Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Варварите от ледената планета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice planet barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Варварите от ледената планета

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: desi7y; galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10162

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Джорджи

Вектал бе навън, за да провери капаните и да ми донесе някаква Не-Хот закуска. И тъй като бях сама в пещерата реших, че този път ще си тръгна с одеялата, вместо да ги оставя тук, като последния път. Вектал вече бе дал да се разбере, че иска да съм добре увита, когато тръгнем, тъй като се насочвахме към планината, а и аз исках да мога да дам завивки на останалите момичета. Единственият начин това да се случи бе като ги нося върху себе си.

Затова измъкнах някакво подобие на връзки от краденото си яке и с помощта на ножа пробих дупка в едно от одеялата правейки от него наметало. Не бях особено добра в шиенето, особено с липсата на нужните провизии, но поне правех нещо, докато чаках Вектал. Изпробвах второто си „наметало“, когато Вектал се върна, а светещите му сини очи ме погледнаха някак разтревожено.

Скочих на крака стресната.

— Какво има?

Той ме сграбчи и притисна към гърдите си, галейки косата ми. Дишаше тежко и това бе първият път, в който го виждах запъхтян. Обикновено нищо не му влияеше.

Но точно сега? Той бе притеснен. И това ме плашеше.

— Вектал?

Той обхвана бузите ми с ръце и се вгледа в лицето ми. И погледът му срещна моя. Сложи ръка на челото ми, а след това на гърдите ми. В погледа му се четеше ням въпрос.

Намръщих се и поклатих глава.

— Добре съм? Какво става?

— Джорджи — каза той и бях сигурна, че това бе последвано с — Ела с мен.

Наметнах се с тежките кожи и той кимна, помагайки ми да се увия. Когато всеки милиметър от мен бе увит и усетих как започвам да се потя, той ме метна на гърба си и излязохме навън в снега.

Днес ми бе много по-топло и се наслаждавах на снежното време, докато Вектал вършеше тежката работа, марширувайки през дълбокия сняг. Двете бледи слънца се бяха показали на небето и точно сега този свят изглеждаше някак красив. Като снежен рай.

Бях така заета да оглеждам обкръжението ни, че не бях забелязала, че Вектал е спрял, докато той не подръпна ръката ми, сочейки надолу към снега.

В страни от пътеката имаше нещо.

Нещо, което не мислех, че е плячка от капаните му. Стомахът ми се преобърна, когато се спуснах от гърба му. Притискайки кожите около тялото си, аз пристъпих напред, разчиствайки снега.

И видях лице. Човешко. С червена коса. Очите й бяха широко отворени и напълно замръзнали.

Възкликнах стреснато. Доминик. Дрехите й бяха разкъсани и мръсни, и бе очевидно, от цвета на кожата й, че е била тук известно време. Беше изцяло замръзнала. Проплаках и погледнах към Вектал.

Той посочи към момичето, а очите му бяха бледи, все едно бе изпаднал в шок.

— Джорджи?

— Не, аз съм Джорджи — казах, и посочих към тялото. — Това е Доминик. — Опитах се да го науча на думата „човек“ разпервайки петте си пръста. Не можех да спра да плача. Какво правеше тя тук? Нали им казах да не идват след мен? От гърлото ми се изтръгна ридание.

— Вектал, трябва да отидем в планината. Моля те.

Той кимна, изговаряйки куп думи. Не ги разбирах, но когато направих знак, че искам да се кача пак на гърба му, той ме вдигна и понесе бързо през покрития със сняг хълм, покрай пещерата, в която прекарахме нощта.

Този път отивахме в планината. Исках да се разплача от облекчение. Вместо това не спирах да мисля за замръзналото лице на Доминик. Горката Доминик. Какво се бе случило? Защо са я изпратили след мен без никакви дрехи? Това бе равносилно на смъртна присъда. Нима са били така отчаяни, че не са имали друг избор?

— Моля те, побързай — казах му. Той не разбираше нито дума, но вероятно разпозна спешността в гласа ми. И забърза ход.

Отне цели два часа в бърз ход на Вектал, преди да успеем да зърнем черния кораб на едната страна на хълма. Беше почти изцяло покрит със сняг на този етап, и поех рязко дъх при вида му. Без значение от изолацията нямаше как да им е топло вътре. Толкова високо нямаше почти никакви дървета, което значеше, че няма нищо, което да спре ледения вятър. Тук горе въздухът бе по-разреден и се зачудих дали извънземните не са ни пуснали тук умишлено, защото мястото бе така негостоприемно и нямаше къде да избягаме?

Майната им. Още днес щях да се махна от тук и да взема момичетата със себе си.

Само се молех все още да са живи.

Вектал посочи към черния корпус на контейнера, откачен от космическия кораб и каза.

Са?

— Да — казах му. — Са!

