Чарлс Кингсли
Водните дечица (2)

Втора глава

На миля разстояние и хиляда фута надолу.

И така, Том откри къщичката, макар и да изглеждаше, че би могъл да улучи с камъче гърба на жената с червена фуста, която плевеше в градината. Дъното на долината беше само един хвърлей широко, а от другата страна течеше потокът; а над нея — сиви зъбери, сиви хълмове, сиви стъпала, сива пустош, извисяваща се до небесата.

Тихо, спокойно, богато, щастливо място; тясна пукнатина, прорязана дълбоко в земята; толкова дълбока и така далеч от пътя, че лошите таласъми едва ли могат да я открият. Името на това място е Вендейл.

И Том продължи да слиза надолу; първо се спусна по триста фута стръмен сипей, смесен с кафяви пясъчници, груби като пила, които жулеха до кръв малките му петички. И още си мислеше, че градината е близо.

После слезе по триста фута варовикови тераси, една под друга, толкова прави, като че ли каменар ги е мерил и рязал с длетото си.

После един малък затревен склон, покрит с най-прекрасни цветя, желтак и потайниче, мащерка и босилек, и всякакви сладки подправки.

После — туп — долу по две стъпала от варовик.

После — още малко трева и цветя.

После — туп — върху едно тясно стъпало.

После — още петдесет ярда трева и цветя, стръмни като покрив на къща.

После — още едно каменно стъпало, десет фута високо; и там трябваше да се спре и да пълзи по ръба, за да намери пукнатина; защото, ако беше се претърколил, щеше да падне направо в градината на бабата и да й изкара ангелите от страх.

После, след като откри една тъмна, тясна пукнатина, пълна със зелена папрат и пропълзя през нея като през комин, имаше още един затревен склон, и друго стъпало, и така нататък, докато… о, божичко! Иска ми се вече пътят да е свършил; на него също. И все още мислеше, че е близо до градината на бабата.

Най-сетне стигна до бряг, обрасъл с прекрасни шубраци; цъфнали храсти с големи, сребристи отдолу листа, с планински ясен и дъб; а над тях — скали и зъбери, скали и зъбери, с огромни лехи от царска папрат и горска острица; през шубраците се виждаха проблясъците на потока и чуваше мърморенето му по белите камъчета. Той не знаеше, че тече на триста фута по-надолу.

Ти сигурно би се замаял, ако погледнеш надолу; но не и Том. Той беше един смел малък коминочистач; и когато се оказа на върха на висока скала, вместо да седне и да заплаче за своето татенце (въпреки че изобщо нямаше татенце, за което да плаче), той каза: „А, това е точно като за мен!“, макар че беше много уморен; и тръгна надолу, през камък и дърво, острица и чакъл, храсти и папрат, като че ли бе роден като весела малка черна маймунка, с четири ръце вместо две.

И през цялото време изобщо не видя ирландката, която слизаше зад него.

Но вече беше ужасно уморен. Изгарящото слънце на сечищата го беше изсмукало; но влажната горещина на гористите чукари го изсмукваше още повече. Потта се стичаше до връхчетата на пръстите му и го миеше — толкова чист не е бил от цяла година. Но, разбира се, той ужасно цапаше всичко, докато вървеше. Оттогава остана широка черна диря по чукарите.

Най-после стигна до дъното. Но, забележете, това не беше дъното — както обикновено откриват хората, когато слизат от планина. Защото в подножието на зъберите имаше купища и купища от паднали варовикови скали с всякакви размери, от този на главата ви до този на вагон на пътуващ театър, с дупки между тях, пълни с хубава папрат. Преди Том да мине през тях, той излезе отново на ярката слънчева светлина; и тогава усети внезапно, както става обикновено с хората, че е с-ъ-с-и-п-а-н, съсипан.

Не трябва да очакваш да бъдеш съсипан много често в живота си, малки читателю, ако водиш такъв живот, какъвто един мъж трябва да води — дано да си силен и здрав; а когато някога се усетиш съсипан, ще разбереш, че това е доста лошо усещане. Надявам се в този ден да имаш предан приятел до себе си, който да не е съсипан; защото, ако нямаш, най-добре е да лежиш, където си, и да чакаш по-добри времена, както направи горкият Том.

