Чарлс Кингсли
Водните дечица (7)

Седма глава

— Ах! — възкликна феята. — Какво смело, добро момче. Но трябва да стигнеш по-далеч от края на света, ако искаш да намериш мистър Граймс; защото той е на Другия-край-на-никъде. Трябва да отидеш до Блестящата стена, да минеш през Бялата порта, която никой не е отварял. Тогава ще стигнеш до Мирния вир и пристанището на Майка Кери, където отиват добрите китове, щом умрат. И там майка Кери ще ти покаже пътя към Другия-край-на-никъде, там ще откриеш мистър Граймс.

— О, божичко! — възкликна Том. — Но аз не знам пътя към Блестящата стена, не знам дори къде се намира.

— Малките момчета трябва да откриват нещата сами или никога няма да пораснат големи мъже. Затова трябва да питаш всички животни в морето и всички птици във въздуха. Ако си добър с тях, някой ще ти покаже пътя към Блестящата стена.

— Е — отвърна Том, — това ще е дълго пътуване, затова по-добре да тръгвам веднага. Сбогом, мис Ели. Знаеш ли, искам да порасна, затова трябва да видя света.

— Знам, че трябва — каза Ели. — Но не ме забравяй, Том. Ще те чакам тук, докато се върнеш.

Те си стиснаха ръцете и се сбогуваха. Том отново закопня да я целуне; но си помисли, че няма да е уважително, като се има предвид, че тя е родена лейди. Затова й обеща да не я забравя. Но малката му главичка беше така объркана, че я забрави за пет минути. Обаче, въпреки че главата му я забрави, радвам се да кажа, че сърцето му я помнеше.

И той започна да пита всички животни в морето и всички птици във въздуха, но никой не знаеше пътя към Блестящата стена. Защо? Защото той трябваше да отиде още много на юг.

После срещна един кораб, далеч по-голям, отколкото някога беше виждал — безстрашен океански параход, който оставяше след себе си дълъг облак дим. Той се зачуди как корабът върви без платна и заплува до него, за да разбере. Цяло училище делфини си правеха надбягвания около него, всеки по три фута дълъг. Том ги попита за пътя към Блестящата стена, но те не знаеха. После се опита да разбере как се движи корабът. Най-сетне видя перката му и беше толкова радостен, че си игра под палубата цял ден, докато перките едва не го удариха по носа. Тогава реши, че е време да продължи. Гледаше моряците по палубата и дамите с техните бонета и чадъри. Никой от тях не го виждаше, защото очите им не бяха отворени — както всъщност очите на повечето хора.

Най-сетне на палубата излезе една много хубава дама, облечена в тъмни, черни дрехи на вдовица, с бебе на ръце. Тя се наведе над борда, загледа се и запя:

Ветре, ветре тих, що идеш ти от юга,

сребърните облаци над лятното море довей,

тънки нишки от мъгла сплети със росни пръсти

и изплети воал да скрие мен и моето дете!

 

Любов, любов голяма, що в недрата ти се крие,

излей, о, Боже, над земята и над синьото море.

Сърцата, пълни с мъка, в твоя храм приют намират —

от мъки, грях и срам пази ти мен и моето дете!

Гласът й беше толкова нежен и тих, а музиката — толкова нежна, че Том можеше да я слуша цял ден. Но докато тя държеше бебето над парапета, за да му покаже скачащите делфини и бълбукащата вода покрай кораба, виж ти! — бебето видя Том.

Той беше съвсем сигурен, защото, щом очите им се срещнаха, бебето се усмихна и протегна ръце. Том също се усмихна и протегна ръце. Бебето зарита и заподскача, като че ли искаше да скочи през борда към него.

— Какво виждаш, милото ми? — попита дамата. Очите й последваха погледа на бебето, докато тя също съзря Том, плуващ сред дантелите от пяна долу.

Тя тихо извика от изненада, а после каза съвсем тихо:

— Дечица в морето? Е, може би това е най-щастливото място за тях. — Махна с ръка и извика: — Чакай малко, мили, още малко. Може би и ние ще дойдем с теб и ще си отдъхнем.

При това една стара бавачка, цялата в черно, дойде при нея, заговори й и я дръпна навътре. Том се обърна на север, тъжен и учуден, и загледа как огромният параход се отдалечава в здрача, светлините на борда проблясват и угасват отново, а дългият облак дим избледнява във вечерната мъгла, докато всичко се скри от погледа му.

Той отново заплува на север, ден след ден, докато най-сетне срещна Краля на херингите, в устата му имаше една хамсия вместо пура. Той заяви:

— Ако бях на твое място, млади господине, бих отишъл до Съвсем самотния камък и бих попитал за последната птица Геър. Тя е от един много древен клан, почти толкова древен като моя, и знае много неща, които онези модерни парвенюта не знаят.

