Мат Ридли
Геномът (20) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Genome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
lucho3k (2019)

Издание:

Автор: Мат Ридли

Заглавие: Геномът

Преводач: Вихра Йомтова

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Сиела софт енд пъблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: СИЕЛА

Главен редактор: Ваня Томова

Редактор: Лъчезар Карагьозов

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0638-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8429

История

  1. — Добавяне

Хромозома 17
Смъртта

Dulce et decorum est pro patria mori

(Сладко и славно е да умреш за родината)

Хораций

Старите умират.

Уилфред Оуен

Научаването, от една страна, е изработване на нови връзки между мозъчните клетки, а от друга — изгубване на стари връзки. Мозъкът при раждане е с твърде много връзки между клетките; много от тях се губят по-късно при развитието. Например след раждане всяка страна на зрителната кора получава импулси от двете очи. После това се променя, така че едната половина на мозъка получава импулси от дясното око, а другата половина — от ляното. Опитът кара ненужните връзки да загубят значението си, а мозъкът да се преобразува от общо към специфично устройство. Подобно на скулптор, който изчуква мраморния блок, за да намери в него човешка форма, така околната среда премахва ненужните неврони, за да изостри уменията на мозъка. При слепите по рождение или рано ослепели бозайници, това преподреждане никога не става. Затихването на връзките не означава просто загуба на синаптични връзки. То също така означава смъртта на цели клетки. Мишки със сгрешена форма на гена ced9 не могат да се развиват правилно, защото клетките в техния мозък, които не са нужни, не изпълняват своето задължение и не умират. Мишките получават неорганизиран и претоварен мозък, който не работи. Баналната премъдрост обича да повтаря мрачната (но безсмислена) статистика, че ние губим по един милион нервни клетки дневно. В нашата младост, дори още в матката, ние действително губим бързо нервни клетки. Ако не беше така, изобщо никога нямаше да можем да мислим.(1)

Подбуждани от гени като ced9, ненужните клетки извършват масово самоубийство. Умиращите клетки послушно следват точен ритуал. При нематодите — микроскопични червеи — растящият зародиш в даден момент съдържа 1090 клетки, но по време на развитието точно 131 от тях се самоунищожават, оставяйки 959 клетки във възрастния червей. Като че ли те се жертват за по-висшето благо на тялото. „Dulce et decorum est pro corpore mori“ (Сладко и славно е да умреш за тялото) викат те и геройски загиват като войници, атакуващи при Вердюн или като пчели-работнички, които самоубивайки се, жилят нападателя. Аналогията не е повърхностна. Взаимоотношенията между клетките на тялото в действителност са много подобни на тези между пчелите в кошера. Прадедите на нашите клетки преди време са били самостоятелни организми. Тяхното еволюционно „решение“ да се кооперират, взето преди около 600 милиона години, е почти равностойно на решението да се кооперират на ниво индивиди, взето от социалните насекоми преди около 50 милиона години. Генетично близките роднини откриват, че могат да се размножават по-ефективно, ако някой го прави вместо тях, и те предоставят тази задача на зародишните клетки (в случая на отделните клетки) или на царицата (в случая на пчелите).(2)

Аналогията е толкова добра, че биолозите, които изследват еволюцията започват да разбират, че духът на сътрудничество свършва дотук. Както войниците при Вердюн понякога се бунтували срещу по-висшето благо, така и пчелите работнички са способни самостоятелно да се размножават, ако получат възможност. Само бдителността на другите работнички им пречи. Царицата „купува“ верността на работничките към себе си, а не към техните сестри-работнички, чрез чифтосване с няколко мъжки индивиди (търтеи), за да е сигурна, че повечето работнички са само наполовина сестри и следователно нямат твърде голям общ генетичен „интерес“. Същото е и при клетките в тялото, бунтовете са постоянен проблем. Клетките непрекъснато забравят своя патриотичен дълг, който е да служат на зародишните клетки и започват сами да се размножават. Все пак всяка клетка произхожда от дълга верига размножаващи се клетки. Противно на същността им е да спрат делението си за цяло поколение. Във всяка тъкан всеки ден има клетка, която нарушава строя и започва да се дели, като че ли неспособна да се противопостави на древния зов на гените да се размножават. Ако клетката не може да бъде спряна, ние наричаме резултата от това рак.

