Джеймс Уайт
Галактическа болница (6)

VI

Израстъците на малкото се извиха по начина, който за О’Мара беше сигнал, че то ще зареве отново, и той мрачно, облягайки се на лакти, се отправи за поредната серия от милувки. Това бе най-малкото, което можеше да направи. И макар да бе убеден, че е безсмислено да продължава да върши всичко това, той трябваше да даде последна възможност на бебето. Беше му необходимо да завърши лечението без прекъсвания и да се погрижи да отговори на въпросите на Монитора изчерпателно и точно. Ако малкото заплачеше отново, той нямаше да може да стори това.

— … за вашето любезно сътрудничество — продължаваше сухо Мониторът. — Преди всичко искам обяснение за внезапната промяна, настъпила в характера ви.

— Всичко ми беше омръзнало — каза О’Мара. — Работата не ме задоволяваше. А може би вината да се превърна в такъв неудачник да е донякъде моя. Но главната причина да си насадя този гаден характер бе, че тук имаше една работа, която можеше да се свърши само от противен човек. Учил съм твърде много и мисля, че съм добър и опитен психолог…

Нещастието дойде внезапно. Лакътят, на който се бе опрял, докато се пресягаше за въжето, се подхлъзна и той се сгромоляса на пода от височина два и половина фута. При три g това бе равно на падане от седем фута. За щастие той бе с тежкия си работен костюм и с подплатен шлем, ето защо не загуби съзнание. Той обаче извика силно и докато падаше, инстинктивно се вкопчи във въжето.

Това беше и грешката му.

Едната тежест се спусна надолу, а другата се стрелна високо нагоре. Тя се удари с трясък в тавана и разклати скобата, която подпираше леката метална напречна греда на уреда. Цялото устройство се откърти и увисна, след което, увлечено от четирите гравитации, се изтръгна внезапно и рухна надолу право върху малкото. Както бе зашеметен, О’Мара не успя да изчисли количеството сила, стоварила се върху бебето — дали тя бе повече от необходимата за обичайната милувка, равна на силно пошляпване по задните части, или нещо далеч по-сериозно. Малкото изведнъж съвсем притихна и това разтревожи О’Мара.

— … за трети път — крещеше Мониторът. — Какво, по дяволите, става там при вас?

О’Мара смотолеви нещо несвързано. Тогава се намеси Какстън.

— Там става нещо подозрително и се обзалагам, че в тази работа е замесено малкото! Отивам да проверя…

— Почакай! — извика отчаяно О’Мара. — Дайте ми шест часа…

— Ще бъда при теб — прекъсна го Какстън — след десет минути.

— Какстън? — изкрещя О’Мара. — Ако влезеш през херметическата камера, ще ме погубиш! Отворил съм до края вътрешния люк, а ако ти отвориш външния, ще опразниш помещението. Тогава майорът ще загуби затворника си.

Настъпи внезапна тишина, сред която прозвуча спокойният глас на Монитора.

— За какво ви се необходими тези шест часа?

О’Мара се помъчи да разтърси глава, за да проясни мозъка си, но сега, когато тя тежеше три пъти повече от нормалното, той само контузи врата си. За какво ли наистина му трябваха тези шест часа? Той се огледа наоколо и с учудване видя, че и пръскачката за храна, и свързаният към нея контейнер с вода бяха разбити от падналото от тавана устройство. Той не можеше нито да храни и къпе, нито дори да види пациента си от нападалите отломъци, така че през тези шест часа можеше само да седи и да чака да се случи някакво чудо.

— Аз тръгвам — каза Какстън упорито.

— В никакъв случай! — гласът на Монитора звучеше все така любезно, но в него се долавяха нотки, които не търпяха възражение. — Искам да разровя до дъното тази история. Ще почакате навън, докато поговоря с О’Мара насаме. А сега, О’Мара, какво… става… там?

Легнал отново по гръб, О’Мара се помъчи да поеме достатъчно въздух, за да проведе един по-продължителен разговор. Бе решил, че най-добре ще е да разкаже на Монитора цялата истина, а след това да го помоли да изпълни молбата му — да го оставят на мира за шест часа. Това бе единственият възможен начин за спасяването на малкото. Докато говореше, О’Мара се чувствуваше много отпаднал, а зрението му бе така отслабнало, че понякога не можеше да разбере дали клепачите му са вдигнати, или спуснати. Той видя как някакъв човек подаде на майора бележка, но Крейторн не я прочете, докато О’Мара не завърши разказа си.