Не можеше да продължи. Слънцето беше изгарящо, и все пак той чувстваше хлад. Стомахът му беше съвсем празен и му прилошаваше. Имаше само двеста ярда равно пасище между него и къщичката, и все пак той не можеше да мине през него. Чуваше потока да ромоли само на хвърлей отвъд, и все пак му изглеждаше, като че ли е на сто мили разстояние.

Той лежа на тревата, докато бръмбарите го полазиха, а мухите се събраха по носа му. Не знам дали би станал отново, ако комарчетата и мушичките не се бяха смилили над него. Но комарчетата надуваха тромпетите си толкова силно в ухото му, а мушичките така хапеха ръцете и лицето му, където намереха непокрито от сажди място, че най-сетне той се събуди и се запрепъва надолу по една тясна пътечка, през една ниска стена и нагоре до вратата на къщичката.

А тя беше хубава малка къщичка, с подрязан тисов плет около цялата градина, а вътре още тисове, подрязани във формата на фусти, тромпети, чайници и всякакви странни форми. И от отворената врата се чуваше шум като този, който издават жабите в голямото блато, когато знаят, че утре ще бъде адски горещо — а откъде знаят това, не знам, и мисля, че никой не знае.

Той бавно се качи до отворената врата, която беше цялата обвита с повет и рози; после надникна вътре, малко изплашен.

Там седеше до едно студено огнище, в което имаше гърне сладки билки, най-добрата старица, която някога е живяла, с червена фуста и къса димитена нощница, чиста бяла шапка, с черна копринена кърпа над нея, вързана под брадичката й. В краката й седеше дядото на всички котки; а срещу нея кротуваха на две пейки, дванадесет спретнати, розови, бузести малки дечица, които учеха стихчета, и весело си бъбреха.

Толкова приятна къщичка беше, с блестящ от чистота каменен под и интересни стари картини по стените, и стара лавица от черен дъб, пълна с блестящи оловни и месингови съдове. В ъгъла имаше часовник с кукувичка, която започна да кука точно когато Том се появи, не че се уплаши от Том, а просто беше точно единадесет часа.

Всички деца се стреснаха от мръсната черна фигура на Том — момичетата се разплакаха, момчетата се разсмяха, и всички го сочеха доста невъзпитано; но Том беше твърде уморен, за да му правят впечатление лошите обноски.

— Кой си ти, и какво искаш? — извика старата дама. — Коминочистач! Вън! Не ми трябват коминочистачи!

— Вода — промълви бедният малък Том, доста немощно.

— Вода? В потока има много — отвърна тя доста остро.

— Но не мога да стигна дотам; умирам от глад и жажда. — И Том се свлече върху прага и облегна глава на пощенската кутия.

А старата дама го погледна през очилата си — гледа го минута, две, три. После каза:

— Той е болен; а детето си е дете, коминочистач или не.

— Вода — пророни Том.

— Милостиви боже! — възкликна тя, намести очилата си, стана и се приближи до Том. — Водата не е полезна за теб; ще ти дам мляко. — И тя закрета към съседната стая, откъдето донесе чаша мляко и парче хляб.

Том изпи цялото мляко на една глътка и после погледна нагоре, съживен.

— Откъде идваш? — попита дамата.

— Паднах отгоре — каза Том и посочи към небето.

— От небето над Хартоувър? И се търкулна надолу по Лютуейтските зъбери? Сигурен ли си, че не лъжеш?

— Защо да лъжа? — попита Том и облегна глава на пощенската кутия. — Дойдох от мястото… — Том беше толкова уморен и отчаян, че нямаше смелост или време да измисли някаква история, така че каза цялата истина с няколко думи.

— Благословено да е малкото ти сърчице! Значи не си крадец?

— Не.

— Благословено да е малкото ти сърчице! Значи Бог е закрилял детето, защото е невинно! Отдалеч, от мястото над Хартоувърското сечище и надолу по Лютуейтските зъбери! Кой е чувал за нещо подобно, ако Бог не го е водил? Защо не ядеш хляба?

— Не мога.

— Хубав е — сама съм го правила.

— Не мога — каза Том. После облегна глава на коленете си и попита:

— Неделя ли е?

— Не; защо пък да е?

— Защото чувам църковни камбани да звънят.

