Мат Ридли
Геномът (9) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Genome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
lucho3k (2019)

Издание:

Автор: Мат Ридли

Заглавие: Геномът

Преводач: Вихра Йомтова

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Сиела софт енд пъблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: СИЕЛА

Главен редактор: Ваня Томова

Редактор: Лъчезар Карагьозов

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0638-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8429

История

  1. — Добавяне

Хромозома 7
Инстинктите

Човешката природа не е tabula rasa.

У. Д. Хамилтън

Никой не се съмнява, че гените определят анатомията ни. Идеята обаче, че оформят и поведението, се възприема много по-трудно. Въпреки това се надявам да ви убедя, че върху хромозома 7 се намира ген, който играе съществена роля за един инстинкт, характерен за всички човешки същества, при това инстинкт, който е в основата на цялата човешка култура.

Думата инстинкт обикновено е свързана с животни: сьомгата търси бързея, в който се е родила; ровещата оса повтаря поведението на отдавна мъртвите си родители; лястовицата отлита на юг през зимата — всичко това е проява на инстинкти. Но човешките същества не са принудени да зависят от инстинкти; вместо това те се обучават, те са съзидателни, културни, съзнателни създания. Всичко, което те вършат, е продукт на свободната им воля, на огромния им мозък и на възпитанието.

Това е общоприетата теза, на която се подчинява психологията, а и другите обществени науки през XX век. Да се мисли другояче, да се вярва, че съществува вродено човешко поведение, означава да попаднеш в капана на детерминизма и да обречеш всеки човек на безпощадната съдба, записана в гените му, още преди да се роди. Нищо, че обществените науки през този период преоткриха много по-смущаващи форми на детерминизъм от този на наследствеността: родителския детерминизъм на Фройд, социално-икономическия детерминизъм на Маркс; политическия детерминизъм на Ленин; културния детерминизъм на Франц Боаз и Маргарет Мийд, свързан с натиска, оказван от връстниците; детерминизма, свързан с връзката между стимул и реакция, на Джон Уотсън и Б. Ф. Скинър; лингвистичния детерминизъм на Едуард Сапир и Бенджамин Уорф. През този период от време, продължил почти един век, сме свидетели на това как, колкото и нелепо да звучи сега, учените от обществените науки успяха да убедят учени от всякакви други области, че причинната връзка е детерминизъм, ако е биологична, докато причинната връзка с обкръжението запазва свободата на волята; че животните имат инстинкти, а хората — не.

Между 1950 г. и 1990 г. сградата на детерминизма, свързан с околната среда, се срути с гръм и трясък. Теорията на Фройд рухна в момента, в който с помощта на литий беше излекуван за пръв път болен от маниакално депресивна психоза, който в продължение на двадесет години е бил подложен на психоанализа. (През 1955 г. една жена даде под съд бившия си психотерапевт за това, че три седмици лечение с антидепресанта „Прозак“ е довело до по-добри резултати от три години психотерапия.) Марксизмът се провали, когато беше издигната Берлинската стена, въпреки че беше необходимо да мине времето до нейното събаряне, за да разберат някои хора, че служенето на една всемогъща тоталитарна държава не може да удовлетворява, независимо от пропагандата, която го придружава. Културният детерминизъм се провали, когато Дерек Фрийман установи, че заключенията на Маргарет Мийд (че поведението на подрастващите много лесно се повлиява от културата) се базират на комбинация от тенденциозно подбрани предразсъдъци, неправилно събиране на данни и пубертетските шеги на тези, от които е събирала данните си. Теорията на бихейвиоризма се провали при един прочут експеримент от 50-те години на XX век в Уисконсин, при който осиротели бебета — маймунчета се привързаха емоционално към меки парцалени кукли, приличащи на майките им, въпреки че бяха хранени от изработени от твърда тел модели. По този начин беше опровергана теорията, че ние, бозайниците, можем да бъдем обучени да се привързваме към всичко, което ни храни — явно предпочитанието към нещо меко в майката ни е вродено.(1)

В областта на лингвистиката първото пропукване на сградата беше появата на книгата на Ноам Чомски „Синтактични структури“, в която се твърди, че езикът, най-ярката проява на култура измежду всички форми на нашето поведение, се дължи в еднаква степен на инстинкт и на култура. Чомски възкреси един стар възглед за езика, който е бил описан от Дарвин като „инстинктивна склонност към придобиване на умения“. Един от първите психолози, Уилям Джеймс, брат на писателя Хенри Джеймс, е бил ревностен защитник на възгледа, че поведението на човека е доказателство за това, че отделните инстинкти са повече при хората, отколкото при животните. Неговите идеи се пренебрегват през по-голямата част от XX век. Чомски ги възкреси.

