Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (34)

32.

Излязоха от светая светих и се скупчиха до загадъчната метална сфера. Дилън носеше длето, взето от инструментите по масата.

— Това е бронз — каза той. — Сплав от мед и най-вероятно калай, получена малко преди напускането на това помещение в средата на шестото хилядолетие преди Христа. Отсега мога да заявя: изключително откритие! До днес археолозите вярваха, че появата на бронза може да се отнесе към 3500 година преди Христа, може би в Анадола, но че за някакво разпространение може да се говори едва през следващото хилядолетие. — Остави длетото и опря ръце на масата. — Въпросът, който сега стои пред нас, е: защо бронзът се е появил отново толкова късно след черноморския потоп?

— Можем да предположим, че цивилизацията на Атлантида се е развивала в изолация — обади се Костас, — и много по-бързо, отколкото където и да било другаде.

Джак кимна и продължи:

— В подходящо време и при подходящи обстоятелства прогресът може да е феноменален. В края на ледниковата епоха преди десет хиляди години районът на южното Черноморие бил вече богат на флора и фауна. Понеже Босфорът бил блокиран, великото топене на ледовете имало минимален ефект. Почвата около вулкана била изключително плодородна, морето гъмжало от риба, а сушата — от аврохи, елени и глигани. Към тази картина трябва да добавим и другите природни ресурси, за които знаем: дървен материал от планините, сол от крайбрежните солени езера, камък от вулкана, злато, мед и най-вече калай. Говорим за рог на изобилието, за Райската градина! Сякаш някаква невидима сила е била съсредоточила на едно място всичко нужно за охолен живот.

Костас — разглеждаше замислено пищната фигура на богинята майка — каза:

— Значи така. Една особено дейна група първобитни хора попада тук преди четиридесет хиляди години. Откриват лабиринта в недрата на вулкана. Рисунките на животни в залата на предците са техни, а тази камера е светилището им. А в края на ледниковата епоха откриват земеделието.

— Дотук добре — каза Джак. — Само че земеделието вероятно е възникнало горе-долу по едно и също време в целия Близък изток — идея, съзрявала едновременно навсякъде и разпространила се много бързо. Сложно устроените неолитни селища са съществували из други места още десет хиляди години преди Христа, като сред най-известните са Йерихон в Палестина и Чатал Хююк в Анадола — двете площадки, които най-силно приличат на нашето неолитно селище край Трабзон.

— Окей… — подхвана отново Костас. — Подобно на онези, които населявали анадолското селище, атлантите ковали мед, но за разлика от тях, направили скок напред и се научили как да топят метала и да правят сплави. Също като жителите на Йерихон, създали монументална архитектура, но вместо стени и кули правели арени, пътища за процесии и пирамиди. Но някъде около 8000 години преди Христа се случило нещо невероятно. Обществото на земеделци и риболовци се трансформирало в метрополис, където живеели петдесет, а защо не и сто хиляди души. Имали собствено писмо, религиозен център, обществени арени, по-големи дори от римските, сложна водоснабдителна система… това… Не знам, това просто е невероятно.

— И нищо от описаното дотук не се е случило никъде другаде по света — напомни Джак. — Чатал Хююк е бил изоставен в края на шестото хилядолетие преди Христа вероятно в резултат на тежка война, а прословутите стени на Йерихон рухват. Докато атлантите са вдигали пирамиди, в Близкия изток още не са знаели да пекат глина.

— Вероятно бронзът е бил основният фактор, подпомогнал такова бързо развитие — обади се Мустафа. — Помислете за всички възможни употреби на твърдите сечива с остри ръбове, които е можело да се изработват във всякакви форми. И не само това — после е можело се поправят и преправят. Без шила и длета не може да се направи никакъв ковчег. Бронзовите сечива са били критично важни и в каменоломните, и за земеделието. Рала, кирки, вили, мотики, лопати, сърпове и коси. Бронзът просто е пришпорил революцията в земеделието.

— В Месопотамия — днешен Ирак — той е пришпорил и първата надпревара във въоръжаването — отбеляза Хибермайер и избърса очилата си.

