Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

3.

Водата в старото пристанище се плискаше тихо в основите на кея, вълните оставяха прави ивици провлечени водорасли, докъдето ти стигат очите. Навсякъде се виждаха напечени от обедното слънце рибарски лодки. Джак Хауард се изправи и тръгна към парапета. Бризът разрошваше тъмната му коса, бронзовото му лице издаваше месеците, прекарали на море в търсене на потънали кораби от бронзовата епоха. Той се подпря на парапета и се загледа към искрящото под слънцето море. Някога тук се бе намирало пристанището на Александрия, чието великолепие било засенчвано само от Рим и Картаген. Оттук се бяха отправяли цели флотилии с египетски стоки за милионите жители на римската империя. Пак оттук заможни търговци бяха изпращали сандъци със злато и сребро през пустинята към Червено море и още по-далече, а керваните се връщали натоварени с богатствата на Изтока — тамян и смирна, лапис лазули, сапфири и черупки на костенурки, коприна и опиум, докарани от мореходци, осмелили се да поемат от Арабия и далечна Индия по пътя на мусоните.

Погледна масивната каменна подпорна стена на десетина метра под него. Преди две хилядолетия това тук бе представлявало едно от чудесата на света — прочутият Александрийски фар. Бил издигнат през 285 пр. Христа от Птолемей II Филаделф — само някакви петдесетина години след като Александър Велики основал града. Със своите 100 метра се извисявал даже над Голямата пирамида[1] в Гиза. Дори днес, повече от шест века след срутването му при земетресение, основите му доказват, че е бил едно от чудесата на античността. Стените му били превърнати в средновековна крепост; а по-късно тук се установил Институтът по археология на Александрия, сега водещ център за изследване на Египет от гръцко-римския период.

Останките на фара бяха пръснати по дъното на пристанището. Съвсем плитко под повърхността можеха да се видят хаотично натрупани блокове и колони, натрошени статуи на царе и царици, богове и сфинксове. Самият Джак бе открил една от най-впечатляващите находки — колосална статуя на парчета, подобна на Озимандий, Царя на царете, поваления образ на Рамзес II, така незабравимо възпят от Шели. Джак настояваше статуите да се опишат и да се оставят непокътнати, също като засипания от пясъците на пустинята Озимандий.

Със задоволство погледна опашката чакащи подводницата на кея — доказателство за популярността на подводния парк сред туристите. От другата страна на залива хоризонтът се скриваше от футуристичния силует на Библиотека Александрина — реконструираната древна библиотека, друга връзка със славното минало.

— Джак! — Вратата на заседателната зала се отвори и на балкона излезе набитият широкоплещест Хибермайер.

— Хер професор! — Джак се усмихна и протегна ръка. — Не мога да повярвам, че ме докара чак тук само за да видя парче саван на мумия.

— Знаех, че Древният Египет ще е неустоимо изкушение за теб.

Познаваха се от Кеймбридж и отдавнашното им съперничество подклаждаше споделената им страст към древността. Джак разбираше, че епизодичната официалност в поведението на Хибермайер скрива широко отворен за знанието ум, а Хибермайер на свой ред отлично знаеше как да пробие бариерата в резервираността на Джак. След няколко големи проекта в други части на света Джак очакваше с нетърпение възможността за спаринг мач със своя колега от студентските години. Хибермайер почти не се бе променил оттогава и несъгласието им относно влиянието на Египет върху гръцката цивилизация бе неразделна част от приятелството им.

Зад Хибермайер стоеше по-възрастен мъж, облечен безукорно в идеално изгладен светъл костюм и с папийонка. Две любопитни очи ги гледаха пронизващо изпод бялата коса. Джак пристъпи и топло стисна ръката на техния преподавател и учител професор Джеймс Дилън.

Дилън отстъпи встрани и покани на балкона още двама души.

— Джак, запознай се с доктор Светланова.

Пронизващите й зелени очи с нищо не отстъпваха по острота на неговите. Тя се усмихна, докато стискаше ръката му.