Изучавайки начина, по който говорят хората, Чомски стига до извода, че съществуват скрити сходства между всички езици, което свидетелства за всеобща човешка граматика. Ние добре знаем как да използваме тази граматика, въпреки че рядко съзнаваме тази своя способност. Това означава, че човешкият мозък е оборудван от гените си със способност за учене на език. Очевидно речниковият запас не е вроден, в противен случай всички щяхме да говорим един език. Но може би едно дете, докато възприема речника на езика на обществото, в което се е родило, подрежда думите по някакъв определен начин, който е вроден. Доказателството на Чомски е чисто лингвистично. Той открива закономерности в начина, по който говорим, на които никога не са ни учили родителите и които не биха могли да бъдат лесно възприети от примери в ежедневната реч. Така например в английския език (подобно е и в българския) въпросителната форма може да се образува, като се постави в началото на изречението главният глагол. Но откъде знаем кой е главният глагол? Разгледайте изречението: „В градината има мексиканец, който има цвете.“ Можете да превърнете това изречение във въпрос, като поставите първото „има“ отпред: „Има ли в градината мексиканец, който има цвете?“ Но ще се получи безсмислица, ако поставите отпред второто „има“: „Има ли цвете, което в градината има един мексиканец?“ Разликата е в това, че второто „има“ е част от определение, което е свързано не със всеки мексиканец, а с този, който има цвете. И четиригодишните деца се оправят с проблема, въпреки че никога не са чували за граматика. Те просто като че ли знаят правилото. И го знаят, въпреки че никога не са чули или употребили преди това фразата „мексиканец, който има цвете“. В това се крие красотата на езика — почти всяко изречение, което съставяме, е съвсем нова комбинация от думи.

Предположението на Чомски беше блестящо потвърдено през следващите десетилетия от най-различни доказателства. Всички те се свеждат до заключението, че за да се научи един език, е необходим инстинкт за език — по думите на психолингвиста Стивън Пинкър. Пинкър (известен като първия лингвист, който е в състояние да пише разбираемо) упорито събира различни доказателства в полза на това, че езиковите умения са вродени. На първо място сред тях е фактът, че езикът е универсален. Всички народи говорят езици, чиято граматична сложност е сравнима, дори и тези, които от Каменната ера живеят изолирано по високите плата на Нова Гвинея. Всички хора са еднакво последователни и внимателни при спазването на определени скрити граматични правила, които се подразбират. Това се отнася и за хората без образование, които говорят на „жаргон“. Правилата на езика на черните гета — Ебоникс — са точно толкова рационални, колкото и правилата на езика, на който говори английската кралица. Предпочитанието на едни или други е въпрос на предразсъдъци. Така например употребата на двойно отрицание („Нека никой да не ме пита за това“) се счита за правилен френски и български, но не и за правилен английски. Просто зависи от възприетите правила.

Второ, ако тези правила се научаваха чрез подражание, какъвто е случаят с речниковия запас, как може да се обясни фактът, че четиригодишни деца, след като в продължение на една година са казвали „наядох се с макарони“, изведнъж започват да казват „намакароних се“? Истината е, че въпреки че трябва да учим децата си да четат и пишат — умения, за които не съществува определен инстинкт, — те се научават да говорят сами на много по-ранна възраст почти без никаква помощ от нас. Нито един родител не употребява „намакароних се“, но повечето деца го правят в определен период. Нито един родител не обяснява, че думата „чаша“ се отнася до всички предмети, които приличат на чаша, а не само до конкретната чаша, нито пък до дръжката й, нито пък до материала, от който е направена, нито пък до посочването с движение на чашата, нито пък до размера на чашите. Ако компютър трябва да научи език, той трябва да бъде снабден с програма, която да отхвърля всички глупави възможности, т.е. програмата трябва да замести нашия инстинкт. Децата се раждат програмирани, ограничени по рождение в този смисъл.

