Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

2.

Морис Хибермайер се изправи и избърса потното си чело. Погледна си часовника. Беше почти пладне, с други думи, близо до края на работния им ден, и жегата в пустинята започваше да става непоносима. Той разкърши рамене и примижа, внезапно осъзнал болката, натрупала се в тялото му след пет часа труд, прегърбен в прашния изкоп. Бавно тръгна към централната част на разкопките, за да направи обичайната инспекция в края на работата за деня. С широкополата шапка, малките очила с кръгли стъкла и по бермуди изглеждаше като изваден от някой комикс — образ, който нямаше нищо общо със статута му на един от водещите световни египтолози.

Мълчаливо огледа площадката; мислите му бяха в хармония с познатото чаткане на кирки и поскърцването на колички. Блясъкът наистина може и да не бе като в Долината на царете, помисли си той, но тук поне имаше много повече артефакти. Откриването на гробницата на Тутанкамон бе станало след дълги години безплодни търсения, докато тук те буквално газеха до колене из мумии, като към стотиците вече намерени следваше да се добавят и онези, които се откриваха с всеки нов ден след разчистването на галериите от пясъка.

Приближи се до изкопа, откъдето бе започнало всичко. Надникна над ръба в подземния лабиринт — плетеница от изсечени в скалата тунели, осеяни с ниши, където телата на мъртвите бяха останали на спокойствие през вековете, убягнали от вниманието на крадците на гробници, унищожили толкова много от последните убежища на царете. Трябваше да се благодарят на една своенравна камила, случайно извадила на бял свят катакомбите — нещастното животно се бе отклонило от пътя и бе пропаднало сред пясъците пред погледа на смаяния си стопанин. Търговецът бе изтичал да я измъкне по някакъв начин — и се бе ужасил от гледката на натрупани един върху друг трупове, с лица, обърнати нагоре към него, сякаш осъждащи нарушаването на свещения им покой.

„Тези хора най-вероятно са твои предци“, каза Хибермайер на търговеца на камили, след като от Института по археология в Александрия го командироваха в пустинния оазис на двеста километра на юг. И разкопките доказаха правилността на предположението му. Лицата, така ужасили камиларя, се оказаха изящни рисунки, някои от тях с качество, надминато чак по време на италианския ренесанс. Само че, за разлика от произведенията на великите майстори, тук ставаше дума за труда на занаятчии, а мумиите се оказаха не на благородници, а на обикновени хора. И повечето от тях бяха живели не във времената на фараоните, а в епохата, когато Египет се бе намирал под гръцко и римско управление — период на благоденствие, сложил начало на разплащането с пари, а това на свой ред бе направило голям брой хора по-заможни и бе дало възможност на новопоявилата се средна класа да си позволи позлатени ковчези и обстойно изпълня вани погребални ритуали. Тези хора бяха живели във Фаюм — плодороден оазис на шейсетина километра източно от некрополите в посока към Нил.

„Тези погребения представят едно много по-широко напречно сечение на живота, отколкото дава един царски некропол — размишляваше Хибермайер, — и ни разказват истории също така увлекателни, както мумифицираните Рамзес и Тутанкамон“. Ето например тази сутрин той бе изкопал семейство търговци на платове — мъж на име Сет, баща му и брат му. Колоритни сцени от храмовия живот украсяваха така наречения „картонаж“ — дъската от гипс и ленена тъкан, образуваща нагръдната плоча на ковчезите. Надписът разкриваше, че двамата братя са били низши слуги към храма на Нейт в Саис, но съдбата била благосклонна към тях, така че те завъртели успешен бизнес заедно с баща си — търговец на платове за гърците. По ценните жертвоприношения в тъканта, с която бяха пристегнати телата на мумиите, и маските от златен варак върху лицата им можеше да се съди, че явно са въртели наистина изгодна търговия.