— Много важно съображение — намеси се Дилън. — Войната при ранните държави в Месопотамия и Леванта обаче е била ендемична, по-често заради сребролюбието на богатите, отколкото в резултат на борба за ресурси. Днес се шири заблуждението, че войната ускорява технологичния прогрес. Всъщност ползата от някакъв напредък в инженерните дисциплини и науката напълно се заличава от прахосването на човешката изобретателност, впрегната да създава методи на унищожение. Може би чрез упражняването на пълен контрол върху производството и използването на бронза жреците на Атлантида са успели да предотвратят използването му за военни действия.

— Представете си общество без войни, но с широка употреба на бронз, появило се в края на ледниковата епоха — продължи Хибермайер. — Такова общество би ускорило развитието на човешката цивилизация!

— Но ако атлантите са били единствените, които са знаели как да получават бронз, това знание не е ли било загубено след Потопа? — попита Костас.

— Не е било загубено, просто е било пазено в тайна — отговори Дилън. — Да се върнем на Аменхотеп, египетския върховен жрец в храма край Саис. Аз вярвам, че той е бил пазител на знание, един от веригата, запазена непрекъсната през вековете, с начало пет хиляди години по-рано, по времето на Атлантида. Първите жреци на Саис били последните от Атлантида, наследници на мъже и жени, напуснали ето точно тази камера и поели в опасно пътуване на запад към Босфора. Ролята им била да регулират поведението на хората в съответствие с тяхната интерпретация на волята на боговете. Постигали го, като налагали система от морални норми, но и като пазели знанието, в това число знанието, което можело да е разрушително. След изчезването на Атлантида те според мен са пазили тайната на бронза поколения наред, като я предавали на онези, които сами избирали да ги наследят. — Дилън посочи блестящите плочи по стените. — Пред нас е цялото познание в ръцете на жречеството на Атлантида, кодифицирано като свещен текст. Част от познанието било достъпно за всички, например основите на земеделието. Друга част била запазена за жреците, предполагам включително лечителството. — Той махна с ръка към непреведените плочи отляво. — За останалото можем само да предполагаме. В тези писания е възможно да има древна мъдрост, която висшите жреци са пазели само за себе си, мъдрост, която да се разкрива единствено в избран от боговете момент.

— И все пак основите на бронзовата технология би следвало да са общоизвестни и общодостъпни — настоя Костас.

— Не е задължително — каза Джак, който неспокойно крачеше зад сфероида. — Докато минавах с АДВА над източната част на града, забелязах нещо много странно. Имаше места, където явно се бяха занимавали с дървообработване, места, където бяха дялали камък, грънчарски работилници, пещи за хляб. Но не видях и намек за ковачници или металообработване. — И въпросително погледна Мустафа, чийто докторат върху ранната металургия из Близкия изток бе основополагащ труд по тази тема.

— Дълго смятахме, че калаят, използван през бронзовата епоха, е идвал от Централна Азия — обясни Мустафа. — Но мас спектрографският анализ на сечивата посочи и мини в югоизточния Анадол. В момента се убеждавам, че е имало и друг източник, за който не бих се досетил, преди да стана участник в това откритие. — Джак кимна ентусиазирано, а Мустафа продължи: — Топенето и коването на метал не са домашна дейност. Джак е прав, че общество с подобен размер е имало нужда от постоянно действаща металообработваща работилница, която би трябвало да се намира далеч от жилищната част на града. В място, където високата температура е могла да бъде впрегната — горещина от естествен източник.

— Но разбира се! — извика Костас. — Вулканът! Сред минералите, изхвърляни при изригванията, сигурно е имало каситерит — калаената руда. Това е било мина, пчелна пита от галерии покрай рудните жили дълбоко в недрата на планината.

— А понеже планината вече била обявена за свещена — допълни Дилън, — жреците можели да контролират достъпа не само до начините за производство на бронз, но и до една от съществените му съставни части. Издигнали са естествена бариера — стената на набожността. Жреците съществуват, защото експлоатират разбирането на истини, непонятни на обикновените хора. Чрез обявяването на бронза за свещен те са издигнали металургията до изкуство, разбирано и практикувано от малцина.

