска находка на последните десетилетия. Въпросът ми обаче е следният: какво прави в Египет папирус с гръцко писмо през шести век преди новата ера, с други думи, повече от двеста години преди появата из онези места на Александър Велики?

Дилън огледа събралите се и каза:

— Повече няма да увъртам. Вярвам, че разполагаме с фрагмент от загубен труд на Солон — с неговия разказ за посещението му при върховния жрец на Саис. С други думи… намерили сме първоизточника на историята на Платон за Атлантида.

 

 

След половин час всички стояха заедно на балкона, който гледаше към пристанището. Дилън смучеше лулата си и със задоволство наблюдаваше как Джак и Катя разговарят малко встрани от другите. Не че не бе виждал подобна гледка и преди, но дали Джак най-сетне не бе намерил сериозна приятелка? Още преди години бе забелязал големия потенциал на буйния си студент, останал лишен от предимствата на нормалното образование. Всъщност точно той бе тласнал за кратко Джак към военното разузнаване, при условие че след като се върне, ще се посвети на археологията. Друг негов бивш студент, Ефрам Якобович, бе направил дарение от спечеленото си с разработване на софтуер състояние и бе финансирал почти цялата изследователска дейност на МУИМ — Международния университет за изучаване на морето — и Дилън наистина се бе зарадвал на шанса да вземе някакво участие в приключенията на Джак.

Джак се извини, че трябва да се обади по сателитния телефон до „Сийкуест“, потупа Катя по ръката и тръгна към вратата. Възбудата му от разкритията, свързани с откриването на папируса, се бореше с нуждата да е в курс с подводното проучване на потъналия кораб. Бяха минали само два дни, откакто Костас бе извадил златния диск, но площадката вече бе станала източник на богатства, способни да затъмнят дори епохалното откритие в пустинята.

По време на краткото смълчаване, докато Джак го нямаше, всички се обърнаха към телевизора, поставен в ниша в стената. Показваха поредния терористичен акт в бившия Съветския съюз, този път взривяване на кола в столицата на Грузия. Подобно на много други подобни актове, това не бе работа на фанатици, а добре пресметнато лично отмъщение, поредният мрачен епизод в свят, където заместването на екстремистката идеология с алчност и вендета се превръщаше в основна причина на глобална нестабилност. Ситуацията бе повод за сериозна загриженост, защото възможността да се финансират най-различни престъпни сделки именно благодарение на крадените антики и незаконните операции с тях на черния пазар правеше занимаващите се с това хора все по-нагли в опитите им да се доберат до най-скъпоценните съкровища.

Джак се върна и поднови разговора си с Катя. До този момент тя не бе разкрила почти нищо за себе си, освен да сподели силното си желание да участва по-енергично в битката срещу престъпленията с антики, отколкото й позволява сегашната й работа. Джак научи, че й предлагали престижни длъжности в реномирани западни университети, но тя избрала да остане в Русия, за да е близко до фронтовата линия на проблема, изострящ се все повече заради престъпната бюрокрация и неизкоренимата заплаха от изнудване и наказания.

Хибермайер и Дилън се присъединиха към тях и разговорът отново се прехвърли върху папируса.

— Винаги ме е озадачавало, че Солон не е оставил разказ за посещението си в Египет — каза Катя. — Все пак е бил може би най-ученият атинянин на своето време.

— А не е ли възможно да го е написал още докато е бил в храма? — Джак погледна въпросително Хибермайер, който тъкмо бършеше очилата си.

— Напълно е възможно, разбира се, макар това да се е случвало крайно рядко. — Хибермайер си сложи очилата. — За египтяните писането е било свещен дар от Тот, писаря на боговете. Чрез обявяването му за свещено умение жреците запазвали знанието под свой контрол. Което автоматично означава, че писане от чужденец в храма би било кощунство.

— Е, ако го е направил, едва ли е предизвикал симпатията им — отбеляза Джак.

Хибермайер поклати глава:

— Той сигурно е бил фокус на неприязънта на всички, които не са били съгласни с решението на жреците да разкрият пред него тайното знание. Храмовите прислужници несъмнено не са одобрявали присъствието му, виждали са в него чужденец, опълчил се срещу боговете. — Хибермайер нервно съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си. — А и тогава всъщност никой не е обичал гърците. Фараоните съвсем наскоро им били разрешили да установят търговски пункт на делтата край Навкрат. Гърците били лукави търговци и вече били натрупали богат опит от сделки с финикийците, докато Египет бил затворен за външния свят от много време. Египтяните, които поверявали стоките си на гръцките търговци, нямали представа за жестоката реалност на търговския занаят. Онези, които не забогатявали бързо, се чувствали измамени и предадени. Така че засегнатите били много.