— Благословено да е хубавото ти сърчице! Детето е болно. Ела с мен и ще те сложа да си легнеш някъде. Ако беше малко по-чист, бих те сложила в собственото си легло, за Бога. Ела с мен.

Но когато Том се опита да стане, се почувства толкова уморен и замаян, че тя трябваше да му помага и да го води.

Жената го настани в плевнята върху мека, ароматна слама и една стара черга, покани го да поспи и каза, че ще дойде при него, когато училището свърши — след час.

И после тя излезе, като очакваше Том да заспи веднага.

Само че Том не заспа.

Вместо това той се въртеше, обръщаше и риташе по най-странен начин, и му беше толкова горещо, че копнееше да влезе в реката и да се освежи; и после заспа наполовина и сънува, че е чул малката бяла дама да му вика: „О, толкова си мръсен; иди да се измиеш“; и после чу ирландката да казва: „Онези, които искат да са чисти, ще станат чисти.“ А после чу църковните камбани да звънят толкова силно и толкова близо до него, че беше сигурен, че трябва да е неделя, въпреки онова, което каза старата дама, а той би отишъл на църква, за да види каква е църквата отвътре, защото никога не беше ходил там, горкото малко момче, през целия си живот. Но хората никога не биха го пуснали вътре, такъв мръсен и осажден. Трябваше първо да отиде до реката и да се измие. И той повтаряше на глас отново и отново, макар че беше полузаспал и не го съзнаваше: „Трябва да съм чист, трябва да съм чист“.

И изведнъж се оказа не в плевнята върху сламата, а посред една поляна, до пътя, точно пред потока, повтаряйки: „Трябва да съм чист, трябва да съм чист“. Беше стигнал дотам със собствените си крака, между съня и будуването, както децата често стават от леглото и се разхождат из стаята, когато са болни. Но той никак не беше изненадан; приближи се до брега на потока, легна на тревата и погледна в бистрата, бистра вода; всяко камъче по дъното беше светло и чисто, а дребната сребриста пъстърва се разбягваше, изплашена при вида на черното му лице. Той потопи ръка и водата му се стори толкова хладна, хладна, хладна; и каза: „Ще стана риба; ще плувам във водата; трябва да съм чист, трябва да съм чист“.

Така че свали дрехите си толкова бързо, че скъса някои от тях, което не беше трудно с тези стари дрипи. И потопи горките си горещи наранени стъпала във водата; и после — краката; и колкото по-навътре влизаше, толкова по-силно църковните камбани звъняха в главата му.

— Ах — каза Том, — трябва да побързам да се измия. Камбаните вече звънят доста силно. Скоро ще спрат, вратата ще бъде затворена и никога няма да вляза вътре.

Том грешеше; защото в Англия църковните врати остават отворени през цялото време на службата за всеки, който иска да влезе и се държи прилично, вярващ или еретик. Дори да е турчин или дивак; ако някой се осмели да го изгони, добрият стар английски закон ще го накаже, както заслужава, за това, че е изгонил миролюбив човек от божия дом, който принадлежи еднакво на всички. Но Том не знаеше това, както не знаеше и много други неща, които хората трябва да знаят.

И през цялото време изобщо не видя ирландката, която сега не беше зад него, но доскоро го следваше.

Защото, точно преди той да отиде при реката, тя стъпи в хладната бистра вода; и водата отнесе нейния шал и нейната фуста. Зелени водорасли се носеха покрай хълбоците й, бели лилии се плъзгаха покрай главата й, а феите на потока дойдоха от дъното и я отнесоха надолу в прегръдките си; защото тя беше кралица на всички тях, а може би и на други.

— Къде беше? — попитаха я те.

— Оправях възглавниците на болни хора и шепнех сладки сънища в ушите им. Отварях прозорците на къщите, за да излезе застоялият въздух; увещавах малките деца да стоят далеч от каналите и противните локви, където се въди треска. Отклонявах жените от вратата на кръчмата и задържах ръцете на мъжете, преди да ударят жените си. Правех всичко, което мога, за да помогна на онези, които не си помагат сами. Това не е достатъчно, а беше толкова уморителна работа за мен. Но ви доведох едно ново малко братче и внимавах да е в безопасност през целия път дотук.

Тогава всички феи се разсмяха от радост при мисълта, че при тях ще дойде малко братче.