— Доктор Хибермайер, елате да видите това…

Викаше го един от най-опитните му супервайзъри — египтянка, която той се надяваше един ден да го наследи като директор на института. Айша Фарук надникна над ръба на изкопа и за миг му се стори, че красивото й мургаво лице е на някой от портретите на мумиите, събудил се за живот.

— Ще трябва да слезете при мен.

Хибермайер смени шапката си с жълта каска и слезе по стълбата с помощта на един от местните фелахи, нает като общ работник. Айша се бе навела над мумия във варовикова ниша, намираща се на няколко стъпала под повърхността. Беше един от гробовете, повредени най-зле от пропадането на камилата — теракотеният ковчег се бе спукал и мумията частично бе разкъсана.

Намираха се в най-старата част на площадката — плитко разположена под земята плетеница от коридори, образуващи сърцето на некропола. Хибермайер от все сърце се надяваше неговата студентка да е намерила нещо, което да потвърди теорията му, че гробищният комплекс датира от шести век преди новата ера, с други думи, повече от две века, преди Александър Велики да завладее Египет.

— Така… Я да видим какво имаме тук? — Немският акцент придаваше на думите му допълнителна авторитетност.

Той слезе от стълбата и се промуши покрай асистентката си, като внимаваше да не закачи мумията. И двамата с Айша носеха медицински маски — предпазна мярка срещу вируси и бактерии, които биха могли да се намират в гънките на мумиите и да бъдат съживени от топлината и влагата в дъха им. Ученият затвори за миг очи и леко склони глава — акт на уважение, който изпълняваше при всяко отваряне на гробница. Освен това, след като мъртвите разкажеха историята си, той винаги се грижеше да бъдат погребани отново, за да продължат пътешествието си из отвъдното.

Айша го изчака и като видя, че е готов, нагласи лампата, бръкна в ковчега и внимателно разтвори разкъсването, което минаваше като огромна рана през корема на мумията.

— Само да почистя…

Работеше с хирургическа прецизност с четките и кюретите, подредени на табличка до нея. След няколко минути върна инструментите на местата им, промуши се между ковчега и стената на изкопа към главата на мумията и направи място на Хибермайер.

Опитното му око бързо огледа предметите, които бе свалила от насмолената тъкан, обгръщаща мумията — задушаващият аромат се бе запазил дори след толкова векове. Веднага идентифицира златната „ба“ — крилатия символ на душата, редом с амулетите с тела на кобри. В центъра на подноса имаше амулет на Кебе-сенуеф, пазителя на вътрешностите. До него беше поставена изящна фаянсова брошка на златен орел с разперени криле. Силикатният материал бе внимателно изпечен до степен да излъчва зеленикаво сияние.

Тялото бе ориентирано с лице на изток, за да посрещне изгряващото слънце в символичен акт на прераждане — традиция с корени в праисторическите времена. Под разкъсания саван се виждаше ръждивочервеният торс на мумията. Кожата върху ребрата беше, опъната и приличаше на пергамент. Мумиите в некрополите не се подготвяха като фараоните, чиито тела се изкормваха и кухината се запълваше с балсамиращи вещества. В този случай обаче сухият въздух на пустинята бе свършил по-голямата част от работата и балсаматорите бяха отстранили само вътрешностите в коремната кухина. По римско време дори тази процедура бе изоставена. Консервиращите условия на пустинята се бяха оказали дар божий за археолозите — също, впрочем, както бе при подводните находки — и Хибермайер не спираше да се удивява на привидно деликатния органичен материал, оцелял в почти идеално състояние хиляди години.

— Видяхте ли? — Айша вече не можеше да сдържа вълнението си. — Ето там, под дясната ръка.

— Да. — Опитното око на Хибермайер не бе пропуснало да забележи откъснатия край в савана на мумията: неравният ръб лежеше върху долната част на таза.

