Руби Диксън
Варварите от ледената планета (6)

Глава 6

Джорджи

Да вървя през замръзнала земя с нищо повече от дрехите на мъртъв извънземен и оръжие, което не знаех как да ползвам? С това почти се изчерпваше целия кураж, който можеше да събере тялото ми. Треперех докато газих през снега. Не знаех нищо за зимните условия. Да му се не знае, бях от Флорида. С грамадни хлебарки можех да се справя. С алигатори, никакъв проблем. Но с това неудобните ми ботуши да затъват до коляно в сняг с всяка моя стъпка? Е, с това вече не можех да се справя.

Но имаше половин дузина момичета, които ме чакаха да се върна на космическия кораб, които разчитаха на мен да намеря нещо. Каквото и да е било. И да имаме няколко опции, от които да избираме. Винаги можех да се върна. Не мисля, че някой би ме обвинил, задето съм се изплашила.

И тогава ще седя в пробития кораб и бавно ще умирам от глад с останалите. Или ще бъдем отвлечени отново от извънземните.

Или можех да рискувам да замръзна и да опитам да направя нещо тук, навън.

Затова продължих да вървя.

Ще кажа само едно за баскетболната глава, която убих. Има свестни дрехи. Въпреки факта, че всяка крачка, която правех, бе мъчителна и потъвах до коляно всеки път, краката ми бяха добре.

Обаче лицето ми бе като ледено купче. Ръцете също. Ръкавите бяха прекалено тесни, за да мога да ги издърпам надолу, затова вървях с една ръка мушната под костюма ми, и една навряна под мишницата ми. Когато едната замръзнеше прекалено много им сменях местата. Ранената ми китка болеше адски много, а ребрата ми все още изгаряха. Дори сега бе по-зле, защото постоянно поемах дълбоко дъх и това караше болката да пронизва гърдите ми непрестанно.

Като цяло? Просто исках да се свия на земята и да се разрева.

Но другите разчитаха на мен. Тъй че не можех да спра.

След като вървях сякаш цяла вечност, усетих наклон по земята и започнах да го следвам. В далечината забелязах някакви заострени, тънички неща, които вероятно бяха дървета. Или поне се надявах, че са дървета. Не се виждаше никаква друга растителност, затова се насочих към тях. Вятърът се усили и костюма ми… без значение колко добре бе направен да издържа на това време… започваше да се проваля в това да ме държи затоплена. Всъщност беше по-студено от всякога. И това беше гадно.

Прииска ми се да съм обратно в кухата шушулка, която представляваше контейнерът ни. Обърнах се и погледнах към каменистия хълм. Шушулката бе като малка черна точка на едната страна на планината. От тук изглеждаше толкова крехка. Строшена. А все още не можех да намеря храна, животни или вода. Само сняг.

Е, мамка му. Явно ще продължавам да вървя.

Скоро осъзнах, че стеблата са по-далеч отколкото бях осъзнала, и имах усещането, че ходя цяла вечност по наклона. Докато вървях, започнах да виждам разни неща. Някакви растения. Или поне мисля, че бяха растения. Имаше туфа от нещо в блед синьо-зелен цвят, което по-скоро имаше пера, отколкото листа, но имаше същинска гора пълна с тях. Сигурно така изглеждат дърветата на това странно място. На минаване покрай тях докоснах едно. Кората му… ако можеше да се нарече така… беше влажна и лепкава на допир, и по дланта ми полепна нещо. Беше гадно.

Добре, намерих дървета. Щом има дървета, се надявах, че тези дървета получават хранителни вещества отнякъде. Дърветата имаха нужда от слънчева светлина и вода. Присвих очи към двете слънца. Бяха се снижили към единия край на небето, докато огромната луна се издигаше все по-високо.

И изведнъж ме осени мисъл.

Ами ако нощта ме свари тук, навън, сама?

— Мамка му, това ще е кофти — промърморих под носа си. Измъкнах оръжието само заради успокоението, което ми носеше факта, че го имам. Пръстите ми бяха станали на ледени висулки, докато го държах, но не ме бе грижа. Предпочитах да имам скапано оръжие, отколкото да нямам изобщо никакво. Докато вървях напред усещах как ме обзема отчаяние. Ами ако ни бяха пуснали на тази планета, само защото тук нямаше да успеем да се справим сами? Докато тази ужасна мисъл изпълваше ума ми, чух звук от течаща течност.

Вода?

Застинах, а сърцето ми заблъска силно. О, дано да е вода! Ако бе вода, значеше, че е достатъчно топла, че да не се превърне в лед. Което значеше, че е нещо топло. А точно сега? С радост бих приела топло питие.

