Чарлс Кингсли
Водните дечица (5)

Пета глава

А какво стана с малкия Том?

Той се изплъзна от скалите във водата, както вече казах. Но не можеше да спре да мисли за малката Ели. Не си спомняше коя е, но знаеше, че е малко момиче, въпреки че беше сто пъти по-голяма от него. Това не е изненадващо: размерът няма нищо общо със сходството. Една малка тревичка може да бъде първи братовчед на огромно дърво, а едно малко котенце знае, че лъвицата също е коте, въпреки че е двадесет пъти по-голяма от него. И така, Том знаеше, че Ели е малко момиче, и копнееше да може да си поиграе с нея; но много скоро трябваше да помисли за нещо друго. Ето разказа за онова, което му се случи, както беше публикуван на другата сутрин във „Водоустойчив вестник“, върху най-добрата мокрена хартия, печатан специално за великата фея, мисис Датиправяткаквотоправиш, която чете новините много внимателно всяка сутрин, особено полицейските случаи, както много скоро ще научиш.

Той минаваше покрай скалите в три клафтера^[1] вода и гледаше как треската лови стриди, а зеленушките отгризват малки рачета, миди и други такива от скалите, когато видя една кръгла клетка от зелени върбови пръчки; а в нея, изключително засрамен от себе си, седеше неговият приятел — омарът и въртеше рога вместо палци.

— Какво, да не би да си бил непослушен и да са те заключили? — попита Том.

Омарът се почувства малко обиден от подобно предположение, но беше твърде потиснат духовно, за да спори; затова само каза:

— Не мога да изляза.

— А защо си влязъл?

— Заради онова ужасно парче риба. — Беше си помислил, че изглежда и мирише много хубаво, когато беше навън, и така си беше — за един омар; но сега твърдеше, че то е виновно, защото беше ядосан на себе си.

— Откъде влезе?

— През онази кръгла дупка отгоре.

— Тогава защо не излезеш през нея?

— Защото не мога. — И омарът завъртя рога по-яростно от всякога, но беше принуден да си признае: — Скачах нагоре, надолу, назад и настрани поне четири хиляди пъти и не мога да изляза: винаги стигам по-надолу и не мога да намеря дупката.

Том погледна капана, и тъй като беше по-умен от омара, видя доста ясно какво става, както ще видиш и ти, ако погледнеш капан за омари.

— Спри за малко — каза Том. — Обърни опашка нагоре към мен, аз ще те изтегля. Така няма да заседнеш в шиповете.

Но омарът беше толкова глупав и тромав, че не можеше да улучи дупката.

Том се протегна, успя да го хване; и тогава, както трябваше да се очаква, тромавият омар го издърпа вътре надолу с главата.

— А сега де! Хубава работа! — възкликна Том. — Хайде сега счупи с големите си щипки онези шипове и двамата ще се измъкнем лесно.

— О, боже, изобщо не се бях сетил — възкликна омарът. — И то при целия житейски опит, който имам!

Нали разбираш, опитът не помага кой знае колко, освен ако човек, или омар, има достатъчно ум, за да се възползва от него.

Но едва бяха махнали половината шипове, когато видяха огромен тъмен облак над себе си: и, я гледай! — беше видрата.

Как само се ухили, когато видя Том!

— Ето те, малък нещастен натрапнико, хванах ли те! Ще ти дам да се разбереш за това, че каза на сьомгата къде съм! — И тя пропълзя над клетката, за да го хване.

Том ужасно се изплаши; но се изплаши още повече, когато тя намери дупката отгоре и се вмъкна през нея, изблещила очи и оголила зъби. Но едва главата й влезе вътре, и храбрият мистър Омар я хвана за носа, без да пуска.

И ето ги тримата в клетката да се търкалят един през друг — доста тесничко стана. Омарът дърпаше видрата, видрата дърпаше омара, и двамата притискаха и тъпчеха горкия Том, докато остана без дъх. Не знам какво щеше да му се случи, ако най-сетне не беше успял да се шмугне през дупката.

Беше доста щастлив, когато се измъкна; но не би могъл да изостави приятеля си, който го беше спасил. Когато видя опашката му да стърчи нагоре, той я хвана и я дръпна с всички сили.

Но омарът не пускаше.

— Идвай — каза му Том. — Не виждаш ли, че е мъртва?

И такава си беше — съвсем удавена и мъртва.

Това беше краят на злата видра.

Но омарът не пускаше.

