Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (7)

7.

Когато сервитьорът му донесе бирата, Маркович се загледа в чашата си, без да я докосва. Прокара пръст по запотеното стъкло, докато наблюдаваше как капчиците се спускаха и оставяха мокър кръг около чашата. Извади пакета цигари от раницата, която бе оставил на земята до стола, и си запали една. Морският бриз разнесе дима още докато се опитваше да си запали, приведен напред и обгърнал пламъчето на кибритената клечка с шепа. Погледна към Фаулкес.

— Мислех, че сте жаден — попита го художникът.

— И не грешите.

Хвърли изгорялата клечка и отново се загледа в чашата с бира. Накрая я вдигна бавничко и понечи да отпие, но се спря, сякаш искаше да каже нещо. После размисли и след само една глътка остави чашата на масата, дръпна си два пъти от цигарата и се усмихна на Фаулкес. Или по-скоро устните му се усмихнаха, докато невъзмутимите му сивкави очи се взираха студено в художника на битки.

— Има едно нещо — заговори спокойно хърватинът, — което се научава във военнопленническия лагер — да чакаш. В началото, разбира се, човек е нетърпелив. Все пак, страхът, несигурността… можете да си представите. Първите две седмици са много тежки. Обикновено най-слабите отпадат още в този период, просто не издържат и умират, или пък се самоубиват. Самоубийството от отчаяние винаги ми се е струвало лош избор, още повече, ако съществува възможността рано или късно да си го върнеш на тия зверове… да си отидеш в мир, когато ти е дошло времето, е нещо съвсем различно, не мислите ли?

Фаулкес го гледаше мълчаливо. Хърватинът нагласи очилата си с пръст и поклати глава.

— Лошото е — продължи мисълта си, — че желанието за мъст или самата надежда, че ще оцелееш, могат да се превърнат в капан. Да — добави той, след кратко замисляне. — Мисля, че най-лошото е надеждата. Струва ми се, че вие го намекнахте вчера, но може би не сте имали това предвид… Вярваш, че е станала някаква грешка и всичко скоро ще мине. Казваш си, че не може да продължи дълго. Но времето минава и заминава. И в един момент всичко сякаш спира и настъпва някакъв застой. Преставаш да броиш дните и загубваш всякаква надежда… Именно тогава се превръщаш в истински пленник. Професионален пленник, така да се каже. Един търпелив пленник.

Художникът съзерцаваше синята линия на морето в тесния излаз на залива. Накрая сви рамене и каза:

— Вече не сте пленник, а бирата ви ще се стопли.

Тишина. Когато отново спря погледа си на Маркович, видя, че той го наблюдаваше внимателно иззад мръсните стъкла на очилата си.

— Вие също изглеждате търпелив човек, господин Фаулкес.

Художникът не отговори. Хърватинът си дръпна от цигарата и остави морският бриз да отнесе дима от полуотворената му уста. Накрая поклати глава.

— Тази ваша картина е изключително интересна. Уверявам ви, че за мен беше голяма изненада… Кажете ми едно нещо, ако обичате. Вие сте снимали войни, революции… Да не би сегашната ви творба в кулата да се явява някакво резюме, някакво заключение? Искам да кажа, дали само възпроизвеждате видяното или се опитвате и да го обясните, да си го обясните.

Фаулкес се замисли и на лицето му се изписа досада.

— Елате пак в кулата, когато искате, разгледайте по-внимателно и сам решете.

Маркович поглади небръснатата си брада, като че ли обмисляше предимствата и недостатъците на това предложение. Брадата и мръсните стъкла на очилата не бяха единствените свидетелства за нечистоплътността му: кожата му бе мазна и носеше същите дрехи като предишния ден. Ризата му бе намачкана и излиняла по врата.

— Благодаря за поканата, ще дойда. Още утре, ако нямате нищо против.