Обикновено такава клетка може да бъде спряна. Проблемът за раковия бунт е толкова древен, че клетките на всички животни с едри тела са снабдени със сложна система от превключватели, предназначени да накарат клетката да извърши самоубийство, ако забележи, че става ракова. Най-известният и важен от тези превключватели е ТР53. След неговото откритие през 1979 г. той стана най-обсъжданият човешки ген, който лежи на късото рамо на хромозома 17. Тази глава разказва забележителната история на рака през очите на един ген, чиято основна задача е да го предотврати.

Когато Ричард Никсън обяви война на рака през 1971 г., учените даже не знаеха какъв е противникът. Познаваха само очевидния факт, че това е прекаленият растеж на една тъкан. И също, че ракът в повечето случаи не е нито инфекциозна, нито наследствена болест. Разпространено е било вярването, че ракът въобще не е едно заболяване, а сбор от различни смущения, предизвиквани от множество причини, повечето външни. Коминочистачите „хващат“ рак на скротума (кожната торбичка на тестисите) от въглищния катран; рентгеновите лаборанти и оцелелите от Хирошима се разболяват от левкемия от радиацията; пушачите „хващат“ рак на белия дроб от цигарения дим, а работниците в корабостроителниците „хващат“ същото страдание от влакната азбест. Може да няма обща нишка, но ако има такава, тя вероятно включва неспособността на имунната система да потиска туморите. Такова е било всеобщото мнение.

Изследвания в две насоки започват да дават резултати, противоречащи на горното, които ще доведат до революция в разбирането за природата на рака. Първото е откритието на Брюс Еймс през 60-те години на XX век в Калифорния, че много от съединенията и лъчите, които предизвикват рак, например катранът от въглищата или рентгеновите лъчи, имат помежду си нещо общо и съществено — те много успешно увреждат ДНК. Еймс съзира възможността ракът да е болест на гените.

Вторият пробив започва значително по-рано. През 1909 г. Пейтън Раус доказва, че пиле с вид рак, наречен саркома, може да предаде болестта на здрави пилета. Неговата работа дълго е била пренебрегвана, тъй като е имало твърде малко доказателства, че ракът е заразен. Но през 60-те години при животните са открити цяла серия от ракови вируси, или онковируси, започвайки със самия вирус на саркомата на Раус. Раус накрая получава Нобелова награда на 86 години като признание за своята предвидливост. Скоро са открити човешки онковируси и става очевидно, че цели класове рак, такива като рака на шийката на матката действително се предизвикват частично от вирусни инфекции.(3)

Изследването на последователността на базите на вируса на саркомата на Раус разкрива, че той носи специален ген, който предизвиква рак. Този ген днес е известен като SRC. Скоро са открити подобни „онкогени“ и в други онковируси. Подобно на Еймс, вирусолозите започват да съзнават, че ракът е болест на гените. През 1971 г. светът на раковите изследвания се преобръща от откритието, че SRC въобще не е вирусен ген. Това е ген, който ние всички притежаваме — пилета, мишки, а също и хората. Вирусът на саркомата на Раус е откраднал своя онкоген от някой свой гостоприемник.

Традиционните учени без желание приемат, че ракът е генетична болест: все пак, освен в редки случаи, ракът не се наследява. Те забравят обаче, че гените не са ограничени до зародишните клетки. Докато сме живи, гените функционират във всеки орган. Генетична болест в един от органите на тялото, но не в репродуктивните клетки, пак е генетична болест. През 1979 г. се разбра, че ДНК, изолирана от три вида тумори, индуцира раков растеж на миши клетки. Така беше доказано, че гените, сами по себе си, могат да предизвикват рак.

От самото начало е било ясно, че онкогените ще се окажат гени, които подтикват клетките към делене. Нашите клетки притежават такива гени — ние растем в утробата и през детството си, а раните ни могат да зарастват. Същественото е, че тези гени през повечето време са неактивни. Ако бяха активни, резултатът можеше да бъде трагичен. Със сто хиляди милиарда телесни клетки и с подмяната на клетките през годините на живота има много възможности онкогените да се активират, дори без съдействието на мутациите, предизвиквани от цигарения дим или слънчевите лъчи. За щастие обаче клетките притежават гени, чиято работа е да откриват нерегулиран растеж и да го спират. Тези гени, открити първо от Хенри Харис в средата на 80-те години на XX век в Оксфорд, са известни като тумор-супресори (тумор потискащи гени). Тумор-супресорите са нещо противоположно на онкогените. Докато онкогените предизвикват рак, ако са активни, тумор потискащите гени предизвикват рак, ако са неактивни.