Том попита как да стигне до нея и Кралят на херингите му обясни много мило, защото беше възпитан стар джентълмен от старата школа, макар и да беше ужасно грозен и странно натруфен, като възрастните контета, които надничат от прозорците на клубовете.

Но едва Том му благодари и потегли, той извика след него:

— Ей! Кажи, можеш ли да летиш?

— Никога не съм опитвал — отвърна Том. — Защо?

— Защото, ако можеш, бих те посъветвал да не казваш нищо на старата дама за това. Имай го предвид. Сбогом.

И Том продължи още седем дни и седем нощи на северозапад, докато стигна до един голям бряг, пълен с риби-трески, какъвто никога не беше виждал. Големите трески лежаха там с десетки хиляди и лапаха миди по цял ден. А сините акули скитаха наоколо със стотици и изяждаха треските. Те се изяждаха едни други, както са правили от създаването на света. Нито един човек не беше идвал още да ги хване и да открие колко е богата старата Майка Кери.

И там видя последната птица Геър, застанала на Съвсем самотния камък, съвсем сама. Беше много величествена стара дама, цели три фута висока и гордо изправена. Беше облечена в черна кадифена рокля, бяла шапчица и престилка, а носът й беше много гърбав (което е сигурен знак за благороден произход). Върху него се крепяха големи бели очила, които й придаваха доста странен вид; но такава беше древната мода в нейния дом.

А вместо криле имаше две малки, покрити с пера ръце, с които си вееше, и се оплакваше от ужасната горещина. Постоянно си тананикаше една стара песен, която беше научила още докато беше малко птиче — много отдавна:

Две мънички птички на камък седяха,

едната отплува, остана едничка,

тра-ла-ла-ла-ла-лейди!

 

А после и другата също отплува

и камъкът тъй си остана самичък,

тра-ла-ла-ла-ла-лейди!

Всъщност, правилно би било „отлетя“, а не „отплува“; но тъй като тя не можеше да лети, имаше правото да я промени.

Том се приближи до нея и много скромно се поклони. Тя каза първо:

— Имаш ли криле? Можеш ли да летиш?

— О, боже — не, мадам; не бих и помислил за такова нещо — отвърна хитрият малък Том.

— Тогава ще бъде огромно удоволствие да разговарям с теб, драги. Доста освежително е в наши дни да видиш нещо без криле. Те всички трябва да имат криле, несъмнено, всички нови птици парвенюта, и да летят. Какво искат с това летене и издигане над подходящото си място в живота? Във времената на моите предшественици никоя птица не е и помисляла да има криле, и се справяли много добре без тях. А сега всички ми се смеят, защото се придържам към добрата стара мода. Е, гълъбите например имат криле, тези вулгарни създания, жалки нещастници; и собствените ми братовчеди, гмурците, които са с благороден произход и би трябвало да се държат по-добре, вместо да имитират сляпо по-низшестоящите от тях.

И така, тя продължаваше да говори, а Том се опитваше да вмъкне някоя дума. Най-после успя, когато старата дама остана без дъх и започна отново да си вее. Тогава я попита дали знае пътя към Блестящата стена.

— Блестящата стена ли? Че кой я знае по-добре от мен? Всички ние сме дошли от Блестящата стена преди хиляди години, когато е било прилично студено и климатът е бил подходящ за благородни люде; но сега, с цялата тази горещина и с всички тия вулгарни крилати създания, които летят нагоре-надолу и изяждат всичко, така че ловът на благородните люде се разваля и изобщо не можеш да намериш никаква храна. Опасно е дори да слезеш от скалата от страх да не се блъсне в теб някое летящо създание, което преди хиляда години не би посмяло да припари и на една миля — та, за какво говорех? Е, общественото ни положение стана доста по-ниско, драги мой, и не ни остана нищо друго освен честта. А аз съм последната от своето семейство. Един мой приятел и аз дойдохме и се настанихме на тази скала, когато бяхме млади, за да сме далеч от простолюдието. Някога бяхме велик народ и живеехме из целите Северни острови. Но хората ни застрелваха, удряха ни по главите и вземаха яйцата ни. Можеш ли да повярваш, казват, че на брега на Лабрадор моряците слагали греда от една скала до борда на онова, което наричали свой кораб, и ни принуждавали да минаваме по гредата със стотици, докато сме падали на купчини долу в трюма на кораба. После, предполагам, са ни изяждали, отвратителни създания такива! Но…, ама… за какво говорех? Най-сетне не останал нито един от нас, освен на стария остров на птиците Геър, точно до брега на Исландия, по чиито стръмни стени никой човек не можел да се изкатери. Но дори там нямахме мира; защото един ден, когато бях съвсем младо момиче, земята се разлюля, морето завря, небето се стъмни, целият въздух се изпълни с дим и прах и старият остров на птиците Геър се срути в морето. Разбира се, всички гълъби отлетяха, но ние бяхме твърде горди, за да го направим. Някои от нас бяха смазани от камъните, други се удавиха. Останалите отидохме в Едли и гълъбите ми казаха, че всички са мъртви, а от морето се е издигнал нов остров за птиците Геър, близо до стария; но това е такова жалко, плоско място, че за нас не е безопасно да живеем там. И ето ме тук, съвсем сама.

