Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Water Babies, 1863 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Чарлс Кингсли
Заглавие: Водните дечица
Преводач: Светлана Комогорова — Комо
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Пан ’96“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Балкан прес
Редактор: Цанко Лалев
ISBN: 954-657-179-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6676
История
- — Добавяне
Осма (последна) глава
Тук започва изброяването на една деветстотин деветдесет и девета част от чудесните неща, които Том видя по време на пътуването си към Другия-край-на-никъде, което моля всички добри малки деца да прочетат. Така, ако някога стигнат до Другия-край-на-никъде, може да не избухнат в смях, да се опитат да избягат или да направят нещо друго глупаво и неприлично, което може да обиди мисис Датиправяткаквотоправиш.
Едва Том беше напуснал Мирния вир, когато стигна до белия скут на великата морска майка, дълбок десет хиляди клафтера, където тя прави световното тесто по цял ден, за да го месят парните гиганти и да го пекат огнените гиганти, докато се надигне и втвърди в планински самуни и островни сладкиши.
И там Том едва не беше омесен заедно със световното тесто и превърнат във фосил на водно детенце, което би изумило Геологическото общество на Нова Зеландия няколкостотин хиляди години по-късно.
Защото, докато си вървеше в тишината на морския здрач, по мекия бял океански под, той чу съскане, рев и тропане, като че ли всички парни машини на света работеха заедно. А щом се приближи, водата стана вряла, макар че ни най-малко не го нарани. Освен това стана мътна като каша, и във всеки момент той се спъваше в мъртви миди, риби, акули, тюлени и китове, които бяха убити от горещата вода.
Най-сетне той стигна до една огромна морска змия, лежаща мъртва на дъното. Тъй като тя беше твърде дебела, за да я прескочи, Том трябваше да заобикаля три четвърти от милята и повече, което, за съжаление доста го отклони от пътя. А щом я заобиколи, стигна до мястото, наречено Спри. Там спря, и точно навреме.
Защото беше на ръба на огромна дупка на дъното на морето, от която излизаше с рев чиста пара, достатъчна да задвижи всички машини в света наведнъж. Наистина, тя беше толкова чиста, че беше съвсем светла на моменти и Том виждаше почти до повърхността на водата нагоре, а надолу в дупката — никой не знае колко надалеч.
Но щом наведе глава над ръба, летящи камъчета така го удариха по носа, че той отскочи назад. Парата, като се издигаше нагоре, откъртваше камъчета от стените на дупката и ги изхвърляше в морето в струя от кал, чакъл и пясък. После се разпростираше наоколо, отново потъваше и покриваше мъртвите риби толкова бързо, че преди Том да престои там и пет минути, беше покрит с тиня до глезените и се уплаши, че ще бъде погребан жив.
И може би точно така би станало, но докато мислеше, цялото парче земя, на което стоеше, се откъсна и изхвърча нагоре. Том прелетя цяла миля през морето, чудейки се какво ли ще стане после.
Най-сетне падна — туп! — и се намери заседнал в краката на най-чудното чудовище, което някога беше виждал.
То имаше не знам колко криле, големи и разперени в кръг като крилата на вятърна мелница. С тях се задържаше над парата, която се издигаше нагоре, както една топка би се издигала над фонтан. А под всяко крило имаше по един крак, с пръсти като гребен. В средата, вместо корем, имаше едно око. Що се отнася до устата, тя беше изцяло от едната страна на лицето, както туберкулата за образуване на корали при морските звезди. Беше много странно същество; но не по-странно от много други, които можеш да видиш.
— Какво търсиш тук? — извика то доста свадливо. — Защо ми пречиш?
Том му разказа кой е и каква е задачата му. Създанието намигна с единственото си око и забеляза подигравателно:
— Твърде стар съм, за да ме лъжат по такъв начин. Тръгнал си за злато — знам.
— Злато ли? Какво е това злато? — Том наистина не знаеше, но подозрителното старо чудовище не му вярваше.
Не след дълго Том разбра какво прави чудовището. Докато изпаренията излизаха от дупката, то ги помирисваше с ноздрите си, сресваше ги и ги сортираше с гребените си. После, когато те минаваха през тях към крилете му, се превръщаха в дъждове и потоци от метал. От едното му крило падаше златен прах, от другото — сребърен, от трето — меден, от четвърто — желязо, от пето — олово, и така нататък. Те потъваха в меката кал, на жили и пукнатини, и се втвърдяваха там. Затова скалите са пълни с метал.
