Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (15)

13.

— Това е атомна подводница клас „Акула“. Не може да има никакво съмнение, че пред нас е „Казбек“ — изчезналата през 1991 година в този сектор подводница. — Йорк се бе навел към екраните в командния мостик на „Сийкуест“, погледът му се местеше между хидролокаторното изображение, току-що получено от ДУП, изпратена при потъналия съд, и спецификациите, изтеглени от базата данни на МУИМ с ТТ характеристиките на морските съдове в състава на бившия съветски блок.

Джак и Костас се бяха върнали с акваподите преди по-малко от час. Бурята, която цяла сутрин застрашително се бе надигала на север, вече недвусмислено напомняше за себе си и Хау задейства системата за автоматично компенсиране на баласта, за да задържи кораба в стабилно равновесие. Времето се разваляше и в душата на Джак се бе загнездила тревога — искаше му се да се върне под водата колкото се може по-скоро.

— „Акула“ е класификация на НАТО, а „Казбек“ е един от най-високите върхове в Централен Кавказ — каза Катя, докато подаваше на Джак кафе. — Съветското обозначение е „Проект 971“.

— Откъде ви е известно това?

Въпросът бе зададен от Лановски, учен, качил се на „Сийкуест“ в Трабзон, мъж с провиснала коса и очила с миниатюрни стъкла. Наблюдаваше Катя с явно пренебрежение.

— Преди да започна аспирантура, служих в армията като аналитик в отдела за подводно въоръжение към Разузнавателното управление на съветския флот. — Лановски смутено започна да си сгъва и разгъва очилата, без да каже дума. — По наше мнение това са най-добрите атакуващи подводници с общо предназначение — еквивалент на американския клас „Лос Анджелис“ — продължи тя. — „Казбек“ е произведена в Комсомолск на Амур и въведена на въоръжение в началото на 1991. Съоръжена е само с един реактор, противно на оценките на западното разузнаване. Има четири 650-милиметрови тръби за изстрелване на торпеда и шест 533-милиметрови — за различни видове оръжия, в това число ракети тип „Круз“.

— Но на нея няма ядрени бойни глави — твърдо заяви Йорк. — Това не е подводница за изстрелване на балистични ракети. Мен обаче ме озадачава защо руснаците толкова фанатично се опитваха да запазят в тайна загубата й. Все пак по-голямата част от използваната технология ни е добре известна, още повече че този тип подводници се появи още в средата на 80-те. Малко преди да напусна флота, участвах по линията на Преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия в посещение на базата за подводници на Северния флот в Ягелная край Мурманск, където ни разведоха с придружител и се запознахме с последните подводници от клас „Акула“. Видяхме всичко, с изключение на реакторния отсек и центъра за управление на тактическите операции.

— Просто като допълнение, група на МУИМ извади една подводница, пак клас „Акула“, при разчистването във Владивосток преди две години — допълни Костас. — Лично я разглобих парче по парче.

— А какво се е случило с „Казбек“? — попита един от екипажа. — Неизправност на реактора?

— Такива бяха опасенията ни в първия момент. — Мустафа Алкьозан излезе крачка напред и се обърна към събралите се. — Критично прегряване би довело до голямо изтичане на радиация, смърт на екипажа и радиоактивно замърсяване на морето на мили наоколо. Само че турската система за ранно предупреждение не установи никакво повишаване на нивото на радиацията в териториални води.

— От друга страна, неизправност в реактора невинаги води до прегряване — отбеляза Йорк. — Точно обратното, по-често се наблюдава понижение в нивото на излъчваната радиация. И това не е краят — дори горещата зона да не може да се реактивира, винаги са на разположение дизеловите двигатели.

— Онова, което предстои да видим, може да даде отговор на въпроса. — Костас насочи вниманието им към видеомонитора над пулта и получените от аквапода изображения на него. Занатиска дистанционното управление и превъртя в режим на ускорено преглеждане поредица изумителни сцени на сфинкса с глава на бик и пирамидите. Очертанията им постепенно се размиха, поради отдалечаването на подводния апарат. А после на екрана се показа планина от метал, осветена в жълто поради дисперсията на светлината на прожекторите във вдигната утайка. — Кърмата — продължи Костас. — Витлото или по-скоро останалото от него. Седемте лопатки са непокътнати, но валът е счупен. Парчетата, които се виждат на преден план, са от долния стабилизатор, а над тях се вижда характерната за клас „Акула“ форма на задния стабилизатор.