Материалът бе покрит с фино изписан текст. Това само по себе си не бе изненадващо — древните египтяни имаха славата на педантични хроникьори и бяха оставили за поколенията многобройни списъци върху свитъци, изработени чрез пресоване на влакна на папирусова тръстика. Ненужните папируси бяха чудесен материал за опаковане на мумиите, така че се събираха и се използваха от погребалните майстори. Тези парчета папирус бяха всъщност най-ценните находки в некрополите и тъкмо те бяха една от причините Хибермайер да предложи разкопки в подобен мащаб.

В момента обаче той се интересуваше не толкова от съдържанието на текстовете, колкото от възможността да датира мумията по стила и езика на писмото. Но разбираше вълнението на Айша — разкъсаното тяло на мумията предлагаше рядка възможност за датиране на терен. Обичайната процедура предполагаше многоседмично чакане, докато консерваторите в Александрия внимателно свалят опаковъчните пластове.

— Писмото е гръцко — продължи Айша, която позволи на ентусиазма си да надвие научната безпристрастност. Вече бе клекнала до Хибермайер — косата й докосна рамото му — и посочи папируса.

Той кимна. Беше права, разбира се. Невъзможно бе да се сбъркат гладките линии на древногръцкото писмо с бързописното йератическо писмо от периода на фараоните или с коптското писмо в района на Фаюм от гръцката или римска епоха.

Което обаче бе озадачаващо. Как бе възможно фрагмент от гръцки текст да се окаже заровен с тялото на фаюмска мумия от шести или пети век преди новата ера? На гърците бе разрешено да основат търговска колония при Навкрат на канопското разклонение на Нил през седми век преди новата ера, но придвижването им към вътрешността на страната бе внимателно контролирано. Присъствието им в Египет бе станало забележимо едва след завладяването му от Александър Македонски през 332 пр.н.е., а изглеждаше немислимо египетски документи да са били съхранявани по някаква причина в Гърция преди тази дата.

Изведнъж изпита разочарование. Документ на гръцки във Фаюм най-вероятно идваше от времето на Птолемеите, македонската династия, започната с военачалника на Александър Птолемей I Лаг[1] и свършила със самоубийството на Клеопатра и завземането на властта от римляните през 30 пр.н.е. Нима бе възможно да е допуснал толкова груба грешка в първоначалната си оценка за датировката на тази част на некропола? Обърна се към Айша, без да скрива разочарованието си.

— Хм. Дай да разгледаме по-внимателно.

Дръпна лампата по-близко до мумията, взе четка от табличката на Айша и деликатно започна да отстранява праха от ъгъла на папируса. Разкри се текст, толкова ясен, сякаш бе написан само преди дни. Той извади лупата си и със затаен дъх започна да разглежда текста. Буквите бяха ситни и свързани, без интервали и пунктуация. Щеше да отнеме доста време, за да се направи пълен превод.

В момента от значение беше стилът. За свое щастие, Хибермайер бе учил при професор Джеймс Дилън — световно признат лингвист, — чиито лекции му бяха направили толкова силно впечатление, че Хибермайер все още — двайсет години след като бе изучавал древногръцка калиграфия — помнеше всяка подробност.

След няколко секунди лицето му разцъфна в усмивка и той се обърна към Айша.

— Чудесно! Писмото е ранно, сигурен съм. Пети, дори може би и шести век преди Христа.

Затвори облекчено очи, а тя леко го прегърна — за момент и двамата забравиха за дистанцията между студент и професор. Айша вече се бе досетила за правилната датировка — дипломната й работа бе посветена на древногръцките надписи из Атина, така че беше по-голям експерт по въпроса от Хибермайер, — но бе искала да му подари мига на триумф от откритието, задоволството от потвърждаването на собствената му хипотеза за ранното основаване на некропола.