— Просто Катя. — Английският й бе с акцент, но перфектен — резултат от полученото в Англия и Щатите образование, след като й бяха разрешили да напусне Съветския съюз. Джак, разбира се, бе чувал за Катя, тя бе световноизвестен специалист, но не бе очаквал да е толкова привлекателна. Обикновено нямаше проблеми със съсредоточаването върху ново откритие, но този път случаят бе съвсем различен и той не можеше да откъсне очи от нея.

— Джак Хауард — представи се, раздразнен, че бе допуснал бариерата на резервираността му да бъде преодоляна с такава лекота. Забеляза, че тя наблюдава реакцията му с безстрастен поглед.

Дългата й черна коса се отметна, когато тя се обърна да представи колежката си.

— А това е моята помощничка Олга Ивановна Борцева от Московския институт по палеография.

За разлика от фината елегантност на Катя Светланова, Олга бе като излята по калъп руска селянка. „Изглежда точно като свалена от плакат от времето на Великата отечествена война — помисли си Джак, — семпла и безстрашна, със сила, способна да засрами всеки мъж“. Едва се справяше с купчината книги, които носеше, но го погледна право в очите, когато й подаде ръка.

След като приключиха с представянето, Дилън ги покани в заседателната зала. Той щеше да ръководи обсъждането — Хибермайер се бе отказал за момента от поста си на директор на Института в знак на уважение към по-възрастния учен.

Разположиха се около масата. Олга подреди книгите до Катя и дискретно се оттегли на един стол до стената в дъното на залата.

Хибермайер взе думата пръв и нетърпеливо започна да кръстосва пред екрана, на който илюстрираше изложението си с диапозитиви. Бързо обрисува обстоятелствата около откритието и описа как само преди два дни ковчегът бил транспортиран в Александрия. Консерваторите вече се трудеха денонощно да извадят мумията и да свалят папируса. Не били открити други парчета с надписи — интересният фрагмент бил само няколко сантиметра по-голям от онова, което се видяло от него, когато го открили.

Резултатът бе пред тях на масата, съхранен под стъкло: парче с неравни краища, трийсетина сантиметра дълго и наполовина на това широко, плътно изписано, с изключение на една дупка в средата.

— Направо не мога да повярвам, че камилата е уцелила с копитото си точно тук — отбеляза Катя.

— Аз бих казал, че по-скоро е удивително колко често стават подобни неща в археологията. — Джак й намигна и двамата се усмихнаха.

— Повечето от великите открития са игра на шанса — продължи Хибермайер, без да им обръща внимание. — И помнете, че ни чакат още поне стотина недокоснати мумии. Това е откритието, което винаги съм се надявал да направя, и потръпвам от мисълта, че има още много такива.

— Прекрасна перспектива — съгласи се Катя.

Дилън се наведе и взе дистанционното управление на диапроектора, после потупа документите, които бе извадил от куфарчето си, докато Хибермайер бе говорил.

— Приятели и колеги — започна той и бавно огледа застиналите в очакване присъстващи. — Всички знаем защо сме тук.

Вниманието им се насочи към екрана на стената. Образът на древния некропол се смени от увеличена снимка на папируса. Думата, омаяла с такава сила Хибермайер в пустинята, изпълваше екрана.

— Атлантида — прошепна Джак.

— Налага се да ви помоля за търпение. — Дилън отново огледа присъстващите; много добре разбираше, че всички горят от нетърпение най-сетне да чуят превода на текста, направен от двамата с Катя. — Преди да продължа, предлагам доктор Светланова да ни припомни легендата за Атлантида, както ни е позната. Катя, ще бъдеш ли така любезна да…

— С удоволствие, професоре.

Катя и Дилън се бяха сприятелили по време на един неин творчески отпуск, когато бе отишла в Кеймбридж, за да работи под негово ръководство. Неотдавна бяха посетили Атина след опустошителното земетресение и бяха взели участие в отварянето на подземията под Акропола, където бяха открили изкопани в скалата камери и в тях намериха смятания за изчезнал архив на древния град. Бяха поели отговорността да публикуват текстовете, отнасящи се до гръцките изследвания на райони извън акваторията на Средиземноморието. Само преди няколко седмици лицата им изпълваха първите страници на вестниците из световните столици след дадената от тях пресконференция, на която бяха разкрили как експедиция на гръцки и египетски авантюристи прекосила Индийския океан, за да стигне до далечното Южнокитайско море.

