Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (19)

17.

Костас се провря през отвора, като внимаваше да не докосва острия като бръснач ръб на лазерния срез в корпуса. После посегна напред, за да провери здравината на магнетизираната мембрана, и едва след това се обърна да помогне на Джак и Катя. Когато всички се озоваха от другата страна, затвори люка, понеже се опасяваше, че ако по някаква причина мембраната все пак се скъса, това може да предизвика наводнение в „Казбек“. Едва забележимата линия на мястото на затваряне на люка бе свидетелство за микрохирургическата прецизност на лазера.

Макар мембраната да бе полупрозрачна, на тази дълбочина почти нямаше естествена светлина, а за мрака допринасяше и скалният перваз над подводницата, който преграждаше пътя им към открито море.

Светнаха лампичките в шлемовете си и всичко заблестя в бяло поради отражението на лъчите от кристалоподобната структура на мембраната. Стената пред тях изглеждаше изненадващо странна, понеже зеленикавата светлина на холограмата не бе успяла да предаде всички подробности на лъскавата повърхност. Сякаш гледаха стара жълтеникава фотография: размита рамка, обграждаща помътнелия образ на отдавна забравена подводна пещера.

Тръгнаха бавно напред и след седем-осем метра стигнаха мястото, където мембраната се свързваше по магнитен начин със скалата. Костас коленичи, за да разгледа отблизо скалата.

— Почти пълна липса на морски отлагания… дори няма следи от водорасли. Наистина не съм виждал море, по-мъртво от това. Ако свалим шлемовете, от сероводорода във водата ще вони на развалени яйца.

Той усили звука на потенциометъра и ги погледна, за да се увери, че го чуват. Джак промърмори нещо в знак на потвърждение, но си личеше, че вниманието му е приковано от онова, пред което се намираха.

Костас се изправи и лампата му позволи да видят повече подробности. Точно пред тях се намираше изсечена в скалата правоъгълна ниша, около два пъти по-висока от човешки ръст и три пъти по-широка. Беше вкопана на около три метра, повърхността на стените бе идеално излъскана. Пред тях бе онова, което бяха видели на холограмата — величествена двукрила врата.

Катя първа констатира очевидното с глас, пресекнат от вълнение:

— Злато!

Лъчите им се събраха в едно място и отражението ги заслепи. Катя внимателно наклони своя лъч към долния ръб, под блестящия център.

— По-скоро само обвивка — безстрастно отбеляза Костас. — Изковани листове, закрепени върху каменни плочи. Дори да са имали достатъчно злато, не биха могли да си позволят изработка само от него. Дори само защото механичната якост би била незадоволителна.

През една цепнатина в скалата бликаше струйка вода и светлината от фенерчетата им се пречупваше в хиляди малки дъги — калейдоскопично сияние, подсилено от замайващия ефект на блясъка на златото.

— Крилата са монтирани в жлебове по цялата дължина на ръба — отбеляза Костас, като разгледа отблизо долния десен ъгъл. — Това е единственото, което не позволява порталът да бъде избит от налягането. Точно както предполагахме, конструкцията е такава, че позволява отваряне единствено навън. — Той отстъпи една крачка и се обърна към Джак. — Трябва да наводним камерата, за да изравним налягането от двете страни на вратата. Готови ли сте?

Джак и Катя кимнаха и чрез конзолите на регулаторите си превключиха от въздух на тримикс, за да оцелеят на сто метра под морската повърхност. Катя се олюля в пристъп на замайване при първото вдишване на дихателната смес и Костас я хвана за лакътя.

— Ще свикнеш. Да не говорим, че тримиксът ще прочисти ума ти за всички надписи, които ще трябва да преведеш. Сега се дръжте!

След секунди през дупката в центъра на люка изригна мощна струя вода — Анди бе обърнал посоката на помпата и сега източваше водата от трюма на подводницата през филтър, за да я почисти от токсини и твърди частици.

Тримата опряха гръб в скалата, за да избегнат помитащата струя. Когато нивото започна да се покачва, Джак изохка.

— Какво ти е? — попита Катя.

— Нищо.

Но позата му издаваше съвсем друго: беше се превил и се подпираше на скалата. Водата вече стигаше до коленете им. Джак бавно се изправи и каза задъхано:

— Ранен съм. Не ви казах, защото нищо не можеше да се направи. Куршумът проби жилетката и сега през дупката влиза вода. Студена. Нищо, ще ми мине.