Хукнах напред. Звукът от водата изглежда идваше някъде иззад странните растения. Колкото повече се приближавах, толкова по-големи ставаха растенията, и някои бяха големи колкото къща. Извисяваха се над мен като гора и подобно на бамбука растяха в самата вода. Всяка една дълга пръчка беше забита в някакво бледо розово, нещо, което изглеждаше лигаво и лепкаво. Беше доста странно на вид, но явно странните неща бяха нормални на тази планета.

Близо до калния бряг имаше няколко с височината на човек. Хванах едното. Беше топло под ръката ми. Което значеше, че и водата е топла. Вероятно прекалено топла, че да мога да я докосна. Наведох се към повърхността, държейки се за пръчката.

Като го направих, осъзнах, че под повърхността на водата към мен гледа лице. Лице с огромна уста, остри зъби и изцъклени рибени очи. А пръчката, за която се държах? Изглежда бе прикрепена към носа на съществото.

Изпищях и залитнах назад в мига, в който съществото се хвърли към мен, щракайки с челюстта си.

Продължих да пищя, докато се дърпах назад, далеч от брега. Съществото започна да излиза от водата продължавайки да щрака с ужасната си паст. Стъпвайки на снега, то потрепери щракна за последен път и се върна отново на старото си място.

Мамка му.

Мамка… му. Едва не бях изядена от извънземна риба… чудовище.

Гледах с ужасен поглед към щастливо бълбукащия поток. Към грамадните пръчки, които стърчаха от него. Към онази, която бе висока колкото двуетажна сграда. Всичко това… чудовища ли бяха?

Обърнах се и хукнах. Пръхтейки, спринтирах колкото можах по-бързо през снега обратно към хълма. Обратно към синьо-зелените перушинести растения. Майната му на всичко. Не бях подготвена да се справям с извънземните форми на живот на тази извънземна планета. Дробовете ме боляха и ребрата ме боляха, и китката ме болеше сто пъти повече, защото пак паднах на нея, и нищо от това нямаше значение, защото нямаше да спра да тичам.

Докато тичах покрай едно странно дърво, нещо се обви около глезените ми.

Едва имах време да изпищя, преди нещо да ме дръпне назад и да полетя, провисвайки с главата надолу, под един клон на дървото, с глезени здраво завързани един за друг.

Пищях отново и отново, гърчех се и се въртях. Земята бе на около метър под мен и не можех да я стигна. А там долу? Там лежеше моята сопа-пушка. Когато виснах на клона явно бе паднала.

Когато нищо повече не се случи, спрях да се боря и да се паникьосвам. Опитах да разбера какво се случи току-що. Залюлях се, за да видя глезените си. Бяха вързани с нещо като странно въже. Ако можех да се завъртя, че да погледна по-добре… да, това определено беше възел. Другият край на въжето беше завързан високо на дървото. Простенах, но после бързо замълчах и останах да се люлея бавно на дървото.

Аз… бях попаднала на някакъв вид капан.

От една страна бе окуражаващо. Тук имаше интелигентни форми на живот, нали? Което ме развълнува, защото значеше, че не бяхме сами на планетата.

Но нямаше как да подмина факта, че се намирах в ловен капан, и че някой можеше да реши, че съм вечеря. Спомних си сцена от Междузвездни войни, където Люк се оказа в пещерата на снежно същество провесен с главата надолу. И пак започнах да се паникьосвам, защото знаех как свършват подобни неща. Люк успя да се освободи на време, преди да бъде изяден, защото бе джедай.

Аз? Аз бях просто момиче от Флорида, облечено в краден звезден костюм, без оръжие и с прецакана китка. Много добре знаех как щеше да свърши всичко.

Проплаках и се погърчих още малко, шавайки с крака и опитвайки да ги освободя от възела, който ме държеше така здраво с главата надолу.

Не исках да бъда тук, когато собственикът на капана се появи да търси вечерята си.

Имайки предвид, че краката ми не искаха да се освободят, за няколко минути се опитах да се протегна до земята, за да взема оръжието. Не че знаех как да го използвам, но щеше да е по-добре да е в мен. Но колкото повече висях тук, толкова повече ме болеше главата и толкова по-трудно ми бе да мисля.

Осъзнах, че вероятно не е много добре за мен да вися така. Колко дълго може да издържи човек преди в главата му да се влее толкова кръв, че да умре?

Отново започнах да се извивам, и докато го правих, осъзнах, че нещо се е появило в периферното ми зрение. Спрях да се движа и се загледах в покритата с козина фигура, която приближаваше.

Мамка му. Закъснях. Ще ставам вечеря.

— Не — простенах и се задърпах отново. Но тялото ми не можеше да се справи с паникьосаните заповеди, които му изпращах. Главата ми туптеше и точно когато чудовището ме приближи усетих, че губя съзнание.

Последната ми мисъл бе, че поне няма да съм будна, докато ме яде.