Но изведнъж някой спря парата отдолу и дупката остана празна за миг. Надолу бурно се застича вода. Образува се такъв водовъртеж, че чудовището се завъртя бързо като пумпал. Но това му беше работата, както кучетата вървят с панаирите. Затова само каза на Том:
— Сега е моментът, младежо, да слизаш надолу, ако говориш сериозно, което не вярвам.
— Скоро ще видиш — отвърна Том и потегли, дързък като барон Мюнхаузен, надолу по гърмящия водопад.
А щом стигна до дъното, заплува, докато беше изхвърлен благополучно на един бряг на Другия-край-на-никъде; и откри за своя изненада, както става с повечето други хора, че той прилича много повече на Този-край-на-никъде, отколкото бе очаквал.
Най-сетне, след безкрайни приключения, всяко по-чудесно от предишното, той видя пред себе си огромна сграда.
Том тръгна към нея, зачуден какво представлява, изпълнен със странното предчувствие, че вътре може да открие мистър Граймс, докато видя да тичат срещу него и да крещят „Спри!“ трима-четирима души, които не бяха нищо друго освен полицейски палки.
Том не се изненада, вече отдавна беше забравил как става това. Нито се изплаши; защото не беше сторил нищо лошо.
Затова спря. Когато първата палка се приближи и му поиска документите, той показа паспорта на Майка Кери. Палката го погледна по най-странен начин, защото имаше едно око отгоре, така че, когато гледаше нещо, тъй като беше съвсем вдървена, трябваше да се навежда и криви, докато човек се чудеше дали няма да падне.
— Добре — преминавай — обяви тя накрая. После добави: — Най-добре да дойда с теб, млади човече.
Том не се възпротиви, тъй като подобна компания беше порядъчна и безопасна. И така, палката намота връвта здраво около дръжката си, за да не се спъне — защото връвта се беше развързала при тичането — и замарширува редом с Том.
— Защо си нямаш полицай да те носи? — попита Том след известно време.
— Защото ние не сме като онези тромаво изработени палки в земния свят, които не могат да се оправят без човек, който да ги разнася наоколо. Ние сами си вършим работата, и то много добре, макар че не трябва аз да го казвам.
— Тогава защо имате връв на дръжката си? — попита Том.
— За да се закачаме, разбира се, когато не сме на смяна.
Том беше получил отговор и нямаше какво повече да каже, докато стигнаха до голямата желязна врата на затвора. Там палката почука два пъти със собствената си глава.
Във вратата се отвори едно прозорче и оттам надникна една огромна месингова пушка с пълно със сачми дуло. Това беше портиерът, и Том малко се стресна при вида му.
— Какъв е случаят? — попита той с дебел глас, който излезе от широкото му дуло.
— Ако благоволите, сър, това не е случай. Само един млад господин, изпратен от нейна светлост, който иска да види Граймс, майстор-коминочистача.
— Граймс ли? — попита пушката. Тя прибра дулото си вътре, вероятно за да прегледа списъка на затворниците.
— Граймс е в комин №345 — обяви той отвътре. — Затова е най-добре младият господин да се качи на покрива.
Том погледна огромната стена, която изглеждаше поне деветдесет мили висока, и се зачуди как изобщо ще се изкачи. Но когато каза това на палката, тя уреди въпроса веднага. Защото се завъртя и така го тупна отзад, че го изпрати на покрива за нула време, с малкото кученце под мишница.
Там той тръгна по ламарината, докато срещна друга палка и каза накъде е тръгнал.
— Много добре — отвърна тя. — Ела, но няма никакъв смисъл. Той е най-неразкайващият се, коравосърдечен, отвратително невъзпитан човек, който ми е бил поверяван. Мисли само за бира и лули, които не са позволени тук, разбира се.
Те продължиха да вървят по ламарината, която беше много осаждена и Том си помисли, че комините сигурно се нуждаят от много чистене. Но беше изненадан, когато забеляза, че саждите не лепнат по краката му и не се цапа ни най-малко, нито пък го изгаряха живите въглени, каквито имаше много наоколо.
Най-сетне стигнаха до комин №345. От върха му се показваха само главата и раменете на горкия мистър Граймс — толкова осажден, мрачен и грозен, че Том едва се осмеляваше да го гледа. В устата му имаше лула, но не беше запалена, макар че той дърпаше от нея с всички сили.
— Внимание, мистър Граймс — призова палката. — Един господин е дошъл да ви види.
Но мистър Граймс изрече само лоши думи и продължи да мърмори:
— Лулата ми не тегли. Лулата ми не тегли.