— Но внимавайте, девици, той не трябва да ви види или да знае, че сте там. Сега той е само един дивак и повече прилича на зверче, отколкото на човек. Така че не трябва да си играете с него, или да му говорите, или да му позволите да ви види; само внимавайте нещо да не му навреди.

Тогава феите се натъжиха, защото не можеха да играят с новия си брат, но те винаги правеха, каквото им се казва.

А тяхната Кралица отплава надолу по реката; и накъдето отиваше, оттам идваше. Но всичко това Том, разбира се, изобщо не видя и не чу; а може би, ако беше видял или чул, това не би променило много приказката; защото му беше толкова горещо и беше толкова жаден, и толкова копнееше изведнъж да стане чист, че се хвърли колкото можа по-бързо в бистрия хладен поток.

И след не повече от две минути дълбоко заспа, с най-тихия, най-слънчевия, най-уютния сън, който някога беше спал в живота си; и сънува зелените поляни, покрай които беше вървял тази сутрин, и високите брястове, и спящите крави; а след това вече не сънуваше нищо.

Причината за това, че заспа такъв радостен сън, е много проста; макар че почти никой не я знае — феите го взеха.

Някои хора мислят, че няма феи. Знаете ли, най-прекрасните и най-силните неща в света са точно нещата, които никой не може да види. Ти, например, си пълен с живот и той те кара да растеш, да се движиш и да мислиш; и все пак не се вижда. А в парната машина има пара; тя я кара да се движи; и все пак не се вижда; също така може и да има феи в света, и те може да са точно това, което кара света да се върти под старата мелодия:

„Любовта, любовта, любовта, тя е, която движи света!“

И все пак никой не може да ги вижда освен онези, чиито сърца се въртят на същата мелодия. Във всички случаи можем да се преструваме, че на света съществуват феи. Това няма да е последният път, когато ще трябва да се преструваме. И все пак, в края на краищата, това не е необходимо. Трябва да има феи, защото това е приказка за феи, а как може да има приказка за феи, ако няма феи?

Милата стара дама се върна в дванадесет часа, когато училището свърши, за да нагледа Том, но там нямаше никакъв Том. Тя се огледа за неговите стъпки, но земята беше толкова твърда, че нямаше никакви следи. Така че старата дама се върна в къщата доста намръщена, като си мислеше, че малкият Том я е измамил с лъжлива история, престорил се е на болен и после отново е избягал.

Но промени мнението си на следващия ден. Защото, когато сър Джон и останалите тичаха, докато останаха без дъх, и изгубиха Том, те се върнаха отново, като изглеждаха много глупаво.

А изглеждаха дори още по-глупаво, когато сър Джон чу още една част от историята от бавачката; и още по-глупаво, когато чуха цялата история от мис Ели, малката дама в бяло. Всичко, което видяла тя, бил един беден малък черен коминочистач, който плачел и ридаел и се опитвал отново да се изкачи по комина. Разбира се, тя била много изплашена; и нищо чудно. Но това било всичко. Момчето не взело нищо от стаята; от отпечатъците на малките му осаждени крачета се виждало, че изобщо не е слизал от килимчето пред камината, преди бавачката да го хване. Всичко било грешка.

Така че сър Джон каза на Граймс да си върви вкъщи и му обеща пет шилинга, ако доведе тихо момчето при него, без да го бие, за да бъде сигурен в истината. Защото смяташе, както и Граймс, че Том си е тръгнал към къщи.

Но никакъв Том не се върна при мистър Граймс тази вечер, и той отиде в полицията, за да им каже да потърсят момчето. Но никой не беше чувал за никакъв Том.

Затова мистър Граймс отиде в Хартоувър на следващия ден с много кисела физиономия; но когато стигна дотам, сър Джон беше далеч зад хълмовете. Мистър Граймс трябваше да седи във външната зала за прислугата цял ден и да пие силна бира, за да отмие мъката си; а тя била измита дълго преди сър Джон да се върне.

Защото добрият сър Джон спа много зле тази нощ; и каза на своята лейди: „Скъпа моя, момчето трябва да е попаднало в блатата и да се е загубило; а то много ми тежи на съвестта, бедното малко момче. Но знам какво ще направя“.