Хибермайер отново се взря в папируса, мислеше едновременно за десетки неща. Малките разстояния между буквите и свързването им една с друга разкриваха, че не става дума за административен дневник, съдържащ списък от имена и числа, тоест това едва ли беше документ, написан от търговците на Навкрат. Възможно ли бе да е имало и други гърци в Египет по онези времена? Хибермайер бе чувал само за епизодични посещения на учени, които понякога — доста рядко — получавали разрешение за достъп до архива на храма. Херодот от Халикарнас, бащата на историята, посетил жреците на храма през пети век преди новата ера и те му разказали удивителни неща за света от времето преди конфликта между гърци и перси. Ранните гърци също се отбивали тук — атински държавници и учени, — но не бяха запазени ничии оригинални бележки за водените разговори.

Хибермайер не смееше да изрече мислите си на глас — болезнено ясно съзнаваше конфузната ситуация, която можеше да възникне: необмисленото разгласяване би се подхванало като горски пожар от жадните за сензация журналисти. От друга страна, едва се сдържаше. Дали не се бяха натъкнали на важна липсваща част от древната история?

Оцелялата от античността литература почти изцяло бе позната единствено от средновековни копия, грижливо преписвани от монасите в манастирите след падането на Западната римска империя[2]. Повечето от древните ръкописи или се бяха разпаднали, или били унищожени от нашественици и религиозни фанатици. От векове учените се надяваха египетската пустиня да разкрие някакви писмени паметници, които да преобърнат представите на човечеството за древната история. Най-голямата мечта на всеки изследовател бе да попадне на документ, запазил мъдростта на египетските жреци. Храмовите скрипториуми, посетени от Херодот и предшествениците му, бяха хранилища на предаваното през поколенията познание, стигащо хилядолетия назад до самото начало на традицията да се записва историята.

Хибермайер възбудено изброи наум възможностите. Беше ли това разказ от първа ръка за времето на Мойсей, документ, достоен да заеме място редом със Стария завет? Или хроника на края на бронзовата епоха — времето, предхождащо Троянската война? А може би идеше от още по-ранни времена, за да докаже, че египтяните са се занимавали с нещо повече от това да търгуват с Крит и всъщност са построили големите градове? Египетски цар Минос? Наистина изкушаваща идея.

 

 

В този момент Айша го свали на земята — тя междувременно бе продължила да почиства ръкописа и сега му сочеше нещо.

— Вижте това…

Краят на папируса стърчеше изпод запазената част на обвиващия мумията саван.

— Някакъв символ.

Текстът се прекъсваше от странен правоъгълен символ, част от който оставаше скрита под савана. Приличаше на градинско гребло с четири стърчащи зъба.

— Какво ли е пък това?

— Не знам. — Хибермайер бе дори малко притеснен от мисълта какво ще си помисли студентката му за недоумението му. — Възможно е да става дума за някакъв числов израз, дошъл от клинообразното писмо. — Спомняше си клиновидните символи, изписани върху глинените плочки. — Ето това обаче… може да ни подскаже нещо. — Той се наведе, доближи лицето си на сантиметри от мумията и внимателно издуха праха от текста, който продължаваше под символа. Между текста и символа имаше една-единствена дума, изписана с гръцки букви, видимо по-големи от тези, с които бе изписана останалата част на папируса.

— Май ще мога да го разчета — прошепна Хибермайер. — Извади бележника от задния ми джоб и записвай.

Тя измъкна бележника и зачака, поласкана от доверието на Хибермайер, че ще записва думите му.

— Окей… започваме… — Той помълча и се взря през лупата. — Първата буква е „алфа“. — Поотмести се, за да смени ъгъла и да позволи на светлината да освети текста. — После „тау“… пак „алфа“… не, задраскай това… „ламбда“… сега пак „алфа“.

Макар нишата да беше в сянка, по челото му вече се стичаше пот и той леко се отдръпна, за да не намокри ръкописа.

— „Ню“… пак „тау“, сега… „йота“, мисля… да, да, определено. И сега последната буква. — Без да отмества поглед от папируса, той напипа пинсетите върху табличката и повдигна с тях частта от плата, която скриваше края на думата. После отново леко издуха прахта от текста.