— Сблъсъкът явно е бил унищожителен — обади се някой.

— Преди да изплуваме, проверихме източната пирамида — каза Костас. — В ъгъла над вулкана има тежки поражения в зидарията. Може да се предположи, че подводницата се е движила в югозападна посока с максималната си скорост от около трийсет възела, поради което препятствието е било забелязано прекалено късно и не са могли да избегнат сблъсъка. Челният удар все пак е бил избегнат чрез завой ляво на борд, но кърмата се е ударила в пирамидата, а резултата го виждате. Подводницата е продължила по инерция още стотина метра, после носът й се заклещил в междината пред древното стълбище. Потънала е вертикално между пирамидата и вулкана.

— Невероятно — обади се Йорк. — Било е лудост да се носят с максимална скорост под водата в района на толкова слабо картографиран остров.

— Несъмнено — съгласи се Костас.

— Доколкото можахме да видим, оцелели не е имало — продължи Йорк. — И въпреки всичко, дори на сто метра дълбочина, екипажът би имал шанс, ако бяха използвали руската версия на спасителната жилетка на Щайнке с шлем в комбинация с някакъв дихателен апарат. Дори един-единствен изплувал труп щеше да бъде засечен от спътник, благодарение на монтирания в шлема миниатюрен радиопредавател. Защо не са изхвърлили сигнален буй с предавател? Още по-озадачаващ е корпусът. Казваш, че пораженията се дължат на външна причина, но няма никакви видими свидетелства за разхерметизиране. Защо поне не са изпразнили резервоарите с баласт? Подводниците „Акула“ са с двоен корпус и имат троен запас от плаваемост спрямо еднокорпусните.

— Добри въпроси — намеси се Джак, който до този момент бе слушал, без да взема участие. — Може дори да намерим някои отговори. Но трябва да се придържаме към основната ни цел, защото времето, с което разполагаме, бързо изтича. — Той застана до Костас и огледа събралите се. — Тук сме, за да намерим сърцето на Атлантида, а не да започваме отново Студената война. Вярваме, че текстът ни води към вулкана по пътя на религиозната процесия в посока от сфинкса с глава на бик към някакво светилище. Стълбището продължава под подводницата, но не и от другата й страна. Проверихме. — Той сложи ръце на кръста си. — Онова, което търсим, лежи под метален цилиндър, дълъг сто и осем метра и тежащ девет хиляди тона. Налага се да приемем, че по някаква причина водният баласт не може да бъде издухан. Дори да разполагахме с нужното за поместване на подводницата оборудване, подобни дейности ще са очевидни на повърхността и руснаците ще цъфнат тук за нула време. Всякакъв опит да получим външна помощ ще доведе до загубване на инициативата и Атлантида ще падне в ръчичките на типове като Аслан и неговата банда. Изображенията на площадката, която току-що видяхте, ще са последните, които ще види светът. — Той спря и направи дълга пауза, преди да завърши: — Имаме една-единствена възможност. Трябва да намерим начин да срежем корпуса, за да стигнем до скалата отдолу.

 

 

— Дълбочина седемдесет и пет метра и продължава да се увеличава. Всеки момент трябва да навлезем в зоната на видимост.

Катя надникна в плексигласовия илюминатор отляво. Онова, което в началото бе изглеждало непроницаем мрак, постепенно разкриваше подводен пейзаж. Тъмният корпус на потъналата подводница вече се очертаваше пред тях в цялото си потискащо великолепие.

— Джак, имай готовност с опорите за приземяване — каза Костас. — Ще последва тласък.

Катя седеше до двама членове на екипажа и цяла камара оборудване в централния отсек на СДА–4 — спасителния дълбоководен апарат, вече превърнал се в стандартно оборудване за всички кораби на МУИМ от клас „Сий“. В предната част на пода бе монтирано универсално устройство за скачване — конструкцията му позволяваше свързването му към спасителния шлюз на практически всяка подводница и позволяваше извеждането от нея на моряците на групи от по осем до десет души. Членовете на екипажа вече приключваха с подготовката на универсалния свързващ уплътнител, който трябваше да им отвори вход към вътрешността на руската подводница.