И така, той стана в пет на следващата сутрин, взе вана и облече своя ловен костюм и гетри и излезе на двора, като изтънчен стар английски джентълмен, с лице, червено като роза, ръце, твърди като маса и гръб, широк като гърба на вол. Повика прислугата: пазачът да докара ловното му пони, да дойдат и ловецът, и първият слуга с камшик, и вторият слуга с камшик, и заместник-пазачът, който да доведе хрътката на каишка — огромно куче, високо колкото теле, с цвета на чакълена пътека, с махагонови уши и гърло като църковна камбана. Те го заведоха до мястото, където Том беше влязъл в гората и там хрътката извиси мощния си глас и им каза всичко, което научи.

Първо тя ги заведе на мястото, където Том се беше изкачил по стената и те всички я преминаха.

После мъдрото куче ги поведе през блатата, по склоновете, стъпка по стъпка, много бавно; защото миризмата беше от предишния ден и много лека заради горещината и сушата. Но точно затова хитрият стар сър Джон беше тръгнал в пет часа сутринта.

И най-сетне стигнаха до върха на Лютуейтските зъбери; и там то излая и погледна нагоре към лицата им, като че ли за да им каже: „Казвам ви, че е тръгнал надолу!“.

Те не можеха да повярват, че Том е стигнал толкова далеч; а когато погледнаха онази ужасна скала, никога не можеха да повярват, че той би дръзнал да тръгне по нея. Но кучето казваше така, и това трябваше да е истина.

— Бог да ни е на помощ! — възкликна сър Джон. — Ако изобщо го намерим, ще е паднал на дъното. — Той шляпна с огромната си длан по огромното си бедро и каза:

— Кой ще слезе долу по Лютуейтските зъбери и ще види дали момчето е живо? О, да бях двадесет години по-млад, бих слязъл сам! — И точно така би направил, както и всеки истински благородник в страната. После каза:

— Двадесет лири за онзи, който ми доведе онова момче живо! — и наистина мислеше това, което каза.

Сред множеството слуги имаше едно малко конярче, наистина много малко конярче. То беше същото, което пристигна на кон в двора, за да предаде на Том да дойде в къщата:

— С двадесет лири или без тях, аз ще сляза по Лютуейтските зъбери само заради горкото момче. Защото то беше най-вежливото малко момче, което някога се е катерило по комин.

И той тръгна надолу по Лютуейтските зъбери; на върха беше много елегантно конярче, а на дъното — много оръфано; защото си скъса гетрите, скъса си бричовете, скъса си жакета, скъса си връзките, скъса си ботушите, загуби си шапката и, което беше най-лошо от всичко, загуби иглата си за вратовръзка, която ценеше страшно много, защото беше златна и я беше спечелил при една свада в Малтън, а върху нея имаше женска фигура, така че това беше наистина ужасна загуба; но не видя никаква следа от Том.

А през цялото време сър Джон и останалите яздеха наоколо, цели три мили надясно, и се върнаха отново, за да стигнат до Вендейл и до дъното на зъбера.

Когато стигнаха до училището на старата дама, всички деца излязоха, за да гледат. И старата дама също излезе; а когато видя сър Джон, тя направи много дълбок реверанс, защото беше негова арендаторка.

— Е, госпожо, как сте? — попита сър Джон.

— Благословия за вас, широка като гърба ви, Хартоувър — каза тя — не го наричаше сър Джон, а само Хартоувър, защото така е прието в земите на север, — и добре дошъл във Вендейл. Нали не сте тръгнали на лов за лисици по това време на годината?

— Наистина съм на лов, но за странен дивеч — каза той.

— Бог да ви благослови! А какво ви кара да изглеждате толкова тъжен така рано сутринта?

— Търся едно изгубено дете, коминочистач, което е избягало.

— О, Хартоувър, Хартоувър — каза тя, — винаги сте бил справедлив и милостив човек. Няма да навредите на бедното дете, ако ви кажа къде е?

— Не и аз, не и аз, госпожо. Страхувам се, че го прогонихме от къщата вследствие на една ужасна грешка, а хрътката го е проследила до Лютуейтските зъбери, и…

Тук старата дама избухна в плач, без да му позволи да довърши историята.

— Значи в края на краищата ми е казало истината, горкичкото мило мъниче! О, първите мисли са най-добри, и сърцето ще ги поведе в правилна посока, само ако се вслушаш в него. — И разказа всичко на сър Джон.