Това беше историята на птиците Геър. Може би изглежда странна, но всяка дума от нея е истина.

— Само ако имахте криле! — възкликна Том. — Тогава също бихте могли да отлетите.

— Да, млади господине; ако хората не са джентълмени и дами, а забравят, че благородството задължава, ще им бъде също така лесно да се справят в света, както другите хора, които не се интересуват какво вършат. Е, ако не осъзнавах, че благородството задължава, сега нямаше да съм съвсем сама. — И горката стара дама въздъхна.

— Как така, госпожо?

— Е, драги мой, един джентълмен дойде тук с мен. След като прекарахме заедно известно време, той искаше да се оженим. Всъщност, направи ми предложение. Е, не мога да го обвинявам; бях млада и много хубава тогава, не отричам; но не можех и да помисля за такова нещо, защото той беше съпруг на покойната ми сестра, нали разбираш?

— Разбира се, госпожо — отвърна Том, въпреки че не разбираше. — Предполагам, че е била много болна?

— Не ме разбираш, драги. Искам да кажа, че тъй като съм дама, с праведни и честни чувства, каквито винаги е имало в нашия дом, чувствах, че е мой дълг да го пъдя, гоня и кълва постоянно, за да го държа на подобаващо разстояние. Ако трябва да бъда честна, веднъж го клъвнах твърде силно, горкичкия, и той падна назад от скалата. И тогава — истинско нещастие, но не бях виновна аз — една минаваща акула го видя да пляска с криле и го изяде. Оттогава живея съвсем сама… Скоро ще си отида, милото ми мъниче, и няма да липсвам на никого. Тогава горкият камък ще остане съвсем сам.

— Но моля ви, накъде е пътят към Блестящата стена? — попита Том.

— О, трябва да вървиш, милото ми мъниче, трябва да вървиш. Нека да помисля… сигурна съм…, че е… наистина, горкият ми стар мозък е съвсем объркан. Знаеш ли, страхувам се, че ако искаш да научиш, трябва да попиташ някоя от онези вулгарни птици наоколо, защото аз напълно съм забравила.

И горката стара птица Геър заплака със сълзи от чисто масло. На Том много му дожаля за нея, а също и за самия себе си, защото вече не можеше да се сети кого да попита.

Но тогава долетя ято буревестници, които са пилетата на Майка Кери. Том си помисли, че са много по-хубави от лейди Геър, и вероятно си беше така, защото Майка Кери е натрупала много полезен опит между времето, когато е измислила птиците Геър, и времето, когато е измислила тях. Те прелитаха наоколо като ято черни лястовици, скачаха и се прехвърляха от вълна на вълна, като повдигаха малките си крака зад себе си така изящно и си подсвиркваха един на друг така нежно, че Том веднага се влюби в тях и ги повика, за да научи пътя към Блестящата стена.

— Блестящата стена ли? Искаш да отидеш при Блестящата стена? Тогава ела с нас и ще ти я покажем. Ние сме пилетата на Майка Кери и тя ни изпраща над всички морета, за да показваме на добрите птици пътя към дома.

Том много се зарадва и заплува след тях, след като се беше поклонил на птицата Геър. Но тя не отвърна на поклона му. Остана съвсем изправена, плачеше с маслени сълзи, докато пееше:

И камъкът тъй си останал самичък,

тра-ла-ла-ла-ла-лейди!

Сега Том трескаво очакваше да тръгне за Блестящата стена, но буревестниците казаха, че не могат. Първо трябвало да отидат до Всептичието и да чакат там за великото събрание на всички морски птици, преди да тръгнат за летните си развъдници далеч на северните острови. Там сигурно щели да открият някакви птици, които отиват към Блестящата стена. Но той трябваше да обещае никога да не казва къде е Всептичието, за да не отидат там хората и да застрелят птиците, да ги препарират и да ги сложат в глупави музеи, вместо да ги оставят да играят, да се развъждат и да работят във водната градина на Майка Кери, където им е мястото.