— Дълбочина 95 метра.

Чу се глух удар — знак, че са се спуснали върху предната част на корпуса на потъналата подводница. Пред тях се издигаше масивният вертикален цилиндър на бойната рубка. Перископът и антенният блок едва се забелязваха в светлината на прожекторите. Буквално можеха да усетят грамадната маса на подводницата — водоизместимостта й превишаваше двукратно тонажа на „Сийкуест“, а дължината й бе като на футболно игрище.

— Подводниците от клас „Акула“ са практически безшумни — каза Костас. — Защитени са от поглъщащо звука покритие — тънки гумени плочки, проектирани така, че да абсорбират звуковите импулси на активните хидролокатори. Това обяснява тихото ни съприкосновение преди секунди. За щастие това ще облекчи захващането ни за корпуса с помощта на хидравличните засмукващи чашки към опорите на конструкцията за приземяване. — Той премести напред лоста за управление и СДА леко отскочи, спусна се няколко метра по-близо до кърмовия стабилизатор и видяха капака на люка за евакуация. — Точно както очакваше Йорк — шлюзът е херметично затворен. Ако бе имало опит за измъкване, щеше да е отворен.

Костас бе преценил, че древното стълбище трябва да се намира под торпедния отсек близо до носа, което правеше предния люк най-близката точка за достъп. Катя им бе обяснила, че дори при тревога от ниска степен вътрешните прегради автоматично отцепват реактора от предната оперативна зона, което означаваше, че няма начин за достъп до торпедния отсек през кърмовия люк.

— Бавен напред.

Костас използва цифровия навигационен дисплей, за да изравни СДА с целта. Миг по-късно се разнесе успокоителен глух звук — уплътнителят на пръстена за скачване вече бе върху капака на люка. Костас изключи навигационната система и прещрака четирите ръкохватки от всички страни на джойстика, което прилепи подводния съд към палубата на подводницата и задейства засмукването във вендузните чашки към стабилизиращите опори.

— Имаме мека връзка. Успешно скачване. — Костас разкопча обезопасяващия колан и се извърна назад към Катя и двамата членове на екипажа. — Да повторим още веднъж. Дълбоководният хидролокатор на ДУП подсказва, че предната част на подводницата е със запазена херметичност. За останалото пространство не сме толкова сигурни, понеже реакторът и другите машини изпълват почти изцяло вътрешността, но не е изключено и там да е сухо. — Той запълзя към зоната за скачване, следван отблизо от Джак. — Точно под нас се намира предната спасителна колона. Когато има нарушаване на херметичността, екипажът се качва в камерата и слага дихателните апарати. После долният люк се затваря, шлюзът се пълни с вода и хората се измъкват през горния люк.

— А при запазена херметичност? — попита Катя.

— Спасителният дълбоководен апарат се скачва директно към външния люк — отговори Костас. — В модифицираната „Акула 1“ люкът за евакуация е разположен на два метра дълбочина в корпуса, което създава допълнителна външна камера, която обезопасява двойно спасяващия се екипаж. Значи се скачваме към корпуса със затворен люк, отваряме го, изпомпваме водата във външната камера, след което с помощта на роботизираната ръка отваряме и люка на подводницата, който е на два метра под нас. После използваме сондата с датчици, за да проверим какво ни чака долу, преди да влезем.

Костас кимна на техниците и те се заловиха да монтират уплътнението. Нагласиха пръстена ръчно, промъкнаха се до кърмата, седнаха пред малък пулт за управление и се заловиха да отворят люка на подводницата.

— Камерата освободена, налягането — изравнено — докладва единият след малко. — Задействам роботизираната ръка.

Катя се вмъкна между Костас и Джак, за да наблюдава по-добре. Под тях се виждаше тънка тръба, завършваща със захващащ манипулатор — движението му се управляваше с помощта на джойстик и навигационен екран.

— Използва се диференциално налягане — обясни Костас. — Запълваме камерата с въздух при нормално налягане — такова, каквото имаме в нашия апарат. Захващаме люка с манипулатора, изтегляме леко към нас и бавно намаляваме налягането в камерата, докато не стане по-ниско от това в подводницата. И люкът се отваря без проблем.