— Искаш да кажеш — прекъсна го Джак, — че Солон може и да е написал своя „отчет“, но той по някакъв начин му е бил отнет и унищожен?

Хибермайер кимна.

— Възможно е. Нека си представим що за учен е бил той. Целеустремен до маниакалност, нетърпим към околните. И наивен що се отнася до реалния свят. Напълно допускам, че може да е носил кесия злато, и не мога да изключа, че храмовият персонал е научил за това. Солон би бил възможно най-лесната жертва в нощните преходи през пустинята от храма до града, където сигурно е бил отседнал.

— Тоест е бил нападнат и ограбен в пустинята, така ли? Ръкописът му е бил взет и захвърлен. След това парчета от него били намерени и използвани за увиване на мумията. Като нападението е било веднага след последното посещение на Солон в храма и по този начин били заличени всякакви следи от него?

— Към тази картина може да се добавят още няколко възможни щриха. Бил е толкова зле пребит, че почти не си е спомнял какво го е сполетяло, в съзнанието му е останало бяло петно. Вече е бил на възраст и паметта му несъмнено не е била силна. Върнал се в Гърция и не написал нито дума повече, засрамен от това какво е загубил заради собствената си глупост. Единственото, което си е позволил, било да разкаже с няколко думи пред най-близките си приятели една несъмнено объркана версия на малкото, което си е спомнял.

Дилън слушаше хипотезата, която развиваха двамата му бивши студенти, с видимо одобрение. Разговори като този бяха повече от сумата на отделните им компоненти, защото благодарение на контакта се раждаха нови идеи и се стигаше до нови подходи към известните факти.

— И аз стигнах горе-долу до същите изводи след прочитане на текстовете — намеси се той, — като сравнявах историята на Платон с тази от папируса. След малко ще разберете какво искам да кажа. Хайде да влезем и да продължим…

Върнаха се в заседателната зала. Хладният полумрак бе освежителен след знойната жега навън.

— Убеден съм, че това е запис под диктовка — почна Дилън. — Текстът е написан набързо и изобщо не е изгладен композиционно. Сигурен съм, че е просто част от оригиналния ръкопис, който несъмнено е бил дълъг стотици, дори хиляди редове. Оцелели са два абзаца, разделени от празен интервал, еквивалентен на шест реда. В центъра е този символ, последван от думата „Атлантида“.

— Виждал съм го това някъде — отбеляза Джак, наведе се над масата и се вгледа в странния символ.

— Да, виждал си го — потвърди Дилън. — Но ако ми позволиш, ще оставя това за малко по-нататък. За мен е извън всякакво съмнение, че това е написано от Солон в скрипториума на храма в Саис, докато е седял пред върховния жрец.

— Казвал се е Аменхотеп. — Хибермайер бе почервенял от възбуда. — По време на разкопките миналия месец намерихме списък на свещенослужителите по време на двайсет и шестата династия. Непълен. Според хронологията Аменхотеп бил на повече от сто години, когато го посетил Солон. Направили са му дори статуя. Запазена е и се намира в Британския музей.

Хибермайер щракна няколко пъти бутона на дистанционното и мултимедийният проектор възпроизведе на екрана фигура в класическа египетска поза, държаща макет на олтар наос. Лицето изглеждаше едновременно младежко и извън времето; скриваше повече, отколкото показваше; изражението бе скръбно като на старец, изживял всичко и очакващ смъртта.

— Възможно ли е — намеси се Катя — интервалът да отразява прекъсване в диктовката, в смисъл че написаното над него отразява края на една история, може би записана при посещение в предишен ден, а онова отдолу — следваща?

— Отлична идея. — Дилън се усмихна. — Думата „Атлантида“ наистина може би е нещо като начало на нова глава. — Той чукна с пръст лаптопа, свързан към проектора. Сега вече можеха да виждат увеличения и изчистен с помощта на програма гръцки текст редом с превода на английски. Той зачете превода, върху който двамата с Катя бяха започнали да работят веднага след пристигането й предния ден:

— А в твърдината им имало бикове, толкова много, че изпълвали дворовете и тесните коридори, а мъжете танцували с тях. И тогава, по времето на фараон Тутмос, боговете помели земята с голяма катастрофа и над всичко се възцарил мрак, и Посейдон запратил могъща вълна, която отнасяла всичко. Такъв бил краят на островното царство Кефтю. А по-нататък ще чуем за друго велико царство, царството на потопената твърдина, която наричали Атлантида.