— Загазили сте здравата — каза Крейторн накрая. В гласа му дори се прокрадна съчувствие, но после той бързо възвърна хладния си тон. — Служебно съм принуден да приема предложението ви и да ви дам тези шест часа. В края на краищата книгата е у вас и следователно най-добре знаете какво трябва да се направи. Но през последните няколко минути положението се промени. Току-що ми известиха, че са пристигнали двама хъдлърити и че единият от тях е лекар. Най-добре ще е да се оттеглите, О’Мара. Вие доста се потрудихте, но оставете сега по-опитните да спасят каквото могат от положението. — Той помълча и добави: — За доброто на малкото.

Изминаха три часа. Какстън, Уеринг и О’Мара седяха до бюрото на Монитора с лице към майора. Крейторн току-що бе влязъл.

— През следващите няколко дни ще бъда зает — отривисто започна той, — ето защо трябва спешно да решим въпроса. Първо злополуката. О’Мара, вашето положение зависи изцяло от това, дали Уеринг ще потвърди версията ви. Зная, че по този въпрос имахте някакви догадки. Аз вече изслушах показанията на Уеринг, но за да задоволя собственото си любопитство, искам да чуя какво мислите, че е казал той?

— Той е подкрепил моя разказ — каза с пресипнал глас О’Мара. — Просто не е имал друг избор.

Той сведе очи към ръцете си, продължавайки да си мисли за безнадеждно болното бебе, което бе оставил в квартирата си. За кой ли път си повтори мислено, че не е виновен за случилото се. Дълбоко в себе си обаче бе убеден, че ако бе разсъждавал по-гъвкаво и бе започнал лечението под налягане по-рано, малкото щеше да е вече добре. Резултатът от разследването на злополуката, изглежда, не го вълнуваше, нито пък имаше значение какво бе казал Уеринг.

— Защо мислите, че не е имал друг избор? — запита го рязко Мониторът.

Какстън зяпна от учудване. Уеринг отбягваше да срещне погледа на О’Мара и започна да се изчервява.

— Когато пристигнах тук — започна вяло О’Мара, — си потърсих някаква допълнителна работа, за да запълвам свободното си време, и така започнах безмилостно да преследвам Уеринг. Той е причината да се превърна в омразен тип, защото това бе единственият начин да мога да му въздействувам. Но за да разберете това, трябва да се върнем малко назад. Поради злополуката с ядрения реактор — продължи О’Мара — всички от неговия сектор бяха твърде много задължени на Уеринг — сигурно вече сте научили тези подробности. Самият Уеринг бе напълно объркан. Физически той не бе на висота — трябваше да му бият инжекции, които да поддържат нормална кръвната му картина, едва намираше сили да се справя с уредите, и, честно казано, тънеше в самосъжаление. От психологическа гледна точка той бе развалина. Въпреки всички уверения на Пелинг, че инжекциите ще му са необходими само още два месеца, той бе убеден, че има злокачествена анемия. Освен това, пак въпреки всичко казано му от лекаря, той вярваше, че е станал стерилен, и това му убеждение го караше да се държи и разговаря по начин, от който всеки нормален човек би се отвратил. Подобен начин на мислене е патологичен, а в действителност той си беше съвсем в ред. Когато разбрах как стоят нещата, аз започнах да му се присмивам при всеки удобен случай. Издевателствувах безмилостно над него. Така че, ако питате мен, той не е имал никакъв друг избор, освен да подкрепи моя разказ. Най-обикновената благодарност го изисква.

— Започвам да разбирам — каза майорът. — Продължавайте.