Най-изумителното доказателство за това, че съществува езиков инстинкт, е получено от случаи, при които децата налагат граматични правила в езици без правила. Най-известният случай е изследван от Дерек Бикъртън. Група чуждестранни работници (от различни националности), събрани на Хавайските острови през XIX век, развиват опростен жаргонен език, наречен пиджин — смесица от думи и фрази, с помощта на които могат да общуват. Както в повечето подобни езици, и в него липсват строги граматични правила. Той е бил, от една страна, досадно сложен в начина по който се изразяват нещата, а от друга — прост в това, което можело да се изрази. Всичко това се променя, когато се ражда първото поколение деца, които учат този език от рождението си. Той придобива правила за окончание, словоред и граматика. Той става много по-действен и ефективен и постепенно се превръща в креолски език. Накратко, както заключава Бикъртън, пиджин се превръща в креолски, едва след като се научава от поколение деца, които със своя вроден инстинкт допринасят за преобразуването му.

Хипотезата на Бикъртън получава забележителна подкрепа от изследвания на езика на знаците. В Никарагуа основаването за пръв път през 80-те години на специализирани училища за глухите, довежда до изобретяването на изцяло нов език. В тези училища обучавали със съмнителен успех как да се разбира говор по движението на устните, но в междучасията децата използвали различни движения на ръцете, които използвали вкъщи, и така създали някакъв недодялан език. За няколко години, през които по-малките деца научавали този език, той се превърнал в истински език на знаците, с цялата сложност, икономичност, ефикасност и граматика на който и да е говорим език. Отново децата са тези, които създават езика, което подсказва, че инстинктът за език се изключва, щом детето порасне. Това обяснява трудността, с която учим нови езици, а дори и нови произношения, когато сме възрастни. Ние сме загубили инстинкта. (Това също обяснява защо е много по-трудно дори за дете да научи френски в училище, отколкото когато прекарва ваканцията си във Франция. Инстинктът действа върху говоримата реч, която то чува, а не върху правилата, които наизустява). Период на възприемчивост, през който нещо може да бъде научено, и след като той премине, това не става — е характерна черта на много от животинските инстинкти. Например сипката може да се научи да пее като всички останали сипки само ако има на кого да подражава в определен период от развитието си. Същото важи и за човешките същества и то беше недвусмислено доказано по жесток начин от историята на Джини, момиче на 13 години, намерено в апартамент в Лос Анджелис. Тя е била държана през целия си живот в гола, бедно обзаведена стая, лишена от почти всякакъв човешки контакт. Тя знаела само две думи: „Стигавече“ и „Спрете“. След като я освобождават от този ад, тя научава много нови думи, но никога не се научава да се справя с граматиката — очевидно периодът, в който инстинктът се проявява, е бил отминал.

Въпреки всичко даже лошите идеи умират бавно и идеята, че езикът е проява на културата, която може да формира мозъка, а не обратното, просъществува прекалено дълго време. Класическите случаи, като например отсъствието на понятието за време в езика на индианците хопи, а оттам и в съзнанието им, бяха разобличени като обикновена измама. Въпреки това схващането, че езикът е причина, а не следствие от устройството на мозъка, все още оцелява в много от обществените науки. Абсурдно е да се твърди, че само немците познават радостта от бедата на другия само защото в много езици липсва думата „Schadenfreude“ (злорадство)(2).

Допълнителни доказателства за съществуването на езиков инстинкт идват от много източници. Не на последно място са подробните изследвания на начина, по който проговарят децата на около двегодишна възраст. Независимо от това колко им се говори или колко ги обучават как да употребяват думите, децата развиват езикови умения по точно определен начин. А както показват изследвания с близнаци, способността да се научават езици в зряла възраст до голяма степен се наследява. За много хора обаче най-убедителните доказателства за съществуването на езиков инстинкт идват от точните науки неврология и генетика. Трудно е да се спори с пострадали от мозъчен удар и с реално съществуващи гени. Една и съща част от мозъка се използва за обработка на езика (у повечето хора тя е в лявото полукълбо) дори и при глухонемите, които „разговарят“ със знаци, макар че езикът на знаците е свързан и с дясното полукълбо.(3)