Проследиха с поглед как ръката освободи ключалката, след което хвана дръжката в средата и я дръпна. Техникът на пулта за управление следеше внимателно развитието на ситуацията на екрана.

— Начално налягане един бар. Понижаваме… — Отвори един кран над главата си и задейства изсмукващата помпа, която започна да изтегля въздуха от камерата.

— Нула деветдесет и пет бара… нула девет… Нула осемдесет и пет… Нула осем… Готово!

Затвори крана и капакът на люка се надигна, сякаш изтласкван нагоре от вълна. Роботизираната ръка автоматично се скъси и го опря в стената на камерата. Сега вече можеха да надникнат в търбуха на подводницата. Лъчът на прожектора танцуваше по тръбите и стените там.

— Налягане нула цяло седемдесет и девет бара.

— Горе-долу колкото очаквах — каза Костас. — Искам пълен анализ, преди да започнем да компенсираме.

Спуснаха в отвора измервателната сонда, включваща газов спектрометър, гайгеров брояч и радиационен дозиметър.

— Радиационен фон нула шест милирема на час, по-малко от онова, което се регистрира в самолет. Ниво на токсични газове — средно, без индикации за опасни утечки и без наличие на химикали. Високо ниво на амоняк, вероятно поради разлагане на органични вещества. Съдържание на кислород — осем цяло и два процента, на азот — седемдесет процента, на въглероден диоксид — двайсет и два процента, на въглероден монооксид — нула и осем процента, тоест малко рисковано за продължително излагане. Температура — плюс два по Целзий.

— Благодаря, Анди. — Костас погледна Джак с крива усмивка. — Да влезем сега там би било катода цъфнем на Еверест по набедрени препаски и пълна с развалени яйца уста.

— Прекрасно — въздъхна Джак. — Не мога обаче да разбера защо тия неща се случват винаги, когато ти водиш.

Костас се ухили и погледна към пулта за управление.

— Анди, компенсирай до нашето налягане, като използваш чист кислород, и включи очистителите на въглероден диоксид.

Разнесе се остро съскане. Подводният им апарат вдухваше през люка кислород от външните си резервоари.

— „Акулите“ имат автономна пречиствателна система — обади се Катя. — Ако можем да я активираме, тя ще свърши работата вместо нас. Освен това има и система за разлагане на морска вода с цел набавяне на кислород. Истината е, че тези подводници могат да остават под вода с месеци, като поддържат атмосфера по-чиста и богата на кислород, отколкото на повърхността.

Костас избърса потта от челото си и я погледна.

— Това ще ни отнеме прекалено много време. Няма съмнение, че акумулаторът, захранващ тези системи, се е изтощил само няколко месеца след спирането на работата на спомагателния дизелов двигател, а от друга страна, предпочитам да съхраня енергията в нашия акумулаторен блок за реактивиране на резервното осветление. Нашата пречиствателна система позволява поглъщане на въглероден монооксид и водород, има и комплект химически филтри.

Откъм пулта за управление се разнесе глас:

— Изравнихме налаганията. След десет минути цикълът на пречистване на въздуха ще свърши.

— Отлично — каза Костас. — Значи е време да подготвим екипировката.

 

 

Разполагаха с прилепващи по тялото костюми от подсилен с кевлар неопрен, комбинация на последно поколение водолазни костюми, съоръжени с дихателни системи за работа в химически и биологически замърсена среда, взети на въоръжение от „тюлените“ в американската армия. На прасците им бяха прикрепени гъвкави плавници от силикон.

— Би трябвало да можем да дишаме без никакъв проблем, но аз предлагам да не сваляме газовите маски, понеже регулаторите ще овлажняват и затоплят въздуха, докато филтрират евентуалните остатъчни замърсители — каза Костас. — Има и допълнително подаване на кислород, което ще се задейства автоматично, ако датчикът установи падане на налягането.

Маските бяха изработени от обогатен със силикон материал и обхващаха плътно лицето. След като се справи с екипировката си, Джак помогна на Катя да нарами животоподдържащата система — полипропиленова раница с обтекаеми форми, в която имаше компактен регенератор на кислород, многофазен регулатор и три резервоара от титанова сплав, заредени с кислород под налягане осемстотин атмосфери. Цилиндричните резервоари на МУИМ бяха свръхолекотени и гладки, тежаха по-малко от стандартния водолазен комплект и бяха ергономично проектирани.