— Доведете кучето и го пуснете по следата — каза сър Джон, без да промълви и дума повече, и стисна зъби много здраво.

А кучето откри следата веднага; и тръгна зад къщата, по пътя, по поляната и през една елшова горичка; и там, на един пън от елша, видяха оставени дрехите на Том. И тогава разбраха толкова, колкото им трябваше да разберат.

А Том?

О, сега идва най-чудесната част от тази чудесна история. Том, когато се събуди — защото, разбира се, той се събуди, децата винаги се събуждат, след като са спали точно толкова, колкото е добре за тях — се оказа плуващ по потока, дълъг около четири инча^[1], или — за да бъда точен — 3,87902 инча дълъг, с чифт хриле зад ушите.

Всъщност феите го бяха превърнали във водно детенце.

Водно детенце ли? Никога не сте чували за водно детенце? Може би не сте. Точно поради тази причина беше написана приказката. Има много неща на света, за които не сте чували, и още много други, за които никой никога не е чувал; също така има и много неща, за които никой никога няма да чуе, поне докато дойде краят на света, когато човекът ще преосмисли всички неща.

„Но няма такова нещо като водни дечица.“

Откъде знаете? Ходили ли сте там, за да видите? И ако сте ходили там, за да видите, и не сте видели такива, това не доказва, че те не съществуват. Ако мистър Гарт не открие лисица в Евърслийската гора, това не доказва, че не съществуват такива неща като лисици. А Евърслийската гора в сравнение с всички гори в Англия е също както водите, които ние познаваме, в сравнение с всички води в света. И никой няма право да казва, че не съществуват водни дечица, само защото не е виждал такива.

„Но сигурно ако има водни деца, някой би хванал поне едно?“

Е, откъде знаеш, че никой не е хващал такова?

„Но тогава щяха да го препарират в спирт, или да пишат за него във вестниците, или може би щяха да го разрежат наполовина, горкото мъртво мъниче, и да изпратят едната половина на професор Оуен, а другата — на професор Хъксли, за да видят какво ще каже всеки един от тях.“

О, драги мой малки читателю! Това изобщо не е задължително, както ще видиш преди края на приказката.

„Но водното детенце е противоестествено.“

Обаче, драги мой, трябва да се научиш да говориш за такива неща, когато пораснеш, по един съвсем различен начин. Не трябва да казваш „няма“ и „не може“, когато говориш за този огромен, чудесен свят около теб, за който и най-мъдрият човек познава само най-мъничкото ъгълче. Дори великият сър Исак Нютон е казал за себе си, че е само едно дете, което събира камъчета на брега на безкраен океан.

Не трябва да казваш, че това не може да бъде, или че е противоестествено. Не знаеш какво е природата и какво може да сътвори тя; и никой не знае; нито професор Оуен, нито професор Хъксли, нито даже мистър Дарвин или който и да било от великите хора, които добрите момчета са научени да уважават. Те са много мъдри мъже и трябва да слушаш с уважение всичко, което казват; но дори ако кажат: „Това не може да съществува. Това е противоестествено“, трябва да почакаш малко, за да видиш; защото дори и те може да грешат.

Или ако предположим, ти си пристигнал, като М. Ду Чайлу, известният пътешественик, от далечна страна; и че никое човешко същество никога не е виждало или чувало за слон. Да предположим, че той опише на хората невероятните му размери, странния хобот, страховитите бивни. Хората сигурно щяха да кажат: „Глупости: твоят слон е противоестествен“.

Нима учените хора не поддържаха допреди двадесет и пет години, че летящият дракон е несъществуващо чудовище? А нима сега не знаем, че стотици от тях са намерени като фосили из целия свят? Хората ги наричат птеродактили; но това е само защото се срамуват да ги нарекат летящи дракони, след като така дълго са отричали, че летящите дракони съществуват.

Нямало водни дечица, така ли? Обаче старите мъдреци са казали, че всичко на земята има свой двойник във водата. Съществуват земни деца — а защо не и водни деца? Нима няма водни плъхове, водни мухи, водни щурци, водни раци, водни костенурки, водни скорпиони, водни тигри и водни прасета, водни котки и водни кучета, морски лъвове и морски мечки, морски коне и морски слонове, морски мишки и морски хлапаци, морски бръсначи и морски писалки, морски гребени и морски ветрила; а от растенията нима няма водна трева и морски лютичета, морски равнец, и така нататък, без край?