Затова никой не бива да знае къде е Всептичието. Всичко, което може да се каже за него е, че Том чака там дълги дни. Докато чакаше, видя много любопитна гледка. По заешките дупки на брега се събираха стотици и стотици сиви врани, каквито си виждал в Кеймбриджшир. Те вдигаха такъв шум, че Том излезе на брега и тръгна да види какво става.

Откри ги да провеждат великото си събрание, което правят всяка година на Север. Изредиха се всичките им оратори, а вместо трибуна говорещият се качваше върху един стар овчи череп.

Те грачеха и грачеха; хвалеха се с всички умни неща, които са правили; колко агнешки очи са извадили, колко мъртви телета са изяли, колко млади яребици са глътнали цели, с колко много яребичи яйца са отлетели, залепени на върха на клюна им, който е най-ловкият крайник на сивите врани — те много се гордеят с него.

Най-сетне избраха най-хубавата, най-спретнатата млада дама врана, която някога е съществувала, поставиха я в средата и всички започнаха да я обиждат, хулят, гълчат и дразнят, защото не беше откраднала никакви яребичи яйца и всъщност се беше осмелила да каже, че изобщо няма да краде такива. Затова трябваше да бъде съдена публично според техните закони (защото сивите врани винаги съдят някой нарушител по време на великия си годишен парламент). Тя стоеше в средата с черната си рокля и сива качулка, изглеждаше кротка и спретната като квакерка, а те всички изведнъж закрещяха срещу нея.

И напразно тя ги умоляваше:

че не обича яребичи яйца;

че може спокойно да преживее и без тях;

че се страхува да ги яде от страх пред горските пазачи;

че няма желание да ги яде, защото яребиците са такива хубави, мили, весели птици;

И още дузина причини.

А всички зли врани се нахвърлиха върху нея и я накълваха до смърт, преди Том да успее да й помогне. После отлетяха, много горди с онова, което бяха сторили.

Но феите взеха добрата врана, дадоха й девет нови премени от перушина и накрая я превърнаха в най-красивата птица в рая, със зелен кадифен костюм и дълга опашка, и я изпратиха да яде плодове на Островите на подправките, където расте карамфил и индийско орехче.

Не след дълго птиците започнаха да се събират на Всептичието, с хиляди и десетки хиляди — от тях целият въздух почерня: лебеди и гъски, арлекини и патици, кречеталки и големи потапници, гмурци и гълъби, оукове и ганети, буревестници, грабливи морелетници и рибарки, а над всички — гларуси. Всички топуркаха и се миеха, плискаха, решеха и четкаха на пясъка, докато брегът побеля от пера. Те грачеха, чуруликаха, пищяха и кряскаха, докато разговаряха на разни теми с приятелите си, и обсъждаха местата, където щяха да отидат да излюпят малките си това лято. Гласовете им можеха да се чуят от десет мили далечина. За тяхно щастие там никой не можеше да ги чуе, освен стария пазач, който живееше сам в една торфена колиба, изплетена от пирен и оградена с големи камъни, привързани към покрива с корабни въжета, за да не могат зимните бури да отнесат цялата колиба. А той не обръщаше внимание на птиците и не им причиняваше зло, защото не беше ловният сезон. Наистина, той обръщаше внимание само на две неща в целия свят — това бяха неговата Библия и яребиците му. Защото той беше най-добрият стар шотландец, който някога е плел чорапи в зимна нощ. Само когато всички птици си тръгваха, той докуцукваше навън, сваляше им шапка и им пожелаваше весело пътуване и безопасно завръщане. После събираше всички пера, които бяха оставили, и ги почистваше, за да ги продаде на юг за правене на пухени легла, на които да лежат старомодните хора.

После буревестниците започнаха да питат птиците дали биха завели Том до Блестящата стена. Но никоя не отиваше към Южните страни — една към Шотландия, друга — към Норвегия, една — към Шпицберген, друга — към Исландия, а трета — към Гренландия; но никоя не отиваше към Блестящата стена. Затова добрите буревестници казаха, че сами ще му покажат част от пътя, но отиват само до страната на Ян Майен; след това той трябвало да се оправя сам.

После всички птици се издигнаха и потеглиха в дълги черни редици — на север, североизток и северозапад, през яркосиньото лятно небе. Виковете им бяха като на десет хиляди хрътки и десет хиляди камбани. Само тупиците останаха отзад, убиха младите зайци и снесоха яйцата си в заешките дупки, което наистина беше груба практика; но човек трябва да се грижи за собственото си семейство.

