Чарлс Кингсли
Водните дечица (6)

Шеста глава

Тук стигам до най-тъжната част от цялата ми приказка. Знам, че някои хора само ще й се смеят и ще казват, че вдигам много шум за нищо. Но познавам един човек, който няма да се смее. Това беше един офицер с чифт сиви мустаци, дълги като твоята ръка, който веднъж каза в компания, че две от най-сърцераздирателните гледки на света, които го трогвали почти до сълзи, са дете над счупена играчка и дете, които краде сладкиши.

Компанията не му се изсмя; мустаците му бяха твърде дълги и твърде сиви за това. Но след като си беше тръгнал, го нарекоха сантиментален и така нататък — всички освен една мила стара дама квакерка с душа, бяла като шапчицата й, която, разбира се, не беше пристрастна като цяло към войниците. Тя каза много тихо, като квакерка:

— Приятели, дойде ми на ум, че това е истински смел мъж.

Ти може да си мислиш, че Том беше доста добър, тъй като имаше всичко, което можеше да поиска или да си пожелае, но всъщност ще сгрешиш. Да си удобно настанен е много хубаво нещо, но то не прави хората добри. Всъщност, понякога ги прави палави, както направи хората в Америка, които надебеляха и започнаха да ритат като прехранени, малко работили коне. И много ми е тъжно да кажа, че това се случи с малкия Том. Защото той толкова обикна морските бонбони и морските захарни пръчки, че глупавата му малка главичка спря да мисли за всичко друго. Той винаги копнееше за още и се чудеше кога странната дама ще дойде отново; какво ще му даде, колко и дали ще му даде повече, отколкото на другите. По цял ден мислеше само за захарни пръчки и не сънуваше нищо друго нощем. И какво стана после?

После той започна да дебне дамата, за да види къде държи сладкишите. Започна да се крие, да се промъква и да я следи, да се преструва, че гледа на другата страна или че върви след някого, докато откри, че тя ги държи в едно красиво сандъче от перлена мида, далеч в една дълбока скална пукнатина.

Той копнееше да отиде при сандъчето и все пак се страхуваше. После отново копнееше и се страхуваше по-малко. Най-сетне, след продължително премисляне, той толкова силно закопня за сладкиши, че вече изобщо не се страхуваше. Една нощ, когато всички други деца спяха, а той не можеше да заспи, защото мислеше за захарни пръчки, пропълзя сред скалите, стигна до сандъчето и — гледай ти! — то се отвори.

Но щом видя всички хубави сладкиши вътре, вместо да се зарадва, той доста се изплаши и поиска да не беше идвал. Реши само да ги докосне и го направи; после реши само да опита един сладкиш, и го направи; после — само да изяде два, после три, и така нататък. После се ужаси да не би тя да дойде и да го хване и започна да ги лапа толкова бързо, че не усещаше вкуса им и не изпитваше никакво удоволствие от тях. После му прилоша и му се искаше да си вземе само още един; после — още един; и така нататък, докато ги изяде всичките.

А през цялото време, близо зад него, стоеше мисис Датиправяткаквотоправиш.

Някои хора може да кажат: Но защо не е държала долапа заключен? Е, аз знам. Може да изглежда много странно, но тя никога не си заключва долапа; всеки може да дойде да опита нещо, и съответно да си плати. Много странно, но е така; и съм сигурен, че тя знае най-добре какво прави. Вероятно иска хората да си държат пръстите далеч от огъня, след като веднъж ги изгорят.

Тя свали очилата си, защото не искаше да види твърде много; и в жалостта си така повдигна вежди, че те се скриха в косата й. Очите й толкова се разшириха, че можеха да поемат всички мъки на света, и се изпълниха с огромни сълзи, както много често ставаше.

Но тя каза само:

— О, горкото малко мъниче! Ти си точно като всички останали.

Но го каза на себе си и Том нито я чу, нито я видя. Изобщо обаче не трябва да я смяташ за сантиментална. Ако го направиш и решиш, че тя ще те остави да минеш безнаказано — теб, мен или което и да било човешко същество, когато грешим, тогава ще разбереш, че много грешиш.

Но какво направи странната фея, когато видя, че всичките й захарни пръчици са изядени?