— Дръжте си езика и обърнете внимание! — извика палката, подскочи и удари така силно Граймс по главата, че мозъкът му се раздруса вътре като изсъхнал лешник в черупката си. Той се опита да измъкне ръце и да разтрие удареното, но не можа, защото те бяха здраво залостени в комина. Сега вече беше принуден да внимава.
— Ей — възкликна той, — ама това е Том! Сигурно си дошъл тук да ми се присмиваш, жалка дребна гадино?
Том го увери, че не е така, а само иска да му помогне.
— Не искам нищо освен бира, а не мога да я получа; и огън за тая проклета лула — а това също не мога да получа.
— Ще ви дам — каза Том. Той вдигна един жив въглен (наоколо имаше много) и го сложи в лулата на Граймс, но тя веднага угасна.
— Няма смисъл — осведоми го палката, като се наведе над комина, за да види какво става. — Казвам ви, няма смисъл. Сърцето му е толкова студено, че замразява всичко, което се приближи до него. Сега ще видиш това със сигурност.
— О, разбира се, аз съм виновен. Винаги за всичко съм виновен аз — изръмжа Граймс. — Не ме удряй отново — продължи той (защото палката се беше изправила и изглеждаше много заплашително). — Ако ръцете ми бяха свободни, нямаше да смееш да ме удряш.
Палката се наведе към комина и не обърна внимание на личната обида като добре обучен полицай, какъвто си беше, макар че беше готова да противодейства срещу всяко посегателство върху реда и морала.
— А не мога ли да ви помогна по някакъв друг начин? Не мога ли да ви помогна да се измъкнете от този комин? — попита Том.
— Не — намеси се палката. — Той е дошъл на мястото, където всеки трябва да си помага сам. И ще разбере това, надявам се, преди да свърша с него.
— О, да — каза Граймс, — разбира се, че аз съм виновен. Молил ли съм да ме водят тук, в затвора? Молил ли съм да ме карат да чистя противните ви комини? Молил ли съм да слагат под мен запалена слама, за да ме накарат да изляза отгоре? Молил ли съм да заседна в първия комин от всички, защото той е бил така срамно задръстен със сажди? Молил ли съм да стоя тук — не знам колко дълго — сто години, струва ми се, и да не получа лула, нито бира, нито нищо, достойно за животно, да не говорим за човек?
— Не — отговори тържествен глас отзад. — Нито пък Том, когато ти се отнасяше с него точно по същия начин.
Това беше мисис Датиправяткаквотоправиш. Щом палката я видя, застана мирно: — Внимание! — и така ниско се поклони, че за малко щеше да се прекатури през глава и вероятно да нарани единственото си око. Том също се поклони.
— О, госпожо — каза той, — не мислете за мен. Всичко е минало и заминало — и хубавото, и лошото — всичко отминава. Но може ли да помогна на горкия мистър Граймс? Не може ли да се опитам да махна някои от тези тухли, за да може той да си движи ръцете?
— Може да опиташ, разбира се — каза тя.
Том задърпа и заудря тухлите, но не можа да помръдне нито една. После се опита да избърше лицето на мистър Граймс, но саждите не искаха да паднат.
— О, Божичко! — възкликна той. — Изминах целия този път, през всички онези ужасни места, за да ви помогна, а сега съм напълно безполезен.
— Най-добре ме остави на мира — каза Граймс. — Ти си един добродушен, всеопрощаващ малък приятел, това е истината; но най-добре си върви. Скоро ще падне градушка и ще избие очите от малката ти главичка.
— Каква градушка?
— Ами градушката, която пада тук всяка вечер. Докато се приближи до мен, прилича на топъл дъжд, но после се превръща в град и ме бие доста силно.
— Тази градушка вече няма да вали — каза странната дама. — Казвала съм ти какво е това. Бяха сълзите на майка ти, които тя проля, докато се молеше за теб на смъртния си одър; но твоето студено сърце ги замразяваше в градушка. Сега тя отиде в рая и вече няма да плаче за лошия си син.
Граймс притихна за малко; после много се натъжи.
— Значи старата ми майка си е отишла, а аз не бях там, за да поговоря с нея! Ах, добра жена беше тя, а можеше и да е щастлива там, в малкото си училище във Вендейл, ако не бях аз и злите ми дела.
— Тя е държала училище във Вендейл? — попита Том. После разказа на Граймс цялата история, как е отишъл в къщата й, как тя не е могла да понесе вида на коминочистача, колко е била добра и как той се е превърнал във водно детенце.