Ако определена част от мозъка е увредена, резултатът е известен като афазия на Брока. Тя се изразява в неспособност да се разбират или използват граматичните правила, въпреки че способността да се разбира смисълът остава ненакърнена. Така например човек, който страда от афазия на Брока, лесно може да отговори на въпроси като „Чук ли използваш за рязане?“, но се затруднява при отговор на въпрос като „Лъвът беше убит от тигъра. Кой е мъртъв?“ Вторият въпрос изисква усещане за граматиката, която се съдържа в словореда и която се разпознава от точно тази част на мозъка. Увреждане на друга част от мозъка — областта на Вернике — води до почти противоположен ефект — хора с такова увреждане ви заливат с поток от думи, най-често безсмислени. Изглежда, че областта на Брока е отговорна за речта, а областта на Вернике инструктира областта на Брока какво да се говори. Това разбира се не е всичко. Има и други участъци от мозъка, които участват в речевата дейност, например insula (остров, лат.), чието неправилно функциониране може би предизвиква дислексия.(4)

Известни са две генетични състояния, които влияят върху езиковите способности. Едното е известно като синдром на Уилямс и се предизвиква от изменение в ген, който се намира върху хромозома 11. При него децата са с много ниска обща интелигентност, но са пристрастени към използването на жив, богат и многословен език. Ако ги накараш да споменат някое животно, те с еднаква вероятност ще изберат куче, котка или нещо странно като мравояд. Тези деца имат повишена склонност към изучаване на език, но това е за сметка на смисъла: те са умствено много изостанали. Това, че съществуват такива хора, като че ли подкопава представата, която всеки от нас е имал в някакъв момент, че разумът е своеобразна форма на език без думи.

Другото генетично състояние е с противоположен ефект. При него езиковите способности са понижени, но без съществено да е засегната интелигентността. Известно като SLI (Specific Language Impairment, специфично нарушение на езика), това състояние е повод за жестоки научни спорове. То е бойното поле на войната между новата наука еволюционна психология и старите обществени науки, на генетичните обяснения за поведението и старите, свързани със заобикалящата среда, обяснения. А генът се намира на хромозома 7.

Съществуването на гена не е под въпрос. Сериозният анализ на изследванията на близнаци недвусмислено показва, че специфичното езиково увреждане е до голяма стенен наследствено. Състоянието не се свързва с увреждания на мозъка, получени по време на раждането, нито пък с отглеждане в бедна езикова среда, нито пък се предизвиква от общо умствено изоставане. Според някои тестове наследяването е почти 100 процента.(5)

Това, че въпросният ген се намира върху хромозома 7, също не подлежи на съмнения. През 1977 г. група учени от Оксфорд идентифицират генетичен маркер върху дългото рамо на хромозома 7, който е свързан със SLI. Това доказателство, макар и основаващо се на изследвания само с едно голямо английско семейство, е недвусмислено и неопровержимо.(6)

А защо бойно поле? Става дума за спор върху същността на SLI. Според някои SLI е само общ проблем, при който се повлияват множество аспекти на говорната способност, най-вече способността за артикулация на думите и за правилното чуване на звуците. Според тази теория трудностите с езика, които такива хора изпитват, произлизат от сетивни проблеми. Според други, това е дълбоко погрешно. Сетивните и гласови проблеми понякога съществуват, разбира се. Има обаче и нещо друго, много по-интригуващо: истински трудности при разбирането и използването на граматиката, които нямат нищо общо със сетивните недостатъци. Единственото, за което и двете страни в спора са единодушни, е, че е безнравствено, опростенческо и е само с цел сензация от страна на медиите, да се представя този ген като „ген за граматика“.

Историята се върти около голямо английско семейство, известно като К. Става дума за три поколения. Жена, страдаща от това заболяване, се омъжва за здрав мъж и двамата имат четири дъщери и един син. Всички деца с изключение на една от дъщерите страдат от заболяването. От своя страна те също имат поколение — общо двадесет и четири деца, от които десет са засегнати. Това семейство добре е опознало психолозите, защото непрекъснато е обсаждано от научни групи, които си съперничат, с неимоверно количество тестове. Всъщност екипът от Оксфорд успява от тяхната кръв да стигне до гена върху хромозома 7. Този екип, който работи съвместно с Института по Детско здраве в Лондон, е от „широката“ школа, която се занимава с проблемите на SLI. Те твърдят, че намалените способности за граматика на семейство К. произлизат от техните говорни и слухови дефекти. Главният им опонент и водещ защитник на „граматичната теория“ е канадската лингвистка Мирна Гопник.