Супресорните гени работят по различни начини. Но най-важният е да спрат клетката в определен момент от нейния цикъл на растеж и деление, а след това да я освободят, ако „всичките й документи са наред“, така да се каже. Един тумор, за да премине този етап, трябва да притежава клетка с активен онкоген и неактивен тумор-супресорен ген. Това е твърде невероятно, но се случва. И все пак, това не е краят на историята. За да се изплъзне и да започне да расте неконтролируемо, туморът трябва да премине през още един, строго охраняван контролен пункт, обслужван от ген, който открива ненормалното поведение на клетката и издава инструкции на различни други гени да разрушат клетката отвътре и да я накарат да извърши самоубийство. Това е ТР53.

Генът ТР53 е открит през 1979 г. от Дейвид Лейн в Дъндий. Тогава се смята, че това е онкоген, едва по-късно се разбира, че ТР53 е туморен супресор. Един ден през 1992 г. Лейн и колегата му Питър Хол обсъждат ТР53 в една бирария. Тогава Хол предлага ръката му да бъде използвана като морско свинче, за да се провери дали ТР53 е туморен супресор. Получаването на разрешение да се извърши опит върху животно ще отнеме месеци, но експеримент върху човек-доброволец може да бъде направен веднага. Хол уврежда малък участък от ръката си с радиация, а Лейн взима биопсии през следващите две седмици. Биопсиите показват рязко повишаване на нивото на р53, белтък, изработван от ТР53, и това е ясно доказателство, че генът отговаря на увреждане, което предизвиква рак. Лейн е преминал към използването на р53 като потенциално средство за лечение на рака в клинични тестове; първите доброволци започват да взимат лекарството. Действително, изследването на рака в Дъндий се разраства толкова бързо, че днес р53 се бори да бъде третият най-известен продукт на малкия шотландски град на устието на реката Тей, след ютата и конфитюра от портокалови кори.(4)

Мутация в гена ТР53 е почти определяща черта на смъртоносния рак — в 55% от всички човешки тумори ТР53 е повреден. Пропорцията нараства до над 90% сред случаите на рак на белия дроб. Хора, родени с едно сгрешено копие на ТР53 (от двете копия, които те наследяват), ще развият рак с вероятност 95% и то обикновено в млада възраст. Да вземем за пример рака на дебелото черво. Този рак започва с мутация, която уврежда един тумор супресорен ген, наречен АРС. Образува се полип. Ако полипът пострада от втора мутация, активираща онкогена, наречен RAS, се развива така нареченият аденом. Ако след това аденомът се увреди от трета мутация, разрушаваща друг, до сега неидентифициран тумор супресорен ген, аденомът се развива в по-сериозен рак. И сега идва опасността от четвърта мутация, в гена ТР53, която превръща тумора в истински карцином. Подобни многоударни модели се отнасят и за други видове рак, като увреждането на ТР53 често идва последно.

Сега може би става ясно защо ранното откриване на злокачествен растеж в развитието на тумора е толкова важно. Колкото туморът става по-голям, толкова по-вероятно е той да бъде увреден от следваща мутация, защото броят на клетките е по-голям, а и бързото размножаване на клетки вътре в тумора може лесно да доведе до генетични грешки, които предизвикат мутации. Хора, които са особено предразположени към някои видове рак, често носят увреждания в „мутаторни гени“, които увеличават мутирането изобщо. Гените на рака на гърдата, BRCA1 и BRCA2, разгледани в главата за хромозома 13, вероятно са мутаторни гени, специфични за тази тъкан. Друга възможност е такива хора вече да носят едно увредено копие на тумор-супресорен ген. Туморите, подобно на популация от зайци, са подложени на еволюционен натиск. Както поколението на най-бързо размножаващите се зайци започва да доминира зайчарника, така и най-бързо делящите се клетки в тумора започват да преобладават над по-стабилните клетки. Мутантните зайци, които обитават дупки и избягват грабливите птици, доминират за сметка на зайците, които са на открито. По същия начин мутациите в тумор-потискащите гени скоро започват да доминират за сметка на други мутации. Средата вътре в тумора буквално отбира мутациите в подобни гени по същия начин, по който външната среда отбира зайците. Не е загадка, че тези мутации в крайна сметка се откриват в толкова много случаи. Мутирането е случайно, но отборът — не е.