— О — възкликна Граймс, — тя имаше сериозна причина да мрази вида на коминочистачите. Аз избягах от нея, хванах се с коминочистачите и никога не й казах къде съм, нито пък й изпратих някое пени, за да й помогна. А сега е твърде късно… твърде късно! — добави Граймс.
Той започна да плаче и да хлипа като огромно бебе, докато лулата му изпадна от устата и се разби на късчета.
— О, боже, само да бях отново малко момче във Вендейл, да гледам чистия поток, ябълковата градина и тисовия плет — колко различно бих постъпил! Но сега е твърде късно. Затова върви, добри малки приятелю, и не гледай как плаче един мъж, достатъчно стар да ти бъде баща, който никога не се е страхувал от други хора, нито от лоши постъпки. Но сега съм съсипан, и така ми се пада. На каквото съм си постлал, на това ще легна. Трябва да съм противен, и съм си противен, както една ирландка ми каза веднъж, а аз не й обърнах внимание. Сам съм си виновен, но е твърде късно. — И той заплака така горчиво, че Том също се разплака.
— Никога не е твърде късно — каза феята с такъв странен, нежен, нов глас, че Том вдигна очи към нея. Тя беше толкова красива в този момент, че Том я помисли за сестра й.
Вече не беше твърде късно. Защото, докато бедният Граймс продължаваше да плаче и да хлипа, собствените му сълзи сториха онова, което майчините му сълзи и Том не успяха да направят, и което никой на света не можеше да направи вместо него: защото те отмиха саждите от лицето и дрехите му, отмиха хоросана измежду тухлите, коминът се отпуши и Граймс започна да се измъква от него.
Палката подскочи нагоре, като че ли щеше да го удари силно по темето и да го напъха отново надолу като тапа в бутилка. Но странната дама я отстрани.
— Ще ми се подчиняваш ли, ако ти дам възможност?
— Както пожелаете, мадам. Вие сте по-силна от мен — знам добре това, и по-мъдра от мен — това също го знам. А що се отнася до това — сам да съм си господар, достатъчна цена платих за това. Така че ще върша, каквото Ваша светлост благоволи да ми заповяда; понеже съм съсипан, и това е истината.
— Така да бъде — можеш да излезеш. Но помни — ако не ми се подчиняваш, ще отидеш на още по-лошо място.
— Моля за извинение, мадам, но никога не съм ви противоречал. Никога не съм имал честта да ви видя, докато дойдох по тези грозни места.
— Не си ме виждал ли? Тогава кой ти каза: Който иска да бъде чист — ще бъде, който иска да бъде мръсен — ще бъде?
Граймс погледна нагоре. Том също вдигна очи, защото това беше гласът на ирландката, която ги беше срещнала в онзи ден, докато вървяха заедно към Хартоувър.
— Тогава те предупредих; но ти сам си се предупреждавал хиляди пъти преди и след това. Всяка лоша дума, която си изричал… всяка жестока и лоша постъпка, която си извършвал… винаги, когато си бил пиян… винаги, когато си бил мръсен… ти не си ми се подчинявал, независимо дали го знаеш, или не.
— Само ако знаех, мадам…
— Доста добре си знаел, че не се подчиняваш на нещо, макар и да не си знаел, че съм аз. Но излез и използвай шанса си. Може и да ти е последен.
Граймс излезе от комина. И наистина, ако не се смятат белезите по лицето му, изглеждаше чист и порядъчен, както трябва да изглежда един майстор коминочистач.
— Отведи го — каза тя на палката, — и му дай билет за връщане.
— А какво да прави той, госпожо?
— Нека почисти кратера на Етна. Ще намери много сериозни мъже да отработват времето си там — те ще го въведат в работата. Но имай предвид, че ако кратерът отново се запуши и вследствие на това стане земетресение, трябва да ги доведеш всички при мен и ще разследвам случая много строго.
И така, палката отведе мистър Граймс, който изглеждаше кротък като удавен червей.
И, доколкото знам, той чисти кратера на Етна и до ден-днешен.
— А сега — каза феята на Том, — твоята работа тук приключи. Можеш спокойно да се връщаш.
— Бих се радвал — отвърна Том, — но как да се изкача отново по онази огромна дупка, след като парата спря да излиза?
— Ще те изкача по задното стълбище, но първо трябва да ти завържа очите, защото на никого не позволявам да види моето задно стълбище. — И тя завърза очите му с едната ръка, а с другата свали превръзката.
— Сега — каза тя, — благополучно изкачи стълбите.