Само че нещата бяха по-сериозни. Куршумът му бе счупил ребро и бе оставил отворена рана. Джак вече бе изгубил доста кръв и знаеше, че съвсем скоро ще отпадне съвсем. Водата бе спряла кръвта и бе притъпила болката, но беше леденостудена и бе само въпрос на време да изсмуче всичките му сили.

Главата му внезапно се замая — сигурен признак за недостиг на кислород. След загубата на толкова много кръв тялото му имаше нужда, която оставаше незадоволена. Джак се задъха.

„Не пак“.

Вкамени се. Водата се покачваше и го обгръщаше.

Отчаяно се опитваше да убеди сам себе си, че става дума за обикновена физиология, за съвсем естествена реакция на тялото му, което се опитва да се нагоди, а не за сляпа паника.

„Отпусни се. Не се вълнувай“.

Клекна на четири крака. Ръцете му се подгъваха. Съскането на дихателния регулатор се заглушаваше от кипящата около него вода. Знаеше, че Костас и Катя са до него… но защо не му обръщаха внимание? Сигурно следяха покачването на водата.

Джак затвори очи.

Водата го тласна и го завъртя, блъсна го в твърдата мембрана на тунела.

Той ужасено отвори очи.

Единственото, което видя, бе притиснато към него кошмарно лице с празни орбити и озъбена усмивка. Две призрачни ръце посягаха да го стиснат в мъртвешка прегръдка. С всеки следващ тласък водата се размътваше от сиво-бялата пяна, която се отлепяше от привидението като падащ сняг.

Джак, безсилен да се противопостави, отвори уста в ням писък.

„Това е халюцинация“.

Някакво запазило рационалността си кътче на съзнанието му му казваше, че е в плен на наркоза. Това беше мъжът, когото бяха убили преди малко. Или беше обесеният? Във всички случаи това бяха духовете, които охраняваха подводницата.

Той стисна очи и с последни сили се противопостави на пропадането в мрака.

А след това в главата му проблесна спомен… и той отново се озова в онази шахта, преди пет месеца, в мястото на своето наказание. И пак усети мощната струя газ, носеща се от дълбините, която го блъсна в подпорите, разкъса въздушния му маркуч и угаси фенерчето. Отново започна да се задушава в непрогледния мрак — и отново се появи Костас, намери го и го спаси, натикваше през пет секунди в устата му мундщука си за дишане. А после второ изригване на газ го изтръгна от ръцете на Костас и го запрати като кукла към повърхността. И след това часовете в камера за декомпресия, смазващото безсилие, разкъсвано от мигове на неподправен ужас, когато панически изживяваше пак и пак случилото се долу. Беше преживял онова, от което се плашат всички водолази, онова, което унищожава натрупаната с опита крехка увереност, за да те захвърли в свят, където трябва да започнеш от самото начало.

И сега това се случваше пак.

 

 

— Джак! Погледни ме! Всичко е наред… Спокойно.

Костас се взираше в празните очи на Джак и го раздрусваше за раменете. Грохотът на разбиващата се водна струя постепенно утихна и Джак отново започна да чува издишването през регулатора си. Потръпна и постепенно дойде на себе си.

„Костас е. В камерата сме“.

— Това е просто едно от телата, изхвърлени от Кузнецов през торпедната тръба. Вероятно се е заклещило в скалната ниша и сега струята го е откъснала. Гледката не е приятна, вярно. — Костас махна към покрития с бели петна труп, който се носеше във водата.

Вместо отвращение Джак изпита огромно облекчение — възбудата на оцелелия, изправен пред прага на унищожението и победил. Преживяването щеше да го преведе през следващите изпитания, каквито и да бяха те.

Катя бе изблъскана от водата към мембраната и така и не бе забелязала паниката му. Джак я погледна и дрезгаво каза по интеркома с все още несигурен глас:

— Просто ми се зави свят.

Тя никога не би могла да разбере вселилите се в него демони и силата, която го бе призовала и едва не бе сложила точка на живота му.

 

 

Водовъртежът стихна и след малко водата възвърна ленивата си прозрачност. Костас не откъсваше поглед от Джак и се успокои чак когато видя, че се е възстановил напълно. След това се наведе, отвърза пристегнатите над глезените на Джак силиконови плавници и му ги обу.