— Хората, които го заобикаляха, му бяха твърде много задължени — продължи О’Мара. — Но вместо да му сложат спирачка или да го нарежат здравата, те го засипваха със съчувствие. Оставяха го да побеждава във всички схватки, игри на карти и тем подобни и обикновено се отнасяха с него като към малко „губернаторче“. Аз правех тъкмо обратното. Когато той фъфлеше или заекваше, или не го биваше за нещо — продължи О’Мара — било поради някой от самовтълпените му умствени недъзи, или поради физически недостатък, който той наистина не можеше да преодолее, аз го яхвах и пришпорвах здравата. Може би понякога съм бил твърде жесток, но спомнете си, че аз бях сам и трябваше да поправям вредата, нанесена от петдесет човека. Естествено, той ме мразеше до смърт, но пък винаги знаеше какви точно са ни отношенията. Аз обаче никога не съм прекалявал с нападките си. В малкото случаи, когато е успявал да ми надвие, той знаеше, че е спечелил въпреки всичките ми усилия да му попреча — за разлика от неговите приятели, които го оставяха да ги побеждава във всичко и по този начин правеха победата му безсмислена. Именно от този лек се нуждаеше той за болката си — някой да се държи с него като с равен и изобщо да не проявява снизхождение. И когато започнаха тези неприятности — завърши О’Мара, — аз бях напълно сигурен, че той ще започне — съзнателно или несъзнателно — да разбира какво съм правел за него и че най-обикновената благодарност, както и фактът, че той е почтен човек, не ще му позволят да откаже да даде показания, които да ме оневинят. Прав ли съм?

— Да, прав сте — потвърди Мониторът. Той замълча, за да успокои Какстън, който бе скочил на крака от възмущение, и след това продължи: — А сега по въпроса с ЕСОВ. По всичко личи, че вашето бебе е хванало едно от онези редки заболявания, които могат да бъдат лекувани успешно само на родната му планета — продължи Крейторн. Внезапно той се усмихна. — Поне така се смяташе допреди няколко часа. Сега нашите хъдлъритски приятели заявяват, че вие сте започнали необходимото лечение и те сега ще трябва само да изчакат няколко дни, след което малкото ще бъде отново здраво и читаво. Но те са ви много сърдити, О’Мара — продължи Мониторът. — Казват, че сте направили специално устройство за милване и успокояване на бебето и че сте го ползвали много по-често, отколкото е желателно. Смятат, че бебето е било прехранено и безобразно разглезено, и то в такава степен, че понастоящем предпочита човешки същества пред представителите на собствения си биологичен род…

Неочаквано Какстън удари по бюрото:

— Няма да го оставите да се измъкне толкова лесно! — изкрещя той с пламнало лице. — Уеринг понякога не съзнава какво говори…

— Мистър Какстън — сряза го Мониторът, — всички налични показания доказват, че О’Мара е невинен както по време на злополуката, така и по-късно, когато се е грижил за малкото. Аз обаче все още не съм привършил с него. Надявам се, че вие двамата ще имате добрината да ни оставите сами…

Какстън си излезе побеснял, последван от Уеринг, който не бързаше толкова. На вратата лъчевият оператор се спря, отправи една прилична и три неприлични думи към О’Мара, най-неочаквано се усмихна и си излезе. Майорът въздъхна.

— О’Мара — започна строго той. — Вие отново сте без работа. По принцип аз не давам съвети, без да са ме помолили за това, но бих искал да ви припомня няколко факта. След две-три седмици персоналът и инженерите по поддържането на Болницата ще започнат да пристигат. На практика те ще бъдат представители на всички биологични видове в Галактиката. Моята работа е да им помогна да се настанят и да не позволявам помежду им да възникват дрязги, така че да могат да се сработят като болничен екип. Все още няма издаден учебник с правила по този въпрос, но преди да ме изпратят тук, моите началници решиха, че за тази работа е необходим добър и опитен психолог, който да не се страхува да поема разумни рискове. Мисля, че е ясно и без да го казвам, че ще е дори по-добре да има двама такива психолози…

О’Мара го слушаше привидно, защото си мислеше за усмивката, която бе получил от Уеринг. Той знаеше, че сега и малкото, и Уеринг щяха да бъдат вече добре, и при това щастливо разположение на духа той не можеше да откаже никому нищо. Но очевидно майорът бе взел неговата разсеяност за нещо друго.

— Дявол да го вземе, та аз ви предлагам работа! Вашето място е тук, не разбирате ли това? Та това е Болница, човече, а вие вече излекувахте нашия пръв пациент…!