Чарлс Кингсли
Водните дечица (3)

Трета глава

Сега Том беше амфибия. Не знаеш ли какво значи това?

Тогава най-добре попитай своя учител, който може би ще ти отговори твърде умно: „Амфибия, т.е. земноводен. Съществително, образувано от две гръцки думи: «амфи» — двоен, и «биос» — живот“.

Каквото и да означава това, Том беше земноводен; и нещо още по-хубаво — беше чист. За пръв път през живота си усети колко е удобно да не е облечен в нищо освен в кожата си. Но той само се радваше на това; не го знаеше и не мислеше за него, точно както човек се радва на живота и здравето и все пак никога не мисли за това, че е жив и здрав; дано да мине дълго време, преди ти да трябва да мислиш за това!

Той не си спомняше някога да е бил мръсен. Всъщност не помнеше нищо от старите си грижи — как е бил уморен, гладен, бит или изпращан да се изкачва по тъмни комини. След онзи сладък сън изобщо беше забравил господаря си и Хартоувър, и малкото бяло момиче — с една дума, всичко, което му се беше случвало през предишния му живот. И което беше най-хубаво от всичко, беше забравил всички лоши думи, които беше научил от Граймс и от грубите момчета, с които си беше играл.

Том беше много щастлив във водата. Той беше вечно тъжен и преуморен в земния свят; а сега, за компенсация, имаше само празници във водния свят — и щеше да е така още дълго, дълго време. Сега не трябваше да прави нищо друго, освен да се радва на живота, и да гледа всички хубави неща, които може да се видят в хладния, бистър воден свят, където слънцето никога не е твърде горещо, а скрежът никога не е твърде студен.

Понякога той тръгваше по гладките, постлани с пясък водни пътища, гледаше щурците, които влизаха и излизаха измежду камъните, или се катереше по скалните ръбове и гледаше кюкавците, висящи от тях с хиляди, всеки от тях надничащ с хубавата си малка глава, или отиваше в някой тих ъгъл и гледаше ручейниците, които ядяха малки пръчки също така жадно, както ти би ял пудинг със сливи, и строяха къщите си с коприна и лепило. Те бяха дами с много голяма фантазия; никоя от тях не се придържаше към едни и същи материали в течение на един ден. Някоя от тях започваше с малко камъчета; после пъхваше парче зелено дърво; след това откриваше мидена черупка и също я залепваше. Бедната мида беше все още жива и изобщо не й харесваше да я вземат, за да строят къщи с нея; но ручейникът изобщо не й позволяваше да си каже мнението по въпроса, тъй като беше груб и себичен, каквито обикновено са празните хора. След това залепваше парче гнило дърво, после много хубав розов камък, и така нататък, докато станеше цялата на кръпки като палтото на ирландец. После откриваше една дълга сламка, пет пъти по-дълга от нея, и възкликваше: „Ура! Сестра ми има опашка, а сега аз също си имам!“. И я залепваше зад себе си и маршируваше наоколо с нея твърде гордо, макар че тя беше наистина много неудобна. И така, опашките станаха на мода сред ручейниците в този вир, както бяха на края на Дългото езеро миналия май, и всички щапукаха наоколо с дълги сламки, стърчащи зад тях, които попадаха между краката им, спъваха се и се търкаляха един върху друг. Изглеждаха толкова смешно, че Том им се присмиваше по цял ден. Но трябва да знаеш, че те бяха прави; защото хората винаги трябва да следват модата, дори ако трябва да носят шапки от лъжици.

Понякога Том стигаше до дълбок, спокоен вир; и там виждаше водните гори. Те биха ти изглеждали само като малко водорасли; но Том, трябва да помниш, беше толкова малък, че всичко му изглеждаше сто пъти по-голямо, отколкото на теб, точно както нещата изглеждат за една малка рибка, която вижда и хваща малките водни създания, които ти би могъл да видиш само с микроскоп.

И във водната гора Том видя водните маймуни и водните катерици (всички те обаче имаха по шест крака; почти всичко имаше по шест крака във водата, освен елфите и водните деца); те тичаха доста пъргаво между клонките. Там имаше и водни цветя — с хиляди. Том се опита да ги бере, но щом ги докоснеше, те се свиваха и се превръщаха в бучки желе; и тогава Том видя, че те всички са живи — камбанки, звезди, колела и цветя с всякакви прекрасни форми и цветове; всички бяха живи и заети, точно като Том. Сега той откри, че в света има много повече, отколкото си беше представял на пръв поглед.

