Джеймс Уайт
Галактическа болница (26)

III

Донесеният от Приликла шлем всъщност представляваше маска, която, като се притиснеше плътно върху лицето, отделяше кислород. Запасите й стигаха за много кратко време — само за десетина минути, но като си я постави и временно отстрани смъртната опасност, Конуей установи, че е в състояние да мисли много по-трезво.

Първото нещо, което направи, бе да отиде при отворения люк, водещ към хлорния сектор. Раненият ПХТЙ лежеше неподвижно и по кожата му бяха избили сиви петна — ранен симптом на рак на кожата. За съществата ПХТЙ кислородът бе смъртно опасен. Съвсем внимателно той внесе иленса в собствения му сектор и го остави в едно съседно складово помещение, за което си спомни. Налягането в този сектор бе малко по-високо от нормалното за топлокръвните, дишащи кислород същества, а въздухът тук бе достатъчно чист за ПХТЙ. На излизане от помещението Конуей взе няколко тъкани пластмасови листа, които в този сектор се използуваха за спално бельо. От посетителя ТСУУ тук нямаше и следа.

Като се върна в коридора, той обясни на Приликла какво се готвеше да направи. Конуей не можеше да очаква помощ от техника, когото бе зърнал преди малко — въпреки че бе облякъл защитен костюм, той вървеше слепешком, а от очите му се стичаха сълзи и ожесточено кашляше. През налягалите на пода тела — някои едва помръдващи, други — безжизнени — Конуей си проправи път до камерата на Шести входен люк и я отвори. Вътре по стената стояха старателно подредени бутилки с кислород. Той взе две от тях и се измъкна навън.

Приликла бе вече покрил с пластмасов лист едно същество, което се намираше в безсъзнание. Конуей отвъртя вентила на кислородната бутилка и я пъхна под листа, видя как той леко се набръчка и изду под напора на изтичащия отдолу въздух. Това бе най-примитивната форма на кислородна палатка, помисли си Конуей, но и най-добрата, която можеше да се направи в този момент. Той отиде да донесе още бутилки.

След третото си отиване до камерата Конуей започна да забелязва обезпокоителни признаци. Потеше се обилно, главата му се цепеше, а пред очите му заиграха черни петна — запасът му от кислород бе на привършване. Беше крайно време да свали шлема и като другите да пъхне глава под някой лист, докато пристигнеха спасителите. Той направи няколко крачки към най-близката, покрита с лист фигура и рухна на пода. Сърцето лудо биеше в гърдите му. Дробовете му горяха и изведнъж той разбра, че няма сили дори да свали шлема…

Силна болка извади Конуей от глъбините на това странно приятно замайване — нещо упорито се мъчеше да смачка гръдния му кош. Конуей се стараеше да превъзмогне болката, но когато тя стана нетърпима, той отвори очи и закрещя:

— Махнете се от гърдите ми, по дяволите. Вече съм добре.

Мощният ординатор, който ентусиазирано му правеше изкуствено дишане, се изправи.

— Като пристигнахме тук — рече той, — вашата дългоножка ми каза, че сте хвърлили топа. Разтревожих се за вас — е, не чак толкова. — Той се усмихна и добави: — Ако сте в състояние да си служите с краката и езика, О’Мара иска да ви види.

Конуей изсумтя и се изправи на крака. Поставените в коридора вентилатори и филтри бързо почистваха въздуха от последните остатъци от хлор. Пострадалите бяха изнесени — кои на носилки с опънати над тях кислородни палатки, кои подкрепяни от спасителите. Той опита с пръст драскотината на челото си — бяха му свалили много рязко шлема — и след това на няколко пъти си пое дълбоко въздух — просто за да се убеди, че кошмарът бе вече свършил.

— Благодаря ви, докторе — каза сърдечно той.

— Няма защо, докторе — отвърна ординаторът.