— Идвай, глупав стар досаднико — извика Том, — или рибарят ще те хване! — Това беше истина, защото Том усети как някой отгоре се опитва да изтегли клетката.

Но омарът не пускаше.

Том видя рибаря да го тегли към лодката и помисли, че това е краят му. Но когато мистър Омар видя рибаря, той така яростно и мощно се преметна, че се измъкна от ръката му и от клетката и цопна в морето. Но се прости с назъбената си щипка, защото в глупавата му глава изобщо не се мярна мисълта да се пусне в крайна сметка. Това беше доста абсурдно; но трябва да знаете, че омарът беше ирландски омар и се беше излюпил близо до остров Макгий при устието на Белфасткия залив.

Том попита омара защо не се е пуснал. Той каза много решително, че това е въпрос на чест сред омарите. И си е точно така, както кметът на Плимут открил веднъж за своя сметка — преди осемстотин или деветстотин години, разбира се; защото, ако се беше случило наскоро, би било твърде лично да го споменаваме.

Един ден кметът бил толкова уморен да седи на твърд стол, с великолепна хермелинова наметка, със златна верига около врата си и да изслушва един полицай след друг, че решил да иде за раци.

И отишъл той на Мяучещия камък и затърсил раци. А когато открил една пукнатина в скалите, така се развълнувал, че вместо да пъхне там куката, пъхнал ръката си. Мистър Рак си бил вкъщи; хванал го за пръста и не пускал.

— Ох! — възкликнал кметът и задърпал толкова силно, колкото посмял; но колкото повече дърпал, толкова по-силно се вкопчвал ракът, докато накрая бил принуден да кротува.

После се опитал да пъхне вътре куката с другата си ръка; но дупката била твърде тясна.

После отново дръпнал, но не могъл да понесе болката.

После завикал и заревал за помощ, но наблизо нямало никой, освен войниците на вълнолома.

После започнал малко да пребледнява, защото приливът се издигал, а ракът не пускал.

После съвсем пребелял, защото приливът стигнал до коленете му, а ракът не пускал.

После се замислил дали да не отреже пръста си; но му трябвали две неща, с които да го направи — смелост и нож; а нямал ни едното.

После доста прежълтял, защото приливът стигал до кръста му, а ракът не пускал.

После премислил всички лоши неща, които някога е правил: всичкия пясък, който е слагал в захарта, и трънковите листа в чая, и водата в петмеза, и солта в тютюна (защото брат му бил пивовар, а човек трябва да помага на роднините си).

После съвсем посинял, защото приливът стигал до гърдите му, а ракът не пускал.

После, без съмнение, горчиво се разкаял за всички горепосочени лоши неща, които някога е правил, и обещал да поправи живота си, както много хора правят, когато смятат, че не им е останал живот за поправяне.

А после изведнъж обърнал очи нагоре като патица в буря; защото водата стигала до брадичката му, а ракът не пускал.

Тогава дошъл един военен кораб иззад Мяучещия камък и видял главата му да стърчи от водата. Един казал, че това е буренце бренди, друг — че е кокосов орех, друг — че е откъснала се шамандура, друг — че е черен гмурец, и искал да стреля по него, което не би било приятно за кмета; но точно тогава такъв вик дошъл откъм една голяма дупка в средата, че юнкерите се досетили какво е и се отправили към него, колкото можели по-бързо. И така, матросите някак си измъкнали рака, освободили кмета и го завели на брега в мостовата кула. Той вече никога не отишъл да лови раци; да се надяваме, че вече не слагал сол в тютюна, дори за да продава бирата на брат си.

Това е историята на кмета на Плимут, която има две предимства — първо, че е твърде истинска; и второ, че няма (а хората твърдят, че трябва да има) никаква поука; както която и да било част от тази книга, защото това е приказка — нали разбираш.

А с Том се случи нещо прекрасно, защото преди да минат и пет минути, след като се раздели с омара, срещна едно водно детенце.

Истинско, живо водно детенце, седнало на белия пясък и много заето с една малка скаличка. Когато видя Том, то погледна нагоре за миг, а после извика:

— О, ти не си един от нас. Ти си ново детенце! О, колко радостно!

И изтича при Том. Том изтича при него; прегърнаха се и се целунаха, без да знаят защо. Но не искаха никакви въведения там, под водата.

Най-сетне Том каза:

— О, къде бяхте през цялото време? Толкова дълго ви търсих, толкова бях самотен.

— Тук сме от дълги дни. Около скалите има стотици от нас. Как така не си ни видял, не си ни чул да пеем и да лудуваме всяка вечер, преди да се приберем у дома?