Когато Том и буревестниците се насочиха на североизток, задуха доста силен вятър, защото старият господин в сиво палто, който се грижи за големия меден котел в Мексиканския залив, беше изостанал с работата си. Затова Майка Кери му изпрати електрическо съобщение за още пара. Сега парата идваше — за един час толкова, колкото трябваше да дойде за цяла седмица, пуфтеше, ревеше, кълбеше се и се въртеше, докато изчезна границата между небето и морето. Но Том и буревестниците не се страхуваха, защото вихърът беше доста зад тях. Те продължиха над върховете на вълните, весели като летящи риби.

После видяха грозна гледка — черният хълбок на един огромен кораб, напълнен с вода в ямата на бурята. Платната и мачтите му бяха зад борда, оплетени и притиснати от подветрената страна. Палубата беше изметена чисто като под на хамбар и на борда нямаше жива душа.

Буревестниците полетяха към него и закръжаха наоколо, защото наистина много съжаляваха; освен това се надяваха да намерят малко солено свинско. А Том се изкатери на борда и се огледа, изплашен и тъжен.

А там, в една малка вдлъбнатина, здраво заседнало под фалшборда, лежеше едно дълбоко заспало бебе; същото бебе, както Том веднага позна, което беше видял в обятията на пеещата дама.

Той тръгна към него и поиска да го събуди; но, гледай ти! Изпод фалшборда изскочи едно малко черно-бежово куче териер. То започна да лае и да подскача към Том и не му позволи да докосне бебето.

Том и кучето се биеха и боричкаха, защото той искаше да помогне на бебето и не искаше да изхвърли бедното куче зад борда. Но докато се бореха, дойде една висока зелена вълна, влезе от подветрената страна на кораба и ги помете всички сред вълните.

— О, бебето, бебето! — изпищя Том. Но след миг вече не пищеше, защото видя фалшборда да се спуска през зелената вода, а в него — усмихнатото, дълбоко заспало бебе. Видя и как феите идват отдолу и отнасят бебето с люлката му нежно надолу в меките си обятия. Тогава той разбра, че всичко е наред и че на острова на Свети Брендан ще има едно ново водно детенце.

А горкото малко кученце?

Ами то, след като порита и покашля малко, се превърна във водно куче, заподскача и затанцува около Том, затича над гърбовете на вълните, хвърляше се към медузите и скумриите и следваше Том из целия път до Другия-край-на-никъде.

После те отново продължиха, докато започнаха да виждат върха на страната на Ян Майен, изправен като бяла захарна пръчка, на две мили над облаците.

Там се сблъскаха с цяло стадо хищни птици — молита, които се хранеха с трупа на мъртъв кит.

— Ето, те ще ти покажат пътя — казаха пилетата на Майка Кери. — Ние не можем да ти помагаме по на север. Не обичаме да попадаме сред ледени блокове, от страх да не притиснат краката ни, но молитата се осмеляват да летят навсякъде.

И буревестниците извикаха молитата. Но те бяха толкова заети и алчни да лапат, кълват, разкъсват и да се бият над китовата мас, че не им обърнаха и най-малко внимание.

— Елате, елате — казаха буревестниците, — мързеливи, алчни дървеняци — този млад господин отива при Майка Кери, и ако не му помогнете, тя няма да ви пусне — нали знаете.

— Да, алчни сме — отвърна един стар, дебел моли, — но не сме мързеливи. А що се отнася до другото, не сме по-големи дървеняци от вас. Да видим момчето.

Той изпърха точно в лицето му и се зазяпа в него по най-невъзпитан начин (защото молитата са доста дръзки, както всички китоловци знаят), а после го попита откъде идва и каква земя последно е виждал.

Когато Том му разказа, той изглеждаше доволен и каза, че трябва да е доста храбър, щом е стигнал толкова далеч.

— Елате, момчета — каза той на останалите, — и хвърлете по един поглед на този малък приятел, заради Майка Кери. Достатъчно ядохме китова мас за днес — ще изгубим малко от времето си, като помогнем на момчето.

Молитата взеха Том и отлетяха с него, като се смееха и шегуваха — о, само как миришеха на китова мас!

— Кои сте вие, весели птици? — попита Том.

— Ние сме духовете на старите гренландски шкипери (както знае всеки моряк), които ловували тук различни видове китове преди стотици години. Но тъй като сме алчни, всички сме се превърнали в молита, за да ядем китова мас през целия си живот. Но не сме никакви дървеняци и бихме могли да кормуваме кораб не по-зле от всеки мъж в Северните морета, макар и да не се погаждаме с тая новоизмислена пара. Срамота е ония черни немирници, буревестниците, да ни наричат така. Но понеже са любимци на нейна светлост, си мислят, че могат да приказват, каквото си щат.