Днес е ясно защо ракът е болест, чиято честота средно се удвоява с всяко следващо десетилетие от човешкия живот, явявайки се главно болест на старостта. При една десета до половината от нас, в зависимост от страната, в която живеем, ракът накрая ще заобиколи различните тумор-супресорни гени, включително и ТР53 и ще ни донесе ужасна, може би смъртоносна болест. Мисълта, че това е знак за успеха на профилактиката и медицината, която е отстранила толкова много други причини за смърт, поне в индустриалния свят, е слабо утешение. Колкото по-дълго живеем, толкова повече грешки натрупваме в гените си и толкова по-голям е шансът в една и съща клетка един онкоген да се активира и три тумор-супресорни гени да се инактивират. Вероятността това да се случи е безкрайно малка, но и броят на клетките е невъобразимо голям. Както казва Робърт Вайнбърг, „Една фатална злокачественост на сто милиона милиарда клетъчни деления не изглежда чак толкова зле“.(5)

Нека се вгледаме по-внимателно в гена ТР53. Той е дълъг 1179 „букви“ и кодира рецептата за един прост белтък, р53, който нормално бързо се разгражда от ензими, така че неговото време на полуживот е само двадесет минути. В това свое състояние р53 не е активен. При получаване на определен сигнал обаче производството на белтъка бързо нараства, а разграждането му почти спира. Какъв точно е този сигнал все още не е ясно, но сигурно носи информация за увреждането на ДНК. Парченцата разрушена ДНК изглежда по някакъв начин дават сигнал на р53. Подобно на отряд със специално предназначение молекулата бързо се придвижва до местата на действие. Оттук р53 поема контрола върху цялата клетка, подобно на героите на Томи Лий Джоунс или Харви Кайтел, които пристигат на мястото на произшествието и казват нещо от рода на: „ФБР. Ние движим нещата оттук нататък“. Главно като активира други гени, р53 казва на клетката или да спре да се дели, да не удвоява своята ДНК и да изчака, докато не бъде поправена, или да се самоубие.

Друг знак за опасност, който предупреждава р53, е когато клетката започне да чувства глад за кислород, състояние характерно за раковите клетки. Вътре в растящата топка от ракови клетки притокът на кръв не достига и клетките започват да се задушават. Злокачественият рак преодолява проблема, като изпраща на тялото сигнал да изгради нови артерии вътре в тумора. Това са характерните, подобни на щипки на рак артерии, които първоначално дават на рака неговото гръцко име (канцер). Някои от най-обнадеждаващите нови противоракови средства спират този процес на „ангиогенеза“, т.е. на образуване на нови кръвоносни съдове. Но р53 понякога разбира какво става и убива туморните клетки, преди да дойде снабдяването с кръв. Следователно туморите в тъкани с лошо кръвоснабдяване, такива като кожния рак, трябва първо да повредят ТР53, защото иначе няма да могат да нарастват. Ето защо меланомите са толкова опасни.(6)

Не е за учудване, че р53 е получил прякора „Пазител на генома“ или даже „Ангел пазител на генома“. Сякаш в себе си ТР53 кодира „висшето благо“. Този ген наподобява самоубийственото хапче в устата на войник, което се разтваря, когато се получат доказателства, че войникът ще се разбунтува. Самоубийството на клетките по този начин с известно като апоптоза — от гръцката дума за есенен листопад. Това е най-важното оръжие на тялото срещу рака, последната линия на отбрана. Колко важна е апоптозата стана ясно напоследък, след като беше установено, че почти всички лечения на рака действат, като индуцират апоптоза, вдигайки на крак р53 и неговите колеги. Смятало се е, че радиационната терапия и химиотерапията действат, защото избирателно убиват делящите се клетки, като повреждат тяхната ДНК. Но ако е така, защо някои тумори реагират толкова слабо на лечението? Стига се до точка в развитието на смъртоносния рак, когато терапията повече не помага и туморът вече не намалява след химическите или лъчеви атаки. Защо това да е така? Ако лечението убива делящите се клетки, то трябва да продължи да действа винаги.