Хвърли цигарата си надалеч, като я изстреля със специфично движение на показалеца и палеца и продължи да я гледа как дими на земята. После отпи от бирата и избърса устата си с опакото на ръката.

— Позволете ми още един въпрос. Научихте ли вече защо човешкото същество измъчва и убива себеподобните си?… Намерихте ли отговора на този въпрос през трийсетте години работа като фотограф?

Фаулкес се засмя, рязко и някак насила.

— Не са необходими трийсет години. Всеки може да го разбере, ако се вгледа внимателно… Човекът измъчва и убива, защото това е в природата му. Харесва му.

— Човек за човека е вълк, както казват философите. Така ли?

— Не обиждайте вълците. Те са по-достойни, защото убиват, за да живеят.

Маркович наведе леко глава настрани, сякаш обмисляше въпроса в дълбочина. После отново погледна художника на битки и попита:

— И според вас коя е причината човекът да измъчва и убива за удоволствие?

— Разумът може би.

— Колко интересно.

— Елементарната и първична жестокост не е жестокост. Истинската жестокост включва пресметливост… разум, както вече казах… Вижте делфините например.

— Какво за делфините?

И тогава Фаулкес му разказа, че делфините — тези морски грабители с еволюирали мозъци, които живеят в сложна социална среда и общуват помежду си посредством развита система от звуци — си играят, като си улавят малки тюлени в близост до бреговете. После ги подхвърлят един на друг с опашка като топка, оставят ги да избягат и да стигнат почти до брега, след което отново ги хващат и продължават да се забавляват така, докато не се наситят на играта и не зарежат омаломощената си злощастна жертва или не я изядат, ако са гладни. Накрая Фаулкес спомена, че не е слушал или виждал това по телевизията. Беше го снимал по южните крайбрежия по време на войната на Фолклендските острови. И онези делфини му се сторили някак… човекоподобни.

— Не съм сигурен, че ви разбирам правилно. Искате да кажете, че колкото по-интелигентно е едно животно, толкова по-жестоко може да бъде? Че едно шимпанзе е по-жестоко от една змия?

— Аз не разбирам от шимпанзета, нито от змии. Нито дори от делфини. Като ги видях, просто се замислих, това е всичко. Предполагам, че са имали причини — да се забавляват и играят или да тренират ловкостта си.

Но тяхната извънредна жестокост ми напомни тази на човека. Може би те не я съзнават и просто следват природните си инстинкти. Може би човекът прави същото: верен е на ужасяващата симетрия на своята разумна природа.

Маркович примигна разсеяно.

— Симетрия ли?

— Именно. Ученият би я обяснил като постоянните свойства на цялото, независимо от трансформациите — Фаулкес сви рамене пред слисаното изражение на своя събеседник. — … Казано по друг начин — външният вид лъже. Аз бих казал, че има скрит ред в безредието. Ред, който включва самото безредие. Симетрии и техните симетрични съответствия.

Хърватинът почеса брадата си замислено и поклати леко глава.

— Струва ми се, че не ви разбирам.

— Ами вчера вие казахте, че сте дошли да ме опознаете. Моите снимки и така нататък.

Маркович отново примигна объркан. Свали очилата си и се загледа в стъклата им, сякаш едва сега откриваше, че не са съвсем чисти. Извади от джоба си салфетка и се зае да ги чисти замислено.

— Мисля, че започвам да разбирам — обобщи след малко. — Искате да кажете, че жестокият по природа не може да избегне да бъде такъв.

— Искам да кажа, че сме жестоки и не можем да избегнем да бъдем такива. Такива са правилата на играта. Че превъзходството на разума прави жестокостта ни още по-усъвършенствана и изкусителна… Човекът се е родил хищник, както и по-голямата част от животните. Той не може да върви срещу инстинкта си. Или ако се върнем пак към науката, това е неговото постоянно свойство. Но за разлика от другите животни, нашата сложна и разумна природа ни подтиква да ловуваме друг вид дивеч — блага, ценности, жени, мъже, удоволствия, почести… Този инстинкт ни изпълва със завист, разочарование от измамените надежди, озлобление. Връща ни към това, което сме в действителност.