Отне ни известно време, за да стигнем до кораба. Наклонът бе голям, а земята камениста, и да се качим до там щеше да бъде предизвикателство, каквото не беше, докато слизах надолу. Стигнахме до ръба и видях, че от едната страна, снегът се е натрупал достатъчно високо, че да стои като рампа водеща към горната част на контейнера. Значи тук е валяло доста. Ъгх.

Спуснах се по гърба на Вектал и закрачих напред. Вятърът бе силен, затова се загърнах по-плътно в кожите и започнах да се изкачвам по рампата. Дупката бе покрита с найлон, затова го дръпнах.

И към мен полетя снежна топка, удряйки ме право в лицето.

Стреснах се и примигнах, залитайки назад. Топката ме улучи точно в носа и сега лицето ми туптеше, а очите ми се замъглиха.

— Назад! — изкрещя един глас. Още една топка полетя към мен и се наведох.

Вектал изрева гневно, дръпвайки ме зад себе си, а в очите му блесна ярост. Докато го гледах изумена, той измъкна две от остриетата си.

— Чакай — извиках. — Момичета, аз съм! Джорджи!

Тишина.

— Джорджи? — извика един глас. Звучеше като Лиз — Жива си?

— Да — изкрещях в отговор. — Мамка му, спрете да ме замеряте със снежни топки!

— Какъв е този лъв с теб, Джорджи? — извика някой — Отпрати го!

— Не е лъв. Един от местните е и ми е приятел. Името му е Вектал. — Погалих ръката на Вектал, за да го успокоя, тъй като изражението му говореше, че иска да влезе вътре и да избие всички. — Всичко е наред, голямо момче. Наистина. — Бях така облекчена, че ги намирам живи, че бях готова да ревна с крокодилски сълзи.

Пристъпих напред, само за да се озова отново зад Вектал, който ме прикриваше с тялото си. Погледнах го раздразнено.

— Наистина. Всичко е наред. Те са моите хора. Човеци.

— Човеци — повтори той и посочи пръстите си.

— Точно така.

Ръмжейки той се мръдна настрани и аз махнах пак найлона, навеждайки се в случай че към мен отново полети снежна топка. Когато не стана нищо, надникнах вътре.

Пет раздърпани момичета с мръсни лица гледаха нагоре към мен. Лиз, Кира, Меган, Тифани и Джоузи все още бяха живи, въпреки че изглеждаха ужасно. Очите им бяха хлътнали, косите заплетени и трепереха целите от студ, докато ме гледаха.

И реших, че са най-красивото нещо, което бях виждала от много време. Бях толкова щастлива, задето ги виждам, че се разревах.

— Здрасти — извиках, ридаейки.

— Джорджи? — попита Вектал. Ръцете му ме докоснаха собственически по гърба.

Обърнах се и погалих ръката му, опитвайки се да не плача, но се провалих най-позорно.

— Ще ми помогнеш ли да сляза?

Китката ми все още бе прецакана, но Вектал бе много силен. Той ми помогна да вляза, за да мога да се хвана за ръба и след това се спуснах сама с известни затруднения. Долу залитнах и паднах с главата напред към пода. Пет момичета ме грабнаха, притискайки ме към големите си, миризливи прегръдки.

— Момичета, миришете ужасно — казах през сълзи и прегърнах всяка поотделно. Лиз бе широко ухилена, но Джоузи изглежда линееше, слабата й фигура бе станала като на скелет. Тифани цивреше толкова силно, колкото и аз, а Меган и Кира бяха изключително тихи.

— Ето — казах, сваляйки кожите от гърба си. — Моля ви. Вземете ги. Сигурно умирате от студ тук.

Те сграбчиха кожите с алчни ръце, но нямах нищо против. Свалих ги и им ги дадох доволна да чуя стоновете им на радост, когато се увиха в първите си топли дрехи за пръв път от много дни.

— Помислихме, че си умряла — каза Тифани. — Така и не се върна.

— Намерих помощ. Добре ли сте, момичета? — попитах, когато се сгушиха в кожите. Кира бе сложила наметката на Вектал, Лиз и Меган се бяха сгушили под едната кожа, а Джоузи и Тифани под другата. Все още бяха живи и здрави, слава на Бога.

Меган подсмръкна и кихна. Другите направиха гримаса. Лиз потърка челото си с явно изтощение.

— Едвам се държим — Каза Лиз. — Храната почти свърши, водата също. Но…

Нещо голямо и тежко се стовари зад мен, разклащайки целия товарен контейнер. Всички се разбягаха с разширени очи.

Обърнах се, за да видя Вектал, който изтупваше снега от кожените си ботуши. Ноздрите му се разшириха, когато надуши вонята на немити тела и човешки екскременти, преди да се насочи към мен. Щом осъзна, че съм раздала всичките си кожи, се намръщи.

— Всичко е наред — казах му, минавайки до него. Сложих ръка на големите му гърди, опитвайки се да го утеша с докосването си. — Вектал, това са моите хора.