През 1990 г. Гопник за пръв път изказва предположението, че проблемът на семейство К., както и на други като тях, е, че те не знаят основните правила на английската граматика. Не че не могат да ги научат, но трябва съзнателно и наизуст да ги учат, а не инстинктивно да ги възприемат. Например когато Гопник показва на хора рисунка на въображаемо същество, съпроводена с думите „това е вуг“, а после им показва рисунка с две такива същества и надпис „това са…“, повечето хора мигновено отговарят „вугове“. Не и тези, които имат SLI.

Ако го сторят, то е след внимателно обмисляне. Те като че ли не знаят правилото за образуване на множествено число. Това не им пречи да знаят множественото число на повечето думи, но те се запъват при вида на думи, които не са срещали преди това. Освен това правят грешки, когато поставят окончание на измислени думи — нещо, което останалите от нас не правим. Хипотезата на Гопник е, че те възприемат множественото число на думите като отделни лексически единици, така както ние всички възприемаме единственото число на думите. Те не възприемат граматичното правило.(7)

Проблемът разбира се не се ограничава само до множественото число. Трудни са миналото време, страдателният залог, различните правила на словореда, представки, наставки и всички останали езикови правила, които ние инстинктивно знаем. Когато Гопник за пръв път публикува тези свои идеи, след като е изследвала английското семейство, тя е атакувана яростно. Един от нейните критици казва, че е много по-разумно да се направи заключението, че проблемът е в системата за обработка на езика, а не в граматиката. Граматичните форми, като множественото число и миналото време, са особено трудни за индивиди с говорни дефекти. Други двама критици заявяват, че е подвеждащо от страна на Гопник да не съобщи, че семейство К. имат сериозен вроден говорен дефект, който поврежда техните думи, фонеми, речников запас и семантични способности, както и синтаксиса им. Те трудно разбират много други форми от граматичната структура на изреченията.(8)

В тези критики се усеща и стремеж за отстояване на територията. Семейството не е намерено от Гопник; откъде накъде тя смее да открива нови неща, отнасящи се до него? Още повече, че в някои от критиките се усеща известна подкрепа на идеите й: например, че разстройството се отнася до всички синтактични форми. А да се твърди, че граматичните трудности се предизвикват от говорни дефекти, защото говорните дефекти винаги съпътстват граматичните трудности, означава да се въртиш в затворен кръг.

Гопник не е от тези, които лесно се отказват. Тя разширява изследването си и включва в него гърци и японци с цел да демонстрира същите явления. Например на гръцки думата „likos“ означава вълк. Думата „likanthropos“ означава човек-вълк. Думата „lik“, коренът на вълк, никога не се появява самостоятелно. Повечето хора, които говорят гръцки, знаят, автоматично, че трябва да махнат „-os“, за да намерят корена на думата, ако искат да направят комбинация с друга дума, която започва с гласна, като „anthropos“ или да махнат само „s“, ако комбинацията е с дума, която започва със съгласна. Правилото изглежда доста сложно, но както Гопник подчертава, дори ние, които не говорим гръцки, го прилагаме постоянно с нови думи като например „технофобия“.

Гърците, които страдат от SLI, не могат да се справят с това правило. Те могат да научат думи като „ликофобия“ или „ликантропос“, но не умеят да установят, че такива думи имат сложна структура и са изградени от два различни корена. За да компенсират това, те се нуждаят от по-богат речников запас от останалите хора. Както казва Гопник: „За тях трябва да мислим като за хора без роден език.“ Те учат собствения си език по същия измъчен начин, по който ние учим чужд език, когато сме възрастни, съзнателно усвоявайки съответните правила и думи.(8)