Трябва да знаеш, че всички подводни създания говорят; само че не на език като нашия, а както конете, кучетата, кравите и птиците говорят помежду си. Том скоро се научи да ги разбира и говори с тях, така че би имал много приятна компания, стига само да беше добро момче. Но трябва със съжаление да кажа, че той твърде много приличаше на някои други малки момчета, които много обичат да ловят и да измъчват разни създания само за удоволствие. Някои хора казват, че момчетата просто не могат да устоят на това желание; то е естествено и само доказва, че всички ние произхождаме от дивите зверове. Но независимо дали е естествено или не, малките момчета могат да му устоят и трябва да му устоят.

Но Том не знаеше това; той замеряше с камъни и гонеше горките водни създания наоколо, докато те всички започнаха да се боят от него и бягаха от пътя му, или се скриваха в черупките си; затова той нямаше с кого да говори и да си играе.

На водните феи, разбира се, им беше жал, че той е толкова нещастен, и копнееха да го вземат, да му кажат колко е непослушен, да го научат да бъде добър и да играят и да лудуват с него; но им беше забранено да правят това. Том трябваше сам да научи урока си от собствения си опит.

Най-после един ден той намери ручейник и искаше да го накара да надникне от къщата си; но къщната врата беше затворена. Том разби на парчета вратата, която беше прекрасна гравюра от коприна, цялата облепена с блестящи малки парченца кристал. Това беше много лоша постъпка, защото сигурно ручейникът щеше да умре през нощта.

И Том отплува. Той беше много засрамен от себе си и се чувстваше все по-непослушен, както правят малките момчета, когато са направили нещо лошо и не си признават.

После стигна до един вир, пълен с малки пъстърви, и започна да ги измъчва и да се опитва да ги хване; но те се изплъзваха през пръстите му и изскачаха от водата в страха си. Но докато Том ги преследваше, се приближи до голям тъмен водовъртеж под един елшов корен, и оттам изскочи една огромна стара кафява пъстърва, десет пъти по-голяма от него и тръгна право срещу него. Не знам кой беше по-изплашеният от двамата.

После той продължи, нацупен и самотен, какъвто заслужаваше да бъде; и видя под един бряг да седи едно много грозно и мръсно създание, горе-долу наполовина по-малко от него самия, което имаше шест крака, голям корем и много смешна глава с две огромни очи и с лице точно като на магаре.

— О — каза Том, — какъв си грозник! — и започна да му прави гримаси.

И тогава изведнъж цялото магарешко лице на създанието се раздели само за миг, от него изскочи една дълга ръка с чифт щипки накрая и хвана Том за носа. Не го заболя много, но ръката го държеше доста здраво.

— Ох, ох! Ох, пусни ме! — извика Том.

— Тогава ме остави на мира — каза съществото. — Искам тишина. Искам да се разцепя.

Том обеща да го остави на мира и то го пусна.

— Защо искаш да се разцепиш? — попита Том.

— Защото всичките ми братя и сестри се разцепиха и се превърнаха в красиви създания с криле; аз също искам да се разцепя. Не ми говори. Сигурен съм, че трябва да се разцепя. Ще се разцепя!

Том застана тихо, за да гледа. Създанието се наду и запуфтя, протегна се вцепенено, и най-накрая — пук, пуф, бум — то се разтвори по цялата дължина на гърба си и после до върха на главата си.

А от вътрешността му излезе най-стройното, прекрасно, нежно създание, меко и гладко като Том, но много бледо и слабо, като малко дете, което е боледувало дълго време в тъмна стая. То движеше краката си много немощно и се оглеждаше наоколо полузасрамено, като момиче, когато влиза за пръв път в бална зала; и после започна бавно да се изкачва по едно тревно стъбло към повърхността на водата.

Том беше толкова изумен, че не каза и дума, но така се взираше, че очите му замалко да изскочат. Той също отиде нагоре към повърхността на водата и надникна навън, за да види какво ще стане.

Когато създанието седна на топлото ярко слънце, то се промени по чуден начин. То стана силно и здраво; най-чудесни цветове започнаха да се появяват по тялото му, синьо, жълто и черно, петънца, ивици и пръстени; от гърба му се издигнаха четири големи крила от светлокафяв газ; а очите му станаха толкова големи, че изпълниха цялата му глава и заблестяха като десет хиляди диаманта.

— О, прекрасно създание! — възкликна Том и протегна ръка да го хване.