Скот Лоу от лабораторията в Колд Спринг Харбър има интересен отговор. Подобно лечение, смята той, действително предизвиква повреди в ДНК. Те са недостатъчни, за да убият клетките, но напълно достатъчни да се предупреди р53, който казва на клетките да извършат самоубийство. Така че химиотерапията и радиационната терапия в действителност са нещо като ваксинациите — лечения, които действат, защото помагат на тялото да си помогне само. Доказателствата за теорията на Лоу са силни. Облъчването, както и третирането с 5-флуорурацил, етопозид или адриамицин (три химически противоракови средства), предизвикват апоптоза на ракови клетки в лабораторията. А когато поддаващите се на лечение тумори престанат в един момент да отговарят на лечението, промяната е тясно свързана с появата на мутация, увреждаща ТР53. По същия начин най-трудно лечимите тумори — меланомата, ракът на белия дроб, дебелото черво, пикочния мехур и простатата, обикновено са онези, при които ТР53 вече е мутирал. Някои видове рак на гърдата не се поддават на лечение — тези, при които ТР53 е увреден.

Тези идеи са от голямо значение за лечението на рака. Един важен клон от медицината е бил ръководен от грешни представи. Вместо да търсят агенти, които да убиват делящите се клетки, лекарите е трябвало да търсят агенти, които да потикват клетките към самоубийство. Това не означава, че химиотерапията е била изцяло неефективна, а само че е била ефективна случайно. Сега, след като медицинските изследвания са на правилен път, резултатите ще бъдат по-обещаващи. В близко бъдеще това предполага по-малко мъчителен край за много ракови пациенти. След като изследват дали ТР53 е увреден, лекарите ще са наясно дали от съответната терапия би имало ефект. Ако няма, на пациента и неговото семейство могат да се спестят страданията и фалшивите надежди, съпътстващи последните месеци от живота на тези хора.(7)

Онкогените, когато не са мутирали, са необходими за растежа на клетките и нормалното им размножаване през целия живот: кожата трябва да се възстановява, а раните да зарастват, трябва да се образуват нови кръвни клетки и т.н. Механизмът за потискане на раковите клетки трябва да позволява изключения, за да има нормален растеж и размножаване. Клетките трябва да могат да се делят и да имат гени, които поддържат деленето, стига клетките да спират в подходящия момент. Започва вече да става ясно как се постига това. Ако гледахме на всичко това като на човешко творение, щяхме да кажем, че е дело на дяволски изобретателен мозък.

Отново ключът лежи в апоптозата. Онкогените са гени, които предизвикват делене и растеж, но изненадващо, някои от тях предизвикват и клетъчна смърт. Един такъв ген, известен като MYC, предизвиква както делене, така и смърт на клетките. Сигналът за смърт временно е потиснат от външни фактори, наречени сигнали на оцеляването. Когато тези сигнали се изчерпят, започва клетъчната смърт. Изглежда конструкторът, запознат с възможностите на MYC да „полудее“, автоматично го е „минирал“ и всяка клетка, която „си изгуби ума“, се самоубива, щом потокът от сигнали на оцеляването се изчерпи. Хитроумният конструктор отива една стъпка по-напред, като свързва заедно три различни онкогена — MYC, BCL2 и RAS така, че те взаимно се контролират. Нормален клетъчен растеж има само, ако и трите гена работят правилно. По думите на учените, които са открили тези зависимости, — „Без взаимна подкрепа изскачат капани и засегнатата клетка е или убита, или насочена към загиване — във всеки случай тя вече не е [ракова] заплаха“.(8)

Историята на р53 и онкогените, както и голяма част от моята книга, оспорва тезата, че генетичните изследвания са задължително опасни и трябва да бъдат ограничени. Разказаното противоречи и на мнението, че „редукционизмът“ в науката, при което системите трябва да се разглобят, за да бъдат разбрани, е грешен и безплоден. Онкологията, медицинското изучаване на целите тумори, независимо от старанията и щедрото финансиране, въпреки всичко постига страшно малко в сравнение с постигнатото за няколко години от редукционисткия, генетичен подход. Действително един от първите призиви за изясняване на пълната последователност на човешкия геном дойде от италианския Нобелов лауреат Ренато Дюлбеко през 1986 г. Той смята, че това е единственият начин да се спечели войната срещу рака. Днес, за първи път през човешката история, има реална възможност за истинско лечение на рака, най-жестоката и най-разпространена смъртоносна болест на Запад. И това е резултат от редукционистични, генетични изследвания и от идеите, които те носят. Тези, които обявяват цялата наука за опасна, не трябва да забравят това.(9)