— А ти кой си? — попита Том, защото видя, че това е кралят на всички птици.

— Казвам се Хендрик Хъдсън и бях много добър шкипер. Името ми ще съществува до края на света, въпреки цялото зло, което съм вършил. Защото открих река Хъдсън и дадох име на залива Хъдсън. Преди мен имаше много други, които не се осмелиха да ми покажат пътя. Но аз бях твърд на времето, наистина: отвлякох горките индианци от брега на Мейн и ги продавах в робство долу във Вирджиния. Най-сетне, бях толкова жесток с моряците си — тук, в същите тези морета, че те ме оставиха в открито море с една малка лодка и никой вече не чу за мен. Сега съм кралят на всички молита, докато времето ми свърши.

Сега стигнаха до ръба на ледения блок. Виждаха светлината на Блестящата стена през мъглата, снега и бурята. Но блокът се клатеше ужасно под напора на бурята, ледените гиганти се блъскаха, ревяха, скачаха по гърбовете си и се смилаха един друг на прах, така че Том не се осмеляваше да тръгне след тях, за да не смелят и него на прах. Той се уплаши още повече, когато видя сред ледените блокове останките на много смели кораби: някои все още с изправени мачти, а някои — със замръзнали моряци на борда. Уви! Те всички бяха верни английски сърца и бяха намерили края си като добри рицари в търсене на бялата порта, която още не беше отваряна.

Но добрите молита пренесоха Том и кучето му нагоре, прелетяха благополучно с тях над ревящите ледени гиганти и ги оставиха в подножието на Блестящата стена.

— А къде е портата? — попита Том.

— Няма порта — отвърнаха молитата.

— Няма порта ли?! — извика Том поразен.

— Няма дори и пукнатина — това е цялата тайна. Много по-добри мъже от теб, приятелю, са се опитвали да я открият с цената на живота си. Ако имаше, досега да са убили и последния кит, който плува в морето.

— Какво да правя тогава?

— Гмурни се под леденото поле, за да си сигурен, ако ти стига куражът.

— Не съм дошъл толкова далеч, за да се откажа сега — заяви Том. — Затова ще опитам.

— Щастливо пътуване, приятелю — пожелаха му молитата. — Знаехме, че си момче на място. Сбогом.

— Защо не дойдете и вие? — попита Том.

Но молитата само тъжно извикаха:

— Още не можем, още не можем. — И отлетяха над ледените блокове.

А Том се гмурна под голямата бяла порта, която никога дотогава не беше отваряна, и продължи в черна тъмнина към дъното на морето. Плува седем дни и седем нощи. И все пак не беше ни най-малко уплашен. Защо да се плаши? Беше смело английско момче, чиято работа е да излезе и да види целия свят.

Най-сетне зърна светлина и чиста, бистра вода над себе си. Изкачи се хиляда клафтера сред облаци от морски мушици, които кръжаха около главата му. Имаше мушици с розови глави и криле и опалови тела, които пърхаха бавно наоколо; мушици с кафяви криле, които пърхаха бързо; жълти стриди, които подскачаха най-бързо от всички, и медузи във всички цветове на дъгата, които изобщо не скачаха, а само се шляеха и прозяваха и не се отстраняваха от пътя му. Кучето се опитваше да ги захапе, докато челюстите му се измориха; но Том почти не им обръщаше внимание — толкова беше нетърпелив да стигне до повърхността на водата и да види басейна, където отиват добрите китове.

Това беше много голям басейн — цели мили широк, въпреки че въздухът беше толкова чист, че ледените скали от отсрещната страна изглеждаха като че са съвсем близко. От всички страни се издигаха ледени скали — на стени, колони, бойници, пещери, мостове и галерии, в които живеят ледените феи и отблъскват бурите и облаците, за да бъде спокоен басейнът на Майка Кери. А слънцето беше полицай — разхождаше се отвън всеки ден, като надничаше точно над върха на ледената стена, за да види дали всичко върви добре. От време на време правеше фокуси или фойерверки, за да забавлява ледените феи. То се разделяше на четири или пет слънца наведнъж, или нашарваше небето с колела, кръстове и звезди от бял огън, настаняваше се в средата и намигаше на феите. Мога да кажа, че те много се забавляваха, защото всичко в тази страна е забавление.