Пристегнатите около китките им микроконзоли показваха във всеки момент пълния комплект жизнени показатели плюс набора изчисления за различните възможни пропорции от хелий, чист кислород и въздух, съдържащи се в резервоарите. Всъщност трикомпонентната газова смес, известна като тримикс, се получаваше автоматично, като компютърът отчиташе дълбочината, температурата и дори индивидуалната физиология на водолаза.

— Интеркомът ни позволява да комуникираме с подводния апарат — напомни Костас. — Включете го при задействане на автономните системи, преди да влезем.

След като огледаха екипировките за последно, Джак взе от полицата над пулта за управление 9-милиметров „Берета 92FS“, наби с щракване пълнителя с петнайсет патрона в дръжката му и пъхна пистолета във водонепроницаемия кобур с резервен пълнител на гърдите си.

— Стандартна екипировка — каза успокоително на Катя, спомнил си за разговора им предната нощ и по-точно за поеманите рискове. — В нашата игра човек никога не бива да е съвсем сигурен.

— Доктор Хауард! Спешно съобщение от „Сийкуест“.

— Включи го на високоговорител. — Джак вдигна стъклото на маската си и взе микрофона от техника. — Хауард слуша.

— Джак, Том съм. — В гласа се примесваше пукане. — Лошото време дойде. Жестока електрическа буря, видимост под петдесет метра. Сила на вятъра десет бала и продължава да се покачва. Много по-зле е, отколкото очаквах. Невъзможно ми е да се задържа толкова близко до острова. Повтарям: не мога да се задържа толкова близо до острова. Край.

По гласа му личеше, че е наистина разтревожен.

Джак натисна бутона за отговор.

— Каква е прогнозата? Край.

— Атмосферният фронт е от най-мощните, регистрирани по това време на годината. Шансът ви е да излезете веднага. Край.

Спасителният дълбоководен апарат беше прекалено голям, за да се помести в трюма на „Сийкуест“, затова висеше закрепен над котвените кранове на кърмата. От горчив опит знаеха опасностите от излагане на бурно вълнение в открито море.

— Каква е алтернативата? Край.

— Да разчитате само на себе си през следващите двайсет и четири часа. Възнамерявам да изведа „Сийкуест“ на двайсет мили на север зад атмосферния фронт и да го следвам на юг. Край.

— Няма начин СДА да следва „Сийкуест“ под вода на такова разстояние — каза Костас. — Акумулаторите са предназначени само за поддържане по време на спасителни операции и няма да изкарат повече от няколко мили.

— Том, дай ми малко време — каза Джак. — Край.

В настъпилата тишина погледна другите и получи в отговор кимване от всеки. Анди и Бен бяха ветерани в експедиции на МУИМ: Анди беше експерт по подводни съдове и главен техник под ръководството на Костас, а Бен беше бивш морски пехотинец в Кралския флот, преди да започне работа в отдела на сигурност на Питър Хау. И двамата бяха готови да последват Джак навсякъде и бяха лоялни на каузата на МУИМ.

Джак се зарадва на единодушната им и безрезервна подкрепа. Бяха стигнали прекалено далеч, за да допуснат целта да им се изплъзне. Нямаше никакво съмнение, че маневрите на „Сийкуест“ вече са събудили интереса на техните конкуренти, а това бяха хора, готови да ги елиминират без никакво колебание, ако им се изпречеха на пътя. Знаеха, че отворилият им се шанс е единствен.

Джак отново взе микрофона.

— Оставаме. Повтарям: оставаме. Ще се постараем да се възползваме от времето. При тези атмосферни условия няма да може да се приближи никакъв чужд кораб. Докато ви няма, ще се опитаме да минем през подводницата. Край.

— Разбрано. — Гласът едва пробиваше през смущенията. — Приберете радио буя и го използвайте само в краен случай: сигналът му може да се улови от голямо разстояние. Изчакайте ние да се свържем с вас. Успех. „Сийкуест“ — край.

За момент единственият звук, който се чуваше, бе шумът от пречиствателя на CO₂ и жуженето на електромотора, прибиращ буя.

— Десетте минути изтекоха — заяви Бен от пулта. — Можете да влизате.