Том отново погледна детенцето и каза:

— О, това е чудесно! Виждал съм такива като вас много пъти, но ви мислех за миди или морски животни. Никога не съм ви вземал за водни дечица като мен самия.

Е, не беше ли много странно? Всъщност, толкова странно, че ти без съмнение ще искаш да знаеш как се е случило и защо Том не можа да намери водно детенце, преди да извади омара от капана. Ако прочетеш тази приказка девет пъти от край до край и помислиш сам, ще разбереш защо. Не е хубаво на малките момченца да се казва всичко и никога да не ги оставят да използват собствения си ум. Тогава те не биха научили повече, отколкото правят в прочутото заведение на доктор Дулцимер за по-мързеливите членове на аристократичната младеж, където учителите учат уроците, а момчетата ги слушат — което спестява доста грижи.

— А сега — каза детенцето, — ела да ми помогнеш, или няма да свърша, преди да дойдат братята и сестрите ми, а е време да си вървим вкъщи.

— С какво да ти помогна?

— С тази нещастна, хубава малка скаличка; един огромен, тромав камък се изтъркаля през последната буря, удари я по главата и откъсна всички цветя. Сега отново трябва да я засея с водорасли, корали и анемонии и ще я превърна в най-хубавата малка скална градинка на целия бряг.

И те се заеха със скаличката; засяха я, загладиха пясъка около нея и много се забавляваха, докато приливът започна да се обръща. Тогава Том чу всички други дечица да идват, да се смеят, да пеят, да викат и да лудуват; шумът, който вдигаха, беше точно като звука на малките вълнички. И той разбра, че през цялото време е чувал и виждал водните дечица, само че не ги е познал, защото очите и ушите му не са били отворени.

Те дойдоха с дузини и дузини; някои бяха по-големи от Том, а други — по-малки; всички бяха облечени в най-прекрасни малки ризки за къпане. Щом разбраха, че той е ново детенце, започнаха да го прегръщат и целуват, а после го сложиха в средата и затанцуваха около него по пясъка; никога не е имало някой по-щастлив от бедния мъничък Том.

— А сега — извикаха изведнъж всички, — трябва да си вървим у дома, трябва да си вървим у дома, или приливът ще ни остави на сухо. Засяхме всички откъснати водорасли, сложихме в ред всички скални басейнчета, подредихме отново всички миди по пясъка и никой няма да види къде е вилняла грозната буря миналата седмица.

Това е причината скалните басейнчета винаги да са толкова хубави и чисти; защото водните дечица идват към брега след всяка буря, за да ги почистят, да ги срешат и отново да ги приведат в ред.

Само когато хората са небрежни и мръсни и оставят каналите да изтичат в морето, вместо да събират боклуците на сметищата като разумни същества, или хвърлят глави от херинга и мъртви малки акули или други отпадъци във водата, или по някакъв друг начин замърсяват чистия бряг — там водните дечица не ходят, понякога стотици години (защото не могат да понасят миризливи и противни неща). Оставят анемониите и раците да почистят всичко, докато доброто прибрано море покрие цялата мръсотия и я превърне в мека кал и чист пясък, където водните дечица могат да поставят живи сърцевидни миди, морски краставици и златни гребени и да направят отново хубава жива градина, след като човешката мръсотия е почистена. И това, предполагам, е причината, че няма водни дечица в никой воден басейн, който някога съм виждал.

А къде е домът на водните дечица? На вълшебния остров на Свети Брендан.

Чувал ли си някога за благословения Свети Брендан, как проповядвал пред дивите ирландци на дивото, диво крайбрежие на Кери, той и петима други отшелници, докато се изморили и копнеели за почивка? Защото дивите ирландци не ги слушали, не идвали на изповед и на служба, а предпочитали да варят незаконна ракия, да танцуват своите танци, да се удрят един друг по главите с тояги, да се стрелят иззад торфени насипи, да си крадат добитъка и да си горят къщите един на друг, докато Свети Брендан и неговите приятели се уморили от тях, защото те никога нямало да се научат да бъдат мирни християни.

И така, Свети Брендан отишъл до върха на стария Дънмор, погледнал над прилива, ревящ около Бласкетите, на края на целия свят, и нататък в океана, и въздъхнал: „О, ако имах криле като гълъб!“. И надалеч, зад залязващото слънце, видял синьо призрачно море и златни призрачни острови и казал: „Това са островите на блажените“. После той и неговите приятели се качили в една лодка, отплавали на запад и никой вече не чул за тях. Но хората, които не го слушали, се превърнали в горили, и до ден-днешен са си горили.