В басейна лежаха добрите китове — щастливи, сънливи животни, върху спокойното, мазно море. Имаше всякакви китове — обикновени, с гърбове като бръсначи, с носове като бутилки, а имаше и морски еднорози с дълги рогове от слонова кост. Но кашалотите са толкова яростни, немирни, ревящи, непокорни, че ако Майка Кери ги беше пуснала вътре, не би имало мир в Мирния вир. И така, тя ги изпрати в огромен вир само за тях на Северния полюс, на двеста шестдесет и три мили юго-югоизточно от Монт Еребус, великия вулкан сред ледовете. Там те се бутат един друг с грозните си носове, ден и нощ, от година на година.

Но тук имаше само добри, кротки животни, легнали като черни хълмове, които изхвърляха от време на време струи от бяла пара или плаваха наоколо, отворили огромните си уста. Тук нямаше вършачи, които да вършеят горките им стари гърбове, риби-меч, които да пробождат коремите им, риби-трион, които да ги разрязват, акули, които да отхапват парчета от хълбоците им, или китоловци, които да ги пронизват с харпуни и копия. Тук бяха щастливи и защитени. Трябваше само да чакат кротко в Мирния вир, докато Майка Кери ги превърне от стари животни в млади.

Том доплува до най-близкия кит и го попита как да стигне до Майка Кери.

— Ето я там, в средата — отвърна китът.

Том погледна нататък, но не видя нищо в средата на вира освен един островръх айсберг; така и каза на кита.

— Това е Майка Кери — обясни китът, — както ще разбереш, щом стигнеш до нея. Тя седи там и превръща старите животни в млади.

— Как го прави?

— Това е нейна грижа, не моя — отвърна старият кит и се прозя толкова широко (защото беше много голям), че в устата му влязоха 943 морски мушици, 13 846 медузи и четиридесет и три малки ледени рачета, които се побутваха едно друго, свили крачета под коремите си, твърдо решени да умрат достойно като Юлий Цезар.

— Предполагам — каза Том, — че тя нарязва един голям кит като теб на цял пасаж морски свине.

При това старият кит се разсмя така силно, че изкашля всички създания. Те отново отплуваха, благодарни, че са избягали от тази ужасна китова зъбна мрежа, от която никой не се е завърнал жив. А Том продължи към айсберга учуден.

Когато се приближи до него, стълбът се превърна в най-достолепната стара дама, която някога беше виждал — бяла мраморна дама, седнала на бял мраморен трон. А от подножието на трона отплуваха надолу към морето милиони новородени създания, с повече различни форми и цветове, отколкото човек може да си представи. Това бяха децата на Майка Кери, които тя прави от морска вода по цял ден.

Разбира се, той очакваше да я види как кълца, нарязва, крои, шие, набира, пълни, глади, притиска, обръща, полира, измерва, реже и така нататък, както правят хората, когато се хващат да правят нещо.

Но вместо това тя седеше съвсем неподвижна, подпряла брадичка на ръката си, загледана надолу в морето с две огромни яркосини очи, сини като самото море. Косата й беше бяла като снега, защото беше много стара — всъщност, по-стара от всичко, което е вероятно да срещнеш, освен разликата между добро и зло.

Когато видя Том, тя го погледна много мило.

— Какво искаш, малко човече? Отдавна не съм виждала водни дечица тук.

Том й разказа за мисията си и попита за пътя към Другия-край-на-никъде.

— Трябва да знаеш сам, тъй като вече си бил там.

— Бил ли съм, госпожо? Значи сигурно съм забравил.

— Погледни ме тогава.

Том я погледна в огромните сини очи и си спомни напълно пътя.

Е, не беше ли странно?

— Благодаря ви, госпожо — каза Том. — Няма да безпокоя повече Ваша светлост. Разбрах, че сте много заета.

— Никога не съм по-заета, отколкото съм сега — отвърна тя, без да помръдне и с пръст.

— Чух, госпожо, че винаги правите млади животни от старите.

— Така си въобразяват хората. Но аз не бих си давала труд да правя създанията, милото ми. Стоя тук и ги карам сами да се правят.

„Вие наистина сте умна фея“ — помисли си Том. И беше съвсем прав.

— А сега, хубавото ми мъниче — каза Майка Кери, — сигурен ли си, че знаеш пътя към Другия-край-на-никъде?

Том си помисли. И — гледай ти! — беше го забравил напълно.

— Това е, защото отмести очи от мен.

Том я погледна отново и си спомни. После погледна настрани и забрави всичко за миг.

— Но какво да правя, госпожо? Не мога да продължа да ви гледам, когато съм някъде другаде.

— Трябва да се справиш без мен, както правят повечето хора в продължение на деветстотин деветдесет и девет хилядни от живота си. Вместо мен гледай кучето, защото то знае пътя много добре и няма да го забрави. Между другото, може да срещнете някои изключително странни хора там, които няма да ви пуснат без този паспорт, който ти давам. Трябва да го закачиш на вратлето си и да се грижиш за него. И, разбира се, понеже кучето винаги ще върви след теб, трябва да изминеш целия път, като вървиш назад.