Но то излетя във въздуха, застана, поддържано от крилете си, за момент, и после отново кацна до Том доста безстрашно.

— Не — каза то, — не можеш да ме хванеш. Сега съм водно конче, кралят на всички насекоми; и ще танцувам в слънчевата светлина, ще лудувам над реката, ще ловя комари и ще си намеря жена, красива като мен. Знам какво да направя. Ура! — И то излетя във въздуха и започна да лови комари.

— О! Върни се, върни се — извика Том, — върни се, прекрасно създание. Нямам с кого да си играя, а съм толкова самотен тук. Само ако се върнеш, никога няма да се опитвам да те хвана.

— Не ме интересува дали ще се опитваш, или не — каза водното конче, — защото не можеш. Но когато свърша вечерята си и се огледам наоколо из това красиво място, ще се върна и ще си побъбрим за всичко, което съм видял при пътуванията си. Ау, какво огромно дърво! И какви огромни листа има!

То изобщо не беше голямо; но водното конче беше виждало само малки водни дървета, звездица, равнец, водни лютичета и други подобни; затова то му изглеждаше много голямо. Освен това то беше много късогледо, като всички водни кончета, и не виждаше и на ярд^[1] пред носа си.

Водното конче наистина се върна и си побъбри с Том. То беше малко самонадеяно заради красивите си цветове и големите си криле; но дълго беше едно нещастно, мръсно и грозно създание, така че имаше достатъчно извинения за високомерието си. То много обичаше да говори за всички чудесни неща, които беше видяло по дърветата и поляните. На Том му хареса да го слуша, защото беше забравил всичко за тях. Така че не след дълго станаха добри приятели.

И съм много щастлив да кажа, че Том вече не измъчваше нито едно водно същество. После ручейниците станаха доста питомни и започнаха да му разказват странни истории за начина, по който строят къщите си, сменят кожите си и накрая се превръщат в крилати създания, докато Том започна да копнее да смени кожата си и да има криле като тях някой ден.

А той и пъстървите се сдобриха (защото пъстървите много скоро забравят, ако са били изплашени или наранени). Така че Том си играеше с тях на гоненица и много се забавляваха. Той се опитваше да изскочи от водата, както те правеха, преди да превали дъждец; но някак си все не успяваше. Най-много обаче му харесваше да ги гледа как изскачат и ловят мухи, докато плуваха в кръг под сянката на огромния дъб, където бръмбарите цопваха в реката, а зелените гъсеници се спускаха надолу на копринени въжета без никаква причина, а после отново без никаква причина сменяха глупавите си настроения, и тръгваха да се връщат обратно на дървото, като навиваха въжето на топка между челюстите си, което е много хитър трик за въжеиграчи.

А доста често Том ги хващаше, точно когато докосваха водата; хващаше елшовите мушици, и лудетините, и мухите с опашки като на петли, и предачките — жълти, кафяви, тъмночервени и сиви, и ги даваше на своите приятели — пъстървите. Може би това не беше твърде любезно по отношение на мухите; но човек трябва да прави услуги на приятелите си, когато може.

А най-сетне той се отказа да лови дори мухите, защото се запозна с една от тях случайно и тя му се стори много весело мъниче.

Той се припичаше на повърхността на водата през един горещ юлски ден, ловеше мухи и хранеше пъстървите, когато видя нов вид животно — тъмносиво, малко, с кафява глава. То наистина беше много малко; но си придаваше важност, колкото можеше, както трябва да се прави. То перчеше глава, и перчеше криле, и перчеше опашка, и перчеше двете малки метлички на края на опашката си; накратко, изглеждаше като най-наперения мъник от всички мъници. И точно такъв се оказа; защото, вместо да се отстрани, той скочи на пръста на Том и остана там, храбър като деветима шивачи; и изписка с най-мъничкото, най-острото, най-пискливото малко гласче, което някога сте чували:

— Много съм ви задължен, наистина; но още не го искам.

— Какво не искаш? — попита Том, доста стреснат от неговата безочливост.

— Вашия крак, който бяхте така добър да протегнете, за да седна на него. Само трябва да отида и да видя жена си за няколко минути. О, боже! Колко много грижи създава семейството! — Въпреки че мързеливият малък мошеник не правеше нищо друго, освен да оставя горката си жена да мъти всичките яйца съвсем самичка. — Когато се върна, бих бил щастлив, ако бъдете така добър да държите крака си точно така протегнат. — И той отлетя.