А когато Свети Брендан и отшелниците стигнали до този вълшебен остров, те го открили обрасъл с кедри и пълен с красиви птици. Той седнал под кедрите и започнал да проповядва пред всички птици във въздуха. Те толкова харесали проповедите му, че казали на рибите в морето; те дошли и Свети Брендан проповядвал и на тях. А рибите казали на водните дечица, които живеят в пещерите под острова. Те идвали със стотици всяка неделя и Свети Брендан имал доста хубаво малко неделно училище. Той учил водните дечица стотици години, докато очите му се замъглили и вече не виждал, а брадата му станала толкова дълга, че не смеел да върви, за да не се спъне в нея и да падне. Накрая той и петте отшелници заспали дълбоко под сянката на кедрите, където спят и до ден-днешен. Но феите се заели с водните дечица и сами продължили да ги учат.

Някои казват, че Свети Брендан ще се събуди и отново ще учи дечицата. А други мислят, че той ще продължи да спи, за добро или за лошо, докато дойде краят на света. Но в спокойни, ясни летни вечери, когато слънцето потъва в морето, сред златни облачни носове и облачни острови, шлюзове и заливи от лазурно небе, моряците си въобразяват, че виждат далеч на запад вълшебния остров на Свети Брендан.

Но независимо дали мъжете го виждат или не, островът на Свети Брендан някога наистина е бил там: велика земя далеч в океана, която постепенно потъвала сред вълните. Старият Платон я наричал Атлантида и разказвал странни приказки за мъдреците, които живеели там, и за войните, които водели в стари времена. А от този остров дошли странни цветя, които все още са спомен от тази земя: корнуелският пирен, корнуелското ленивче, нежните Венерини коси, потайничето, което покрива Керийските планини, малките розови цветчета от Девън и големите сини цветя от Ирландия, пиренът от Конемара, мъхестата папрат от Турския водопад и много други странни растения. Всички те са вълшебни знаци, останали за мъдреците и добрите деца от острова на Свети Брендан.

Когато Том стигна там, откри, че целият остров стои на колони, а корените му са пълни с пещери. Имаше колони от черен базалт; колони от зелени и пурпурни серпентини; колони, обрамчени с червен, бял и жълт пясъчник; сини и бели пещери; всички със завеси и драперии от водорасли — лилави и пурпурни, зелени и кафяви, и застлани с мек бял пясък, на който водните дечица спят всяка нощ. За да поддържат мястото чисто и свежо, раците събираха всички боклуци от пода; а скалите бяха покрити с десет хиляди морски анемонии, корали и мадрепори, които чистеха водата по цял ден и я поддържаха хубава и бистра. Но те не бяха черни и мръсни като горките коминочистачи и метачи. Не; феите са по-разумни и са ги облекли в най-прекрасни цветове и форми, така че изглеждат като огромни лехи с весели цветя.

А вместо пазачи и полицаи, които да не пускат отвратителните създания през нощта, имаше хиляди и хиляди водни змии. Прекрасни създания бяха те. Всички бяха наречени с имената на нереидите, морските феи, които се грижеха за тях: Юнис и Полиной, Хилодос и Псамате и останалите мили хубавелки, които плуват около своята кралица Амфирида и нейната карета от бисерна мида. Те бяха облечени в зелено, черно и пурпурно кадифе и бяха съставени от пръстени. Ако някое отвратително създание се появеше, те се нахвърляха върху него с такава жестокост, че трябваше да бяга, за да се спаси, или да бъде убит.

Там имаше водни дечица с хиляди — повече, отколкото Том, или дори ти, можеше да преброиш. Всички малки деца, за които добрите феи се грижат, защото жестоките им майки и бащи не го правят; всички, които са невежи и възпитани като езичници, и всички, постигнати от тъжна съдба поради злоупотреба, невежество или пренебрежение; всички малки деца, които са оставени да спят прекалено много или са им давали джин, докато са били малки, оставяли са ги да пият от горещи чайници или да паднат в огъня; всички малки деца по улиците, дворовете и полусрутените хижи, които умират от треска, холера, морбили, скарлатина и отвратителни болести, с които никой не бива да има нищо общо; и всички малки деца, убити от жестоки господари и лоши войници: всички те бяха там, освен, разбира се, младенците на Витлеем, които били избити от злия цар Ирод; защото те били отнесени направо в рая много отдавна, както всеки знае, и ги наричаме Светите невинни.