Хвърли се върху Том, хвана го за врата, държеше го, удряше го, тупаше го, ръгаше го, бодеше го, блъскаше го, разтърсваше го, шамаросваше го, слагаше го в ъгъла, за да размисли, и така нататък?

Ни най-малко. Може да я гледаш по цял ден, ако знаеш къде да я намериш. Но никога няма да я видиш да прави това. Защото, ако го беше направила, знаеше добре, че Том би се борил, ритал, хапал и казвал лоши думи, и би се превърнал отново в палав малък езичник коминочистач.

Дали тя го разпита, притисна, стресна, заплаши или го накара да си признае? Ни най-малко. Както казах, можеш да я видиш доста често по време на работа, ако знаеш къде да я търсиш; и никога няма да я видиш да прави така. Защото, ако го беше направила, би го изкушила да лъже в страха си, а това би било дори по-лошо за него, отколкото ако беше станал отново езичник коминочистач.

Не. Тя оставя това за разтревожени родители и учители (някои ги наричат мързеливи), които, вместо правилно да отсъдят за децата, ги принуждават чрез уплаха да признават собствената си вина — което е толкова жестоко и нечестно, че никой съдия не се осмелява да го направи и с най-лошия крадец или убиец, феята знаеше, че пътят на боя, принудата, страха и разпитите не е пътят, по който детето трябва да върви; дори не е пътят, по който един жребец трябва да върви, ако искаш да го обяздиш и да го направиш кротък, покорен кон.

Затова тя просто не каза нищо по въпроса, дори когато Том дойде на другия ден с останалите за сладкиши. Той ужасно се страхуваше да дойде; но още повече се страхуваше да стои настрана, за да не го заподозре някой. Беше страхотно уплашен също, че няма да има никакви сладкиши — както можеше да се очаква, след като ги беше изял всичките — и след като феята щеше да търси онзи, който ги е взел. Но, гледай ти! — тя отново извади толкова сладкиши, както винаги, което изуми Том и го изплаши още повече.

А когато феята го погледна право в лицето, той се разтрепери от глава до пети. Обаче тя му даде неговия дял, както и на останалите, и той си помисли, че сигурно не го е разкрила.

Но щом сложи сладкишите в уста, вкусът им му се стори ужасен. Така му прилоша, че трябваше да се махне колкото може по-бързо. През цялата следваща седмица беше ужасно болен, много мрачен и нещастен.

После той отново получи дела си. Феята отново го погледна право в лицето, но по-тъжно, отколкото някога го беше гледала. Той не можеше да понася сладкишите; но отново ги взе насила.

А когато дойде мисис Правикаквотоискашдатиправят, той искаше да го прегърне, както останалите; но тя каза много сериозно:

— Бих искала да те прегърна, но не мога — толкова си бодлив.

Том се погледна в огледалото: наистина беше целият покрит с бодли.

Което беше съвсем естествено; защото трябва да знаеш и да вярваш, че душите на хората правят телата им, точно както охлювът прави черупката си (не се шегувам, малки мой читателю; говоря сериозно, тържествено сериозно). И затова, когато цялата душа на Том стана бодлива от неговото непослушание, тялото му не можеше също да не се покрие с бодли. Затова никой не искаше да го прегърне, да си играе с него или дори да го погледне.

Какво можеше да направи Том, освен да се махне, да се скрие в някой ъгъл и да плаче? Защото никой не искаше да си играе с него и той знаеше много добре защо.

Беше толкова нещастен през цялата тази седмица, че когато грозната фея дойде и го погледна още веднъж право в лицето, по-сериозно и тъжно от всякога, той вече не издържа и хвърли сладкишите, като каза:

— Не, не искам. Вече не мога да ги понасям. — И после избухна в плач, горкото мъниче, и дума по дума разказа всичко на мисис Датиправяткаквотоправиш, както се беше случило.

Той беше ужасно изплашен, когато й разказа, защото очакваше да го накаже много строго. Но вместо това тя само го вдигна и го целуна, което не беше особено приятно, защото брадичката й наистина беше много остра. Но Том беше толкова самотен, че за него грубата целувка беше по-хубава от никаква.

— Ще ти простя, малко човече — каза тя. — Винаги прощавам на всеки в момента, в който ми каже истината по своя воля.

— Значи ще махнеш всички тези ужасни бодли?