Освен всичко друго Катя беше сред водещите експерти по легендата за Атлантида и сега бе донесла копия от имащите отношение към този въпрос древни текстове. Взе две книги от купа пред себе си и ги разтвори на предварително отбелязаните страници.

— Господа, позволете ми най-напред да изразя какво удоволствие е за мен да ме поканят на този симпозиум. Това, освен всичко друго, е и голяма чест за Московския институт по палеография. Искрено се надявам международното сътрудничество да продължи в същия дух.

Всички я гледаха и чакаха да продължи.

— Ще бъда кратка. Първо, можете да забравите практически всичко, което сте чували за Атлантида.

Бе напълно сериозна, закачката в погледа й бе изчезнала.

— Може би сте си мислили, че Атлантида е приказка, някакъв далечен епизод от историята, частично запазен под формата на митове и легенди в най-различни култури по света.

— Като историята на Потопа — вметна Джак.

— Именно. — Тя го погледна с лека насмешка. — Казах, че може да сте си мислили, но ако е било така, бъркали сте. Защото нейният първоизточник е единствен. — Тя вдигна двете книги. — Древногръцкият философ Платон.

Те продължаваха да я гледат и чакат.

— Платон е живял в Атина от 427 до 347 година преди новата ера, с други думи, около едно поколение след Херодот. Като младеж сигурно се е срещал с оратора Перикъл, вероятно е гледал пиесите на Еврипид, Есхил и Аристофан и със сигурност е виждал с очите си как издигат величествените храмове на Акропола. Това е било славното време на класическа Гърция, най-великият период в развитието на човешката цивилизация.

Катя остави книгите на масата и ги натисна с длан, за да ги задържи разтворени.

— Тези две книги са известни като „Тимей“ и „Кратил“. Това са въображаеми диалози между мъже с тези имена и Сократ, учителя на Платон, чиято мъдрост е запазена само благодарение трудовете на неговия ученик… Тук, в измислен разговор, Кратил разказва на Сократ за могъща цивилизация, която се зародила в Атлантическия океан девет хиляди години преди това. Атлантите били потомци на Посейдон, бога на морето. Ето какво обяснява Кратил на Сократ: „Имало остров, разположен на входа на Пролива, който ви е известен като Херкулесовите стълбове, и този остров бил по-голям от Либия и Азия, взети заедно. На остров Атлантида съществувала велика и прекрасна империя, която управлявала този и няколко други острови, както и части на континента, а народът на Атлантида покорил част от Либия от Стълбовете на Херкулес чак до Египет, и на Европа — до Тирения. Тази огромна мощ, събрана в едно, съумяла да подчини с един удар нашата страна, както и целия район до Пролива“.

Катя взе втората книга и вдигна за момент поглед.

— Либия е древното име на Африка, Тирения наричали централна Италия, а Херкулесовите стълбове е Гибралтарският проток. Но Платон не бил нито географ, нито историк. Темата му била грандиозната война между атиняните и атлантите, която атлантите естествено спечелили, макар това да станало, след като оцелели след голяма опасност. — Тя отново погледна текста. — Сега идва ред на кулминацията, на същината на легендата. Тези последни няколко изречения измъчват учените вече над две хиляди години и са станали причина за безброй научни „задънени улици“: „Но след това се разразило силно земетресение, настанал потоп и за един ден и една ужасна нощ всички войни били погълнати от земята, а остров Атлантида по същия начин потънал в дълбините на морето“.

Затвори книгата и изгледа въпросително Джак.

— Та какво очаквате да намерите в Атлантида?

Нетипично за него, Джак се поколеба; съзнаваше, че отговорът му ще й даде възможност да оцени знанията му.

— Атлантида винаги е означавала много повече от просто изчезнала цивилизация — каза той. — За древните това е интересът към поваления, към безпомощността на величието пред арогантността и надменността. Всяка епоха има своята фантазия за Атлантида, връщането към свят на невъобразимо великолепие, засенчващо всичко в историята. За нацистите това е рожденото място на свръхчовека, прародината на арийството, идеи, дали повод за побъркано търсене по света на расово чисти потомци. За други била Райската градина, Едем, изгубеният рай.