— Ние се намираме в катакомбите на древната технология: ковачница, достойна за самия бог покровител на огъня Хефест — каза Джак.

— Но какво точно се е случило по време на бягството от Черно море? — попита Костас.

— Да, сега вече стигаме до същината на въпроса — каза Дилън. — Когато водата преляла през Босфора и започнало наводнението, хората естествено предположили най-лошото, а именно че наближава краят на света. Дори жреците не са могли да измислят рационално обяснение за неумолимото прииждане на морето — явление също толкова свръхестествено, колкото грохота на вулкана. — Той размаха ръце и по стените зашариха странни сенки. — За да умилостивят боговете, са прибягнали до изпитаното средство — жертвоприношението. Първо сигурно на бик — прерязали са му гърлото на олтара. Когато и това не помогнало, са опрели до последната възможност — човешкото жертвоприношение. Заклали жертвите и хвърлили телата им в сърцето на вулкана. — Той млъкна и огледа всички един по един. — И тогава се случило онова, което очаквали. Бликнала магма, може би по време на силна буря с проливен дъжд — комбинация, която довела до изригването на мощен стълб пара и невероятна дъга. Дългоочакваният знак. На стената веднага бил издялан маркер — последният. Яхве не ги бил изоставил. Все още имало надежда. Това ги убедило да тръгнат, а не да чакат гибелта.

— И се качили на корабите — каза Костас.

— Някои поели по най-късия път към по-високи земи: на изток към Кавказ и на юг през залятата равнина, покрай планината Арарат, към Месопотамия и долината на Инд. Други тръгнали на запад към устието на Дунав и явно някои от тях стигнали чак до Атлантическия океан. Но аз съм убеден, че най-голямата група е заобиколила Босфора, като е пренесла корабите си по суша, и е стигнала до Средиземноморието. Тези хора се установили в Гърция, Египет и Леванта, а някои стигнали чак до Италия и Испания.

— Какво са носели? — поинтересува се Ефрам.

— Помисли си за Ноевия ковчег — отговори Дилън. — Домашни животни: едър рогат добитък, свине, овце, кози. И зърно за посев: пшеница, ечемик, бобови култури, може би дори маслинови дръвчета и лози. Но има нещо с огромна важност, което не взели.

— Бронзът? — обади се Костас.

Дилън кимна.

— Това е единственото възможно обяснение за пълното изчезване на бронза, поне според археологическите находки, през следващите две хиляди години. Със сигурност в корабите им е имало място за сечива и инструменти, но според мен жреците са им забранили да ги вземат. Възможно е това да е било последен акт на умилостивяване, жертва, която е трябвало да им осигури безопасен поход към неизвестното. А е възможно и сами да са хвърлили инструментите в морето като жертва пред силата, унищожила града им.

— Но жреците им са носели знанието за металургията — пак се обади Костас.

— Мисля, че да. Вярвам, че висшите жреци сключили договор с боговете — завет, ако щете. След като поличбата им дала надежда, те се заловили трескаво да копират свещения текст и прехвърлили десетте плочи на златни листове. Знаем вече, че мъдростта им включвала основите на земеделието, скотовъдството и каменоделството, заедно с още много, което ще изясним след приключване на превода. — Той хвърли поглед към Катя. — Всеки комплект листове бил сложен в дървен сандък и поверен на висшия жрец в състава на всяка група.

— Поне една група не е имала пълен комплект — прекъсна го Джак. — Видяхме недовършения лист с текста от четвъртата плоча.

Дилън кимна и продължи:

— Убеден съм, че едната група е била значително по-голяма от останалите и че в нея са били повечето висши жреци. Като раздали копия от свещения текст на всяка група, жреците си гарантирали, че завещанието им ще пребъде каквото и да се случи с основната флотилия. Но тяхното намерение е било да намерят нова свещена планина — нова Атлантида.