— Той те разбира? — попита тихо Лиз.

— Е, само малко — казах, гледайки го. Не мислех, че ще поздрави останалите с орален секс, но знае ли човек.

Той огледа останалите и след това обви ръка около тила ми и ме дръпна собственически към себе си.

Дам, изглежда аз бях единствената достатъчно специална за такова посрещане. И странно, но се чувствах добре от тази мисъл. Харесваше ми да съм специална за него.

— Дами — казах, махвайки с ръка към моя голям, синьо-сив мъж. — Това е Вектал. Той е от тези места.

Те го огледаха притеснено.

— Прилича на демон — заяви Лиз, както винаги напълно откровена.

— Той е мил, наистина — казах и го погалих пак по гърдите. — През последните няколко дни той ме опази жива.

— Не ми пука, дали прилича на демон — заяви Джоузи, а гласът й трепереше. — Това закачено на колана умряло животно ли е? Може ли да го изядем?

Погледнах надолу. И наистина, плячката на Вектал висеше на колана му. Приличаше на гигантски плъхове… или зайци без козина и дълги уши. О, вярно. Тази сутрин той проверяваше капаните си.

— Сигурна съм, че ще ги сподели — казах и направих жест към колана му. — Може ли да ги вземем, Вектал?

Когато посегнах към колана му, той сграбчи ръцете ми и ме изгледа недоверчиво, преди да каже нещо на своя език.

— Той току-що те попита, тук ли искаш да се чифтосате — каза Кира с глас пълен с удивление.

— О, мамка му — възкликна Лиз. — Това ли я е задържало? Мърсуване с извънземен?

Лицето ми пламна и дръпнах рязко ръцете си.

Всички ме гледаха. Меган изглеждаше развеселена, докато Тифани бе откровено ужасена.

— Мога да обясня — започнах аз.

— Аз на твое място не бих — каза Лиз. — Остави ни малко да си го представим. И ни нахрани. Не ме интересува дали си изчукала цял стадион извънземни, стига да ни дадеш нещо топло за ядене.

— Той не е свикнал с частта с „топлото“ в яденето — казах и се обърнах към Вектал, сочейки към умрелите заекоподобни животни на колана му. — Храна? Храна за човеците?

— Човеци — каза той, откачайки животните от колана си. Аз ги взех и той ми предложи ножа си.

— Имаме нужда от огън — казах и направих жеста с ръце, все едно се топля. — Огън.

— О, мамка му — каза Джоузи. — Дори аз ще му духам, ако запали огън.

— Нали? — възкликна Лиз.

Почувствах леко раздразнение от момичетата. Беше им студено. И нямаше защо да ревнувам от тях. Търкалях се навън в снега с голям секси извънземен, докато те мръзнеха и гладуваха в тази дупка. Но само мисълта да го докоснат ме правеше… нещастна.

Ревност.

Мамка му. Не може да се влюбвам в големия син извънземен. Без значение колко добър е в леглото.

— Огън? — попита Вектал. Той се огледа из контейнера и се намръщи, преди да посочи към дупката на тавана и да започне да говори.

— Той каза, че толкова високо в планината няма дървета. Ще трябва да отиде до някоя от пещерите, за да вземе.

Кимнах на Кира и се обърнах към Вектал.

— Моля те, направи го.

Той се намръщи, каза нещо и посочи към Кира.

— Той иска да знае дали го разбирам — прошепна Кира. Тя се приближи към останалите. — Какво да кажа?

Аз се пресегнах и сложих ръка на твърдата челюст на Вектал, обръщайки намръщеното му лице към себе си. Беше невъзможно да кажа какво мисли точно сега.

— Вектал? — Когато насочих вниманието му към себе си, посочих ухото си, а след това отидох до Кира и я дръпнах след себе си. — Ти говориш и тя чува. Разбира те — добавих, правейки пантомима мърдайки устни, и се надявах, да ме е разбрал.

Лицето му се озари, а сините му очи блеснаха. Последва поток от думи и жестове към ухото на Кира.

Кира направи гримаса.

— Той казва, че имам мида, която ми позволява да го разбирам. Чудя се дали преводача работи като хората.

— Нещо такова — казах, кимайки на Вектал.

Той се обърна към Кира и каза още нещо.

— Той иска да знае дали моя паразит ме учи на езика — тя поклати глава. — Само преводач — потупа по ухото си, а след това по устните си. — Чувам, не говоря.

Вектал гледа Кира за известно време, след което каза още нещо. После се обърна, сграбчи ме за китката и ме дръпна към себе си, целувайки ме силно пред очите на всички.

— Той каза, че отива да ловува и да събере дърва, а ние да пазим половинката му — повтори думите му Кира с развеселен глас. — Половинка, а?

Този път бе мой ред да се шокирам.

— Половинка? Какво? Той мисли, че сме обвързани?

Но Вектал вече бе излязъл през люка навън в снега.