Катя кимна и тихо каза:

— Ако има някаква истина в тази история, ако папирусът ни даде повече указания, тогава може би ще сме в състояние да разгадаем една от най-големите мистерии на древната история.

Настана кратка пауза.

— Благодаря, Катя. — Дилън стана: явно бе по-уверен прав. Беше изключителен лектор, способен да прикове вниманието на аудиторията. — Бих изказал предположението, че историята за Атлантида не е история, а алегория, измислица на Платон, инструмент да формулира поредица поуки. В „Тимей“ редът триумфира над хаоса при създаване на космоса. В „Кратил“ дисциплинирани, умерени и уважаващи закона хора триумфират над други — горделиви и самонадеяни. Конфликтът с Атлантида е измислен, за да се покаже, че атлантите винаги са били твърд и непоколебим народ, способен да победи във всяка война. Дори ученикът на Платон, Аристотел смята, че Атлантида никога не е съществувала. — Дилън опря длани на масата и се наведе напред. — Аз твърдя, че Атлантида е политическа басня. Разказът на Платон за това как е научил тази история е причудлива измислица, напомняща за увода на Суифт към „Пътешествията на Гъливер“, където той ни разказва за източник, който привидно е правдоподобен, но съществуването му е невъзможно да се удостовери.

Джак разбираше, че Дилън нарочно застъпва противната теза. Винаги се бе възхищавал на риторичните умения на професора, неизбежен резултат от дългогодишната му преподавателска работа в най-реномираните университети на света.

— Ще е полезно, ако си припомним кой е източникът на Платон — обади се Хибермайер.

— Разбира се — съгласи се Дилън и въпреки че не беше нужно, погледна бележките си. — Кратил бил прадядо на Платон. По думите на Кратил неговият прадядо чул историята на Атлантида от Солон — именития атински законотворец. А Солон на свой ред я чул от устата на един стар египетски жрец в Саис, в делтата на Нил.

Джак бързо пресметна наум.

— Солон е живял от около 640 до 560 година преди Христа. Ако е бил допуснат в храма, това е било възможно само в качеството му на почитан учен. Следователно трябва да приемем, че е посетил Египет в напреднала възраст, но не чак толкова стар, че да не може да пътува, което би означавало, че срещата му с жреца в станала в началото на шести век преди новата ера, тоест около 590–580 година… Ако е така, значи имаме работа с факти, а не с измислица. Лично за мен обаче възниква следният въпрос: как е възможно тази забележителна история да не е станала по-широко известна? Херодот е посетил Египет в средата на пети век преди новата ера. Той бил неуморим изследовател, събирач на всевъзможни факти, и трудовете му са запазени практически изцяло. Само че в тях няма нито дума за Атлантида. Как така?

Дилън огледа събралите се около масата. После седна, без да каже нищо. След кратка пауза Хибермайер стана и пак закрачи неспокойно.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос. — Млъкна за момент. — В нашия, днешния свят ние сме склонни да гледаме на историческото знание като на притежаващо универсална валидност. Вярно, има изключения — знаем отлично, че историята може да се манипулира, — но като цяло малко важни неща могат да се запазят в тайна за дълго време. Е, добре, нещата с Древен Египет не стоят така. — Всички го слушаха внимателно. — За разлика от Гърция и Близкия изток, чиито култури са пометени от нашественици, египетската традиция се е запазила непроменена чак от ранната бронзова епоха, период, който свързваме с ранните династии, възникнали около 3100 година преди Христа. Някои учени дори са склонни да приемат, че тази история се простира назад до появата на първите земеделци, а това означава още четири хиляди години по-рано. — Някой измърмори в знак на несъгласие. — И въпреки това по времето на Солон достъпът до това древно знание е ставал все по-труден. Впечатлението, което се създава, е, че то е било разбито като мозайка на фрагменти и съхранявано по-нататък в тази му форма. — Хибермайер помълча, доволен от метафората си. — Това се осъществявало в най-различни храмове, посветени на най-различни богове. Жреците свикнали ревностно да пазят повереното им знание, сякаш то било тяхно собствено съкровище. То можело да бъде разкривано пред непосветени само в резултат на божия намеса, което означавало знак свише. Не знам дали ще намерите това за странно стечение на обстоятелствата — допълни той, без да скрива иронията си, — но тези знаци се появявали най-вече в случаите, когато молителят правел голямо дарение, най-често в злато.