— И според теб потомците им просто седели върху сандъците със знание през следващите две хиляди години? — недоверчиво попита Костас.

— Помисли за жреците в Саис — каза Дилън. — Поколения наред те крили историята на Атлантида — една цивилизация, изчезнала от лицето на земята векове, преди да се възцарят първите фараони. А доколкото ни е известно, Солон е единственият външен човек, посветен в техните тайни.

— А жреците можели да предложат много повече от загадките на металургията — напомни Джак. — Можели да използват астрономическите си познания, за да предсказват времето и да съобщават най-подходящите дати за сеитба и жътва. В Египет можели да укрепват властта си чрез предвиждане на годишните прииждания на Нил — чудо, изискващо намеса свише. Същото било вярно и за другите люлки на цивилизацията, където реките наводнявали равнините — Тигър и Ефрат в Месопотамия и долината на Инд в Пакистан.

— Не бива да пропускаме и нещо, което е възможно да се окаже по-значимо от бронза — допълни Мустафа. — По време на шестото и пето хилядолетие преди новата ера майсторите на кремъка и обработването на камък достигнали върха си, за което свидетелстват намерените от този период изящни ножове и сърпове. Някои от тях доста наподобяват по форма бронзовите сечива, които биха могли да се изработят с тайната на бронза. Край Варна са намерени удивителни предмети, украсени със злато и сребро. Находката се отнася към 4500 година преди новата ера, така че първите заселници там е възможно да са били атланти.

— Не бива да забравяме и езика — напомни Катя — най-големият им дар може да се окаже индоевропейският, гравиран върху тези плочи. Това е истинският майчин език — основата на първите писмени езици на Стария свят: гръцки, латински, славянски, ирански, санскритски, германски — и наследникът му староанглийски. Големият му речник и сложният синтаксис са тласнали появата на много идеи, не само абстрактните понятия за религия и астрономия, но и съвсем ежедневни, банални неща. Най-ясният общ знаменател сред индоевропейските езици са думите за земеделие и скотовъдство.

— Абстрактните идеи включвали например монотеизма — боготворенето на едно божество. — Ефрам Якобович изглеждаше сякаш осенен от прозрение, гласът му трепереше. — Според устоите на юдаизма историите в Стария завет са основани на събития от късната бронзова и ранната желязна епоха — с други думи, от края на второто и началото на първото хилядолетие преди новата ера. Сега се оказва, че споменът в тях датира от много по-рано: от потопа в Черно море и Ной, от златните плочи и ковчега на Завета. Дори имаме свидетелство за жертвоприношение, в това число може би и човешко, като върховен тест за вяра в бога, което събужда спомен за Авраам и сина му Исаак. Това е твърде много, за да е просто съвпадение!

— Много от онова, което досега е било смятано за истина, ще трябва да се ревизира — сериозно каза Дилън. — Поредица от почти невероятни събития доведе до това откритие: намирането на папируса в пустинята и на потъналия минойски кораб, изваждането на златния диск с неоценимата таблица на съответствието на символите, преводът на глинения диск от Фаистос. — Той кимна поред на Айша и Хибермайер, Костас, Джак и Катя, отдавайки им заслуженото. — Всички тези неща са свързани с обща нишка, факт, който отначало приех за игра на случайността.

— Минойският Крит — веднага реагира Джак.

— Именно — кимна Дилън. — Обърканата версия на разказа за Атлантида, разказана ни от Платон, изглежда, се отнася до минойците от бронзовата епоха и тяхното изчезване след изригването на Тера. Но благодарение на една прищявка на съдбата оцелелият фрагмент от папируса ни показа, че Солон е записал два различни разказа, единият от които наистина се отнася до катаклизма в Егейско море от средата на второто хилядолетие преди Христа, но другият описва изчезването на Атлантида в Черно море четири хилядолетия по-рано.

— Събития, които са абсолютно независими едно от друго — подчерта Костас.

Дилън пак кимна.