Гопник признава, че някои хора, страдащи от SLI, показват нисък IQ при тестове, които не са свързани с говора. Други обаче имат IQ по-висок от средния. При двама разнояйчни близнаци единият, който има SLI показва по-висок IQ при невербален тест от другия брат, който не страда от заболяването. Гопник признава, че повечето от засегнатите имат също и проблеми с говора и слуха, но твърди, че това не се отнася до всички и че такова съвпадение е по-скоро случайно. Така хора, които имат SLI лесно усвояват разликата между „бал“ и „бел“, но често казват „бях“, когато имат предвид „бих“, където разликата е граматична, а не речникова. По същия начин те нямат проблеми при различаването на думи, които се римуват, като например „роза“ и „поза“. Гопник е много разгневена, когато един от опонентите й окачествява говора на семейство К. като „неразбираем“ за останалите. Тя е прекарала много време с това семейство, разговаряла е и е ходила на ресторант с тях, участвала е в семейните им тържества и твърди, че речта им е напълно разбираема. За да докаже, че говорните и слухови трудности нямат връзка с въпроса, тя измисля и прилага и писмени тестове. Например сравнете двете изречения: „Той беше много щастлив миналата седмица, когато беше пръв в класа“ с „Той беше много щастлив миналата седмица, когато е пръв в класа“. Повечето хора веднага разбират, че първото изречение е граматически правилно, а второто — не. Хората с SLI смятат, че и двете са приемливи. Трудно е човек да си представи, че това се дължи на слухови или говорни дефекта.(10)

Въпреки това привържениците на говорно-слуховата теория още упорстват. Неотдавна те показаха, че SLI хората имат проблеми с „маскирането на звуците“, т.е. те по-трудно чуват тон, ако той е маскиран от околен шум (тонът трябва да е с 45 децибела по-силен отколкото при останалите хора). С други думи, страдащите от SLI по-трудно разграничават скритите тонове на речта, като например някои окончания, които потъват в потока от по-силни звуци.

Това обаче не подкрепя възгледа, че по този начин се обясняват всички симптоми на SLI, включително и трудностите при използване на граматичните правила. Напротив, това налива вода в мелницата на едно много по-интересно, еволюционно обяснение, а именно, че областите в мозъка, които са отговорни за говора и слуха, са съседни на областите, отговарящи за граматиката и че всички те са повредени при SLI. SLI е резултат от увреждане на мозъка, което се получава между 6-ия и 9-ия месец от бременността и се дължи на необичайна версия на един ген на хромозома 7. Магнитният резонанс потвърждава поражението на мозъка в определената област. Не е изненадващо, че това поражение е в един от двата участъка на мозъка, свързани с говора и езика — участъците на Брока и на Вернике.

В мозъка на маймуните има два участъка, които напълно съответстват на тези участъци. Хомологът на Брока при маймуните контролира мускулите на лицето, ларинкса, езика и устата. Хомологът на Вернике разпознава последователността на звуците и виковете на другите маймуни. Точно това са неезиковите трудности, които имат много от болните от SLI: контрол над лицевите мускули и отчетливото чуване на звуци. С други думи, когато човешките прародители са започнали да развиват езиков инстинкт, това става в участъка, отреден за обработване и произвеждане на звуци. Този модул за звукообработка и звукообразуване се е запазил както и преди, свързан с лицевите мускули и с ушите. Модулът за езиковия инстинкт се е развил върху него, с вродена способност да налага граматични правила върху набора от звуци, които нашият биологичен вид използвал. Нито един друг примат не може да усвои граматичните правила. Много сме задължени на множеството старателни и добросъвестни учени, които са се опитали да изчерпят всички възможности, за да докажат противното с помощта на шимпанзета и горили. Независимо от това езикът е физически свързан с произвеждането на звуци и обработването им. (Все пак тази връзка не е прекалено тясна: глухите пренасочват входа и изхода на този езиков модул, съответно към очите и ръцете). Разбираемо е, че генетичното увреждане на тази част от мозъка оказва влияние едновременно върху трите модула — граматика, говор и слух.(11)