Фаулкес замълча. Хърватинът също не продума. Отново си беше сложил очилата. Погледна за миг към събеседника си, след което се обърна към вълнолома и остана така, загледан в пейзажа.

— Преди войната ходех на лов — каза изведнъж. — Обичах да ходя на полето заедно с един съсед рано сутрин, по изгрев-слънце, с пушката в ръка, нали знаете. Бам, бам.

Продължаваше да гледа морето с присвити очи заради слънцето, което грееше ослепително и се отразяваше във водите на рибарския кей.

— Откъде да знае човек — добави намръщено.

После наведе глава и запали нова цигара. Фаулкес забеляза белега на ръката му и този на челото — вертикален и по-дълбок. Със сигурност беше от удар, вероятно с някакъв тъп предмет. Този белег го нямаше на снимката, а и Маркович не го беше споменал, като разказваше за раните си от Вуковар. Може би беше доказателство за мъченията в лагера за военнопленници, за които беше споменал. „Като животно, бяха точните му думи. Мъчиха ме — всъщност беше го казал в трето лице — мъчили го като животно.“

— Не знам какво хубаво намират в изгрева — каза изведнъж Маркович — или в залеза. За човека, преживял една война, изгревът винаги носи смътното усещане за мътно небе, за нерешителност, за страх от това, което предстои да се случи… А залезът е предвестник на сенките, на мрака, на изпълненото с ужас и страх сърце. Безкрайното очакване, когато си се заровил в някаква дупка, примрял от студ, и дебнеш с пушката в ръка…

Мислите му се отвлякоха и той взе да кима утвърдително с глава, сякаш спомените нахлуваха в паметта му, за да подкрепят думите му. Огънчето на цигарата в устата му трепкаше във въздуха при всяко поклащане.

— Безброй пъти ли сте изпитвали страх, господин Фаулкес?

— Да, безброй пъти, както казвате вие.

Маркович се смути от леката усмивка, която се изписа на лицето на художника.

— Има ли проблем с думата „безброй“?

— Не. Уместна е, не се притеснявайте. Безброй: което не може да бъде преброено.

Хърватинът го изгледа внимателно, опитвайки се да разбере дали в думите му нямаше ирония, но след миг се успокои и дръпна от цигарата си.

— Бях на път да ви разкажа — от устата му излезе облаче цигарен дим, — че веднъж повръщах на зазоряване, точно преди едно нападение. От страх. Избърсах си устата със салфетка и я хвърлих, а тя се закачи на един храст и остана да виси като светло петънце. Гледах салфетката през цялото време, докато се развиделяваше… А сега винаги, когато се замисля за страха, се сещам за онази хартиена салфетка, която висеше на храста.

Отново си намести очилата с показалец, настани се по-удобно на стола и започна да се оглежда разсеяно встрани, сякаш търсеше нещо интересно в гледката наоколо.

— Симетрия, казвате… — заговори накрая. — Възможно е. А стенописът в кулата — мога да кажа, че наистина много ме изненада. Или може би не ме е изненадал толкова, колкото си мисля. — Отново се взираше в художника с недоверие. — Знаете ли обаче какво си мисля наистина?… Че всеки ловец остава белязан завинаги от дивеча, който преследва. А аз прекарах десет години по следите ви, десет години на лов за вас.