— Това е съвсем друг въпрос. Ти си си ги сложил сам и само ти можеш да ги махнеш.

— Но как да го направя? — разплака се отново Том.

— Е, мисля, че е време да тръгнеш на училище. Ще ти намеря учителка, която ще те научи как да се освободиш от бодлите си. — И тя се отдалечи.

Том се изплаши при мисълта за учителка, защото реши, че тя сигурно ще дойде с брезова тояга или бастун. После обаче се утеши, че тя може да е нещо като старицата във Вендейл — а тя ни най-малко не беше страшна. Когато феята я доведе, учителката се оказа най-прекрасното малко момиченце, което някога беше виждал, с руси къдрици като златен облак и бяла рокличка като сребърен облак.

— Ето го — каза й феята. — Трябва да го научиш да бъде добър, независимо дали ти харесва, или не.

— Знам — отвърна момиченцето; но като че ли не й харесваше особено, защото сложи пръст в уста и погледна Том изпод вежди. Том също сложи пръст в уста и я погледна изпод вежди, защото ужасно се срамуваше от себе си.

Момиченцето като че ли не знаеше как да започне. Може би изобщо нямаше да започне, ако горкичкият Том не беше избухнал в плач и не я беше помолил да го научи да бъде добър и да му помогне да се освободи от бодлите си. При това сърцето й така се смекчи, че започна да го учи така добре, както никое дете на света не е било обучавано.

Тя преподаваше на Том всеки ден. Само в неделя винаги си отиваше вкъщи и добрата фея заемаше мястото й. Не след много седмици на учение бодлите на Том съвсем изчезнаха, а кожата му отново стана гладка и чиста.

— О, боже! — възкликна малкото момиченце. — Чак сега те познах. Ти си същият онзи малък коминочистач, който влезе в моята спалня.

— О, боже! — възкликна и Том. — И аз вече те познах. Ти си същата онази малка дама, която видях в леглото й. — Той се хвърли към нея с желанието да я прегърне и целуне. Но не го направи, понеже си спомни, че е родена лейди. Затова само заподскача около нея, докато съвсем се умори.

После започнаха да си разказват един на друг своите истории — как той беше попаднал във водата, а тя беше паднала от скалата; как той беше плувал надолу към морето, а тя беше излетяла от прозореца; как това, как онова, докато всичко беше изговорено. Тогава и двамата започнаха отново и не може да се каже кой говореше по-бързо.

След този разговор Том и Ели се заеха с уроците и толкова им хареса, че продължиха цели седем години.

Може би си мислиш, че Том беше доволен и щастлив през всичките тези седем години; но истината е, че не беше. Винаги си мислеше за едно и също, и то беше: къде отива малката Ели, когато се прибира вкъщи в неделя.

На едно много красиво място, отговаряше тя.

Но какво беше това красиво място и къде беше то?

О, това тя просто не можеше да каже. Странно, но е вярно, че никой не може да каже. Онези, които са били често там или са стигали близо до него, могат да кажат най-малко за него. Има много хора, които твърдят, че познават Другия-край-на-никъде (където Том отиде после). Но тъй като те са далеч от Другия-край-на-никъде, на деветстотин деветдесет и девет милиона мили^[1], онова, което казват, не ни засяга.

Но милите, нежните, обичливите, мъдрите, добрите, самопожертвователните хора, които наистина отиват там, никога не могат да ти кажат нищо, освен че това е най-прекрасното място на света. Ако продължиш да ги питаш, стават сериозни и мълчат от страх да не им се присмеят. И са съвсем прави.

Затова малката Ели можеше само да каже, че това място е много хубаво. И, разбира се, това само правеше малкия Том още по-нетърпелив да отиде там.

— Мис Ели — каза той най-сетне, — трябва да знам защо не мога да дойда с теб, когато си отиваш вкъщи в неделя, или няма да имам мира, а няма да оставя и теб на мира.

— Трябва да питаш феите за това.

И така, щом феята мисис Датиправяткаквотоправиш дойде следващия път, Том я попита.

— Малките момченца, които стават само за игри с морските животни, не могат да отидат там — отвърна тя. — Онези, които стигат до Другия-край-на-никъде, трябва първо да отидат там, където не им харесва, да правят, каквото не им харесва, и да помогнат на някого, когото не харесват.

— А Ели правила ли е това?

