Джеймс Уайт
Галактическа болница (28)

V

— Докторе, можете ли да управлявате багер? — запита припряно Конуей. — Чудесно! Тогава застанете на пулта…

Приликла се изкачи бързо до контролния пункт, а Конуей нагласи антигравитационния си колан на нула.

— Ще ви давам команди отдолу — извика и както беше в състояние на безтегловност, скочи към пода.

Малкият хъдлърит не само че отлично познаваше Конуей, но вероятно и не обичаше този дребосък, който му бе омръзнал, защото знаеше само една игра — да те боде с големи игли, докато те стискат здраво, за да не мърдаш. Ето защо, въпреки че Конуей викаше и ръкомахаше срещу него, хъдлъритът не му обърна никакво внимание. Другите обитатели на отделението обаче проявяваха жив интерес, но не към Конуей, а към госта, който продължаваше да се променя…

— Не! — изкрещя Конуей, ужасен от вида, който приемаше беглецът. — Спри! Не се превръщай в това…!

Ала беше твърде късно. Всички хъдлърити се нахвърлиха върху промененото ТСУУ. Избухна взрив от радостни възгласи: „Кукла! Кукла! Ах, каква хубава кукла…!“

Като се издигна нагоре, за да не попадне под краката на хъдлъритите, Конуей погледна към скупчените им на пода тела и разбра, че нещастният ТСУУ ще трябва да се прости с живота си. Но не. Беглецът успя някак си да се измъкне изпод тъпчещите крака и нетърпеливите муцуни и се прилепи плътно до стената. Беше се измъкнал почти смачкан, но запазил вида, който бе приел, воден от пагубната мисъл, че превръщането му в едно миниатюрно копие на хъдлърит ще му осигури необходимата безопасност.

— Бързо! Хващайте! — извика отдолу Конуей.

Но и Приликла не губеше време. Разтворените челюсти на багера висяха точно над омаломощения ТСУУ и щом Конуей извика, те се спуснаха надолу и поеха беглеца. Конуей се хвана за едно от дебелите въжета на крана и докато се издигаха нагоре заедно с ТСУУ, той започна да му говори:

— Вече няма нищо страшно. Вие сте в безопасност. Не се плашете. Аз искам само да ви помогна…

В отговор съществото ТСУУ така рязко се изви, че едва не се изплъзна, и най-неочаквано се превърна в рядка мазна слуз, която се проточи през зъбците на челюстите на багера и цопна на пода. Малките хъдлърити отново нададоха викове и се спуснаха към беглеца.

Този път сигурно няма да оцелее, помисли си Конуей, обхванат от ужас, съжаление и погнуса. Съществото, което се беше изплашило още с пристигането си в Болницата и оттогава не бе спряло да бяга, беше обхванато от такава паника, че оставаше още само една възможност. О’Мара сигурно жив щеше да го одере за това, но поне засега щеше да спаси живота на ТСУУ, ако го пуснеше да избяга.

На стената срещу входния люк, откъдето те с Приликла бяха влезли, имаше врата, през която внасяха в отделението пациентите хъдлърити. Тя водеше към операционната зала ЕСОВ и бе най-обикновена врата, тъй като притеглянето и налягането в коридора бяха същите като тези в отделението. Конуей прелетя през залата до контролното табло на вратата и я отвори. Съществото ТСУУ, което явно не бе дотолкова оглупяло от страх, за да пропусне тази възможност за бягство, се промъкна през вратата и изчезна. Конуей затвори отново вратата и тъкмо навреме, защото някои от малките хъдлърити също искаха да се измъкнат навън. След това той се отправи към контролния пункт, за да докладва за цялата тази ужасна каша на О’Мара.

Сега положението бе много по-лошо, отколкото си го бяха представяли. Докато се намираше в другия край на отделението, Конуей бе забелязал нещо, което многократно увеличаваше трудностите по залавянето и укротяването на беглеца и обясняваше мълчанието му. Това бе разбитият и повреден транслатор на посетителя.

Ръката на Конуей лежеше върху копчето на комуникатора, когато той чу гласа на Приликла:

— Извинете, сър, не ви ли безпокои моята способност да долавям чувствата ви? Или може би ви е неприятно, като споменавам гласно нещата, които ви тревожат?

— Моля? За какво става въпрос? — рече Конуей. Той си помисли, че сигурно излъчва мощни вълни на безпокойство, щом Приликла е решил да му задава такива въпроси! В първия миг изпита желание да среже асистента си, но след това реши, че обаждането до О’Мара може и да почака малко, а вероятно Приликла смяташе, че трябва незабавно да получи отговор. Колко бяха смешни понякога тези чуждопланетни същества!