Едва ли може да се приведе по-добро доказателство за направеното през XIX век предположение на Уилям Джеймс, че сложното поведение на човека се е получило от добавянето на нови инстинкти към тези, които вече са съществували у нашите прадеди, а не от това, че инстинктите са заместени от различни форми на обучение. Теорията на Джеймс беше възкресена в края на 80-те години на XX век от група учени, които наричат себе си еволюционни психолози. Сред тях най-известни са антропологът Джон Туби, психологът Лида Космайдис и психолингвистът Стивън Пинкър. Тяхното твърдение накратко е следното. Основната цел на обществените науки през XX век е да проследи начините, по които нашето поведение се влияе от социалното обкръжение. А какво би станало, ако обърнем проблема наопаки — т.е. да проследим по какъв начин социалното обкръжение се явява резултат от нашите вродени социални инстинкти. Така погледнато, това, че всички хора се усмихват, когато са щастливи, или се мръщят, когато са разтревожени, или това, че мъжете от всички култури са сексуално привлечени от младежки черги у жените, може да е проява на инстинкт, а не на култура. Универсалността на романтичната любов и религиозната вяра може би означава, че те са продукт по-скоро на инстинкт, отколкото на традицията. Културата, твърдят Туби и Космайдис, е по-скоро продукт на индивидуалната психика, а не обратното. Нещо повече. Противопоставянето на вроденото, природното и наученото, възпитаното е голяма грешка, защото всяко обучение зависи от вродените способности и ограничения. Например много по-лесно е да научиш маймуна (а и човек) да се страхува от змии, отколкото от цветя. Но все пак трябва да я научиш. Страхът от змиите е от инстинктите, които трябва да се научават.(12)

„Еволюционното“ в еволюционната психология се отнася не толкова до произхода или до процеса на естествения отбор. Въпреки че представляват интерес, те са недостъпни при изследване на човешкия разум днес, защото се извършват много бавно. „Еволюционното“ в случая се отнася до третата черта на дарвиновата парадигма: до идеята за адаптацията (приспособяването). Сложните биологични органи могат да бъдат „разглобени“, за да се установи за какво са предназначени. По същия начин се изследват сложните машини. Стивън Пинкър обича да вади от джоба си сложно устройство за отстраняване на костилки на маслини, когато обяснява процеса „разглобяване“. Лида Космайдис предпочита швейцарско джобно ножче (Swiss army), когато илюстрира нещо подобно. И в двата случая устройствата са безсмислени, освен ако не се опишат чрез определена функция: за какво служи това острие? Би било безсмислено да се описва как работи фотоапаратът, ако не се спомене, че е създаден, за да прави снимки. По същия начин е безсмислено да се описва окото, без да се спомене, че то е създадено с приблизително същата цел.

И Пинкър, и Космайдис твърдят, че същото важи и за човешкия мозък. Модулите му, като различните остриета на джобно ножче, по всяка вероятност са с различно предназначение. Алтернативата, че мозъкът е сложна цялост, от която различните функции изникват едва ли не случайно, противоречи на всички налични доказателства. Нищо не подкрепя предположението, че колкото по-разклонена е мрежата от микропроцесори, толкова повече функции ще придобиват те. Буди разочарование „свързочният“ подход към невронните мрежи, объркан от представата за мозъка като мрежа с общо предназначение, съставена от неврони и синапси. Необходимо е предпрограмиране за решаването на предопределени проблеми.

Тук се крие особена историческа ирония. Идеята за съществуването на замисъл в природата някога е била един от най-силните аргументи срещу еволюцията. Именно благодарение на съществуването на целесъобразност в природата, еволюционните идеи остават настрана през първата половина на XIX век. Най-способният им изразител Уилям Пейли е известен с наблюдението си, че ако някой намери камък на пътя, не може нищо да каже за това как той е попаднал там. Но ако някой намери часовник, ще е принуден да стигне до заключението, че някъде има часовникар. По същия начин изящната целесъобразност, която прозира у всички живи същества, е очевидна проява на съществуването на Бог. Благодарение на гениалността си Дарвин успява да използва аргумента за целесъобразността, но с точно противоположна цел и да покаже, че Пейли греши. Един „сляп часовникар“ (както се изразява Ричард Докинс), наречен естествен отбор, действа стъпка по стъпка в продължение на милиони години върху милиони индивиди. Това може да обясни убедително съществуването на сложните приспособявания. Хипотезата на Дарвин е толкова добре потвърдена, че сложните биологични адаптации днес се считат за едно от основните доказателства за съществуването на естествен отбор.(13)

Езиковият инстинкт, който всички притежаваме, е очевидно израз на сложна адаптация, елегантно проектирана, така че да позволи ясно и многообразно общуване между хората. Лесно е да си представим колко изгодно е било за нашите предшественици в равнините на Африка да могат да обменят точна и подробна информация на ниво на сложност, недостъпно за другите видове. „Върви нагоре по пътеката и завий наляво до дървото при блатото; там е трупът на жирафа, който току-що убихме. Избягвай храстите вдясно от цъфналото дърво, защото там видяхме лъв.“ Две изречения, наситени с инструкции за оцеляване; два печеливши билета за успех в лотарията на естествения отбор, но напълно неразбираеми за тези, които нямат способността на разбират граматиката.