Намериха О’Мара в Информационната зала. Главният психолог нямаше време за предисловия. Той посочи стол на Конуей, а на Приликла — нещо подобно на сюрреалистично канцеларско кошче и изръмжа:

— Как стана всичко?

Стаята тънеше в полумрак — просветваха само светлините на информационния пулт и лампата на писалището на О’Мара. Преди да започне разказа си, Конуей видя само силните опитни ръце на психолога, които се подаваха от ръкавите на тъмнозелената униформа и двете стоманеносиви очи на останалото в сянка лице. Ръцете не помръднаха, а очите не слязоха от лицето на Конуей, докато той разказваше.

Когато свърши, О’Мара въздъхна, помълча няколко секунди и след това заговори:

— По това време при Шести люк са се намирали четирима от нашите най-известни Диагностици, които Болницата не може да си позволи да загуби. Бързите ви действия са спасили живота поне на трима от тях. Така че можем да считаме и двама ви за герои. Но аз не желая да ви карам да се изчервявате сега и няма да говоря повече по този въпрос. Нито пък възнамерявам — добави сухо той — да ви тревожа с въпроса как изобщо сте попаднали там?

Конуей се окашля.

— Това, което бих искал да знам — допълни той, — е защо това ТСУУ побесня така? Да предположим, че се е уплашило от втурналите се насреща му посрещачи. Добре, но никое разумно същество не би се държало по този начин. Единствените посетители, които се допускат тук, са членове на правителството или гостуващи специалисти и никой от тях не би се изплашил от външния вид на някое чуждопланетно същество. А преди всичко — защо имаше толкова много Диагностици на посрещането?

— Те бяха там — отговори О’Мара, — защото искаха да видят как изглежда едно ТСУУ тогава, когато не се опитва да прилича на нищо друго. Тази информация може да им помогне за лечението на болния, с който се занимават сега. Освен това, когато се сблъскваме с непозната форма на живот като тази, е невъзможно да разберем кое го е накарало да се държи така. И накрая той наистина не е от онези посетители, които обикновено допускаме тук. Този път се наложи да нарушим правилника, защото неговият родител е на лечение в Болницата. И положението му е безнадеждно.

— Разбирам — каза тихо Конуей. В този момент в стаята влезе един лейтенант Монитор и се насочи бързо към О’Мара.

— Извинете, сър — каза той. — Натъквам се на една подробност, която може да ни помогне при издирването на посетителя. Медицинска сестра ГБЛЕ съобщи, че е видяла един ПХТЙ да се отдалечава от мястото на произшествието малко след инцидента. От гледна точка на гъсениците ГБЛЕ съществата ПХТЙ изобщо не блестят с красота, но сестрата казва, че този иленс е бил повече от грозен — направо урод. Такъв урод, че сестрата го взела за пациент, болен от някакво ужасно…

— Проверихте ли дали някой от пациентите ПХТЙ не страда от подобно заболяване?

— Да, сър. В Болницата няма такъв случай.

Внезапно лицето на О’Мара стана мрачно.

— Много добре, Карсън, знаете как да действувате нататък.

С кимване на главата той освободи офицера.

Конуей с мъка се сдържаше по време на този разговор, но щом лейтенантът си излезе, той избухна:

— Съществото, което видях да излиза от камерата на Шести входен люк, имаше пипала и… и… то в никакъв случай не приличаше на ПХТЙ. Знам, разбира се, че ТСУУ могат да видоизменят физическата си структура, но че могат да правят това така радикално и толкова бързо…!

Неочаквано О’Мара се изправи.

— Ние в действителност не знаем нищо за тази форма на живот — каза той, — нямаме представа какви са способностите, потребностите и емоционалните реакции на това същество и трябва спешно да изясним това. Сега ще попритиснем малко Колинсън от отдел „Свръзки“, за да видя какво ще успее да изкопае той. Интересуват ме въпроси като околната му среда, произход, еволюция, културни и социални влияние и така нататък. Ние не можем да оставим един посетител да се разхожда на воля из Болницата — той може да направи някоя пакост от невежество.