— Питай нея.

Ели се изчерви и отвърна:

— Да, Том. Отначало не ми хареса, щом дойдох тук. Бях толкова по-щастлива у дома. И се страхувах отначало от теб, Том, защото…, защото…

— Защото бях целият само бодли? Но сега вече не съм бодлив, нали, мис Ели?

— Не — отговори Ели. — Сега много те харесвам. Харесва ми и да бъда тук.

— А вероятно — каза феята, — ще се научиш да ходиш там, където не ти харесва, и да помагаш на хора, които не харесваш, както направи Ели.

Но Том сложи пръст в уста и наведе глава, тъй като изобщо не мислеше така.

Когато дойде мисис Правикаквотоискашдатиправят, Том я попита същото. Защото с малката си главичка мислеше, че тя не е строга като сестра си и вероятно би била по-снизходителна към него.

О, Том, Том, глупав приятелю! И все пак няма защо да те виня, след като толкова много възрастни хора си въобразяват същите неща.

Но когато се опитат да ги осъществят, получават точно същия отговор, какъвто получи Том. Защото, когато попита втората фея, тя му каза точно същото като първата, и то със съвсем същите думи.

Том беше много нещастен от това. Когато Ели си отиде у дома в неделя, той хлипаше и плачеше цял ден и не слушаше приказките на феята за добри деца, макар че те бяха по-хубави от всякога. Всъщност, колкото повече чуваше от тях, толкова по-малко му харесваше да слуша. Защото те всички бяха за деца, които правеха неща, които не им харесват, грижеха се за другите хора и работеха, за да хранят малките си братчета и сестричета, вместо само да си играят. А когато тя започна да разказва приказка за едно свято дете в стари времена, което било убито от езичниците, защото не почитало идолите, Том не можа да понесе повече, избяга и се скри сред скалите.

Когато Ели се върна, той се държеше плахо с нея, защото си въобрази, че тя го гледа отвисоко и го смята за страхливец. А после доста й се разсърди, защото тя стоеше по-високо от него и правеше неща, които той не можеше. Горката Ели беше много изненадана и натъжена. Накрая Том избухна в плач, но не можеше да й каже точно за какво си мисли.

И през цялото време го гризеше любопитство. Искаше да разбере къде ходи Ели. Затова започна да не се интересува от другарчетата си в игрите, от морския замък и от всичко друго. Но вероятно това направи нещата още по-лесни за него, защото толкова се разочарова от всичко около себе си, че не искаше да остане там и не го интересуваше къде ще отиде.

— Е — каза той накрая, — толкова съм нещастен тук, че искам да си тръгна. Само ако можеше да дойдеш с мен…

— Ах! — възкликна Ели. — Иска ми се да можех. Но феята каза, че ти трябва да отидеш сам, ако изобщо ще ходиш там. А сега не побутвай този нещастен рак, Том, или феята ще трябва да те накаже.

Том едва не отвърна: „И да го направи, не ме интересува“, но се спря навреме.

— Знам какво иска да направя — отвърна той, като хлипаше скръбно. — Иска да тръгна след онзи ужасен стар Граймс. Не го харесвам, това е сигурно. А ако го намеря, той ще ме превърне отново в коминочистач, знам. През цялото време се страхувам от това.

— Не, няма, сигурна съм в това. Никой не може да превръща водните дечица в коминочистачи и изобщо да им причини зло, докато са добри.

— О — възкликна немирният Том, — разбирам какво искаш. През цялото време ме убеждаваш да си отида, защото съм ти омръзнал, и искаш да се отървеш от мен.

При това малката Ели отвори очи много широко, а те преливаха от сълзи.

— О, Том, Том! — възкликна тя много печално. После извика: — О, Том! Къде си?

А Том извика:

— О, Ели, къде си?

Защото нито един от тях вече не виждаше другия. Малката Ели изчезна. Том чу гласа й да го вика все по-тъничък, все по-слаб, докато всичко утихна.

Никой не е бил по-изплашен от Том. Той заплува нагоре-надолу сред скалите, във всички зали и стаи, по-бързо, отколкото беше плувал някога, но не можа да я намери. Викаше името й, но тя не отговаряше. Питаше всички други деца, но те не я бяха виждали. Накрая отиде до повърхността на водата, заплака и започна да вика мисис Правикаквототиправят и тя дойде веднага.