Но ми се иска Том да се беше отказал от немирствата и номерата си, да беше престанал да измъчва глупави животни — сега, когато вече имаше много другарчета в игрите, които да го забавляват. Вместо това, трябва да кажа със съжаление, той непрекъснато тормозеше създанията — всички освен водните змии, защото те не търпяха никакви глупости. Той гъделичкаше мадрепорите, за да ги накара да се затворят; плашеше раците, за да ги накара да се скрият в пясъка и да надничат към него с крайчетата на очите си; слагаше камъни в устата на анемониите, за да ги накара да повярват, че вечерята им идва.

Другите деца го предупреждаваха и му казваха:

— Внимавай какво правиш. Мисис Датиправяткаквотоправиш ще дойде скоро.

Но Том изобщо не им обърна внимание, тъй като беше замаян от добро настроение и добър късмет, докато в една ранна петъчна сутрин мисис Датиправяткаквотоправиш наистина дойде.

Тя беше огромна дама. Когато децата я видяха, всички застанаха изправени в редица, пригладиха ризките си и сложиха ръцете си отзад, като че ли щеше да ги изпитва инспектор.

Тя носеше черно боне, черен шал и изобщо нямаше кринолин. Беше с чифт големи зелени очила и имаше голям закривен нос — толкова закривен, че гърбицата му се издигаше доста над веждите й; а под мишница носеше голяма брезова тояга. Наистина, толкова беше грозна, че Том се изкуши да й прави гримаси, но не го направи, защото изобщо не му хареса видът на брезовата тояга под мишницата й.

Тя огледа децата едно по едно и изглеждаше много доволна от тях, въпреки че не им зададе нито един въпрос за това как се държат. После започна да им дава всякакви хубави морски неща — морски торти, морски ябълки, морски портокали, морски дражета, морски карамели. А на най-добрите от всички даде морски сладоледи, направени от сметаната на морски крави, които никога не се топят под водата.

Малкият Том гледаше как раздават всички тези хубави неща, докато устата му се изпълни със слюнка, а очите му се окръглиха като на сова. Надяваше се, че най-после ще дойде и неговият ред; така и стана. Защото дамата го повика, хванала нещо между пръстите му, и го пусна в устата му; и — гледай ти! — това беше отвратително, студено, твърдо камъче.

— Ти си много жестока жена — извика той и се разхленчи.

— А ти си много жестоко момче, което слага камъчета в устата на морските анемонии, за да ги глътнат и да си помислят, че са хванали добра вечеря! Каквото си направил на тях, трябва аз да направя на теб.

— Кой ти каза какво съм правил?

— Самият ти — точно в този момент.

Том изобщо не беше отварял уста; затова беше доста стреснат.

— Да; всички ми казват точно какви лоши неща са правили, и то без сами да го знаят. Затова няма смисъл да се опитваш да криеш нещо от мен. Сега си върви и бъди добро момче; няма да слагам повече камъчета в устата ти, ако и ти повече не правиш така.

— Не знаех, че е вредно — оправда се Том.

— Сега вече знаеш. Хората постоянно ми повтарят това, но аз им казвам: ако не знаеш, че огънят изгаря, това не е причина той да не те изгори; и ако не знаеш, че мръсотията развъжда треска, това не е причина треската да не те убие. Омарът не знаеше, че е вредно да влиза в капана за омари; но той така или иначе се хвана.

„О, боже — помисли си Том, — тя знае всичко!“ И наистина беше така.

И така, ако не знаеш, че нещо е лошо, това не е причина да не бъдеш наказан за него; макар и не толкова, малки мой читателю (в края на краищата, дамата изглеждаше много мила), както ако беше знаел.

— Е, доста сте твърда към нещастните хора — отбеляза Том.

— Не, изобщо не съм. Аз съм най-добрата приятелка, която си имал през целия си живот. Но ще ти кажа: не мога да не наказвам хората, когато вършат лоши неща. На мен не ми харесва повече, отколкото на тях; често ми е много, много мъчно за тях, горкичките; но не мога да не го правя. И да се опитвах да не го правя, пак щях да ги наказвам. Защото аз съм машина, отвътре съм пълна с колела и пружини и съм много внимателно навита, така че не мога да спра.

— Отдавна ли са те навили? — попита Том. Защото си помисли малкият умник: „Някой ден пружината й ще се развие, или може да забравят да я навият, както старият Граймс забравяше да си навие часовника, когато се прибираше от кръчмата; тогава ще съм в безопасност“.