— Ето какво искам от вас двамата — продължи той. — Внимателно наблюдавайте за появата на някой странен на вид пациент или дете в Детския сектор. Лейтенант Карсън току-що отиде до Информационния център, за да разгласят тези указания. Ако случайно срещнете някого, който прилича на изчезналия ТСУУ, приближете се внимателно до него. Опитайте се да го успокоите, избягвайте резки движения и се постарайте да не го подплашите. Добре ще е да му говори само единият от вас. И веднага ми се обадете.

Когато излязоха навън, Конуей реши, че е време за обедна почивка и като отложи за по-късно визитацията в отделенията си, се отправи с Приликла към огромното помещение, което служеше за трапезария на всички топлокръвни, дишащи кислород служители в Болницата. Както винаги, трапезарията бе претъпкана и въпреки че бе разделена на секции за различните форми на живот, Конуей видя, че около много маси се бяха разположили, при това не съвсем удобно, представители на три-четири вида, които бяха седнали заедно, за да разискват професионални въпроси.

Конуей се отправи към една свободна маса, но първо я посочи на Приликла, за да може крилатият му асистент да изпревари двамата техници, които също се бяха запътили към нея. За миг няколко глави се обърнаха да проследят петдесетярдовия му полет, но той не им направи особено впечатление — присъствуващите тук бяха свикнали да виждат далеч по-необикновени неща.

— Надявам се, че храната ни ще се окаже подходяща за вашата обмяна на веществата — каза Конуей, докато сядаше. — Но може би имате някои по-особени предпочитания?

Оказа се, че Приликла има предпочитания и Конуей едва не се задави, като ги чу. Потресе го не комбинацията от варени спагети и сурови моркови, а начинът, по който асистентът му се зае със спагетите, когато му ги сервираха. Като действуваше ловко с всичките си четири манипулатора, Приликла направи от спагетите нещо подобно на въже и напъха края му в човката си. Обикновено Конуей не обръщаше внимание на такива неща, но сега от тази гледка започна да му се повдига.

— Изглежда, че моят начин на хранене ви притеснява — каза най-неочаквано Приликла. — Ще се преместя на друга маса…

— В никакъв случай — побърза да каже Конуей, разбрал, че емпатът бе доловил чувствата му. — Уверявам ви, че това не е необходимо. Ала добрият тон изисква, когато някой се храни в подобно разнородно общество, да използува същите прибори, с които си служи неговият домакин или началник. И така — ще можете ли да се храните с вилица?

Оказа се, че Приликла може да се храни с вилица. Конуей никога не бе виждал по-светкавично опразнена чиния със спагети.

От темата за храненето разговорът премина на други теми — за Диагностиците и Информационната касетъчна система, без чиято помощ тези височайши особи — и не само те, но и всички в Болницата — не можеха да си вършат работата.

Диагностиците заслужено се ползуваха с всеобщо уважение и симпатия, но понякога ги и съжаляваха. Защото Информационната касета не им даваше само знания. При нейното внушаване им се предаваше изцяло и личността на съществото, което е съхранило тези знания. В резултат на това Диагностиците съзнателно рискуваха да развият сложна шизофрения от най-драстичен вид. От всички тези толкова разнообразни внушения, с които мозъците им бяха буквално натъпкани, те много често се държаха като смахнати.

Но общият знаменател на техните усилия бе успешният изход от лечението на всеки пациент.

Сега на съседната маса седеше един Диагностик ГБГЖ, който пряко волята си се насилваше да изяде чудесния бифтек. Конуей случайно бе узнал, че в момента този човек се занимава с пациенти, чието лечение изисква огромни познания из областта на тралтската физиология. Те му бяха внушени от тралтската Информационна касета, но сега той бе принуден умствено да съжителствува с тралта, който бе съхранил тези познания, а тралтите изобщо не понасяха месо…