Джак се превъртя по гръб и загледа как мехурчетата, които издишваше, се събират едно до друго по тавана на мембраната.

Костас заплува към скалата и в мига, в който стигна там, в слушалките на Джак се разнесе раздиращ слуха звук. Джак трепна, но в следващата секунда страховете от последните няколко минути се преляха в опияняващо облекчение.

— Ей, тъпчо! — каза той. — Вземи да включиш гласовия модулатор.

Комбинацията от високо налягане и хелий изкривяваше човешкия глас до неузнаваемост и в МУИМ бяха разработили компенсиращо устройство, за да избегнат това.

— Момент. — Костас превключи на автоматично, за да остави модулатора сам да реагира на промените в налягането и състава на дихателната смес. — Анди е намалил степента на магнетизиране, за да направи мембраната по-гъвкава и по този начин да позволи на външното налягане да се изравни с налягането на водата зад портала. Девет цяло и осем бара отговарят на почти 100 метра. На тази дълбочина тримиксът ни дава само половин час.

Намалиха наполовина силата на лампите, та блясъкът на златото да не им пречи, и вече можеха да различават повече подробности. И на двете крила бе гравиран символът на рогата в естествен размер.

Костас извади от колана си поредната сложна играчка и си призна:

— Забърсах това от лабораторията по геофизика. Радар, който генерира електромагнитни вълни в широк спектър, за да разкрива неща, скрити под земята. Сигналът стига само на пет метра, но би трябвало да може да ни разкрие има ли от другата страна някакво препятствие. — Той изпъна антената, описа с нея полукръг над основата на входа и спря при чертата между двете крила. — Чисто е. Никакво препятствие след половин метър, което сигурно е дебелината на вратата. Специално проверих над улея в пода. Няма нищо, което да ни затрудни.

— А корозия? — попита Катя.

— Златото всъщност не корозира даже в морска вода.

Костас прибра устройството, опря длани в долния край на вратата, присви се и застина.

— Я да видим…

И с мощен тласък с плавниците се стрелна напред. Крилата на вратата не помръднаха.

— Абсурд — запъхтяно каза Костас.

— Чакай малко…

Джак плуваше на метър над Костас, обгърнат от издишваните от него мехурчета. Погледът му бе привлечен от нещо, което стърчеше от скалата, нещо твърде малко, за да бъде забелязано от холограмния лазер.

Беше малка вдлъбнатина, колкото чаена чинийка, точно където се докосваха бичите рога — на процепа между двете крила на вратата. Приличаше на печат, ударен в метала, след като вратата е била затворена.

Катя доплува до Джак, протегна ръка и докосна вдлъбнатината.

— Като че е от кристал. Като пръстен. Всъщност като отпечатък от пръстен…

И наистина беше кристал, безукорен, толкова лишен от всякакви дефекти, че бе почти невидим. Едва когато се сетиха да намалят още светлината, забелязаха очертанията на някаква форма: светлината се пречупваше в многобройни плоскости и ъгли.

Джак помръдна… и линиите изведнъж се сляха в нещо познато.

— Господи! — ахна той. — Символът на Атлантида!

Всички се вгледаха изумено в символа, забравили премеждията и опасностите през последните няколко часа. Отново бяха в плен на невероятното откритие.

— Видяхме този символ издълбан пред пирамидите — каза Джак. — Логично е да го има и тук.

Костас чак притисна маската си във вратата и прошепна:

— Невероятно! Повечето силициеви съединения не биха издържали толкова дълго в морска вода с такова високо съдържание на сяра, без върху тях да се образува поне тънък слой отлагания.

Джак изведнъж се сети за нещо, изсумтя и извади онова, с което не се бе разделял от няколко дни.

— Носех си го като талисман, но…

И вдигна копието на златния диск от корабокрушението на минойския кораб и го завъртя в ръката си, за да им покаже символа. Отразеният блясък за миг освети лицето му.

— Представям ви ключа за Атлантида — триумфално заяви той.

— Разбира се! — изкрещя Костас възбудено и грабна диска от ръката на Джак. — Изпъкналият релеф съответства точно на вдлъбнатината във вратата. Символът на диска и на вратата са огледални. Дискът наистина е ключ!

— Знаех си, че може да ни потрябва — доволно каза Джак.