— Навита съм веднъж завинаги — толкова отдавна, че съвсем съм забравила.

— О, боже — възкликна Том, — сигурно си направена много отдавна!

— Никога не съм била правена, детето ми, и ще съществувам винаги; защото съм стара като Вечността, и млада като Времето.

И на лицето на дамата се появи много любопитно изражение — много тържествено, много тъжно и все пак много, много мило. Тя погледна нагоре и в далечината, като че ли се взираше през морето и през небето към нещо много, много далечно. Тогава на лицето й се появи кротка, нежна, търпелива, изпълнена с надежда усмивка, че Том си помисли за момент: тя изобщо не била грозна. И наистина тя беше подобна на много хора, чиито лица нямат нито една хубава черта, и все пак са прекрасни за гледане и веднага привличат сърцата на малките деца към себе си.

Том й се усмихна — тя изглеждаше толкова приятна в този момент. Странната фея също се усмихна и каза:

— Да. Допреди малко ме мислеше за много грозна, нали?

Том наведе глава и силно се изчерви около ушите.

— Аз наистина съм много грозна. Аз съм най-грозната фея на света; и така трябва да бъде, докато хората започнат да се държат както трябва. Тогава ще стана хубава като сестра си, която е най-прекрасната фея на света; тя се казва Правикаквототиправят. Тя започва, където свършвам аз, а аз започвам, където свършва тя. Онези, които не я слушат, трябва да слушат мен, както ще видиш. Сега тичайте всички, освен Том. Той може да остане и да види какво ще правя. Това ще бъде много хубаво начално предупреждение за него, преди да тръгне на училище.

— Е, Том — продължи феята, — всеки петък слизам тук и викам всички, които са злоупотребили с малки деца, и се отнасям с тях така, както те са се отнасяли с децата.

При това Том се уплаши и пропълзя под един камък. Това много разсърди двата рака, които живееха там, и изплаши тяхната приятелка — рибата масленица, която запляска истерично с перки; но той не се и помръдна.

Първо феята повика всички лекари, които така измъчват малките деца (повечето от тях бяха стари, защото младите са по-добре обучени — всички, освен няколко военни хирурзи, които все още си въобразяват, че едно бебе отвътре е същото като един шотландски гренадир), и ги подреди в редица. Те изглеждаха много печални, защото знаеха какво следва.

Тя първо им извади по един зъб; след това ги натъпка с каломел, разхлабителни, соли, сена, очистително и сироп; те правеха ужасни гримаси. Тогава им даде силно средство за повръщане, направено от горчица и вода, но никакви легени. После започна отначало. Така прекара цялата сутрин.

После повика цяла рота глупави дами, които пристягат кръстовете и краката на децата си. Завърза ги със стегнати въжета, така че да се задъхват и да им е лошо. Носовете им почервеняха, ръцете и краката им натежаха. После притисна горките им крака в най-ужасно тесните ботуши и ги накара всички да танцуват, което те правеха изключително тромаво. После ги попита как им харесва. Щом отговориха, че никак, ги пусна, защото го бяха вършили само заради глупавата мода, защото си въобразяваха, че е за доброто на децата им, че кръстчетата като на оса и краката като на прасе могат да са хубави, или нормални, или от някаква полза за когото и да било.

После повика всички небрежни лелки от детските градини, набоде ги целите с карфици и започна да ги разхожда наоколо в детски колички, здраво стегнати през коремите, а главите и ръцете им — увиснали отстрани, докато им прилоша, оглупяха и замалко да получат слънчев удар; но тъй като бяха под водата, можеха да получат воден удар; което, уверявам те, е почти също толкова лошо. И да знаеш — когато чуеш бучене на дъното на морето, моряците ще ти кажат, че това е мъртво вълнение; но сега знаеш какво е. Това е старата дама, която разхожда лелките в детски колички.

Като свърши всичко това, тя беше толкова уморена, че трябваше да отиде на обяд.