Том реши, че той е много хладнокръвен; и затвърди още повече мнението си, когато след пет минути той се върна и каза:

— А, уморили сте се да чакате? Е, и другият ви крак ще свърши работа.

Той подскочи върху коляното на Том и започна да бъбри с пискливия си глас.

— Значи живеете под водата? Неприятно място. Живях там известно време; беше много запуснато и мръсно. Но реших да не оставам там дълго. Така че станах порядъчен; излязох на повърхността и облякох този сив костюм. Много делови костюм — не мислите ли?

— Наистина, много е спретнат и приличен — каза Том.

— Да, човек трябва да бъде приличен, спретнат и порядъчен, и всякакви такива неща за известно време, когато стане семеен мъж. Но вече ми омръзна, това е истината. Върших достатъчно работа, струва ми се, през последната седмица, че да ми стигне за цял живот. Затова ще облека бална премяна, ще изляза и ще бъда елегантен, ще видя веселия свят и ще изтанцувам един-два танца. Защо човек да не се порадва, ако може?

— А какво ще стане с жена ти?

— О! Тя е много скучно, глупаво създание — така си е; не мисли за нищо друго, освен за децата. Ако реши да дойде, защо не; а ако не дойде — ще мина и без нея; ето, вече тръгвам.

Докато говореше, той доста пребледня, а после съвсем побеля.

— О, ти си болен! — възкликна Том. Но той не отговори.

— Ти си мъртъв — отбеляза Том, докато го гледаше, застанал на коляното му, бял като призрак.

— Не, не съм! — отговори един малък писклив гласец над главата му. — Това съм аз — тук, горе, в балната си премяна; а онова е моята кожа. Ха, ха! Този номер не го можеш!

Защото малкият мошеник просто беше изскочил от собствената си кожа и я беше оставил на коляното на Том — с дупките за очите, с крилете, опашката — съвсем като жива.

— Ха, ха! — повтори той, завъртя се и заскача нагоре-надолу, без да спира и за миг, като че ли се беше заразил от танца на Свети Вит. — Не съм ли хубавец?

Такъв си беше; защото тялото му беше бяло, а опашката — оранжева, а очите му бяха във всички цветове на паунова опашка. А най-странното от всичко беше, че метличките на края на опашката му бяха пораснали петкратно по-големи, отколкото бяха преди.

— Ах — каза той, — сега ще видя веселия свят. Прехраната няма да ми струва много, защото нямам уста, нали разбираш, и нямам вътрешности; така че никога не мога да огладнея или да ме заболи стомахът.

Наистина не можеше. Беше станал сух, твърд и празен като свирка, както заслужават такива глупави хора с кухи сърца.

Но, вместо да се засрами от празнотата си, той доста се гордееше с нея, както много изтънчени джентълмени, и започна да размахва опашка и да скача нагоре-надолу, и да пее:

Жена ми ще играе, аз ще пея,

и тъй във веселба денят ще се изниже —

защото е за мене най-мъдрата идея

да гониш надалече всяка грижа!

Той танцуваше и танцуваше нагоре-надолу три дни и три нощи, докато толкова се умори, че се катурна във водата и се понесе по течението. Том никога не разбра какво е станало с него, а и самият той не се интересуваше; защото Том го чуваше да пее до последния момент, както се носеше надолу:

— Да гооониш надалеееече всяааака гриииижа!

А ако той не се интересуваше, защо някой друг трябваше да се интересува?

Но един ден Том преживя ново приключение. Той седеше на листа на една водна лилия заедно с приятеля си — водното конче, и гледаха танца на мушиците. Водното конче беше изяло толкова от тях, колкото му се искаше, и седеше съвсем спокойно и сънливо, защото беше много горещо и светло. Мушиците (които не се трогнаха ни най-малко от смъртта на бедните си братя) танцуваха на един фут над главата му доста щастливо, а една голяма черна муха се беше разположила на не повече от инч от носа му и започна да си мие лицето и да реше коса с лапи; но водното конче не се и помръдна и продължи да си бъбри с Том за времето, когато беше живяло под водата.

Изведнъж Том чу най-странния звук нагоре по потока: гукане, ръмжене и вой, и пищене, като че ли сте сложили в една торба два домашни гълъба, девет мишки, три морски свинчета и едно сляпо кученце и сте ги оставили да се боричкат.

Той погледна над водата и видя странна гледка: една огромна топка, която се търкаляше и търкаляше надолу по потока, като в един момент изглеждаше направена от мека кафява козина, а в следващия — от блестящо стъкло. И все пак не беше топка, защото понякога се разделяше на парчета, а после отново се съединяваше; и през цялото време шумът, който вдигаше, ставаше все по-силен.