— Значи знанието се е продавало и купувало — резюмира Джак.

— Да. Но само при определени условия, в правилния ден от месеца, не по време на някой от многобройните религиозни празници, и ако гадателите разчитали еднозначно дадения знак. В случай че останалите условия не били изпълнени, молителят бивал отпращан, дори да предлагал цял кораб със злато.

— В такъв случай историята за Атлантида е била известна само в един от храмовете и е била разказана само на един от гърците.

— Именно — потвърди Хибермайер и кимна. — Само шепа гърци били допуснати до скрипториите на храмовете. Жреците изпитвали дълбоко подозрение към хора като Херодот, тоест хора, които задавали прекалено много въпроси и безразборно обикаляли от храм на храм. Това обяснява защо на Херодот понякога се разказвали небивалици, преувеличени или направо измислени истории. Както казваме днес, хвърляли му прах в очите… Най-ценното знание било смятано за свещено и не можело да се записва. Висшите жреци си го предавали чрез преразказване, така че голяма част от него била безвъзвратно изгубена с последния жрец, когато гърците почнали да затварят храмовете. Малкото запазено в писмена форма се изгубило по време на римляните, когато Александрийската библиотека била частично опожарена през гражданската война през 48 година преди Христа, а съдбата й била последвана от дъщерната библиотека, когато през 391 година император Теодосий разпоредил разрушаването на останалите езически храмове. От препратки в запазените древни текстове знаем какво е било загубено: „География“ на Питей Лъжеца, „История на света“ от император Клавдий, липсващите томове на Гален и Целз, велики произведения в областта на историята и науката, сборници със събрани знания във фармакологията, които — ако бяха запазени — са можели да тласнат медицината с векове напред. Трудно ни е дори да си представим тайните знания на египтяните, които са си отишли по същия начин.

Хибермайер седна и думата отново взе Катя:

— Бих искала да предложа алтернативна хипотеза. Според мен Платон казва истината за своя източник. Но по някаква причина Солон не е оставил отчет за резултата от посещението си. Дали жреците не са му забранили да го направи? — Тя вдигна книгите и продължи: — Според мен Платон е взел известните му голи факти и ги е поукрасил, за да ги използва за целите си. В това съм съгласна с професор Дилън. Платон е преувеличил за Атлантида, представил я е като по-впечатляващо място, подходящо за по-ранна епоха. С тази идея той развива историята в много ранна епоха, представя Атлантида като равна по площ на най-голямата територия, която можел да си представи, и я разполага в западния океан, отвъд границите на древния свят. — Погледна Джак. — Има една теория за Атлантида, широко споделяна от археолозите. За щастие сред нас е един от най-видните й застъпници. Какво ще кажете, доктор Хауард?

Джак вече бе хванал дистанционното и натискаше бутона. Спря на диапозитива с картата на Егейско море, в чийто център се намираше Крит.

— Някакво подобие на правдоподобност може да се постигне само ако намалим малко мащаба — започна той. — Можем да започнем с това да преместим историята деветстотин, а не девет хиляди години преди Солон, тоест около 1600 година преди Христа. Това е периодът на великите цивилизации от бронзовата епоха, Новото египетско царство, ханаанците от Сиро — Палестина, хетите от Анадола, микенците от Гърция, минойците от Крит. Това е единственият възможен контекст за историята на Атлантида. — Насочи лъча на лазерната показалка към екрана. — И аз вярвам, че единственото възможно място е Крит. — Погледна към Хибермайер. — За повечето египтяни от времето на фараоните Крит е бил северната граница на познатия им свят. Откъм южната си страна той е впечатляваща суша, с дълга брегова ивица, зад която се виждат планини. Въпреки това от експедициите до двореца на Кносос на северния му бряг египтяните несъмнено са знаели, че това е остров.

— А Атлантическият океан? — обади се Хибермайер.