— И на двата ви въпроса ще отговоря отрицателно — отвърна кратко Конуей. — Макар че, що се касае до втория, ще ми бъде неприятно, ако при известни обстоятелства направите вашите открития достояние на трето лице. Защо питате?

— Защото долових, че се безпокоите за това какво може да направи беглецът с пациентите ви — отвърна Приликла, — и се опасявам, че ще усиля вашето безпокойство, като ви разкажа за вида и силата на чувствата, които току-що долових в мозъка на беглеца.

— Хайде, говорете. Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са сега.

Но се оказа, че те могат да бъдат и по-лоши.

Когато Приликла завърши своя разказ, Конуей рязко дръпна ръката си от копчето на комуникатора, като че ли то имаше зъби и се канеше да го захапе.

— Не мога да му кажа това по телефона — избухна той. — Само това остава — да го чуе някой от пациентите или дори от персонала и веднага да настъпи паника. — Той се поколеба за миг, но взе решение и извика: — Да тръгваме! Трябва да отидем при О’Мара.

Главният психолог не беше в кабинета си, нямаше го и в Информационната зала. Един от асистентите ги упъти къде могат да го намерят и те побързаха към четиридесет и седмо ниво в Лабораторна зала №3.

Това беше просторна зала с висок таван, в която температурата и налягането отговаряха на изискванията на топлокръвните, дишащи кислород същества. Лекари ГБГЖ, ГБЛЕ и ЕЖЛИ използуваха тази зала за предварителни прегледи на по-необикновените случаи. Ако атмосферните условия тук се окажеха неподходящи за пациентите, тогава ги поставяха в прозрачни кабинки, подредени до стените на залата, която бе известна в Болницата с прозвището „Зрелище и размисъл“. В средата на залата Конуей видя група лекари от всевъзможни видове и форми. Те бяха заобиколили един стъклен контейнер. Това трябва да беше умиращият ТСУУ. Сега обаче Конуей се интересуваше единствено от О’Мара.

Той забеляза психолога до пулта за свръзка и се отправи бързо към него.

О’Мара го слушаше невъзмутимо и на няколко пъти отваряше уста, като че ли да го прекъсне, но всеки път присвиваше все по-плътно устните си. Ала когато Конуей стигна до счупения транслатор, О’Мара с жест го накара да замълчи и натисна копчето на комуникатора.

— Свържете ме с полковник Скемптън от Техническа дирекция — изръмжа той. — Полковник, нашият беглец се намира в Детско отделение ЕСОВ. Но има едно усложнение — страхувам се, че си е счупил транслатора… — Последва кратка пауза и О’Мара продължи. — И аз нямам представа как ще го укротите, като не можете да разговаряте с него, но направете каквото можете, а през това време аз ще поговоря с момчетата от „Свръзки“.

Той отново поиска линия.

— Колинсън от отдел „Свръзки“… Ало, Колинсън? Искам да ме свържете с мониторната работна група на родната планета на ТСУУ… Да, точно така, с тази, с която се свързахте преди няколко часа. Ще свършите ли тази работа? Предайте им да подготвят запис на един текст на местния език ТСУУ… Аз ще ви продиктувам текста сега… Да! И да предадат записа незабавно. Обезателно да запишат някой възрастен ТСУУ. Диктувам текста…

Прекъсна го гласът на майор Колинсън. Началникът на „Свръзки“ напомняше плахо, че планетата ТСУУ се намира на другия край на Галактиката, че субкосмическото радио е чувствително към смущения, като всяко друго радио, и че по това време всяко слънце по безкрайното трасе ще деформира сигнала и докато стигне до тях, съобщението ще бъде съвсем неразбираемо.

— Ще ги накарате да повторят сигнала — каза О’Мара. — Все ще уловим някои думи и изрази и като ги съединим, ще можем да възстановим изпратеното от тях съобщение. Това ни е крайно необходимо и ще ви обясня защо…

— Съществата ТСУУ живеят изключително дълго, — бързо започна да обяснява О’Мара. — Те се възпроизвеждат еднополово. Интервалите между отделните раждания са много продължителни, а самите раждания са извънредно болезнени и тежки. Ето защо между родителя и децата съществува силна сърдечна връзка. Но има и нещо друго, което е много важно за случая — децата се подчиняват безусловно на родителите си. Освен това се смята с положителност, че независимо от това какви промени настъпват във външния облик на всяко ТСУУ, то винаги запазва гласните си и слухови органи, за да може да се свързва с близките си.

И така, ако някой възрастен ТСУУ от тяхната родна планета се обърне с няколко общи забележки, отправени към по-младите, които се държат зле, и този запис се получи в Болницата и се пусне по стенния говорител, тогава вроденото послушание на беглеца към по-старите ще може да го укроти.