— Добре. Да започваме тогава.

Анди се промуши покрай тях и отключи капака към камерата за скачване. Люкът се отвори без усилие — ясна индикация за изравненото налягане от двете му страни.

Костас спусна крака да напипа стъпалата по вътрешната стена на преходната камера. Понечи да сложи маската си, но спря.

— Едно последно нещо… — Джак и Катя мълчаливо го изгледаха. — Това не е „Мария Селесте“. Когато „Казбек“ е потънала, в нея имало пълен екипаж от седемдесет и трима души. Така че вътре може да има отвратителни неща…

 

 

Костас слезе от последното стъпало в спасителната камера и се обърна напред, прожекторът на челото му разпръсваше тъмнината в сърцето на подводницата. Джак беше втори, превил почти надве високата си фигура. Катя погледна членовете на екипажа, които надничаха надолу към тях, и пое след двамата мъже.

— Какво е това бялото? — попита тя.

Всичко около тях бе покрито с някаква бяла кора, подобна на глазура. Катя потърка с ръкавицата си перилото и веществото се посипа като сняг; отдолу се видя очакваната метална повърхност.

— Кондензат — отговори Костас. — Резултат, предполагам, на йонизационната реакция между метала и повишените нива на въглероден диоксид след изключването на пречиствателя.

Призрачният скреж засилваше усещането, че се намират на място, напълно откъснато от света, толкова далеч от всичко отвън, че древният град сякаш бе част от някаква измислена фантастична вселена.

Напредваха бавно по леко издигащия се проход.

Костас спря пред електрическо табло, монтирано сред плетеницата тръби над главите им, извади от колана си с инструменти миниатюрна пневматична духалка, свързана към касета с CO₂ и с нейна помощ разчисти кондензата от контакта. Мушна в него щепсела на кабела, който дърпаше след себе си от спасителната подводница, и над таблото светна оранжева светлина.

— Готово. Минали са много години, но си работи. Само като си помисля колко пренебрежително се отнасяхме към съветската техника… — Той вдигна поглед към Катя. — Извинявам се.

— Няма за какво.

Включи се луминесцентното осветление — първите импулси проблеснаха като далечни светкавици. Тримата изключиха фенерчетата на челата си и пред погледите им се разкри странен свят: апаратура и оборудване, окъпани от призрачната светлина. Сякаш се намираха в ледена пещера — впечатление, подсилвано от синкавото осветление и заскрежения дъх, извиващ се над маските им в мразовития въздух.

— Това е командната зала — каза Костас. — Иначе казано — мостикът. Тук би трябвало да намерим нещо, което да ни подскаже какво се е случило.

Отново бавно тръгнаха напред към края на заградената с перила издигната метална пътека. На палубата имаше камара автомати „Калашников“: извитите им като банани пълнители стърчаха изпод късо стълбище. Джак вдигна един и погледна Катя въпросително.

— Изработен е за използване от специалните сили, със сгъваем приклад — каза тя. — Модел „АКМ–74М“, 5.46-милиметрова разновидност на стандартния „АК–47“. В условията на задълбочаващата се политическа криза разузнавателното управление на съветския генерален щаб разпорежда включването на военноморски спецназ — съкращение, използвано за части със специално назначение — в някои от атомните подводници. В Главното разузнавателно управление били ужасени от мисълта за измяна или бунт, така че частите на спецназ са на специално подчинение към ГРУ, за разлика от капитаните.

— Но оръжията би трябвало да са заключени — изтъкна Джак. — А и има още нещо странно. — Той свали пълнителя и изтегли затвора. — Пълнителят е наполовина изпразнен, а в цевта има патрон. С това оръжие е стреляно…

Бърза проверка разкри, че това се отнася и до другите оръжия. Под купчината автомати имаше нахвърляни пистолети, празни пълнители и изстреляни гилзи.

— На мен ми изглежда като почистване след битка.

— Точно това се е случило — каза Костас, който вече бе в средата на залата. — Огледайте се.

В центъра имаше специален стол — от двете му страни бяха колоните на перископите. В стените около индикаторите имаше пултове за управление на оръжието. Това бе сърцето на подводницата.