— О! — извика Том. — О, боже, божичко! Бях лош с малката Ели и я убих — знам, че я убих!

— Не си — каза феята. — Но я видях да си отива вкъщи и няма да се върне — не знам колко време.

При това Том заплака толкова горчиво, че соленото море преля от сълзите му и приливът се покачи с 0,3954620819 инча в сравнение с височината му предишния ден; но вероятно това се дължеше на влиянието на луната.

— Колко жестоко от твоя страна — да отпратиш Ели! — ридаеше Том. — Но аз ще я открия отново, дори ако трябва да отида накрая на света, за да я търся.

Феята не удари плесница на Том и не му каза да си държи езика. Вместо това го взе в скута си много мило, точно както сестра й би направила, и му каза, че не е виновна тя, защото е навита отвътре като часовниците и не може да не прави каквото трябва, независимо дали й харесва, или не. После му каза, че е останал достатъчно дълго в детската градина, а сега трябва да излезе и да види света, ако възнамерява да стане мъж. И че трябва да тръгне сам, както всеки човек трябва да тръгне, да види със собствените си очи, да помирише със собствения си нос, да си направи сам легло и да легне на него, и да изгори собствените си пръсти, ако ги постави в огъня. После му каза колко хубави неща има за гледане по света, какво странно, любопитно, приятно, подредено, порядъчно, добре управлявано и като цяло успешно място е той, само ако хората можеха да бъдат достатъчно смели, честни и добри в него. После му каза да не се страхува от нищо, което срещне, защото нищо не може да му навреди, ако помни всички уроци и прави онова, което знае, че е правилно. Накрая утеши горкия Том така добре, че той беше нетърпелив да върви и искаше да тръгне в същата минута.

— Само — каза той, — ако можех да видя Ели веднъж!

— Защо искаш това?

— Защото…, защото ще бъда толкова по-щастлив, ако мисля, че ми е простила…

И само след миг там застана усмихнатата Ели. Тя изглеждаше толкова щастлива, че Том закопня да я целуне. Но все още се страхуваше, че това би било неуважително, защото тя беше родена лейди.

— Тръгвам, Ели! — каза Том. — Тръгвам, дори ако трябва да отида накрая на света. Но изобщо не ми харесва, че трябва да вървя — това е самата истина.

— Хайде, хайде, хайде — каза феята. — Наистина много ще ти хареса, малък немирнико, и ти го знаеш дълбоко в сърцето си. Но ако не стане така, аз ще ти помогна. Ела тук, за да видиш какво се случва с хората, които правят само приятни неща.

И тя извади от един от долапите си (имаше всякакви тайнствени долапи в пукнатините на скалите) една прекрасна водоустойчива книга, пълна със снимки, каквито никой никога не е виждал. Защото тя беше открила фотографията (и това е факт) повече от 13 598 000 години, преди да се роди който и да било. Нещо повече — нейните снимки бяха цветни — и то всички цветове, които можеш да видиш, ако погледнеш опашката на пауна или крилото на пеперудата. И затова нейните снимки бяха много любопитни и известни; децата с голяма радост очакваха отварянето на книгата.

А на заглавната страница беше написано: „История на великия и прочут народ Правикаквототихаресва, който изчезна от страната Усърднаработа, защото жителите й искаха само да свирят на арфа по цял ден“.

На първата картинка видяха онези Правикаквототихаресвавци, които живееха в страната Готования, в полите на Щастливо-късметлийските планини.

Техният живот много приличаше на живота на онези щастливи древни гърци в Сицилия, които може да си виждал, изрисувани по античните вази.

Вместо в къщи, те живеели в прекрасни пещери от туф и се къпели в топлите извори по три пъти на ден. Що се отнася до дрехите, там било толкова топло, че господата се разхождали наоколо, облечени само с триъгълни шапки и препаски, или някакво леко лятно облекло. А всички дами събирали тънки паяжини наесен (ако не ги мързяло прекалено), за да шият зимните си рокли.

Те много обичали музиката, но им било твърде трудно да се учат да свирят на пиано или цигулка. Що се отнася до танците, това би било твърде голямо усилие за тях. Затова седели върху мравуняците по цял ден и свирели на арфи. А ако мравките ги хапели, те просто ставали и отивали до следващия мравуняк, докато пак ги ухапят.