— … А по този начин — обърна се О’Мара към Конуей, като изключи комуникатора — ние ще можем да преодолеем тази криза. С малко повече късмет след няколко часа ще можем да успокоим нашия посетител. Така че вашите тревоги свършиха, можете да си отдъхнете…

Тук О’Мара млъкна, вгледа се в изражението на Конуей и попита тихо:

— Има ли още нещо?

Конуей кимна. Като посочи асистента си, той каза:

— Д-р Приликла е емпат и той долови чувствата на беглеца. Трябва да разберете, че неговото психическо състояние е плачевно. Чувствата му са много объркани — скръб, породена от близката смърт на родителя, уплаха от преживяното при Шести входен люк, когато всички се втурнаха към него, а сега към всичко това се прибави и сътресението, което получи в Детско отделение ЕСОВ. Този ТСУУ е още млад и неопитен и това, което му се случи, събуди животинското у него и… — Конуей облиза сухите си устни. — А някой замислял ли се е кога за последен път е ял беглецът?

О’Мара изведнъж разбра колко важно е това. Той пребледня и отново включи комуникатора.

— Свържете ме пак със Скемптън. Спешно!… Ало, Скемптън?… Полковник, не ми се иска да разигравам мелодрама, но ще имате ли добрината да включите заглушителя на вашия апарат? Възникна още едно усложнение…

Като се отдалечи от О’Мара, Конуей започна да се двоуми — дали да хвърли един поглед на умиращия ТСУУ, или да побърза да се върне в сектора си. Приликла бе доловил в мозъка на беглеца силен глад, примесен с уплаха и объркване, и именно от тези му чувства първо Конуей, а след това О’Мара и Скемптън бяха разбрали в каква смъртна заплаха се бе превърнал посетителят. Конуей знаеше, че децата от всички раси са егоистични, жестоки и неразумни, но свирепият глад можеше да превърне това дете в канибал. При сегашното си объркано душевно състояние младият ТСУУ вероятно нямаше да осъзнае какво върши, но от това на жертвите му едва ли щеше да стане по-леко.

Поне питомниците му да не бяха толкова малки, беззащитни и… апетитни.

От друга страна, ако се спреше да погледа стария ТСУУ, може би щеше да му хрумне някакъв начин да обуздае по-младия. Любопитството му към безнадеждния случай ТСУУ естествено тук нямаше нищо общо, макар че…

Конуей започна да си пробива път към контейнера с пациента, като едновременно се стараеше да не блъсне лекаря, който бе застанал пред него и му пречеше да вижда. Най-неочаквано лекарят се обърна и гневно попита:

— Какво, по дяволите, сте решили? Да се качите на гърба ми ли?… А, здравейте, Конуей. Да не би да се каните да направите поредното си невероятно предположение?

Оказа се, че това е д-р Манън, който преди време беше началник на Конуей. Сега Манън бе Старши терапевт и скоро щеше да стане Диагностик. Той се бе отнесъл приятелски към Конуей при постъпването му на работа в Болницата, защото, както бе обяснявал неведнъж, имал слабост към бездомни кучета, котки и ординатори. Напоследък бяха разрешили на д-р Манън да съхранява постоянно в паметта си три Информационни касети — една на тралтски експерт по микрохирургия и две на хирурзи — специалисти по живеещите в условията на ниска гравитация видове ЛТХО и МТХК. Ето защо през по-голямата част на деня реакциите му бяха напълно човешки. Сега той гледаше слисано Приликла, който летеше ниско над тълпата.

Конуей започна да обяснява подробно характера и способностите на новия си асистент, но бе прекъснат от гръмкия глас на Манън:

— Достатъчно, приятелю. Всичко това ми звучи като импровизирана приветствена реч. Сръчност и емпатична способност — това може да е само от полза при сегашната ви работа. Признавам това. Но трябва да се съгласите, че винаги сте си избирали най-невероятни приятели: летящи сушени сливи, насекоми, динозаври и какви ли не още от този род. Изключение прави единствено онази медицинска сестра от двадесет и трето ниво и мога само да ви поздравя за добрия вкус…

— Има ли някакъв напредък в лечението на този болен, сър? — запита Конуей с твърдото намерение да върне отново разговора към основната му нишка. Манън бе най-приятният човек на света, но имаше досадния навик понякога дотолкова да се увлича в своите шеги, че да проглуши ушите на събеседника си.

— Никакъв — отвърна Манън. — А това за невероятните предположения не беше шега. Напоследък ние тук работим само с необикновени догадки и хипотези. При този случай обичайните диагностични методи са напълно несъстоятелни. Само погледнете!

Манън се отдръпна, за да не пречи. Едно нежно докосване по рамото подсказа на Конуей, че Приликла е зад гърба му и е проточил шия напред, за да види болния ТСУУ.