Фаулкес продължи да се взира внимателно в своя събеседник, без да пророни и дума. Беше впечатлен от точните и проницателни думи на хърватина. Ловци, дивеч, белези завинаги. Веднъж Олвидо беше казала почти същото с почти същите думи. Един ден — беше след първата война в Залива — видяха група деца, които чакаха пред Лувъра, насядали в редици по земята под мрачното и навъсено небе, а учителите им ги наблюдаваха. „Приличат на иракски военнопленници“ — беше казал Фаулкес. Тогава Олвидо го погледна с усмивка, приближи се до него и го целуна силно и звучно по бузата, след което му каза: „Ловуването понякога оставя следи у ловеца за цял живот. Да. Има метеоролози, които, като погледнат небето, виждат само изобари.“

— Делфини, шимпанзета и змии — измърмори Маркович. — Наистина ли го виждате така?

В същия онзи ден тя бе написала стихотворение, продължи да си спомня Фаулкес. Нямаше някаква особена дарба на поет, нито на фотограф — прекалено много нищеше живота и се опитваше да го изцеди докрай. Не беше творец. Ако не се беше отдала на търсене на силни усещания, на необходимостта си да стигне до ръба на разумното, без да се отказва от паметта и културата си, или ако бе живяла достатъчно, за да стигне сянката си, която преследваше с големи крачки, Олвидо щеше да стане изключителен експерт по история на живописта, университетски преподавател или собственик на галерия в духа на семейната традиция. Нейният талант се състоеше най-вече в блестящия й поглед върху изкуството, в невероятната й способност да го разбира във всичките му проявления; умееше да го анализира детайлно и в дълбочина и притежаваше изчистен и обективен вкус да преценява и отсява доброто сред плявата от посредствено и лошо. Казваше, че преди изкуството е било единствената история, в която справедливостта триумфира и в която накрая винаги добрите побеждават, независимо колко време е минало; но вече не бе уверена, че това важи и за настоящето. Фаулкес пазеше известно време салфетката, на която Олвидо бе нахвърляла онези стихчета, но после я загуби някъде и сега не можеше да си спомни нито къде я бе сложил, нито написаните на нея думи: деца седят, окъпани от дъжда, който напоява чужди места и далечни гробища, гробища, в които лежат други деца и никога не ще пораснат, или нещо такова. Спомняше си само първите два стиха:

Деца седят пред музея,

така необикновено непокътнат…

Пропъди спомена от мислите си и се съсредоточи върху разговора с Маркович, който настойчиво бе повторил въпроса си: „Наистина ли го виждате така… делфини“ и т.н. Фаулкес направи неясен жест и отговори:

— То е в нас, под кожата ни, в гените ни… Само изкуствено създадените и наложени правила, културата, развитието и лустрото на различните цивилизации държат човека далеч от самия него. Обществените обичаи, законите. Страхът от наказанието.

Другият го слушаше внимателно с цигарата в уста. Присви отново очи и попита:

— А Бог?… Вие вярващ ли сте, господин Фаулкес?

— О, стига, моля ви…

Обърна се настрани и посочи към почернелите от слънцето хора по къси панталони, които седяха на терасите или се разхождаха по кея с децата и кучетата си.

— Вижте ги — толкова са цивилизовани, защото им изнася и не им струва особени усилия. Разговарят любезно, казват „моля“… Затворете ги в една стая, лишете ги от най-необходимото и ще видите как ще озвереят един към друг.

Маркович следеше с поглед хората, сякаш за да се убеди в думите на събеседника си.

— Виждал съм го — съгласи се той. — За коричка хляб или за една цигара. Да не говорим какво прави човек, за да спаси живота си.

— Точно затова и вие като мен трябва много добре да знаете, че когато нещастието върне човека към хаоса, от който той в действителност произхожда, цялата тази цивилизована обвивка се разкъсва и той се превръща в това, което е бил или което може би не е преставал да бъде: безмилостен кучи син.

Хърватинът се загледа във фаса, който държеше между палеца и показалеца си, след което отново, го запрати надалече, като предишния. Падна на същото място.

— Не сте състрадателен човек, господин Фаулкес.

— Не съм. Но е странно, че тъкмо вие го казвате.

— И според вас какво ни запазва?… Културата, както по-рано намекнахте?… Изкуството?

— Не знам. Не вярвам.