— Отначало смятах, че Аменхотеп е разказал на Солон анекдотичната версия за великите природни катастрофи в миналото — списък на цивилизациите, изчезнали при потопи и земетресения, нещо, което е смятал, че отговаря на гръцкия вкус към драматичното. Имам известно оправдание, защото един век по-късно египетските жреци разказали на Херодот най-различни нелепи истории за странни събития из далечни места, някои от които абсолютно изсмукани от пръстите. Но сега мисля различно. Вече вярвам, че Аменхотеп е имал по-висша цел.

— Смятах, че единствената причина жреците да обърнат внимание на Солон е неговото злато — каза озадачено Костас. — Все пак едва ли биха разкрили тайните си, още повече пред чужденец.

— Според мен обаче това е само част от истинската история. Аменхотеп може да е предчувствал, че дните на фараоните са преброени и че вече не може да се разчита на мерките за сигурност, позволили на неговите предшественици да опазят тайните. Гърците вече установявали търговски пунктове по делтата, а само два века по-късно Александър Велики щял да нахлуе из тези земи и да помете завинаги старите порядки. От друга страна, Аменхотеп може да е гледал на гърците с надежда. Обществото им било връх на демокрацията, общество на просветеност и любопитство, място, където философът наистина е можел да бъде цар. В света на гърците хората един ден можели да преоткрият утопия.

— А и появата на учения молител вероятно е съживила спомена за приказната страна отвъд северния хоризонт, островната цивилизация, забулена в легенда, където някога жречеството разчитало на възраждане. — Лицето на Джак бе светнало от възбуда. — Аз лично вярвам, че Аменхотеп е бил потомък на някогашните жреци на Атлантида, повели пет хиляди години преди това група бежанци към бреговете на Египет и оформили съдбините на тази страна. Висши жреци, патриарси, пророци — наречете ги както искате. Други групи стигнали в Леванта, в Италия, където станали предци на етруските и римляните, в Испания, където след време процъфтял град Тартес. Но аз смятам, че най-голямата флотилия не е стигнала по-далеч от Егейско море.

— Остров Тера! — възкликна Костас.

— Преди изригването Тера вероятно е бил най-впечатляващият вулкан в Егейско море с огромния си конус — каза Джак. — Профилът му със сигурност е напомнил на бежанците за завинаги изгубената родина. Последните възстановки показват, че Тера е бил с два върха!

— Онова светилище, което бе открито в скалите на Тера след земетресението миналата година… — почна Костас. — Да не искаш да кажеш, че е било построено от атлантите?

— След откриването на праисторическия Акротири през 1967 археолозите недоумяват защо в едно толкова процъфтяващо населено място не е имало дворец — отговори Джак. — Миналогодишното откритие доказва онова, което допускаха някои от нас, а именно че на острова е имало религиозен комплекс. Намереният потънал кораб като че ли слага точка на съмненията — товарът от церемониални одежди и свещени артефакти доказва, че жреците са притежавали богатства, достойни за царе.

— Но корабокрушението е от бронзовата епоха, тоест хиляди години след бягството от Черно море — възрази Костас.

— Да, Акротири е основан през бронзовата епоха и е бил крайбрежна морска империя, но на острова са намерени много керамични съдове от неолита и каменни сечива. Най-ранното поселище вероятно е било по-навътре в сушата и по-нагоре в планините — несъмнено подходящо място във времена, когато нападенията по море са били ежедневие.

— И откога в такъв случай е светилището? — поинтересува се Костас.

— Изумително старо е… от пето, може би шесто хилядолетие преди Христа. Що се отнася до потъналия кораб, вероятно не само златният диск, но и много други свещени артефакти ще се окажат много по-стари — обожествявани скъпоценни предмети от хилядолетия преди бронзовата епоха.

— Как се вписват в тази картина минойците?

Джак стисна ръба на масата. Еуфорията му беше направо осезаема.