Сядали под плодните дървета и оставяли плодовете сами да падат в устата им. Сядали под лозите и изстисквали гроздовия сок в гърлата си. А ако наоколо тичали готови, печени малки прасенца, които викали „Ела и ме изяж“, както им бил навикът в тази страна, те чакали, докато прасенцата дотичат право в ръцете им.

Нямали нужда от оръжия, защото в страната им никога не идвали врагове. Нямали и сечива, защото всичко в тази земя било готово. Старата, строга фея Необходимост никога не се приближавала, за да ги подгони и да ги накара да използват умовете си.

И така нататък, и така нататък, докато станали най-доволните, мили и щастливи хора на света.

— Какъв весел живот — забеляза Том.

— Така ли мислиш? — възрази феята. — Виждаш ли онази висока, стръмна планина там и дима, който излиза от върха й?

— Да.

— Тогава обърни страниците за следващите петстотин години и ще видиш какво станало после.

Виж ти — планината се взривила като буре с барут и после изкипяла като чайник. При това една трета от Правикаквототихаресвавците били вдигнати във въздуха, а друга една трета изгорели и се превърнали в пепел. Останала само една трета.

— Виждаш ли — каза феята, — какво става, когато живееш на горяща планина?

— О, защо не си ги предупредила? — възкликна малката Ели.

— Предупреждавах ги, колкото можех. Накарах дима да се издига от планината; а където има дим, има и огън. Разпръснах пепелта навсякъде; а където има пепел, може да има и лава. Но те не искаха да видят очевидното, мили мои, както правят много хора. Затова измислиха една скалъпена история, която със сигурност не съм им разказвала — че пушекът бил дъхът на един гигант, който някакви богове били погребали под планината. А пепелта била от малките прасенца, които джуджетата печали цели. И други глупости от този род. А когато хората са така настроени, не мога да ги уча, освен с добрата стара брезова тояга.

И тя обърна страниците за следващите петстотин години. Там се виждаха остатъците от Правикаквототихаресвавците — те правели, каквото им харесва, както и преди. Били твърде мързеливи, за да се преместят от планината. Казвали: щом е изригнала веднъж, това е сигурно доказателство, че няма да изригне отново. Останали малко на брой, но само си повтаряли: колкото повече — толкова по-весело, но колкото по-малко — толкова по-ценни.

Всички плодни дървета били унищожени от вулкана, а вече изяли всички печени прасенца. Затова животът им станал много труден — прехранвали се с ядки и корени, които изкопавали от земята с пръчки. Някои от тях говорели за засяване на царевица, както правели техните предшественици, преди да се настанят в страната Готования; но били забравили как да орат (дотогава вече забравили дори как се свири на арфа). Изяли цялата царевица за семена, които донесли от страната Усърднаработа преди години. А, разбира се, било твърде трудно да отидат надалеч, за да намерят друга. Затова преживявали жалко с корени и ядки. Коремите на всички слаби малки дечица се подували, а после те умирали.

— О — каза Том, — те са станали истински диваци.

— И виж колко грозни са били — забеляза Ели.

— Да. Когато хората се хранят с некачествени зеленчуци, вместо с телешко печено и сливов пудинг, челюстите им стават големи, а устните им — твърди, както на горките ирландци, които ядат картофи.

Тя обърна страниците за следващите петстотин години. Тогава всички те живеели горе по дърветата и си правели гнезда, за да се пазят от дъжда. А под дърветата наоколо вилнеели лъвове.

— О — възкликна Ели, — лъвовете като че ли са изяли много хора, защото са останали съвсем малко.

— Да — потвърди феята, — нали разбирате, само най-силните и бързи хора можели да се качват по дърветата и да избягат.

— Но колко са едри, тромави, широкоплещести — забеляза Том, — не съм виждал по-големи грубияни.

— Да, вече са станали много силни, защото дамите се женели само за най-силните и яростни господа, които можели да им помагат да се качват по дърветата, далеч от лъвовете.

Тя обърна на следващите петстотин години. Там бяха останали още по-малко — по-силни и по-разгневени. Но краката им бяха придобили много странна форма, защото се държаха за клоните с огромните си пръсти, като че ли бяха палци, точно както индийските шивачи използват пръстите на краката си, за да вдяват иглите.