Маркович изглеждаше разочарован, така че Фаулкес се замисли и добави:

— Опасявам се, че нищо не може да промени човешката природа, нито да направи така, че човек винаги да страни от нея.

Отново потъна в разсъжденията си. Едно младо и хубаво момиче минаваше край офиса, където продаваха билети за туристическото корабче. „Може би е тя — помисли си, — екскурзоводката, която разказва за известния художник от кулата.“ Девойката мина покрай тях.

— Може би паметта. По някакъв начин тя се явява един вид стоическо достойнство; разсъдък и ясно осъзнаване на основните линии на въпроса; на правилата на играта.

Видя как Маркович му се усмихва — явно този път бе разбрал алюзиите на събеседника си.

— Симетриите — отбеляза хърватинът доволно.

— Именно. Един английски поет беше нарекъл шарките на тигъра „страшна симетрия“.

— Така ли? Един поет, казвате?

— Да. Имайки предвид, че всяка симетрия носи в себе си жестокост.

Маркович смръщи чело.

— И как е възможно да се осъзнаят симетриите?

— С помощта на геометрията, която помага да ги видиш. И на живописта, която ги изразява.

Намръщеното чело на Маркович сякаш казваше: „Пак изтървах нишката“.

— Къде сте научили всичко това?

Фаулкес направи жест, сякаш прелистваше страници.

— Четейки — отвърна. — Снимайки. Гледайки. Питайки. Всичко е там, но разликата е, че някои обръщат внимание, а други не.

Хърватинът слушаше внимателно.

— Отново мисля, че загубих мисълта ви. Имате чрезвичайна гледна точка — Маркович се спря за миг и погледна художника с недоверие. — Защо се смеете сега, господин Фаулкес?

— Чрезвичайна. Звучи добре. Начинът, по който използвате някои думи, е много интересен.

— За разлика от вас аз не съм образован човек. През последните години прочетох някоя и друга книга, но това далеч не ме прави културен.

— Нямах предвид това. Напротив. Използвате интересни думи, не толкова разпространени. Културни думи.

— Учил съм малко — започна да разказва тогава хърватинът, — получих добро техническо образование като механик. Но в лагера се запознах с човек, който беше чел много. Един музикант. Често разговаряхме, представете си, в онези времена. Научих много неща, знаете… Неща.

След като отново повтори „неща“, Маркович замълча за миг, потънал в спомените си.

— Също така — продължи той, — се запознах с друг човек, който бе прекарал единайсет часа, затрупан под останките на бомбардираната си къща, без да успее да си проправи път сред тях, и през цялото време се взирал в един-единствен предмет, който бил пред погледа му: счупено бръснарско ножче. Представете си: единайсет часа неподвижен и само с един предмет пред себе си. Мислейки. Нещо като моята история със салфетката на храста. Или със снимката, която ми направихте. Така този човек беше научил абсолютно всичко за бръснарските ножчета и всички асоциации, които те могат да предизвикат. А покрай него — и аз, докато го слушах. След военнопленническия лагер, когато разбрах, че вече нямам семейство, известно време пътувах. Попрочетох някои неща — имах добра мотивация — вас. За да опозная човека, който бе разбил семейството ми с една снимка, ми бяха необходими определени познания. Механикът преди войната никога не би успял да го постигне. Без да си дават сметка, музикантът и човекът със счупеното бръснарско ножче ми отвориха очите по някакъв начин. Тогава аз също не съзнавах колко ценно щеше да бъде за мен чутото от тях впоследствие.

Замълча и се огледа наоколо, наведен напред, с ръце върху бедрата, сякаш беше на път да се изправи. Но продължи да седи, като застинал.

— Четох, рових се в стари вестници, в Интернет. Говорих с хора, които ви познаваха… Вие се превърнахте в моето счупено бръснарско ножче.

Прикова очите си във Фаулкес, сякаш бяха нови остри ножове.