— А, не — отговори Джак. — По времето на Платон морето западно от Гибралтар било неизучено и смятано за огромен океан, който свършвал в страховития край на света. Точно затова Платон разположил Атлантида там. Той прекрасно съзнавал, че читателите му изобщо няма да се впечатлят от някакъв остров в Средиземноморието.

— Какво тогава означава думата „Атлантида“?

— Богът на морето Посейдон имал син Атлас или Атлант — могъщ гигант, който носел небето на плещите си. „Атлантически океан“ означавал океанът на Атлас, а не на Атлантида. Терминът „атлантически“ се появява за първи път у Херодот, така че несъмнено е придобил широка употреба по времето на Платон. — Джак замълча и отгледа слушателите си. — Преди да видя папируса, бих защитавал тезата, че Платон е измислил думата „Атлантида“ като вероятно име за загубен континент в океана на Атлас. От запазените надписи знаем, че египтяните са наричали минойците и микенците „народ на Кефтю“ — хора от севера, дошли с кораби да платят данъците си. Бих предположил, че името на загубения континент в оригиналната версия на историята е Кефтю, а не Атлантида. Сега обаче не съм толкова сигурен. Ако този папирус наистина идва от преди времето на Платон, тогава със сигурност може да се твърди, че не той е измислил думата.

Катя отметна дългата си коса назад, не отместваше поглед от Джак.

— Била ли е войната между атиняните и атлантите в действителност война между микенците и минойците?

— Мисля, че да. — Джак я погледна внимателно. — Атинският Акропол вероятно е бил най-впечатляващото от всички микенски укрепления, преди да бъде сринат, за да се освободи място за постройки от класическия период. Малко след 1500 година преди Христа микенските войни превзели Кносос в Крит и управлявали там до унищожаването на двореца от опустошителния пожар и плячкосването му години след това. Общоприето е да се смята, че микенците били войнолюбиви, а минойците — миролюбиви. Нашествието станало, след като минойците били унищожени от природна катастрофа.

— Намек за това има в легендата за Тезей и Минотавъра — каза Катя. — Тезей ухажвал Ариадна, дъщеря на цар Минос в Кносос, но преди да получи ръката й, трябвало да се изправи срещу Минотавъра в лабиринта. Минотавърът бил наполовина бик, наполовина човек, и това може да е отражение на силата на минойците с оръжието.

Към дискусията се присъедини и Хибермайер:

— Гръцката бронзова епоха е преоткрита от хора, които вярвали, че в легендите има зрънце истина: сър Артър Еванс в Кносос, Хайнрих Шлиман в Троя и Микена. И двамата вярвали, че троянските войни от Омировите „Илиада“ и „Одисея“, отнасяни към осми век преди Христа, пресъздават спомена за бурните събития, довели до колапса на цивилизацията на бронзовата епоха.

— Това ми дава повод да изкажа последното си съображение — каза Джак. — Платон не е могъл да знае нищо за Крит от бронзовата епоха, понеже той бе трябвало да е напълно забравен по време на тъмната епоха, предшествала класическия период. Но в неговата история има много минойски подробности, които просто няма как да е знаел. Катя, може ли… — Джак посегна към двете книги; тя ги бутна към него, гледаше го в очите. Той прелисти набързо едната и намери онова, което търсеше, към края: — Ето… Атлантида била „път към другите острови, откъдето можело да се премине на отвъдния континент“. Точно така изглеждал Крит откъм Египет, а „другите острови“ са Цикладите и Додеканезите или Южните Споради в Егейско море, а „континентът“ е Гърция и Мала Азия. Има и още… — Той разгърна другата книга и зачете от нея: — „Атлантида била планинска страна със стръмни брегове, в центъра, на която имало заобиколена от планини равнина“. — Джак отиде до екрана, на който имаше карта на Крит. — Ето така изглежда южният бряг на Крит и голямата равнина Месара.