Том попита водното конче какво може да е това; но, разбира се, със своето късогледство то не можеше да види добре, въпреки че не беше и на десет ярда. Затова Том скочи във водата и заплува нататък, за да види сам. Когато се приближи, топката се оказа съставена от четири или пет красиви създания, много по-големи от Том, които плуваха наоколо, търкаляха се, гмуркаха се, въртяха се, бореха се, прегръщаха се, целуваха се, хапеха се и се драскаха по най-чаровния начин, който някой е виждал. Ако не ми вярвате, можете да отидете в зоологическата градина и после да кажете дали видрите, когато си играят във водата, не са най-веселите, най-гъвкавите, най-грациозните създания, които някога сте виждали.

Но когато най-голямата от тях видя Том, тя хукна, като се отдели от останалите, и извика доста рязко на водния език:

— Бързо, деца, тук има нещо за ядене! — И се хвърли към бедния Том, като го гледаше с толкова зли очи и така се зъбеше, че Том, който я беше сметнал за много хубава, си каза: „Хубав е онзи, който прави хубави неща“. Бързо се плъзна между корените на водната лилия и започна да й прави гримаси.

— Излез — каза лошата стара видра, — или ще стане по-лошо.

Но Том я гледаше измежду два дебели корена и ги тръскаше с всичка сила, като й правеше ужасни гримаси през цялото време. Това не беше много възпитано, без съмнение; но, нали знаете — Том все още не беше завършил образованието си.

— Да си вървим, деца — каза с отвращение видрата, — не си струва да го ядем, в крайна сметка. Това е просто един противен воден гущер, каквито никой не яде, дори онези вулгарни щуки в езерото.

— Не съм гущер! — възкликна Том. — Гущерите имат опашки.

— Гущер си — повтори видрата доста уверено. — Виждам двете ти ръце доста добре и знам, че имаш опашка.

— Казвам ти, че нямам — възрази Том. — Погледни! — И той обърна хубавото си малко тяло наопаки; със сигурност нямаше опашка.

Видрата можеше да се измъкне, като каже, че Том е жаба; но, както много други хора, щом веднъж беше казала нещо, тя се придържаше към него, права или не; така че му отговори:

— Казвам, че си гущер, затова си такъв и не ставаш за храна на изтънчени същества като мен и моите деца. Можеш да си останеш там, докато сьомгите те изядат (тя знаеше, че сьомгите не биха го направили, но искаше да изплаши горкия Том). Ха-ха! Те ще те изядат, а ние ще изядем тях! — Видрата се изсмя със зъл, жесток смях.

— Какво е това сьомги? — попита Том.

— Риби, гущер такъв, големи риби, вкусни за ядене риби. Те са господарите на рибите, а ние сме господарите на сьомгата. — И тя отново се изсмя. — Ние ги ловим нагоре и надолу из вировете и ги притискаме в ъглите, глупаците; те са толкова горди и тормозят малките пъстърви и бодливките, докато ни видят да идваме. Тогава изведнъж стават толкова смирени; а ние ги хващаме, но е под достойнството ни да ги ядем целите; само отхапваме мекото им гърло и изсмукваме сладкия им сок — о, колко е вкусен! — (и тя облиза злите си устни), — а после ги изхвърляме и отиваме да хванем други. Те ще дойдат скоро, деца, ще дойдат скоро. Подушвам дъжда, който идва от морето, и тогава, ура — прясна сьомга и много ядене по цял ден.

И видрата толкова се възгордя, че два пъти се преметна през глава и после застана изправена, наполовина подаваща се от водата и ухилена като чешърски котарак.

— А откъде идват? — попита Том, който стоеше съвсем наблизо, защото беше изключително уплашен.

— От морето, гущере, от огромното, обширно море, където можеха да си стоят в безопасност, ако искаха. Но глупаците излизат от морето по голямата река, а ние ги дебнем; и когато те отново слязат надолу, ние слизаме след тях. И там ловим костур и треска, и си живеем щастливо по брега, и се хвърляме и търкаляме в прибоя, и спим уютно в топлите, сухи пясъци. О, това е весел живот, деца, само да не бяха онези ужасни хора.

— Какво е това хора? — попита Том; но някак си като че ли знаеше, още преди да попита.