Доказателствата, че граматиката е вродена, са съкрушителни и разнообразни. Доказателствата, че един ген, разположен някъде върху хромозома 7, участва в изграждането на граматичния инстинкт при развитието на мозъка на плода, са добри, въпреки че все още нямаме представа колко голяма е ролята на този ген. Въпреки всичко това, повечето учени от сферата на обществените науки все още сериозно се съпротивляват на идеята за съществуването на гени, чиято основна роля изглежда е развитието на инстинкта за граматика. Това тяхно поведение не е изненадващо, след като в продължение на цял век преобладаващата парадигма е била, че само животните имат инстинкти, а хората — не. Цялата парадигма се срутва, ако се обърне внимание на идеята на Джеймс, че някои инстинкти трябва да бъдат научени, за да могат да се проявят.

В тази глава съм изложил доводите на еволюционната психология, за да покажа какви конкретни проблеми тя си поставя за разрешаване. Еволюционната психология е нова и необикновено успешна дисциплина, на която дължим много новаторски идеи в изследването на човешкото поведение. Генетиката на поведението, която е предмет на главата за хромозома 6, преследва същата цел. Но подходът на двете дисциплини е толкова различен, че те неминуемо ще се конфронтират. Причината е следната. Генетиката на поведението изследва разлики между индивидите и се опитва да свърже тези разлики с гени. Еволюционната психология търси общото в човешкото поведение, неща, които са валидни за всички хора, и се опитва да разбере как и защо това общо в поведението е станало поне отчасти инстинктивно. Тя не признава никакви разлики между индивидите, поне що се отнася до най-същественото в поведението. Това е така, защото естественият отбор поглъща и отстранява разликите — това е предназначението му. Ако една версия на гена е по-добра от друга, то по-добрата скоро ще стане всеобща за биологичния вид, а по-лошата версия ще изчезне. Затова еволюционната психология стига до заключението, че ако генетиците намерят ген с често срещаща се вариация, то този ген не е много важен, а само подпомагащ (допълнителен). Генетиците на поведението им отговарят, че всеки досега изследван ген има вариации и следователно в разсъжденията на еволюционните психолози има нещо съмнително.

Всъщност с течение на времето може би ще излезе, че противоречията между двата подхода са пресилени. Единият изследва генетиката на всеобщи, характерни за целия биологичен вид черти. Другият изследва генетиката на индивидуалните различия. И двата са някакъв вид истина. Всички хора притежават езиков инстинкт за разлика от маймуните. Този инстинкт не е еднакво развит у всички. Въпреки това хората с SLI са много по-способни да научат език, отколкото което и да е дресирано шимпанзе или горила.

Заключенията, както на генетиката на поведението, така и на еволюционната психология, са определено неприятни за много неспециалисти, чието основно, на пръв поглед разумно, възражение е от недоверчивост. Как е възможно един ген, един участък от ДНК „букви“ да определя поведението? Какъв е този механизъм, чрез който може да се свърже инструкцията за белтък със способността човек да научи правилата за множествено число? Признавам, че на пръв поглед това е грандиозен скок, който изисква повече вяра, отколкото разум. Но не би трябвало да бъде така, защото по същество генетиката на поведението не е много по-различна от генетиката на ембрионалното развитие. Нека си представим, че всеки модул от мозъка стига до зряло състояние чрез указания от серия химични взаимодействия, заложени в главата на развиващия се зародиш — нещо като химична карта на пътищата на невроните. Тези химични взаимодействия биха могли да бъдат продукт на генетични механизми. Колкото и да е трудно човек да си представи гени и белтъци, които могат да разберат къде точно се намират в ембриона, такива с положителност съществуват. Както имам намерение да покажа в главата за хромозома 12, такива гени са едни от най-вълнуващите обекти на генетичните изследвания. Идеята за гени на поведението не е по–странна от идеята за гени на развитието. Както едните, така и другите са смайващи, но Природата никога не се е съобразявала с човешкото неразбиране, когато е избирала методите си на действие.