След обяда отново се зае за работа и повика всички жестоки учители — цели полкове и бригади от тях. Щом ги видя, ужасно се намръщи и се зае сериозно за работа, като че ли беше дошъл най-добрият момент от деня. Повече от половината от тях бяха отвратителни, мръсни, раздърпани, мърляви, миризливи стари монаси, които, понеже не се осмелявали да ударят човек със собствения им ръст, са се забавлявали да бият малки деца, както можете да видите на портрета на стария папа Григорий (въпреки че е бил добър и правдив човек, когато се е занимавал с неща, които разбира), да учи децата да пеят „фа-фа-ма-фа“ с бич от девет върви под стола си. Но тъй като те никога не са имали собствени деца, са си въобразили (както някои все още правят), че са единствените хора в света, които умеят да се оправят с деца. Те първо внесли в Англия, в старите англосаксонски времена, модата да се отнасят с момчетата и момичетата по-зле, отколкото човек се отнася с кучетата и конете. Но мисис Датиправяткаквотоправиш ги е хванала отдавна и многократно им е давала да опитат от собствените си пръчки; което сигурно им е било от голяма полза.

Тя ги удряше по бузите, биеше ги по главите с линии, пердашеше ги през ръцете с бастуни, казваше им, че лъжат, че са такива или онакива. Колкото по-достойно се опитваха да се държат те и да отстояват честта си, толкова повече тя викаше, че не е вярно и че само лъжат. Накрая ги наби всичките доста здраво с голямата си брезова тояга и им наложи наказание да научат до следващия петък триста хиляди стиха на еврейски наизуст. При това всички започнаха да плачат и да вият, така че дъхът им се издигна през морето като мехурчета в газирана вода. Това е една от причините за мехурчетата в морето. Има и други; но тази пряко засяга малките момченца. Дотогава тя вече беше толкова уморена, че беше доволна да спре; наистина беше свършила много добра работа този ден.

Всъщност Том хареса старата дама; но не можеше да не я смята за малко злобна. Горката стара мисис Датиправяткаквотоправиш! Предстоеше й много тежка работа. По-добре да се беше родила перачка и да стоеше над коритото по цял ден; само че, нали разбираш — хората не могат винаги да избират собствената си професия.

Но Том копнееше да й зададе един въпрос; и в края на краищата, когато и да го погледнеше, тя изобщо не изглеждаше строга; от време на време на лицето й се появяваше странна усмивка и тя се подсмихваше по един начин, който даде кураж на Том и най-сетне той каза:

— Моля, госпожо, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се, милото ми мъниче.

— Защо не доведете всички лоши господари тук, за да им дадете да се разберат? Предприемачите, които бият момчетата в каменовъглените мини; ковачите, които подреждат в редица чираците си, удрят ги поред по носовете и ги бият с чукове през пръстите; и майсторите коминочистачи като моя господар Граймс? Видях го да пада във водата преди доста време; затова очаквах, че ще е тук. Със сигурност беше твърде лош с мен.

Тогава старата дама придоби толкова суров вид, че Том се изплаши и съжали, че е проявил такава дързост. Но тя не се сърдеше на него. Отговори само:

— Занимавам се с тях през цялата седмица. Те са на едно съвсем различно място от това, защото знаят, че вършат зло.

Тя говореше много тихо. Но имаше нещо в гласа й, което накара Том да потръпне от глава до пети, като че ли беше попаднал сред стадо парливи медузи.

— Но тези хора — продължи тя, — не са знаели, че вършат нещо лошо; само са били глупави и нетърпеливи. Затова само ги наказвам, докато станат търпеливи и се научат да използват здравия си ум като разумни същества. А що се отнася до коминочистачите, момчетата миньори и чираците ковачи, сестра ми е възложила на добри хора да спрат всичко това, и аз съм й много задължена. Само ако тя можеше да спре злоупотребите на жестоките господари с горките деца, бих станала красива поне хиляда години по-рано. А сега бъди добро момче и прави това, което би искал да правят с теб, което те не са направили. После, щом сестра ми — мадам Правикаквотоискашдатиправят, дойде в неделя, вероятно ще те забележи и ще те научи как трябва да се държиш. Тя разбира от това повече от мен. — И си отиде.

Том беше много щастлив да чуе, че няма вероятност да срещне Граймс отново, въпреки че малко му беше мъчно за него, като се има предвид, че понякога му беше давал остатъка от бирата си; но реши да бъде много добро момче цяла събота, и успя. Не изплаши нито един рак, не гъделичкаше живи корали, нито слагаше камъни в устите на морските анемонии, за да ги излъже, че са си хванали вечеря. А когато дойде неделя сутрин, дойде и мадам Правикаквотоискашдатиправят. При това всички деца затанцуваха и запляскаха с ръце. Том също танцуваше с всички сили.