— Когато говорим за древния свят, преди гърците и римляните, обикновено имаме предвид египтяните, асирийците или някои от близкоизточните народи, споменати в Библията. Но в много отношения най-необичайната цивилизация е онази, която се развила на остров Крит. Народът там може и да не е строил пирамиди и зикурати, но всичко останало свидетелства за уникално богата култура, удивително съзидателна и идеално съчетана с богатството на земята им. — Джак усещаше засилващото се вълнение на останалите; всички започваха да осмислят по нов начин наученото и видяното след заседанието в Александрия. — Трудно е да си го представим днес, но от мястото, където се намираме сега, атлантите са контролирали огромна равнина, простираща се от древния бряг до възвишенията на Анадола. Остров Тера бил изключително плодороден, но прекалено малък, за да осигури прехраната на население с такава численост. Така че жреците погледнали на юг, към първата суша на два дни от Акротири — необятен бряг и висока планина.

— Крит е бил заселен през неолита — поясни Хибермайер. — Доколкото си спомням, най-старите артефакти са изкопани под двореца в Кносос и са датирани с радиоактивен въглерод към седмо хилядолетие преди Христа.

— Да, хиляда години преди края на Атлантида, част от голямата вълна заселвания на острови след края на ледниковата епоха — съгласи се Джак. — Но през шестото хилядолетие е имало друга вълна, донесла грънчарството и новите идеи в архитектурата и религията. — Той млъкна за момент, после продължи уверено: — Вече съм сигурен, че това са били атлантите — колонисти, дошли с кораби от Тера. Тъкмо те са обработили терасовидно долините по северния бряг на Крит, засадили са лози и маслини и са започнали да отглеждат овце и добитък, които се наплодили от животните, които докарали. Използвали обсидиана, които намирали на остров Мелос, и установили контрол над експорта му по същия начин, по който жреците на Атлантида контролирали бронза. Обсидианът започнал да се използва в размяната на церемониални подаръци, което помогнало да се установят мирни взаимоотношения в цялата акватория на Егейско море. Повече от две хиляди години жреците управлявали развитието на острова, като използвали за целта центрове от рода на скалните светилища.

— А как да си обясним повече или по-малко едновременната поява на бронза из целия Близък изток през третото хилядолетие преди Христа? — попита Костас.

Отговори му Мустафа:

— Малко по малко калаят започнал да прониква от изток в района на Средиземноморието. Наличието му несъмнено е довело до експерименти от страна на всички ковачи на мед из региона.

— А според мен жреците са отстъпили пред неизбежното и са решили да разкрият най-голямата си тайна — каза Джак. — Подобно на средновековните монаси или келтските друиди, те според мен са били нещо като международни арбитри в областта на културата и правосъдието, емисари и посредници, свързващи в едно развиващите се нации от бронзовата епоха. Погрижили са се заветът на Атлантида да се превърне в обща валута в региона.

— А вече знаем, че са имали пръст и в търговията, ако съдим по намереното в потъналия кораб — каза Мустафа.

— Освен нашата находка в Източното Средиземноморие има още три от бронзовата епоха, но нито един от откритите кораби не е минойски и всички са от по-късно — обясни Джак. — И все пак находките подсказват, че жреците са контролирали доходоносната търговия с метали. Убеден съм, че жреците са разкрили чудесата на бронзовата технология — разкритие внимателно синхронизирано в целия регион, но извършвано основно на Крит, мястото, където внимателно насочваното развитие през неолита е осигурило възникването на условия максимално подходящи за повторение на великия експеримент.

— И тогава в действие влязъл мултиплициращият ефект — възкликна Катя, неспособна повече да мълчи. — Бронзовите сечива довели до втора революция в земеделието. Селата се превърнали в градове, в градовете се издигнали палати. Жреците въвели линейното писмо тип A, за да направят възможно воденето на сметки и да въведат администрацията. Скоро Крит от минойската епоха станал най-великата цивилизация в Средиземноморието — цивилизация, чиято сила била не във военната й мощ, а в успеха на нейната икономика и богатата й култура. — Тя погледна Джак и бавно кимна. — В крайна сметка ти се оказа прав. Крит е бил Атлантидата на Платон. Само че това била една нова Атлантида, пресъздадена утопия, втори велик проект, продължил извечната мечта за рай на земята.