— Сега за втората част — продължи Дилън, чукна друг клавиш и образът се премести под празния интервал. — Имайте предвид, че текстът е необработен. Солон е превеждал от египетски на гръцки, докато е пишел. Така че за нас текстът е относително прост, само с няколко по-сложни фрази и неясни думи. Но има проблем.

Всички гледаха екрана. Текстът се превъртя дотам, където думите свършваха, тоест до края на скъсания папирус. Докато първият абзац бе сравнително добре запазен, от втория имаше само фрагменти, понеже двата странични ръба се събираха в неравно „V“. Последните редове съдържаха само части от думи.

Четенето продължи Катя:

— Атлантида. — Акцентът й по странен начин допринасяше за по-осезателното възприемане на реалността на онова, което се намираше пред очите им. — Диа тон несон мехри ху естенотай. — Гласните звучаха странно, докато тя възпроизвеждаше напевния ритъм на древния език. — През островите, докато морето не започне да се стеснява. Покрай водопада при Бос.

Хибермайер се намръщи озадачено.

— Тук явно става дума за бързеите в горното течение на Нил. Как това може да има нещо общо с морето?

— На това място вече започваме да губим цели думи от текста — каза Дилън.

Катя продължи:

— И после на двайсет дромоса покрай южния бряг.

— Дромос е мярка за дължина, равна на около шейсет стадия — поясни Дилън. — Което означава около шейсет морски мили.

— Всъщност става дума за фиксирана дължина — отбеляза Джак. — „Дромос“ буквално означава „пробег“ — дължината, която един кораб може да измине за един ден, докато слънцето е в небето.

— Значи се е различавал в различните места — замислена каза Хибермайер. — Разстоянието е зависело от ветровете, теченията и годишния сезон, защото от значение са били сезонните промени в климата и различната дължина на деня.

— Именно. Пробегът е бил индикация за това колко време е щяло да отнеме изминаването на разстоянието от A до B при благоприятни условия.

— Под високия букранион, знака на бика — продължи Катя.

— Или „рогата на бика“? — предложи Дилън.

— Удивително — прошепна Хибермайер. — Един от най-характерните символи на праисторията. Вече ги видяхме на снимките на Джак от Кносос. Появяват се и в неолитните на светилища и всички запазени руини от бронзовата епоха из Близкия изток. Дори в късния римски период „букранионът“ присъства навсякъде в монументалното изкуство.

Катя кимна и продължи:

— Оттук текстът става накъсан, но с професора сме на едно мнение за възможния смисъл. Ще ви е по-лесно да разберете, ако гледате къде точно минава скъсаният ръб на папируса.

Тя превключи режима на проектора, така че да изобразява картината върху масата, и едновременно с това сложи прозрачно фолио върху предпазното стъкло. Екранът показваше ситно изписаните от нея думи, наложени върху V-образния къс на папируса.

— Тогава стигате до твърдината. И там се простира голяма златна равнина, с дълбоки реки, солени езера, докъдето поглед стига. Преди двеста човешки живота Посейдон излял гнева си върху атлантите, защото дръзнали да живеят като боговете. Изсипал се потоп, величествената златна порта на твърдината се затворила завинаги и Атлантида била погълната от вълните. — Катя направи пауза. — Смятаме, че тези последни изречения са свързващо звено с края на историята за падането на Кефтю. Може би темата на върховния жрец е била гневът на бога на морето и отмъщението на Посейдон за високомерието на хората. — Тя насочи показалката към екрана. — Следващата част вероятно е начало на подробното описание на Атлантида. За нещастие са се запазили само няколко думи, и то не изцяло. Това според нас е „златен дом“ или „дом със златни стени“. А тук ясно се разчитат гръцките букви за „пирамида“. Пълната фраза се превежда като „огромна каменна пирамида“. — Погледна въпросително Хибермайер, но той бе толкова смаян, че не каза нищо; бе впил поглед в екрана. — Така стигаме до последните думи. — Тя посочи скъсания тесен край на документа: — „Дом на боговете“ или „зала на боговете“, нещо, което отново е „ката букерос“ или „под знака на бика“. И тук текстът свършва.

Хибермайер се обади с треперещ от вълнение глас:

— Това изяснява всичко… Пътуването през островите до място, където морето се стеснява. Това може да е само на запад от Египет, покрай Сицилия до Гибралтарския проток. — Той убедено удари с длан по масата. — В крайна сметка Атлантида е била в Атлантическия океан!