Върна се при масата, където бе оставил книгите, и продължи:

— Да се спрем накрая на самите атланти. „Те били разделени на десет относително независими административни области под общото управление на метрополиса“. — Посочи картата. — Археолозите смятат, че Крит от минойската епоха бил разделен на дузина полуавтономни царства, сред които Кносос бил най-важното. — Щракна няколко пъти с дистанционното и спря на диапозитив, запечатал двореца в Кносос с реставрираната тронна зала. — Това със сигурност е „прекрасната столица наполовина на пътя до брега“. — Прещрака набързо следващите диапозитиви и спря на увеличение на дренажната система на двореца. — Точно както минойците били отлични специалисти по хидравлика, „атлантите правели цистерни, някои отворени към небето, други — под покрив, които използвали през зимата за топла баня; имало бани за царете и обикновените люде, както и за конете и добитъка“. А сега идва ред и на бика… — Джак натисна бутона и се появи нова снимка на Кносос, този път запечатала величествена скулптура на рог на бик встрани от двора. Той отново зачете; — „Имало бикове, които свободно се движели из двора на храма на Посейдон, и царете, които били оставяни самички в храма, след като кажели молитвите си пред бога в надежда да заловят жертвата, ако това е богоугодно, преследвали биковете, но без оръжие, а само с тояги и въжета“. — Джак пак се обърна към екрана и извъртя останалите диапозитиви: — Настенна фреска от Кносос, изобразяваща бик със скачащ акробат… Каменна ваза за възлияние от Кносос във формата на глава на бик… Златна купа с изгравирана върху нея сцена на лов на бик… Съвсем скорошна разкопка под основния двор на двореца, в която са открити стотици рога. — Джак седна и погледна останалите. — И последния щрих към историята…

Кадърът представляваше снимка от въздуха на остров Тера, направена от Джак от вертолета на „Сийкуест“ само преди няколко дни. Ясно се различаваше назъбеният контур на калдерата[2]; огромният й периметър бе заобиколен от величествени скали, накичени от варосаните къщи на съвременни села.

— Единственият активен вулкан в Егейско море и един от най-големите на света. По някое време в средата на второто хилядолетие преди новата ера това нещо се взривило с титанична сила. Осемнайсет кубически километра скала и пепел били изхвърлени на осемдесет километра височина и се посипали на стотици километри на юг върху Крит и източното Средиземноморие, небето било черно, дни наред. Експлозията разтресла дори сградите в Египет.

Хибермайер цитира Стария завет:

— „И рече Господ на Моисея: простри ръката си към небето и ще настане мрак по Египетската земя, такъв мрак, че дори да се пипа. Мойсей простря ръката си към небето и настана гъст мрак по цялата Египетска земя три дни наред“.[3]

— Пепелта сигурно е засипала Крит и е унищожила земеделието на острова за цяло поколение — продължи Джак. — Огромни вълни се стоварили върху северното крайбрежие и помели дворците. Последвала серия земетресения. Оцелялото население не можело да се противопостави на микенците, когато те дошли да търсят лесна плячка.

Катя опря брадичката си на сплетените си пръсти и заговори:

— Така… Египтяните чули ужасен грохот. Небето притъмняло. Неколцина оцелели късметлии се добрали до Египет с ужасяващи истории за потоп. Народът на Кефтю престанал да идва с кораби, за да си плаща данъците. В действителност Атлантида не потънала под вълните, но изчезнала завинаги от света на египтяните. Така ли? — Тя вдигна глава и погледна Джак.

— С което приключвам — каза той и се усмихна.

По време на цялата дискусия Дилън седеше, без да проговори. Знаеше, че останалите в никакъв случай не са забравили за присъствието му и че съзнават, че преводът на текста от папируса може да отключи тайни, които да направят на нищо всичко, в което са вярвали. Сега всички насочиха погледите си към него, а Джак върна на проектора първия диапозитив. Екранът отново се запълни с увеличението на фрагмента.

— Готови ли сте? — попита Дилън.

Разнесе се нестройно потвърждение. Атмосферата в залата забележимо се наелектризира. Дилън отвори куфарчето си, извади голям свитък и го разстла на масата. Джак намали осветлението и включи флуоресцентната лампа над покрития със стъкло фрагмент от древния папирус в центъра на масата.

Бележки

[1] Всъщност Александрийският фар бил висок 110 метра, но дори тази корекция го права значително по-нисък от Хеопсовата пирамида (146,5 метра). — Б.пр.

[2] Калдера (геол.) — голям кратер, образуван от изригване на вулкан, който след това се е сринал в депресия. — Б.пр.

[3] Изход, 10:21, 10:22. — Б.пр.