— Двукраки създания, гущере! А сега, като те гледам, те всъщност са нещо като теб, ако нямаше опашка (тя беше твърдо убедена, че Том трябва да има опашка), само че много по-големи, за наша зла участ; и ловят рибата с въдици и мрежи, които се заплитат в краката ни понякога, и слагат гърнета покрай скалите, за да ловят раци. Те пронизаха горкия ми скъп съпруг, когато той излезе, за да ми намери нещо за ядене. Лежах сред скалите тогава, и бяхме паднали много ниско, защото морето беше толкова бурно, че никаква риба не идваше до брега. Но те го пронизаха, горкичкия, и видях как го отнасят на една греда. О, той загуби живота си заради вас, деца мои, горкия ви баща.

Видрата стана толкова сантиментална (защото видрите могат да бъдат много сантиментални, когато решат, като много хора, които са жестоки и алчни и не са от полза за никого), че тъжно заплува по ручея, и Том не я видя повече. Добре беше за нея, че си тръгна; защото, едва се беше отдалечила, по брега дойдоха седем лоши териерчета, които душеха и джафкаха, риеха и лаеха към реката. Том се скри сред водните лилии, докато те си тръгнат, защото не можеше да отгатне, че това са водните феи, които бяха дошли да му помогнат.

Но не можеше да спре да си мисли за онова, което беше казала видрата за голямата река и обширното море. И си помисли, че иска да отиде и да ги види. Не можеше да каже защо; но колкото повече си мислеше, толкова по-недоволен се чувстваше от тесния малък поток, в който живееше, и всичките си приятели там. Искаше да излезе в големия, широк свят и да се радва на всички чудесни гледки, с които беше сигурен, че е пълен той.

И веднъж реши да тръгне надолу по потока. Но потокът беше много малък; и когато стигна до плитчините, не можеше да се държи под водата, защото нямаше вода, под която да се държи. Затова слънцето изгори гърба му и му прилоша; той се върна и лежа кротко във вира още цяла седмица.

А после, вечерта след един много горещ ден, той видя чудна гледка.

Чувстваше се много глупав цял ден; така беше и с пъстървите; те не биха се мръднали и на инч, за да хванат муха, въпреки че имаше хиляди от тях по водата, а лежаха задрямали на дъното под сянката на камъните; Том също дремеше и му беше приятно да докосва техните гладки, хладни хълбоци, защото водата беше твърде топла и неприятна.

Но привечер изведнъж притъмня. Том погледна нагоре и видя одеяло от черни облаци, проснало се през долината, което опираше върху зъберите вдясно и вляво. Той не се разтревожи, защото всичко беше спокойно. Не се чуваше и шепот от вятър, никакво чуруликане на птици; а след това няколко огромни дъждовни капки цопнаха във водата. Една от тях удари Том по носа и го накара доста бързо да потопи глава.

А после блесна светкавица, затрепери гръм през Вендейл и обратно, от облак до облак и от скала до скала, докато самите скали в потока сякаш се разтърсиха. Том гледаше нагоре през водата и си мислеше, че това е най-прекрасната гледка, която е виждал някога в живота си.

Но не посмя да подаде глава от водата, защото дъждът се лееше като из ведро, а градушката гърмеше като изстрели по потока и го разбиваше на пяна. Скоро потокът се надигна и се втурна надолу, все по-високо и по-високо, все по-бурно и по-бурно, пълен с бръмбари и пръчки, сламки и червеи, и буци кал, и дървесни въшки, и пиявици, и остатъци и отпадъци, и това, и онова, и друго, достатъчно да изпълни девет музея.

Том едва успяваше да удържи на напора на потока и се скри зад една скала. Но пъстървите не се скриха; те се втурнаха измежду камъните и започнаха да лапат бръмбарите и пиявиците по най-алчен и свадлив начин и да плуват наоколо с огромни червеи, висящи от устите им, като се дърпаха и блъскаха, за да си ги отнемат една от друга.

И сега, при проблясването на светкавиците, Том видя нова гледка — цялото дъно на потока беше оживяло от огромни змиорки, които се въртяха и преобръщаха надолу по потока. Те се бяха крили през миналите седмици в пукнатините на скалите и дупките в калта, и Том почти не ги беше виждал, освен от време на време нощем; но сега всички бяха излезли и бързаха покрай него толкова диво и яростно, че той доста се изплаши. Той ги чуваше да си говорят: „Трябва да бързаме, трябва да бързаме. Каква чудесна буря! Надолу към морето, надолу към морето!“.