— Назад ли? — извика Том. — Но тогава няма да виждам накъде вървя.

— Напротив. Ако гледаш напред, няма да виждаш и на стъпка пред себе си и със сигурност ще сбъркаш. Но ако гледаш назад, гледаш внимателно откъде си минал и особено внимателно гледаш кучето, което върви по инстинкт и затова не може да сгреши, тогава ще знаеш какво следва — тъй ясно, като че ли си го видял в огледало.

Том беше много изумен. Но й се подчини, защото се беше научил винаги да вярва на онова, което му казват феите.

— Така е, мило дете — продължи Майка Кери. — Ще ти разкажа една история, която ще те убеди, че съм напълно права, както ми е обичаят.

Имало едно време двама братя. Единият наричали Прометей, защото винаги гледал пред себе си и се хвалел, че вижда в бъдещето. Другият се казвал Епиметей, защото винаги гледал зад себе си, изобщо не се хвалел, а казвал скромно като ирландец, че би предпочел да предрича след събитието.

Прометей бил много умен, разбира се, и изобретявал всякакви чудесни неща. Но за нещастие, когато трябвало да действат, не действали. Поради което не излизало нищо от тях и почти нищо не останало. Никой не знае какви са били, освен няколко стари господа археолози, които ровят в пущинаците.

А Епиметей бил наистина много бавен и минавал сред хората за дръвник, тъпак, бунак, бъзльо, мекушавец, тежка гемия и така нататък. Той вършел много малко в продължение на много години; но онова, което правел, никога не трябвало да се прави отново.

А какво се случило накрая? При двамата братя дошло най-прекрасното създание, съществувало някога, на име Пандора, което означава Всички дарове на боговете. Но понеже носела странна кутия в ръката си, този фантазиращ, предричащ, подозрителен, добродетелен, теоретичен, дедуктивен, пророкуващ Прометей, който винаги определял какво ще се случи, не искал да има нищо общо с хубавата Пандора и нейната кутия.

А Епиметей приел и нея и кутията, както приемал всичко, което ставало, и се оженил за нея за добро или за зло, както всеки мъж трябва да направи, когато има възможност да вземе добра жена. Те отворили кутията помежду си, разбира се, за да видят какво има вътре; защото иначе от каква полза можела да им бъде тя?

И отвътре излетели всички болести, на които плътта е подвластна; всички деца на четирите велики страшилища — Самоволие, Невежество, Страх и Мръсотия. Например:

Коклюш, монаси, скарлатина, идоли, магарешка кашлица, папи, войни, миротворци, дефицити, врачки, неплатени сметки, тесни дрехи, картофи, лошо вино, деспоти, демагози, и най-лошите от всички — непослушни момчета и момичета.

Но едно нещо останало на дъното на кутията и това била Надеждата.

Епиметей си навлякъл доста грижи, както повечето хора в този свят. Но получил трите най-хубави неща на света заедно с тях — добра съпруга, опит и надежда. Докато Прометей имал същите грижи, а и много други (както ще чуеш), които си създал сам, без нищо друго освен фантазии, излезли от собствения му мозък, както мрежата на паяка излиза от корема му.

Прометей продължавал да гледа толкова далеч пред себе си, а глупавият стар Епиметей продължил да работи и да се мъчи с помощта на жена си Пандора. Винаги гледал зад себе си, за да види какво се е случило, докато наистина се научил да познава от време на време какво ще се случи в бъдещето. И започнал да прави неща, които проработвали и продължавали да работят: за напояване на земята, за построяване на тъкачни станове, кораби, железници, парни машини, електрически телеграфи и всички неща, които виждаш на Голямото изложение; да предсказва сушата, лошото време, борсовите цени и (което е най-трудно от всички) следващата прищявка на великия идол Въртележка, когото някои наричат Обществено Мнение. Докато накрая станал богат като евреин и дебел като фермер. Хората доста се замисляли, преди да му се месят, но само веднъж, преди да го помолят за помощ. Защото, тъй като печелел добре, можел да си позволи и да харчи добре.

Децата му са учени, които вършат добра, трайна работа в света. А децата на Прометей са фанатиците, теоретиците, тесногръдите, бърборковците и шумните вятърничави хора, които разправят на глупавите люде какво ще се случи, вместо да погледнат какво вече се е случило.

Не беше ли чудесна историята на Майка Кери? И се радвам да кажа, че Том повярва на всяка дума от нея.