„Но всички тези неща са само прякори; морските неща всъщност не са същите като земните неща.“

Това невинаги е вярно. В милиони случаи те са не само от едно семейство, но и едни и същи създания. Нима не познаваш елшовата или драконовата муха, които живеят под водата, докато сменят кожата си, точно както Том смени своята? А щом едно водно животно постоянно може да се превръща в земно, защо да не може едно земно животно понякога да се превърне във водно?

Във всеки случай така се случи с Том. И поради това пазачът, конярят и сър Джон направиха голяма грешка и бяха много нещастни (поне сър Джон) без всякаква причина, когато намериха нещо черно във водата и казаха, че това е тялото на Том и че той се е удавил. Те изцяло грешаха. Том си беше съвсем жив; при това по-чист и по-весел, отколкото някога е бил. Разбирате ли, феите го бяха измили в бързата река така старателно, че не само мръсотията, но и цялата му черупка беше свалена от него и хубавият малък истински Том отплува по течението.

Но добрият сър Джон не разбра всичко това, тъй като не беше член на научното общество; и той реши, че Том се е удавил. Когато погледнаха в прашните джобове на неговата черупка и не откриха там нито скъпоценности, нито пари — нищо освен три мраморни камъчета и едно месингово копче с конец — сър Джон заплака, както никога не беше правил в живота си, и се обвиняваше по-горчиво, отколкото имаше нужда. И така, той плачеше, конярчето плачеше, и ловецът плачеше, и дамата плачеше, и малкото момиченце плачеше, и прислужницата плачеше, и старата учителка плачеше (защото всичко беше донякъде по нейна вина), и милейди плачеше, защото, въпреки че хората имат перуки, няма причина те да нямат сърца. Пазачът не заплака, макар че беше така благоразположен към Том предишната сутрин; защото беше толкова изсъхнал от тичане след крадци, че не можеше да изцеди повече сълзи от себе си и Граймс не заплака, тъй като сър Джон му даде десет лири и той ги изпи всичките за една седмица. Сър Джон изпрати хора надлъж и нашир, за да открият бащата и майката на Том; но можеше да ги търси и до края на света, защото единият беше мъртъв, а другият — в Ботани Бей. А малкото момиченце не искаше да играе с куклите си цяла седмица и никога не забрави горкия малък Том. А скоро милейди постави хубав малък надгробен камък над черупката на Том в едно малко гробище във Вендейл, между варовиковите зъбери. А дамата го засипваше с гирлянди от цветя всяка неделя, докато стана толкова стара, че не можеше да се изкатери дотам; тогава малките деца носеха цветята вместо нея. И винаги пееше една стара, стара песен, докато седеше и шиеше онова, което наричаше своята сватбена рокля. Децата не можеха да я разберат, но въпреки това я харесваха, защото беше много нежна и много тъжна; а това им беше достатъчно. Ето думите й:

Когато светът тъй млад е, момче,

и славей е всякоя птичка,

и всяко дърво е зелено,

кралица е всяко момиче,

тогава метни се на коня

и тръгни по широкия свят —

кръвта ти дордето е буйна,

дордето, дордето си млад.

 

Когато светът остарее, момче,

когато потоците спрат,

дърветата щом почернеят,

колелетата щом се строшат,

ти пак у дома си докретай,

макар и болнав и сакат —

дано там те чака лицето

на някоя, що си обичал,

когато светът бил е млад.

Това са думите; но те са само нейното тяло; душата на песента беше нежното лице на скъпата стара дама и сладкият й глас, и сладкият старомоден начин, по който пееше; а това — уви! — не може да се изрази на хартия. А накрая тя стана толкова вдървена и куца, че ангелите бяха принудени да я отнесат. Помогнаха да облече сватбената си рокля и я отнесоха над Хартоувърското сечище и много отвъд него; а във Вендейл дойде нова учителка.

А през цялото време Том плуваше наоколо в реката, весел като щурец и чист като прясно уловена сьомга.

Ако не ви харесва моята приказка, идете в училището, учете си таблицата за умножение, щом ви харесва повече. Без съмнение за някои деца това е по-приятно. Казват, че са необходими всякакви хора, за да съществува светът.