А що се отнася до хубавата дама, не мога да ви кажа какъв цвят бяха косите или очите й, нито пък Том; защото, щом някой я погледне, може да си помисли само, че тя има най-сладкото, мило, нежно, забавно, весело лице, което някога е виждал или искал да види. Но Том видя, че тя е много висока жена, висока като сестра си; но вместо да е чепата и кокалеста, кльощава и ръбеста като нея, тя беше най-хубавото, нежно, дебело, гладко, пухкаво, гушкаво, сладко създание, което някога е гледало деца. Тя разбираше от деца, защото имаше много собствени — цели редици и батальони от тях, и има и до ден-днешен. Най-голямата й радост беше, щом има свободен момент, да си играе с дечицата, при което се проявяваше като разумна жена; защото децата са най-добрата компания и най-приятните другарчета за игри. И затова, когато децата я видяха, естествено всички се хванаха за нея и я задърпаха, докато най-сетне тя седна на един камък; те се покатериха в скута й, увиснаха на врата й и я хванаха за ръцете. После всички сложиха палци в устите си и започнаха да се галят и да мъркат, както правят толкова много котенца — това и трябваше да правят. А онези, за които нямаше място, седяха на пясъка и прегръщаха краката й — защото никой не носи обувки във водата, освен ужасните стари къпещи се жени, които се страхуват водните дечица да не убодат кокалестите им крака. Том стоеше и ги гледаше, защото не можеше да разбере за какво е всичко това.

— А ти кое си, мило мъниче? — попита тя.

— О, това е новото детенце! — извикаха всички, като извадиха палци от устите си. — То никога не е имало майка. — И сложиха отново палци в устите си, тъй като не искаха да си губят времето.

— Тогава аз ще му бъда майка и то ще получи най-хубавото място. Хайде, дръпнете се всички веднага.

И тя вдигна две огромни купчини дечица — деветстотин под едната мишница и хиляда и триста под другата — и ги хвърли надясно и наляво във водата. Но те нямаха нищо против и дори не извадиха палци от устите си, а се върнаха, като се клатушкаха и се извиваха, както правят поповите лъжички, докато вече нищо не се виждаше от нея — беше покрита от главата до петите с гъмжащи малки дечица.

Но тя взе Том в прегръдките си, целуна го и му заговори тихо и нежно неща, които никога не беше чувал в живота си. Том я гледаше в очите, докато заспа дълбоко от чиста обич.

А когато се събуди, тя разказваше приказка на децата. Каква приказка им разказваше? Разказваше им една приказка, която започва на всяка Коледа и все пак изобщо никога не свършва. Докато продължаваше да разказва, децата извадиха палци от устите си и заслушаха доста сериозно, но без изобщо да са тъжни, защото тя не им казваше нищо тъжно. Том също слушаше и изобщо не се умори да слуша. Слуша толкова дълго, че отново заспа дълбоко. Когато се събуди, дамата още го галеше.

— Не си отивай — каза малкият Том. — Толкова е хубаво. Никога никой не ме е прегръщал.

— Не си отивай — казаха всички деца. — Още не си ни изпяла песен.

— Е, имам време само за една. Каква да бъде?

— За изгубената кукла! За изгубената кукла! — извикаха всички дечица в хор.

И странната фея запя:

Аз имах си кукла прекрасна —

най-прекрасната кукла в света!

Със бузи червени, засмени

и къдрава буйна коса.

Но своята кукла загубих

на двора тъй както играх

и плаках със дни, и я търсих със дни,

ала не намерих я, ах!

 

Аз своята кукла намерих —

на двора, тъй както играх.

Но колко се бе променила —

горката, едвам я познах!

Боята й паднала беше

и нямаше дясна ръка,

косата на пирги висеше,

но за мене си беше, си беше

най-прекрасната кукла в света!

Каква глупава песен, че да я пее фея!

И какви глупави водни дечица, които толкова й се радваха!

— Сега — каза феята на Том, — ще бъдеш ли добро момче заради мен? Нали няма да измъчваш повече морските животни, докато се върна?

— А ти ще ме прегръщаш ли отново? — попита бедничкият малък Том.

— Разбира се, малкото ми патенце. Бих искала да те взема с мен и да те прегръщам из целия път, само че не трябва. — И тя си отиде.

Том наистина се опита да бъде добро момче и не измъчваше никакви морски животни никога, докато беше жив; а те уверявам, че той все още е жив.

О, колко добри трябва да бъдат малките момченца, които имат добри пухкави майки, които да ги прегръщат и да им разказват приказки; и колко трябва да се страхуват да не станат палави и да предизвикат сълзи в хубавите очи на майките си!