Руби Диксън
Варварите от ледената планета (3)

Глава 3

Джорджи

През следващата седмица не доведоха повече нови момичета, затова започнах да подозирам, че сме „пълни“. Което бе добре, защото усещах малката ни клетка все по-пренаселена с всеки изминал час. Сега с Доминик… брутално изнасилената червенокоса… напъхана при нас, се бяхме наблъскали една в друга, като сардини.

Не че някой бе скочил да се оплаква.

Нощем двете с Лиз си приказвахме тихо, когато стражите ни оставяха сами. Явно вече бяхме в открития космос. През последните дни ушите ни постоянно заглъхваха и подозирахме, че това се дължи на високата скорост, с която пътуваше кораба.

И не знаехме какво да правим с тази информация.

— Ще започнем с това да убием пазачите — казах на Лиз и Кира за втори път тази вечер. — Баскетболните глави изглежда са грубата сила на зелените същества. Мисля, че ако се отървем от оранжевите, може да успеем да накараме зелените да ни върнат на Земята.

— В плана ти има малки недостатъци, Джорджи — каза Лиз, както винаги практична. Тя направи жест към решетките на клетката ни. — Ние сме от тази страна, а те са от другата. И имат оръжия.

— Трябва да направим нещо, с което да ги накараме да отворят вратата. — Гласът на Кира проряза тъмнината. — Щях да кажа, че може да изчакаме да доведат нов пленник, но…

— Дам — отвърнах замислено, а погледът ми се стрелна към Доминик, която се бе свила в ъгъла сама. Тя беше пълна развалина, след като я върнаха в клетката. И разбира се, сега пазеше тишина. Прекарваше будните си часове с юмрук притиснат към устата си, хапейки го, за да потисне виковете си, докато по лицето й течаха сълзи. Освен това се опълчваше на всички опити на момичетата да се сприятелят с нея и да я успокоят. Тя имаше нужда от време и търпение, но имайки предвид, че бяхме набутани в клетка с размерите на килер, търпението бързо се изчерпваше.

Погледнах обратно към обезсърчените лица на Кира и Лиз, мислейки съсредоточено.

— Ами ако се престорим на болни, следващия път, когато дойдат да ни хранят?

— Това няма да е трудно — каза Лиз. — Тези боклуци, с които ни хранят, са отвратителни.

Кира поклати глава.

— Ами ако решат, че сме прекалено болни, и просто ни изхвърлят в космоса? Ние сме допълнителен товар, нали помните. Докато имат пълната си квота в капсулите, ние сме лесно заменими. Тя направи жест към шкафчетата.

Нямаше как да ги забравя. Не знаех дали им завиждам, задето въобще не осъзнават ситуацията, в която се намирахме, или бях ужасена от това през какво ще преминат щом се събудят. Но тя бе права. Хората в капсулите, които бяха в безопасност, ни караха да се чувстваме доста ненужни, но все пак не бях готова да използвам плана „да саботираме капсулите“, за да избягаме. Не бях склонна да оставя тези жени там. Просто трябваше да ги добавим към уравнението.

— Добре тогава — казах. — Ами ако почнем да крещим?

Кира преглътна шумно.

— Това ме ужасява. — Тя погледна през рамо към Доминик и потрепери.

— И на мен не ми харесва — казах й аз. — Но какви други възможности имаме? Ако само една от нас крещи, това осигурява сигурност на останалите, нали? Щом привлечем вниманието им, това ще ги накара да отворят вратата…

— И? — попита Лиз. — Какво? Да бъдем изнасилени?

— Не. — Дори не исках да мисля за това. — Трябва да ги разсеем по някакъв начин. Може да ги нападнем, когато отворят. Повече сме от тях.

— Но те имат оръжия — посочи Кира.

— Но ако всички ги нападнем…

— Тогава една от нас ще бъде застреляна — каза Лиз. — Не искам да съм тук, но и не съм готова да умра. А и не знаем какво ще направят останалите. Не е като да са бойци. Никоя от нас не е.

— Но какъв избор имаме? — възразих. — Можем да бъдем добри робини и въпреки това може да бъдем изнасилени и продадени един Господ знае на какво същество. Поне, ако се борим, имаме шанс.

— Не, права си — каза Лиз и притисна колене към гърдите си, обмисляйки думите ми. — Значи, ще ги накараме да отворят врата, ще ги нападнем, ще вземем оръжията им и ще поемем контрол над кораба. Просто трябва да се убедим, че Кира ще бъде защитена през цялото време.

— Аз? — Кира изглеждаше изненадана. — Защо?

— Защото ти си тази, която има преводач — заяви Лиз. — Няма как да ги накараме да ни върнат обратно на земята, ако не можем да комуникираме с тях, нали?

Тя имаше право.

— Аз ще осигуря привличането на вниманието им. Планът беше мой.

— Сигурна ли си?

Господи, не, не бях сигурна. Всяка част от тялото ми вибрираше от ужас само при мисълта тези ужасни същества да ме докоснат. Но какъв избор имах? Да стоя и да не правя нищо? Да търпя, чакайки тези същества да решават съдбата ми? Майната им.

— Ще го направя.

Сякаш в съгласие с мен, корабът се разтресе и завъртя, изпращайки ни всички в различни посоки.

Разбира се, никоя от нас не изкрещя. Знаехме, че не бива да го правим.