Навсякъде цареше разруха. Компютърните монитори бяха натрошени, от вътрешностите им стърчаха жици и печатни платки. И двата перископа бяха разбити до неузнаваемост, обезобразените окуляри бяха извити под абсурдни ъгли. Планшетната маса бе изтърбушена от автоматичен огън.

— Контролната зала на подводницата е напълно извадена от строя — отбеляза Костас, докато разглеждаше разрухата в отсрещния край. — Ясно защо не са могли да помръднат.

— Но къде са? — обади се Катя. — Имам предвид екипажа.

— Имало е оцелели — отговори Костас и се замисли. — Все пак някой е събрал на едно място всичкото това оръжие, а предполагам, е имало и трупове, от които по някакъв начин са се отървали.

— Ясно де — съгласи се Джак. — Дайте да видим каютите.

Тръгнаха към носовата част на подводницата. Отново се потопиха в мрак, понеже резервното осветление работеше, изглежда, само в основните отделения на подводницата. Катя пристъпваше предпазливо най-отпред. Джак и Костас едва различаваха силуета й.

Изведнъж тя изпищя и се свлече и забравили за всякаква предпазливост, Джак и Костас скочиха към нея.

Джак коленичи до Катя, провери дихателния й регулатор и загрижено се взря в лицето й.

Тя измърмори нещо на руски, надигна се и двамата й помогнаха да се изправи.

— Там…

Тя вдигна ръка и посочи хидролокаторното отделение в дъното на коридора.

Джак насочи фенерчето си натам. Пред погледите им се разкри картина като от филм на ужасите — призрак, изваден от възможно най-лошия кошмар. В полумрака пред тях се полюшваше заскреженото тяло на обесен; ръцете му висяха като на кукла, лицето се зъбеше гротескно, изцъклените очи отдавна бяха застинали завинаги.

Беше като олицетворение на смъртта, пазител на гробница, която вече нямаше нищо общо със света на живите. Джак изведнъж почувства мъртвешки студ.

Тялото бе в тъмната униформа на съветски офицер и висеше от тавана на жица. Подът бе отрупан с разхвърляни кашони от храна.

— Сергей Василиевич Кузнецов — прочете Катя в дневника на масата зад трупа. — Капитан втори ранг в Съветския флот. Награден с орден „Червена звезда“ за заслуги към държавна сигурност. Бил е „закапече“ — заместник-командир по политическата част — на „Казбек“. Пряко отговорен за общата политическа надеждност.

— Плашило на КГБ — резюмира Костас.

— Познавам неколцина капитани в Черноморския флот, които не биха се възмутили от тази гледка. — Катя продължи да чете. — Прекарал е последните си дни тук. Активният хидролокатор бил изваден от строя, за да не може да изпрати сигнал. Но бил в състояние да контролира пасивните хидролокатори за следи от кораби на повърхността в опасна близост. — Обърна на нова страница. — Боже… Последният запис е направен на 25 декември 1991. По игра на случайността това е последният ден, когато над Кремъл се е развявало червеното знаме. — Тя погледна невярващо Джак и Костас. — Подводницата е потънала на 17 юни същата година, което означава, че този човек е живял тук повече от половин година!

Загледаха трупа, неспособни да откъснат очи.

— Възможно е — обади се накрая Костас. — Искам да кажа, физически. Акумулаторът е поддържал работата на пречиствателя на CO₂ и станцията за електролизно обезсоляване е извличала кислород от морската вода. И явно е имал предостатъчно ядене и пиене. — Той огледа бутилките водка сред разхвърляния по пода боклук. — Виж, психологически нещата стоят по-различно. Не мога да си представя как някой е успял да остане с всичкия си в тази обстановка.

— Дневникът е пълен с политическа реторика, онази вид празнословна комунистическа пропаганда, която ни набиваха в главите като религия — каза Катя. — Политически офицери ставаха само най-фанатизираните членове на партията, еквивалентът на нацисткото гестапо.

— Тук е станало нещо крайно необикновено — прошепна Джак. — Не мога да повярвам, че този човек цели шест месеца не е намерил начин да изпрати на повърхността сигнал. Можел е да изхвърли буй през някоя от торпедните тръби. Със сигурност е имало начин да изстреля някакъв боклук. Но не го е направил и това не го разбирам…

— Чуйте… — Гласът на Катя издаваше, че започва да схваща какво точно се е случило; тя прелистваше бързо страница след страница и спираше тук-там, за да прочете по-интересните записи. — „Аз съм избраникът. Погребах другарите си с пълни военни почести. Те жертваха живота си за Родината. Тяхната сила ми позволява да издържа. Да живее Революцията!“

— И какво означава това? — не разбра Костас.