Тогава дойде видрата с цялото си котило; те се виеха и се носеха нататък със същата бързина като змиорките. Видрата издебна Том, докато минаваше, и каза:

— Сега е моментът, гущере, ако искаш да видиш света. Елате, деца, не обръщайте внимание на тия противни змиорки; ще закусваме със сьомга утре. Надолу към морето, надолу към морето!

После дойде една светкавица, по-ярка от всички други, блесна за хилядна част от секундата, но той ги видя, сигурен беше — три прекрасни малки момиченца, хванати за ръце, се носеха по бързото течение, докато пееха: „Надолу към морето, надолу към морето!“.

— О, спрете! Почакайте ме! — извика Том, но те бяха изчезнали. Все пак чуваше гласовете им, ясни и сладки през рева на бурята, водата и вятъра, и замиращата им песен: „Надолу към морето!“.

— Надолу към морето? — каза Том. — Всичко отива към морето; и аз ще отида. Сбогом, пъстърви. — Но пъстървите бяха толкова заети да лапат червеи, че изобщо не се обърнаха да му отговорят; така че Том си спести мъката да се сбогува с тях.

И сега, надолу по яростния поток, воден от ярките светкавици на бурята; покрай високи скали, обрасли с брези по върховете, които в един момент блясваха ярко като ден, а в следващия бяха тъмни като нощ; покрай тъмни въртопи, от които огромни пъстърви се хвърляха върху Том, мислейки го за добра храна (всички се връщаха нацупени, защото феите страшно ги нахокваха за това, че са се осмелили да заплашват едно водно детенце); и нататък през тесни проливи и ревящи водопади, където Том беше оглушен и ослепен за момент от бурните води; през дълбоки вирове, където белите водни лилии подскачаха и пляскаха под водата и градушката; покрай заспали села; под тъмните арки на мостовете, нататък и нататък към морето. Том не можеше да спре и не се опитваше да спре; щеше да види огромния свят долу, и сьомгата, и огромните вълни, и голямото, голямо море.

Не след дълго той стигна до едно място, където реката се разделяше на широки, но плитки ръкави, толкова широки, че малкият Том, като подаваше глава от водата, едва виждаше от другата страна.

И там спря. Малко се поизплаши. „Това трябва да е морето — помисли си той. — Колко е огромно! Ако вляза в него, сигурно ще се загубя, или някоя странна твар ще ме ухапе. Ще спра тук и ще потърся видрата или змиорките, или някой, който да ми каже къде да отида.“

И така, той се върна малко назад и пропълзя в една пукнатина на скалата, точно където реката се разливаше в широките плитчини, и се огледа за някого, който да му покаже пътя; но видрата и змиорките бяха отишли на много мили надолу по потока.

Той почака там и поспа, защото беше доста изморен от нощното си пътуване; а когато се събуди, потокът се беше избистрил в прекрасен кехлибарен оттенък, макар че все още водата беше твърде висока. След известно време той видя нещо, което го накара да подскочи; защото веднага разбра — това беше едно от нещата, които беше дошъл да търси.

Каква риба! Десет пъти по-голяма от най-голямата пъстърва и сто пъти по-голяма от Том, която се носеше по потока покрай него, така спокойно, както Том се беше носил надолу.

Каква риба! Блестяща като сребро от главата до опашката, тук-там с по някоя пурпурна точка; с огромен закривен нос и огромна извита устна, и огромно блестящо око, оглеждаща се около себе си гордо като крал и проучваща водата надясно и наляво, като че ли тя й принадлежи. Сигурно беше сьомгата, кралят на всички риби.

Том беше толкова изплашен, че копнееше да пропълзи в някоя дупка; но нямаше нужда да го прави, защото всички сьомги са истински джентълмени, и като истински джентълмени, изглеждат достатъчно благородни и горди, и все пак, като истински джентълмени, никога не вредят на никого и не се карат с никого, а си гледат собствената работа и оставят грубияните сами да се оправят.

Сьомгата го погледна право в лицето и после продължи нататък, без да му обръща внимание, с едно-две махвания на опашката, от които потокът отново кипна. А след няколко минути дойде още една, а после — четири или пет, и така нататък; и всички подминаха Том, като се втурваха и скачаха нагоре по водопада със силни тласъци на сребърните си опашки, като от време на време изскачаха изцяло от водата и нагоре над някоя скала, като блясваха славно за момент на яркото слънце; а Том беше толкова възхитен, че би могъл да ги гледа цял ден.