Том отвори очи много широко, а също и уста, защото, както си помисли, не беше изкачил и едно стъпало. Но когато се огледа, нямаше съмнение, че благополучно беше изкачил задното стълбище, каквото и да е то, което никой няма да ти каже, поради простата причина че никой не знае.
Първото, което видя Том, бяха черните кедри, високи и ярко очертани на фона на розовата зора, и острова на Свети Брендан, двойно отразен в спокойното, широко сребърно море. Вятърът нежно пееше в кедрите, а водата пееше между пещерите. Морските птици пееха, докато се стрелваха над океана, а земните птици — докато подскачаха сред клоните. Въздухът беше така изпълнен с песни, че събуди Свети Брендан и неговите отшелници от тяхната дрямка в сенките. Те размърдаха добрите си стари устни и запяха утринния си химн в полусън. Но сред всички песни една се носеше над водата по-нежно и ясно от всички. Пееше я гласът на младо момиче.
А каква песен пееше? Ах, малки човече, твърде стар съм, за да пея тази песен, а ти си твърде млад, за да я разбереш. Но имай търпение, дръж очите си ясни, и ръцете си чисти и някой ден сам ще се научиш да я пееш, без да има нужда някой да те учи.
Когато Том се приближи до острова, там на една скала стоеше най-прелестното създание, съществувало някога, и гледаше надолу, подпряло брадичка на ръката си, пляскайки с крака във водата. Когато се приближи до нея, тя вдигна поглед и — гледай ти — това беше Ели.
— О, мис Ели — възкликна той, — колко сте пораснала!
— О, Том — отвърна тя, — колко си пораснал и ти!
И нищо чудно. И двамата бяха доста пораснали: той — висок мъж, а тя — прекрасна жена.
— Може би съм пораснала — каза тя. — Имах достатъчно време, защото стоях тук и те чаках дълги векове, докато помислих, че никога няма да дойдеш.
„Много векове ли?“ — помисли си Том. Но беше видял толкова много при пътешествията си, че не се изненадваше лесно. Всъщност, не можеше да мисли за нищо друго освен за Ели. Той стоеше и гледаше Ели, а Ели го гледаше. Това занимание им хареса толкова много, че стояха и се гледаха още седем години и нито един от тях не проговори и не помръдна.
Най-сетне чуха феята да казва:
— Внимание, деца. Никога ли вече няма да ме погледнете?
— Ние ви гледахме през цялото време — отговориха те. И така си мислеха, че е било.
— Тогава ме погледнете още веднъж — каза тя.
Те я погледнаха — и двамата извикаха в един глас:
— О, коя сте вие, в края на краищата?
— Вие сте нашата мила Правикаквототиправят.
— Не, вие сте добрата мисис Датиправяткаквотоправиш; но сега сте станала красива!
— За вас — каза феята. — Погледнете пак.
— Вие сте ирландката, която ме срещна в деня, когато отивах в Хартоувър!
А когато я погледнаха, тя не беше нито една от тях, и все пак всички едновременно.
— Моето име е изписано в очите ми, ако имате очи да го видите там.
Те я погледнаха в големите, дълбоки, нежни очи, а те се променяха отново и отново във всички оттенъци, както се променя светлината в диаманта.
— А сега прочетете името ми — каза тя най-сетне.
Очите й проблеснаха за момент — бистра, бяла, пламтяща светлина. Но децата не можаха да прочетат името й, защото бяха смаяни и скриха лица в ръцете си.
— Не още, младежи, не още — каза тя с усмивка, после се обърна към Ели.
— Можеш да го вземаш със себе си у дома в неделя, Ели. Той спечели своето признание във великата битка и стана достоен да отиде с теб и да бъде мъж, защото направи онова, което не харесваше.
И Том ходеше с Ели у дома в неделя, а понякога — и в делниците. Сега той е велик учен, може да планира железници, парни машини, електрически телеграфи и така нататък, и знае всичко за всичко, освен две-три неща, които никой няма да научи до края на Света. Всичко това беше научил, докато беше водно детенце вътре в морето.
— И, разбира се, Том се е оженил за Ели?
Мило мое дете, какъв глупав въпрос! Не знаеш ли, че никой не се жени в приказките, освен принцовете и принцесите?
— А кучето на Том?
О, можеш да го видиш през всяка ясна юлска нощ, защото старото куче-звезда[1] беше толкова изморено след последните три горещи лета, че оттогава няма кучешки дни. Затова трябваше да го свалят и да сложат кучето на Том на негово място. И това е краят на моята приказка.