— „Сигма“. Да, „сигма“. Това е. — Хибермайер се надигна. — Така. И получаваме…

В интерес на истината, той отлично знаеше каква е думата от мига, в която я бе видял, но съзнанието му отказваше да приеме очевидното. Находката надминаваше най-безумните му мечти — възможност, така обгърната във фантазия, че повечето учени направо отказваха да я приемат.

Двамата слисани гледаха в бележника. Думата в него ги пронизваше сякаш магически и всичко останало бледнееше и изглеждаше несъществено.

— Атлантида… — прошепна Хибермайер.

Примига и отново се вгледа. Думата — да, тази дума! — си беше там. Мислите му изведнъж се завихриха. Съзнанието му потърси опора в онова, което той знаеше и в което вярваше.

Годините научна работа му казваха да започне с най-неоспоримото и да се опита да вмести находката в научната рамка на убежденията си.

Атлантида… Хибермайер вдигна невиждащ поглед. За древните тази история се вместваше в края на техния мит за сътворението, когато епохата на гигантите отстъпваше място на първата епоха на хората. Дали папирусът не бе разказ за тази златна епоха, за една Атлантида, имаща корени не в историята, а в мита?

Погледна в ковчега и безмълвно поклати глава. Това просто не можеше да е истина. Мястото, датировката. Невероятно съвпадение. Инстинктът му никога не го бе лъгал, а сега той го усещаше с по-голяма сила от всякога.

Познатият предсказуем свят на мумии и фараони, жреци и храмове, сякаш започваше да се разпада пред очите му. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе за титаничното усилие и полета на въображението, вложени в реконструирането на древното минало — едно постижение, което сега изглеждаше съвсем крехко и несигурно.

„Колко е странно — помисли си той, — че най-голямото археологическо откритие на всички времена става благодарение на някаква си камила“.

— Айша, искам да подготвиш ковчега за незабавно пренасяне. Запълнете изкопа с пяна и го запечатайте. — В него отново говореше директорът на експедицията, огромната отговорност на откритието надделяваше над момчешката възбуда от последните минути. — Искам всичко още днес да е на път за Александрия и искам ти да го съпровождаш. Организирай обичайната въоръжена охрана, но не се престаравайте — не искам да привличаме нежелано внимание.

И двамата знаеха за заплахата от съвременните похитители на гробници, мародери и разбойници, които се криеха зад дюните наоколо и най-безочливо опитваха да откраднат дори най-незначителни дреболии.

— И, Айша… — каза той абсолютно сериозно, — зная, че мога да ти имам доверие. Нито дума пред никого, включително нашите колеги и приятели от екипа.

 

 

Остави Айша със задачите й и се качи по стълбата. Невероятното откритие сякаш бе наляло олово в крайниците му.

Тръгна през терена на разкопките, замаян под лъчите на прежурящото слънце, сляп за копачите, които дисциплинирано очакваха от него да мине на обичайната инспекция. Той обаче влезе в директорското бунгало и тежко се отпусна на стола пред сателитния телефон. Избърса потта от лицето си, затвори за миг очи, съсредоточи се и го включи. Набра номер и след малко в слушалката се разнесе глас. Имаше прекъсвания и той нагласи антената.

— Добър ден, вие се свързахте с Международния университет за изучаване на морето. С какво мога да ви помогна?

Хибермайер отговори, без да го подканват. В гласа му звучеше нескривана възбуда:

— Здравейте, обажда се Морис Хибермайер от Египет. Става дума за нещо изключително важно. Свържете ме незабавно с Джак Хауард.

Бележки

[1] Известен и като Птолемей I Сотер (около 367–282 пр.н.е.) — Б.пр.

[2] Обособена с главен град Равена в западните територии на Римската империя от 395 до 476, когато Одоакър сваля император Ромул Августул. — Б.пр.