— Според дневника са били дванайсет. Пет дни след потъването избрали един, който трябвало да оцелее. Останалите взели таблетки с цианкалий. После телата им били изстреляни през торпедните тръби.

— Нима всички са загубили всякаква надежда? — недоверчиво попита Костас.

— Всички били твърдо убедени, че подводницата не трябва да попадне в ръцете на НАТО. Имали готовност да я унищожат, ако се появи вражески спасител.

— Мисля, че започвам да схващам логиката — бавно каза Костас. — Нужен е един, който да взриви зарядите. Освен това един човек има нужда от по-малко храна и въздух, което означава, че подводницата би била в безопасност по-дълго. Останалите… те просто били излишни, не, по-лошо: били в тежест на скъпоценните ресурси. Само че трябвало да изберат онзи, който е бил най-устойчив психически.

Джак коленичи до празните бутилки и поклати глава.

— Не може да е толкова просто. Защото само това не обяснява всичко.

— Светът им е бил на прага на рухването — продължи Костас. — Корави мъже като тях е трябвало да са напълно убедени, че са последният бастион на комунизма — последната преграда пред настъплението на Запада.

— Всички знаехме, че краят наближава — каза Катя, — но някои отказваха да се примирят. Само че в подводниците не назначаваха луди фанатици.

Един въпрос продължаваше да не им дава мира от мига, в който бяха видели полюшващия се труп, и Костас най-сетне го зададе:

— А какво се е случило с останалия екипаж?

Катя вече четеше друга част от дневника и на лицето й постепенно се изписа изумление.

— Станало е както някога подозирахме в морското разузнаване, но дори още по-лошо — каза накрая. — Тази подводница е била на ренегати. Капитанът й, Евгений Михайлович Антонов, излязъл в рутинна патрулираща мисия от базата в Севастопол. След което изчезнал на юг, като прекъснал връзката.

— Не е имал никакъв шанс да напусне Черно море, без да бъде засечен — отбеляза Костас. — Турците поддържат стопроцентово хидролокаторно покритие над Босфора.

— Не мисля, че намерението му е било такова. Според мен той е отивал на среща, може би в района на този остров.

— Странен момент за измяна — усъмни се Джак. — В самия край на Студената война, точно преди рухването на съветската империя. Всеки здравомислещ флотски офицер е бил наясно какво предстои. Много по-логично е било просто да стиснат зъби и да изчакат.

— Антонов беше първокласен подводничар, но и доста своенравен. Мразеше американците толкова силно, че имаше съмнения дали е подходящ за командир на подводница, носеща балистични ракети. Не мисля, че е било дезертьорство.

Но Джак продължаваше да се съмнява.

— Трябва да е притежавал нещо, което да предложи на някого — нещо, което го е правело ценен.

— Не се ли казва в дневника каква е била съдбата му?

Катя отново зачете, после каза:

— Нашият приятел, закапечето, е разбрал какво се готви няколко часа преди потъването. Мобилизирал спецназ частта и я пратил в командната зала. Антонов вече бил раздал пистолети на верните си офицери, но било невъзможно да се противопоставят на автоматите. Последвала кратка кървава престрелка и Антонов и неговите хора трябвало да се предадат. Междувременно загубилата управление подводница се разбила в морското дъно.

— И какво направили с капитана?

— Преди сблъсъка Кузнецов изолирал машинното отделение и включил вентилационната система в обратна посока, така че да вдухва събрания от пречистващата система въглероден монооксид. Инженерите, предполагам, са умрели, преди да разберат какво се е случило. Що се отнася до Антонов и хората му, те били изтикани зад спасителния шлюз и затворени в реакторния отсек.

— Смърт от лъчева болест. Агонията им е продължила дни, може би дори седмици — заключи Костас, загледан в мумифицираното лице на последния страж, все така верен на дълга си дори след смъртта. Изглежда, едва се сдържаше да не забие юмрук в почти мумифицираната глава. — Получил си си заслуженото, нещастнико.