Щом веднъж избере метод за решаване на един проблем, естественият отбор често го използва, за да реши и друг. Освен да елиминира ракови клетки, апоптозата има и други функции. Тя е полезна и в борбата срещу обикновените заразни болести. Ако клетката забележи, че е заразена с вирус, тя може да се самоубие за доброто на цялото тяло (мравките и пчелите правят това за благото и доброто на своите колонии). Има сигурни данни, че някои клетки наистина постъпват така. Има също доказателства, че някои вируси имат начини да предотвратят апоптозата. Вирусът на Епщайн-Бар, причинител на мононуклеозата, съдържа латентен мембранен белтък, чиято служба е да предотврати всяка склонност на инфектираните клетки към самоубийство. Вирусът на човешката папилома, причинител на рака на шийката на матката, има два гена, чиято служба е да изключват ТР53 и още един ген, потискащ туморите.

Както отбелязах в главата за хромозома 4, болестта на Хънтингтън се състои в непланирана и масова апоптоза на мозъчни клетки, които след това не могат да бъдат възстановени. В мозъка на хората в зряла възраст невроните не могат да регенерират, което води до необратимост на някои мозъчни повреди. От гледна точка на еволюцията, това е оправдано. За разлика например от клетките на кожата, всеки неврон е трениран и опитен оператор с изящна форма. Да бъде заменен с нетрениран неврон със случайна форма, би било по-лошо от безполезно. Когато вирус влезе в един неврон, невронът не получава инструкция да извърши апоптоза. Вместо това, поради не напълно ясни причини, понякога самият вирус предизвиква апоптозата на неврона. Така е например при смъртоносния алфа-вирусен енцефалит.(10)

Апоптозата може да бъде полезна също и за предпазването от други видове клетъчен бунт освен рака. Такива са клетъчните промени, предизвикани от егоистични транспозони. Има достатъчно указания, че репродуктивните клетки в яйчника и тестисите са под наблюдение на фоликулярните, съответно на Сартолиевите клетки, чиято роля е да откриват подобен егоизъм и при случай да индуцират апоптоза. Например яйчникът на човешкия петмесечен плод има почти седем милиона репродуктивни клетки. При раждане те са само два милиона и от тях през целия живот ще овулират само около четиристотин. Повечето от останалите ще бъдат бракувани от апоптозата. Това е безжалостна евгеника: да се изпращат строги заповеди до клетките, които не са съвършени, да извършат самоубийство (тялото е тоталитарно място, в него няма място за демокрация).

Същите принципи се прилагат и в мозъка, където по време на развитието има масово бракуване на клетки от Ced9 и от други гени. Отново всяка клетка, която не работи добре, ще бъде пожертвана за благото на цялото. Апоптотичното унищожаване на неврони не само подпомага обучението, то подобрява общото качество на клетките, които остават. Нещо подобно става и с имунните клетки — друг обект на безжалостно отсяване на клетки от апоптозата.

Апоптозата е децентрализиран механизъм. Няма централно планиране, няма политбюро, което да реши кой ще умре и кой ще живее. В това е цялата красота. Подобно на развитието на зародиша, тук се впряга на работа познанието на всяка клетка за самата себе си. Има само една принципна трудност: как апоптозата е възникнала в хода на еволюцията. След преминаване на теста за самоубийство, ако е инфектирана, ракова или генетично зловредна, клетката по дефиниция умира. Следователно, тя не може да предаде своите полезни черти на дъщерните си клетки. Известна като „загадката на камикадзе“, тази задача се решава като вариант на груповия отбор. Организмите, при които апоптозата действа, преживяват по-добре от останалите. Те следователно по-успешно предават необходимите качества на клетките на своето потомство. Това означава също, че механизмът на апоптозата не може да се подобрява по време на живота на индивида, защото не може да се променя от естествен отбор вътре в тялото. Трябва да се задоволим с механизма за клетъчно самоубийство, който сме наследили.(11)