Най-после дойде една, по-голяма от всички останали; но тя се приближи бавно, спря и погледна назад; изглеждаше много притеснена и заета. Том видя, че тя помага на една друга сьомга, особено хубава, която нямаше нито едно петно върху себе си, а беше облечена в чисто сребро от носа до опашката.

— Скъпа моя — каза огромната риба на придружителката си, — ти наистина изглеждаш ужасно уморена и не трябва да се преуморяваш. Почини си зад онази скала — и тя леко я побутна с нос към скалата, където седеше Том.

Трябва да знаете, че това беше съпругата на сьомгата. Защото сьомгите, като другите истински джентълмени, винаги избират своята лейди и я обичат, и са й верни, какъвто трябва да е всеки истински джентълмен; те не са като вулгарните главуши, таранки и щуки, които нямат никакви възвишени чувства и не се грижат за жените си.

Тогава той видя Том и го погледна много яростно за момент, като че ли щеше да го ухапе.

— Ти пък какво искаш? — попита той разярен.

— О, не ме наранявай! — изплака Том. — Само исках да ви погледам; толкова сте хубави.

— А? — възкликна сьомгата, много достолепно и много вежливо. — Наистина ти дължа извинение; виждам какъв си, драго мъниче. Срещал съм едно-две създания като теб преди и ги смятам за много приятни и възпитани. Наистина, едно от тях се държа много мило с мен наскоро, и се надявам, че скоро ще съм в състояние да му се отплатя. Надявам се, че няма да ти пречим тук. Веднага щом тази дама си почине, ще продължим със своето пътуване.

Колко добре възпитана стара сьомга беше той!

— Значи сте виждали създания като мен преди? — попита Том.

— Няколко пъти, драги. Наистина, едва снощи едно от тях при устието на реката дойде и предупреди мен и жена ми за някакви нови мрежи, които са се появили в потока, не мога да кажа как, от миналата зима, и ни показа пътя покрай тях, по най-очарователен и услужлив начин.

— Значи има водни дечица в морето? — извика Том и плесна с малките си ръчички. — Значи ще има с кого да си играя там? Колко прекрасно!

— Няма ли водни дечица в този поток? — попита дамата сьомга.

— Не! И бях толкова самотен. Стори ми се, че видях три снощи; но те изчезнаха за миг, надолу към морето. Затова и аз тръгнах нататък; защото нямаше с кого да си играя, освен с ручейници, водни кончета и пъстърви.

— Уф — възкликна дамата, — каква долна компания!

— Скъпа моя, ако е бил в долна компания, със сигурност не е научил техните долни маниери — забеляза сьомгата.

— Не, наистина, горкото мъниче; но колко тъжно е, че е живял сред хора като ручейниците, които всъщност имат шест крака — отвратителни създания; на всичко отгоре и водни кончета! Те дори не стават за ядене; веднъж ги опитах — всичките са твърди и празни; а що се отнася до пъстървите, всеки знае какви са те. — При това тя сбърчи устна и изглеждаше ужасно презрителна; съпругът й също сбърчи устна, докато започнаха да изглеждат горди като римляни.

— Защо толкова мразите пъстървите? — попита Том.

— Драги, ние дори не ги споменаваме, освен ако не се налага; защото, за съжаление, те са наши роднини, които изобщо не ни правят чест. Преди много, много години те са били точно като нас; но били толкова мързеливи, страхливи и алчни, че вместо да слизат до морето всяка година, за да видят света и да станат силни и големи, те предпочитали да останат да се мушат из малките поточета и да ядат червеи и дребни животинки. И си получили наказанието за това, защото станали грозни, кафяви, петнисти и дребни; всъщност толкова деградирали, че ядат нашите деца.

— И претендират отново да се домогват до нашето приятелство — добави дамата. — Всъщност, познавам една от тях, която се представя за дама сьомга — малко, безочливо създание.

— Бих се надявал — каза джентълменът, — че има съвсем малко дами от нашата раса, които биха паднали толкова ниско, че да слушат подобно създание дори за момент. Ако видя нещо подобно, ще сметна за свой дълг да ги осъдя и двете на смърт на самото място.

Така каза старата сьомга, като горд идалго със синя кръв от Испания; нещо повече, наистина би постъпила така. Защото трябва да знаеш, че няма врагове, по-настървени един срещу друг, от онези, които са от една и съща раса; а сьомгата гледа на пъстървата, както някои велики народи гледат на някои малки народи — като нещо, което твърде много прилича на тях, за да го търпят.