Децата бяха много изненадани и попитаха феята дали това е нейно дело.

— И да, и не — усмихна се тя. — Само онези, които можеха да използват краката си, както ръцете, можеха да живеят добре, а всъщност — и да се оженят. Затова получаваха най-добрия дял от всичко, докато всички останали гладуваха. Възникна порода от кракопалцови хора.

— Но сред тях има един космат — забеляза Ели.

— О! — отвърна феята. — Той ще стане велик човек след време, вожд на цялото племе.

Когато обърна на следващите петстотин години, това се оказа истина.

Защото косматият вожд имаше космати деца, а те — още по-космати деца. Всички жени искаха да се омъжат за космати съпрузи и също да имат космати деца, защото климатът ставаше толкова студен, че само косматите можеха да оживеят. Всички останали кашляха и зъзнеха, боляха ги гърлата и ги изяждаха, преди да станат мъже и жени.

После феята обърна на следващите петстотин години. Хората бяха останали още по-малко.

— А, там на земята има един, който изравя корени — забеляза Ели, — и не може да върви изправен.

Той наистина не можеше; защото, както се беше променила формата на краката им, се бяха променили и гърбовете им.

— О — възкликна Том, — те всички са маймуни!

— Съвсем подобни са на тях, горките глупави създания — съгласи се феята. — Станали са толкова глупави, че едва мислят; защото никой от тях не е използвал ума си от стотици години. Почти са забравили и да говорят, защото всяко глупаво дете забравяло по няколко от думите, които е чуло от глупавите си родители, а нямало достатъчно ум да измисля нови думи. При това станали толкова гневни, подозрителни и брутални, че се пазели един от друг. Унивали и се мусели из тъмните гори, без да чуват гласовете си, докато почти забравили какво е това реч. Страхувам се, че много скоро всички ще се превърнат в маймуни, и всичко това — защото са правели само каквото им харесва.

През следващите петстотин години всички те бяха изчезнали от лошата храна, дивите зверове и ловците; всички, освен един огромен старец с челюсти като на магаре, висок цели седем фута. Мистър Ду Чайлу се добра до него и го застреля, докато стоеше и ревеше, удряйки се по гърдите. Той си спомни, че прадедите му някога са били хора, и се опита да каже: „Не съм ли човек и твой брат?“, но беше забравил как да използва езика си. После се опита да извика за лекар, но беше забравил думата, с която се казва това. Затова успя да каже само: „Уббуу!“ и умря.

Това беше краят на великия и щастлив народ на Правикаквототихаресвавците. А когато Том и Ели стигнаха до края на книгата, изглеждаха много тъжни и сериозни.

— А ти не можа ли да ги спасиш от превръщане в маймуни? — попита най-сетне малката Ели.

— Отначало да, мила моя; само да се бяха държали като хора и да се бяха заели с работа, която не им харесва. Но колкото по-дълго чакаха и правеха само каквото им хареса, толкова по-глупави и тромави ставаха. Докато накрая вече нямаше лек за тях, защото сами бяха изхвърлили собствените си умове. Точно такива неща ме правят толкова грозна, и няма да съществуват, когато стана хубава.

— А къде са всички те сега? — попита Ели.

— Точно където трябва да бъдат, мила моя. Да — продължи феята тъжно, сякаш говореше на себе си, щом затвори чудесната книга. — Сега хората казват, че мога да превръщам животните в човеци чрез естествен подбор, конкуренция и така нататък. Е, може и да са прави; но може и да грешат. Това е едно от седемте неща, които ми е забранено да казвам, докато дойде краят на света; и, във всеки случай, това не е тяхна работа. Каквито и да са били предшествениците им, те са хора, и ги съветвам да се държат като такива и да действат подобаващо. Трябва да осъзнаят, че има път надолу, както и нагоре. Ако мога да превръщам животните в хора, мога чрез същите закони на естествен подбор и конкуренция да превръщам хората в животни. Един-два пъти ти беше много близо до превръщането в животинче, мъничък Том. Всъщност, ако не беше решил да тръгнеш на това пътуване и да видиш света, не съм сигурна дали не би се превърнал във воден гущер край някой вир.

— О, божичко! — възкликна Том. — Само не гущер. Ще тръгна още в този миг, ако трябва и към края на света.