— Къде остават тогава водопадите или бързеите, както ги нарече — напомни Джак. — Гибралтарският проток трудно може да бъде описан като бушуващо течение.

— И „златната равнина“ и „солените езера“ — добави Катя. — Атлантическият океан е от едната страна, а от другата има високи планини или пустиня.

— Озадачава и „южният бряг“ — каза Джак. — След като Атлантическият океан явно няма южен бряг, това може да означава само, че Атлантида се е намирала в Средиземноморието, а аз имам проблем да си представя „твърдина“ на голия бряг в Западна Сахара.

Дилън превключи проектора към възпроизвеждане на диапозитиви и презареди цифровите снимки. На екрана се показа планинска верига със заснежени върхове и руини, сгушени на преден план сред зелените тераси на склоновете.

— Джак беше прав да асоциира Платоновата Атлантида с Крит от бронзовата епоха. Първата част от текста явно се отнася до минойците и избухването на Тера. Проблемът е, че Крит не е Атлантида.

Катя бавно кимна и каза:

— Платон е комбинирал.

— Точно така. — Дилън стана и оживено започна да жестикулира. — Имаме фрагменти от две различни истории. Едната описва края на Крит от бронзовата епоха, земята на царството Кефтю. Другата се отнася до много по-стара цивилизация — тази на Атлантида.

— Разликата в датировката е недвусмислена. — Хибермайер избърса потното си лице. — Първият абзац от папируса описва разрушаването на Кефтю по време на царуването на Тутмос. Това е фараон от единайсетата династия, към края на шестнайсети век преди Христа, тоест точно когато е изригнал Тера. Що се отнася до Атлантида, тези „двеста човешки живота“ във втория абзац не дават възможност за точно пресмятане, но според египетските хроникьори един човешки живот означава около двайсет и пет години. — Той бързо пресметна наум. — Пет хиляди години преди Солон, значи около 5600 година преди Христа.

— Невероятно. — Джак поклати глава. — Цяла историческа епоха преди първите градове държави. Шесто хилядолетие преди новата ера… това е все още неолитът — време, когато архитектурата в Европа тепърва се заражда.

— Мен ме озадачава една подробност — обади се Катя. — Ако тези истории са толкова различни, как така символът на бика присъства и в двете?

— Това не е проблем — отговори Джак. — Бикът не е само минойски символ. От началото на неолита той олицетворява силата, мъжествеността, господството над земята. Воловете за оран са били жизненоважни за земеделците. Символите на бика изобилстват сред ранните земеделски общества в този регион.

Дилън гледаше замислено папируса.

— Мисля, че открихме основанието за две и половина хилядолетия погрешни предположения. В края на разказа си за Кефтю висшият жрец Аменхотеп говори за следващата среща и подсказва за какво ще стане дума. Той иска Солон да изгаря от нетърпение и да идва редовно ден след ден, до последната разрешена в календара на храма дата. Може да е бил хвърлил око на споменатата кесия със злато или да е очаквал добавка към направеното дарение. Според мен обаче в последното изречение на разказа за Кефтю има намек за предстоящата история за Атлантида.

Джак веднага схвана накъде бие някогашният му наставник.

— Искаш да кажеш, че в объркването си Солон е подменил „Кефтю“ с „Атлантида“, когато си е припомнял историята за края на минойците?

— Именно — потвърди Дилън. — Нищо в описанието на Платон не подсказва, че Солон си е спомнил каквото и да било от втория абзац на текста. Никакъв водопад, никакви бързеи, никакви обширни равнини. И никакви пирамиди, макар че точно това би било трудно да се забрави. Изглежда, онази злощастна последна нощ някой го е ударил по главата доста силно.

 

 

Слънцето вече залязваше и лъчите му хвърляха розови отблясъци по морето. След следобедната почивка всички пак се бяха събрали в заседателната зала. Никой не показваше никакви признаци на умора, макар да бяха прекарали часове над масата със скъпоценния документ. Свързваше ги общото удовлетворение от откритието, намирането на ключ към миналото, ключ, който можеше да промени цялата картина на възхода на цивилизацията.

— Сега, Джак, стигнахме до онзи символ, за който спомена, че вече си виждал — каза Дилън.

В този момент на вратата се почука и през нея надзърна млад мъж.

— Извинете, професоре, но е крайно спешно. Доктор Хауард…

Джак стана, взе мобилния телефон, който му подаде младежът, и излезе на балкона.

— Да?

— Джак, Костас съм. Бойна тревога. Веднага трябва да отидем на „Сийкуест“.