— Към края на второто хилядолетие преди Христа минойски Крит бил в зенита на разцвета си — припомни Дилън. — Бил точно както е описано в първата част на папируса на Солон: земя на великолепни дворци, богата култура, скачащи бикове и артистична пищност. Изригването на Тера разтресло този свят из основи.

— То било по-мощно от изригването на Везувий — обади се Костас. — Във въздуха било изхвърлено невероятно количество пепел, а вълните били огромни.

— Катаклизмът се усетил далеч зад пределите на Тера и Крит. Жреците загинали почти до един и цялата фасада на постигнатото през бронзовата епоха започнала да се разпада. Един процъфтяващ до онзи момент свят се сринал в анархия и хаос, разкъсван от вътрешни конфликти, неспособен да се противопостави на нашествениците, които нахлули от север.

— Все пак някои от жреците оцелели — прекъсна го Костас. — Пътниците на нашия потънал кораб са загинали, но онези, които заминали по-рано, явно са оживели.

— Така е — съгласи се Дилън. — Също като населението на Акротири, жреците били предупредени може би от силните трусове, които според сеизмолозите разтърсили острова няколко седмици преди катаклизма. Аз смятам, че повечето жреци са загинали с вашия кораб. Но други са намерили безопасен пристан във Фаистос на южния бряг на Крит, а имало и такива, които избягали още по-далеко, за да се присъединят към събратята си в Египет и из Леванта.

— И все пак това сложило край на опитите да се съживи Атлантида и на експериментите с утопия — осмели да се предположи Костас.

— Над света на бронзовата епоха били надвиснали черни облаци — потвърди Дилън. — Хетите вече напирали от североизток, където се били укрепили при Богазкьой. Това била надигаща се буря, която щяла да помете всичко по пътя си чак до самия Египет. Оцелелите в Крит минойци били безсилни да се противопоставят на микенските войни, придошли с платноходи откъм гръцкия материк. Това били предците на Агамемнон и Менелай, чиято титанична битка с Изтока предстояло да бъде обезсмъртена от Омир в обсадата на Троя. — Дилън погледна групата. — Жреците съзнавали, че нямат властта да моделират съдбата на света. Тяхната амбиция била събудила гнева на боговете и повторно им навлякла наказанието, което веднъж вече било унищожило родината им. Изригването на Тера сигурно е изглеждало апокалиптично, достойно за истински Армагедон. От онзи момент жреците повече нямало да търсят активна роля в делата на хората, щели да се затворят в светилищата си и щели да обгърнат знанията си в мистерия. Не след дълго, също както с Атлантида, от минойски Крит не останала и следа, а само смътният спомен за някакво райско място, назидателен разказ за възгордяването на човека, превърнал се в мит или легенда, споменаван епизодично само в мантрите на последните останали жреци.

— Като например в светилището на храма при Саис — припомни Костас.

Дилън кимна.

— Единствената граничеща със Средиземноморието цивилизация, избягнала разрушителния край на бронзовата епоха, в която жреците опазили хилядолетната приемственост, започнала от Атлантида, била египетската. Допускам, че Аменхотеп е бил последният потомък — единственият доживял до зората на класическата ера. Краят щял да дойде с идването на Александър Велики.

— Но завещанието оцеляло — изтъкна Джак. — Аменхотеп предал факела на Солон, представителя на културата, в която той съзирал надежда за възраждане на идеалите на своите предци. — Направи пауза и тихо и развълнувано завърши: — И този свещен дълг сега е прехвърлен на нас. За първи път от древни времена завещанието на Атлантида е положено в нозете на човечеството и аз говоря не само за това, което видяхме досега, но и за несподелената мъдрост, която дори Аменхотеп не е смеел да разкрие…

Излязоха и бавно тръгнаха надолу по стълбата към светлината в края на прохода. От двете им страни фигурите на жреци и жрици като че ли се изкачваха в обратна посока — тържествена процесия, вечно стремяща се към светая светих.